Станислав Лем
Оглед на място (9)

Доктрината за трите свята

Личността на стария мъдрец ми направи по-голямо впечатление от думите му. Аникс въплъщаваше това, което на Шекспир само му се струваше: че е едновременно жив и мъртъв. Той не беше само заместник на умрелия, симулат, а реално продължение на същество отпреди триста години. Не можех обаче да повярвам на това, което каза за провала на ектотехниката. Бях сигурен, че много хора биха се съгласили на такава промяна, за да придобият безсмъртие, защо тогава тук трябваше да бъде иначе? Премълчах тези мои съмнения, обхванат от внезапното подозрение, че на въпроса няма да ми отговори старият философ, а облакът съобразони, който образуваше неговата фигура. Казвах си наистина, че мисля като дивак, който търси в радиоапарата говорещи джуджета, но непреодолима съпротива ми затвори устата. Дали постепенната автоморфоза наистина гарантира, че личността продължава да съществува? Как можех да се уверя в това? Решението на този въпрос ми се стори по-важно от експедицията при каещите се, така че я отложих. В същото време ме поканиха на среща със студенти и преподаватели от Института по съобразонетика. Залата беше претъпкана, но въпросите, които се изсипаха върху мене, говореха за пълно непознаване на земните проблеми. Някакъв белопер студент с очила ме въвлече в дискусия за ангелите. Знаеше ги по изображения и твърдеше, че с такива криле не може да се лети. Освен това само перната опашка можела да осигури равновесие при полет или пернати стабилизатори на глезените. Казах, че става въпрос за обекти на врата, за духовни образи, а не за предмет на аеродинамични изследвания. Това не го убеди. Хората сигурно боготворят тайно птичия свят, упорстваше той, иначе крилата на ангелите нямаше да са с пера, а например с ципи. Той искаше ясно да определя нашето отношение към перата. Крилата са символични, обяснявах аз, не означават птици и не става въпрос за махови пера или пух, а за небето, където вярващият ще отиде след смъртта. Последваха въпроси за пола и начина на размножаване на ангелите. Мъчех се да ги убедя, че ангелите не могат да имат деца, но тъй като не съм силен в ангелологита, губех почва под краката си. Някой беше чувал за ангелите-пазители и попита дали това не е земно съответствие на етикосферата. Отдъхнах си, когато темата се изчерпи, но веднага ми зададоха въпрос за нашите полови състезания. Сетих се за какво става дума, защото веднъж видях на градския стадион ежегодните брачни надбягвания. Точно това спортно състезание е еротиката на волянците. Младежите от двата пола, празнично облечени, застават на пътечките, а трибуните подкрепят състезателите и състезателките, като посрещат с бурни ръкопляскания всеки успешен акт на оплождане. Ето защо обясних, че ние не се размножаваме по време на тичане и затова размножаването при нас не е спорт. Не е спорт ли? А какво е тогава? Започнах да пелтеча нещо за любовта. За съжаление от нея се подхлъзнах към страстта, която изпитваме, неразбираема за тях, и бях подложен на кръстосан огън. Страст ли? Какво е това? Да, да, знаем, имате друго анатомично устройство, не бягате, много добре, правите го различно от нас, но защо са необходими тези тайни, тези намеци, увъртания, алюзии? Защо във вашите вестници има толкова реклами с гръдни жлези? Има ли това някаква връзка с политиката? С борбата за власт? Няма ли? А с какво точно има връзка? Със семейния живот ли? И какво от това? Потта се лееше от мене, защото ме притискаха все по-силно, като искаха, разбира се, да кажа какво толкова срамно виждаме в оплождането. Какъв срам е това? Кой се срамува, мъжът или жената? И защо всъщност? Религията ли забранява да се размножаваме? Не забранява ли? В залата за зла участ имаше няколко студенти по сравнителна религиология и те ме измъчиха най-много. Едва казах, че религията няма нищо против децата, и един от тези умници разказа за обетите за целомъдрие, чиято задача е да съдействат за спасението на душата, от което можело да се направи изводът, че според нашата вяра колкото повече деца е наплодил някой, толкова по-далече се намира от спасението. Отричах, че има нещо подобно. Има някаква тайна! — викаха от разни краища на залата. Уверявах ги разпалено, че изобщо не е така. Цялата аудитория бучеше, като естествено искаше да разбере на какво се дължи срама, уединението, интимността, защото при тях няма нищо по-публично, а аз, съвсем загубил ума и дума, не можех да им го обясня. Някаква студентка попита дали снасяме яйца, но други, по-добре осведомени, и се присмяха. Хората са произлезли от рунтави четириръки дървесни животни, клас бозайници, и са живородни. Бозайници ли? Ами да. Майката храни детето с гърдите си. С гърдите си ли? Мляко от гърдите, с гърдите си хранят своите малки пеликаните. Млякото предизвика сензация. И