Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
- Превод отруски
- Иван Троянски, 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Кавказки народни приказки
Издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1976
Редактор: Панко Анчев
Художник: Иван Кенаров
Худ. редактор: Стоимен Стоилов
Техн. редактор: Георги Петров
Коректор: Маргарита Георгиева
Приказките са подбрани от следните издания:
Осетинские народные сказки, собрал Г. А. Дзагуров (Губади Дзагурти), Издательство „Наука“ — Главная редакция восточной литератуы, Москва, 1973
Золотой сундук, составление, перевод с татского и приложения Арманда Кукулу, Издательство „Наука“ — Главная редакция восточной литературы, Москва, 1974
Дагестанские народные сказки, перевод и обработка Натальи Копиевой, Издательство „Детская литература“, 1974
Грузинские народные сказки, Сто сказок, сборник составлен и переведен Г. А. Долидзе, Издательство „Мерани“, Тбилиси, 1971
И със съдействието на Съюзите на писателите на Арменската ССР и на Грузинската ССР.
История
- —Добавяне (сканиране: Boman, редакция: Alegria)
Живели, пък може и да не са живели, един цар и една царица, които имали дъщеря с невиждана хубост. Царят и царицата криели дъщеря си далеч, в една висока кула, не се вижда ли с нея и на никого не я показвали.
В царството живеела една стара магьосница, която веднъж се лепнала за царицата:
— Царят те е разлюбил. Помисли как да си върнеш любовта му.
— Що да сторя — казва царицата, — пък и време ли ни е да мислим за любов? И как да го накарам пак да ме обича?
Но не, бабичката не мирясва, съветва царицата:
— Заколете дъщеря си, изяжте й сърцето, дробчето и при вас ще има любов и милувки.
Най-сетне убедила царицата. Тя отишла при мъжа си, двамата се разбрали и повикали дъщеря си да я убият.
Отива дъщерята при родителите си, радва се, че са се сетили за нея, нали никога не ги била виждала.
Иде насреща й конят Лурджа и казва:
— Защо се радваш, че отиваш при родителите си, те са намислили да те убият. Виж какво, щом влезеш, кажи: „Татко и мамо, зная що сте намислили и няма да ви преча, изпълнете само последната ми воля — облечете ме преди смъртта ми като мъж и ми дайте един кон, искам поне веднъж да се поразходя, да погледам какво става по света“. Те ще те пуснат, ти излез, яхни ме, а за останалото разчитай на мен.
Влязла девойката при родителите си, казала всичко, както я научил конят, пуснали я. Излязла, облякла се като мъж, скрила косата си под калпака, взела камшик и отишла при коня.
Конят казал:
— Качи се, удари ме три пъти и то така, че три ивици кожа да отхвръкнат от мен и три от ръката ти, само гледай да седиш по-здраво, дръж се.
Девойката яхнала коня, рязнала го с камшика веднъж, дваж, триж — и той литнал.
Лети конят, лети, прелетял през девет планини в десета. А там бил на лов един царски син. Видял девойката, облечена като мъж, и я поканил на гости.
Девойката отишла. Гостили я с вкусна вечеря и я настанили да спи.
Момъкът се замислил — това дали не е девойка, много е красива за мъж, и казва на майка си:
— Не е мъж, мамо, девойка е.
А майката:
— Не, синко, откъде-накъде!
А той пак:
— Не, девойка е, девойка.
Майката казала:
— Добре, излезте утре да си премерите силите на майсторска езда, там лесно се забелязва кой е момък и кой е девойка.
На другия ден царският син казал на девойката:
— Хайде днес да излезем на езда — да си премерим силите.
Девойката отишла при коня си и му дума:
— Царският син ме вика на езда, а какъв ездач съм аз?!
А той отговаря:
— Не бой се, само се дръж на седлото, а щом излезем — резни ме с камшика така, че от мен и от ръката ти да се отдере кожа, а за останалото разчитай на мен.
Ездата започнала.
Девойката шибнала коня си с камшика, той полетял, подел и царския син, и коня му, царският син отпред, конят отзад, и ги понесъл така. Наиграл се и се спуснал на земята. Момъкът отива при майка си.