със сирене ли? А как стои въпросът с маслото? Оплитах се в показанията си. Може би в края на краищата щях да им обясня двете страни на еротиката, духовната и чувствената, но разделът, който поставя първата на по-високо равнище за сметка на втората, беше за тях съвсем неразбираем. Защо е това делене? Съвпада ли с разграничаването на добродетелта от греха? Да? Не? Някакъв млад логик, с бисерен цвят на гургулица, стигна до извода, че хората не изповядват както трябва собствената си религия, защото иначе отдавана щели да измрат до един, без да оставят потомство. Всеобщо безбрачно самоубийство! Грешат, значи съществуват. Pecco, ergo sum, et nihil obscoenum a me alienum puto^[1]! Залата си втълпи, че зная всичко, но не ми е позволено да го издам. Опитах в отчаянието си тактиката на Сократ, като попитах какво при тях се смята за неприлично. За съжаление се оказа, че няма такова нещо. Оскърбително, уродливо, отблъскващо, отвратително, безвкусно, жестоко, тези понятия знаеха, но какво е неприлично — не. Неприлично е да ядеш с мръсни ръце! Да си ровиш в носа по време на изпит! Да дразниш другите и да им се присмиваш! Викаха така към мене, изпълнени с надежда, че като ме насочат към съответната следа, най-сетне ще им издам загадката. Нищо не се получи. Сред врява, съскане и тропот (вече се държаха неприлично) най-сетне се признах за победен.

След лекцията имаше банкет. Запознах се с един млад учен, който седеше от лявата ми страна, отдясно беше седнал ректорът. Младежът се оказа по-интересен. Беше доктор по съобразонетика, приличаше на качулат бухал и се казваше Тиукстъл. Освен с основната си наука се занимаваше и с хористика. Но се виждаше, че познава земните проблеми само на теория. Смяташе например, че плашим враговете си с настръхнала коса като хиените. Уверявах го, че косите ни изобщо не настръхват, но той се позова на земни книги. Иди обясни на чужденеца, че това не е доказателство, защото и на петите си не плюем в буквалния смисъл, макар че така се казва. Като чу за моята среща с Таксалат, Тиукстъл се усмихна иронично. Официална пропаганда, каза той, панаирджийски фокуси и трикове, баламосване. Съгласи се да стане мой наставник. Едва от него разбрах как действа етикосферата. Тя се състои от съобразони, които се произвеждат в структурни предприятия и съобразаводи. Начело на централното управление на силата стои правителствен дуумвират, състоящ се от Първия инхибитор^[2] и Първия хедоматик. Техните действия се уравновесяват, защото единият полага грижи за предотвратяване на злото, иначе казано — за ограничаване на постъпките, а вторият за предоставяне на доброто и по този начин на максимума свободи. Дисциплината на Тиукстъл, съобразонетиката, не се занимава с морални принципи за влагане в съобразоните, а с изкуството да се въплъти етиката във физиката. Още първите проектанти на етикосферата, наричани Бащи-основатели, разбрали тази необходимост. Най-голямото нещастие на всички морални кодекси е несъизмеримостта на постъпките, която предизвиква въпроси като този кое е по-лошо: да окрадеш сирак, да измъчваш старец или да набиеш свещеник със свещена реликва. Така че етикосферата не трябвало да бъде нито психолог-възпитател, нито наблюдател и контрольор, нито невидим съдия или полицай, а още повече не трябвало да взема страна, от която да може да се дискутира и да се спори за същността на постъпките, защото подобно вездесъщо настойничество не би могло да се понесе. Затова поглъщането на злото от етикосферата е във всички случаи нейно физическо свойство. В облагородената среда не можеш да принудиш никого да направи нещо, както не можеш да принудиш електроните да престанат да обикалят около атомните ядра. Не можеш да унищожиш в нея какъвто и да е живот, както не можеш да унищожиш материята или енергията. Законите на физиката са преди всичко забрани, защото правят определени неща невъзможни, затова в етикосферата не можеш да извършиш престъпление, както в нормална среда не можеш да създадеш перпетуум мобиле. Ето защо всички решения, които трябва да вземат съобразоните, са пренесени от мочурливите дебри на психологията на почвата на точните изчисления. И именно с това се занимава съобразонетиката. Тиукстъл ми обясни как става. Една от заповедите гласи, че „никой не може да бъде лишен от свобода“. Тази заповед действа като физически закон. Всеки може да се увери в това, като направи опит да сложи на някого окови, да го спъне с букаи, да му надене примка или да подходи по-рафинирано като например циментира краката на жертвата си в кофа и я хвърли в езеро. Оковите и примките ще се разпаднат веднага на прах, същото ще стане и с цимента, но за да се стигне до това, подложеният на насилие трябва да направи опит да се освободи. Иначе ще станат на прах дори и дрехите и никой няма да може да носи презрамки