— Е, как е? — пита тя.
— Хубаво язди, по-добре от мен.
— Казах ти аз, че е момък, как може девойка така да язди на кон? — казва майката.
А момъкът си знае едно:
— Не, девойка е.
— Е, добре — казва майката, — заведи го да разгледа съкровищницата ни, виж кое ще му хареса повече и ще разбереш дали е момък, или девойка.
Отишъл царският син при девойката и казва:
— Ела с мен в нашата съкровищница, може нещо да ти хареса.
А девойката се обръща към коня: така и така, какво да правя? Конят Лурджа казва:
— Добре, иди с него, само не се озъртай много-много, а щом влезеш, обърни се, до вратата виси меч, дръпни го от стената и кажи: ех, че прелест, острието е стара направа, а капията пък каква е! Снеми го и го окачи през рамо.
Девойката така и сторила: щом влязла в съкровищницата, не погледнала встрани, а само се обърнала, видяла меча и възкликнала:
— Ех, че меч, острието му е стара направа, а капията пък каква е!
Снела го от стената и го окачила на себе си.
Царският син отишъл при майка си, разказал й всичко.
— Думах ти, че не е девойка — казва майката.
— Не и не — твърди синът, — не вярвам: девойка е и толкоз.
Майката казала:
— Добре, покани я да пиете вино. Ако не може да пие, значи, е девойка.
— Хубаво — рекъл синът.
Отишъл при девойката и казва:
— Хайде днес да пием вино, да видим кой ще надпие.
Девойката отишла при коня си и му дума:
— Какво да правя, Лурджа? Той ме вика да пия вино, а пък аз капка в уста никога не съм слагала.
Конят рекъл:
— Кажи му: „Защо не, само че аз съм свикнал моят кон да стои зад стола ми“. И колкото и да са наздравиците, ти, щом вземеш рога, повтаряй на себе си: „Аз пия, а Лурджа се напива“.
Така и сторили. Пие девойката, приказва си: „Аз пия, а Лурджа се напива“. И седи, сякаш нищо не е пила.
Пият вече последната наздравица — благословия за дома, а тя забравила да каже: „Аз пия, а Лурджа се напива“. Забравила и всичкото пиене я ударило в главата.
Напила се, замаяла се, заспала на масата. Калпакът паднал от главата й, косата се раз пиляла по раменете.
Съблекли я, турили я в постелята, скрили всички мъжки дрехи, а вместо тях сложили до леглото златоткана брокатена премяна.
Хубавицата се събудила сутринта, гледа — мъжките й дрехи ги няма, а вместо тях — женска премяна.
Заплакала, ама какво може да стори! Облякла се, отишла при коня си, плаче, измъчва се…
— Какво да правя сега, какво ще стане с мен?
А Лурджа отговаря:
— Защо плачеш? Омъжи се за него, къде ще намериш по-добър?
Оженили се и заживели мирно и щастливо.
Минало време. Тя очаквала дете, а царският син се запътил на гости на един друг цар. Като тръгвал, казал на жена си:
— Дай ми коня си.
Хубавицата рекла:
— Той ми е по-скъп от живота, но не по-скъп от твоя живот. Вземи го, ала кажи на конярите да не го връзват, да го оставят на свобода.
Царският син заминал.
Тя родила прекрасно момче със златни къдрици.
Свекърът и свекървата изпратили бързоходец с радостната новина:
„Жена ти роди момче със златни къдрици“.
А пътят на бързоходеца минавал през царството, където владеели родителите на хубавицата.
Те го повикали, разпитали го къде и защо отива. Той показал писмото. Те го взели, скъсали го и написали друго.
„Жена ти роди нито куче, нито коте“ — написали те и го дали на бързоходеца. Занесъл писмото на царския син. Той го прочел, нажалил се, ама къде да се дене, и написал в отговор: „Каквото се е родило, родило се е, пазете жена ми, чакайте да си дойда“.
За нещастие бързоходецът минал пак през същото царство.
Повикали го, взели писмото, скъсали го и написали друго: „Накладете пещта, три дни я палете и хвърлете в нея жена ми и рожбата й“.
Бързоходецът предал това писмо на царя и царицата. Те плачат, скърбят, но що да сторят? Наклали пещта, палят я, нажежават я.
Настанала третата нощ, дошло време да хвърлят нещастницата в пещта. А там, при царския син, конярите водили, водили коня Лурджа, уморили се, вързали го за единия крак и го оставили.
Вече вдигнали хубавицата заедно с постелята и детето и я носят към пещта, а Лурджа, подушил нещо лошо, се дърпа, дърпа, кракът му се откъснал, останал на синджира. Полетял на три крака. Още малко и ще хвърлят майката и детето в пещта, а той долетял, грабнал ги заедно с постелята и ги отнесъл далеч в планината.
Сложил Лурджа товара си на един висок връх и казва на хубавицата:
— Не ти трябва слуга на три крака. Убий ме, постави на три страни по един крак, а в средата главата ми. Стъпи на нея и кажи: „В името на верността и честността на моя кон, нека тук да се появи храм, достоен за неговата предана служба!“
Плаче жената; плаче, съсипва се от плач. „Как да те убия със собствената си ръка?“ Лурджа не отстъпва, настоява. Тя взела нож, заклала го, поставила, както казал той, трите крака на три страни, а в средата главата, застанала на нея и изрекла:
„В името на верността и честността на моя Лурджа, нека тук се появи храм, достоен за неговата предана служба!“
Както казала, така и станало.
За миг върху останките на горкия Лурджа се издигнал такъв чудесен храм, че само да го гледаш и да се радваш.
Веднага се появил и дом за живеене, и извор с бистра вода. Видели храма всички зверове и животинки, каквито само има по света, идат, прислужват на майката и детето.
Расте момчето, тичат край него вълкът, мечката, лисицата, еленът, сърната, прислужват му, пазят го от беда…
А царският син се върнал в къщи, пита къде е жена му и синът му. Казали му, че не се решили да му противоречат и, според писмото му, напалили пещта, и тъкмо щели да изгорят майката и детето, когато нещо се втурнало, подело ги и ги отнесло.
— Не — казва синът, — вие ми написахте някакво щураво писмо, а аз ви писах да ги пазите и да чакате да си дойда.
Разбрали как са сгрешили, плачат, бият се по гърдите. Целия град облекли в траур. Царският син ходи ни жив, ни умрял, измъчва се, плаче, нищо не вижда.
Старият му баща гледал скръбта му, гледал, не издържал, станал, взел една желязна тояга, обул железни цървули и тръгнал да търси снахата и внука си.
Вървял, вървял, дълго вървял и стигнал до извора, където живеят майката и синът. Гледа — тича едно момче със стомна, до него елен и сърна. Видяло го момчето, завикало:
— Дядо иде, моят дядо иде!
Старецът се развълнувал, сърцето му се разтуптяло, заплакал.
Момчето напълнило стомната с вода, а старецът се приближил, хвърлил в нея пръстена от пръста си и казва:
— Когато майка ти се мие, обърни стомната, за да се изтърколи пръстенът.
Затичало се момчето, тича и вика:
— Мамо, дядо дойде, нашият дядо.
Мие се майката, момчето обърнало стомната, пръстенът се изтърколил право на ръката й. Тя познала пръстена на свекъра си, излязла при него, повикало го в къщи. Старецът й разказал всичко, увещава я, моли я да се върне. Тя отказва:
— Не, няма да се върна при вас. Вече бях у вас, едва не ме изгорихте в пещта. Няма да си дойда.
Влязла в храма, застанала на мястото, където била главата на коня, и изрекла:
— В името на верността и честността на моя Лурджа, нека този дом се съедини с дома на мъжа ми, моят град да се срещне с неговия.
И наистина, къщите се строили една след друга, срещнали се и двата града се съединили. Мъжът и жената заживели щастливо и забравили сполетялото ги нещастие.
Оставих аз бедите надалеч —
за вас се пада пир и блага реч.
Изсипах триците по пътя аз —
донесох бялото брашно за вас.