или колан. Така че вързаният трябва да се дърпа във възлите и когато усилията му преминат определена граница на напрежение, съобразонните датчици заповядват на връзващото вещество да се разпадне. Ако съм се дърпал, когато ми сложиха нашийника, щял съм да се освободя, но не съм знаел това, защото не съм волянец и на това именно са разчитали моите похитители, добави, смеейки се, Тиукстъл. Съобразоните изобщо не се занимават с духовното състояние на нападнатия, защото не могат да го правят и само установяват дали нещо не ограничава свободата на движенията му. Умението на съобразониците се състои в това така да преведат моралния смисъл на всички ситуации на точния език на физиката, че да се стигне до оптимално решение за всички, без намесата на някаква психологическа оценка. Това означава, че съобразоните изобщо не следят кой се опитва да извърши убийство и не оценяват намерението, проявяващо се в постъпката, а само установяват фактическото състояние и правят невъзможни вредните му резултати. Програмата обхваща много заповеди, които звучат кратко и ясно, например: „Нищо не може да падне с голяма скорост“, което означава, че нито метеор може да падне върху град, нито някой ще намери смъртта си, ако падане без оглед на това дали сам е скочил от прозореца, или е бил изхвърлен, макар че приведените в действия противодействащи средства са различни. Към тези средства принадлежат махватите и глътите, по-малки от атома частици, които поглъщат или отделят енергия по заповед на съобразоните. Трилион глъти, разпръснати над една квадратна миля, могат да понижат температурата с двадесет градуса за минута. Никой не ми го каза, но си мисля, че точно така Воляния е предизвикала заледяването на Черна Кливия. Други заповеди на съобразонетиката определят, че ако жертвите не могат да бъдат избегнати, те трябва да бъдат колкото се може по-малко. Това е принципът за минимум зло. Ако едно дете, което пресича железопътна линия, заклещи крака си между релсите, а спирането на засиления влак може да доведе до дерайлиране, иначе казано — до смъртта на пътниците, детето ще бъде прегазено. Този пример беше измислен от Тиукстъл за мое ползване, защото във Воляния няма влакове. Друго правило гласи, че „никой не може да се разболее“. Във Воляния от двеста години вече няма медицина от земен тип, защото медицинският надзор над всички от раждането до смъртта им се осъществява от съобразоните, така че операциите и всякакъв вид други намеси са ненужни. Не може например да се стигне до емболия или преплитане на червата, защото съобразоните ликвидират в зародиш всяко възникващо болестно състояние. Това засяга също така грешките и отклоненията в тъканите, наречени тумори. Оттук именно дошла някога безсмъртната идея да се постигне безсмъртие чрез ектокиране. Спасително-ремонтната служба, която е постоянно активна в съобразоносферата, съвсем не е нещо ново и първо, което светът досега не е виждал, подчертаваше Тиукстъл, защото много подобни отношения съществуват във всеки жив организъм. Тъй като и в него, докато действа ефективно, едни органи или тъкани не могат да вредят на други, не могат да нарастват за тяхна сметка, а ако нещо навлезе отвън, било то микроб или парче снаряд, ще бъде обезвредено, изолирано или отделено от организма. Също като съобразоносферата организмът не се впуска в каквито и да е морални разсъждения, за да разбере например дали зад дадено посегателство срещу здравето и живота стоят или не стоят някакви оправдателни причини. Организмът действа без уговорки и именно това е причинявало някога големи грижи на лекарите, когато бивали отхвърляни присадените органи. Тялото може да бъде надхитрено и убито, защото действа винаги по един и същ начин, докато благодарение на съобразонетиката етикосферата е подложена на непрекъснато усъвършенстване. Това обаче не означава, че вече е съвършена или дори че някога би могла да достигне абсолютно съвършенство. По тази гледна точка Тиукстъл се оказа скептик. Той ми даде да прочета един памфлет отпреди петдесет години срещу позициите на съобразониците от философа Ксаимарнокс, който бил съобразоник, докато не променил радикално убежденията си. Ксаимарнокс твърдеше, че етикосферата не е противодействие на общественото зло, както обикновено се смята, а на нещо съвсем друго. „Благоденствието — пишеше той — не е това, което вече имаме, поне не само това, а мираж, далечна цел, която е някъде в бъдещето. Нищетата е страшна и потискаща, но поне те кара да полагаш усилия, за да се избавиш от нея, а лесно придобитото и достъпно като въздуха благоденствие е по-голямо зло затова, защото от него няма къде да отидеш, така че трябва да го увеличаваш, нищо друго не можеш да направиш. Не само трябва да имаш все повече — сега, на момента, под ръка, — но трябва едновременно с това да имаш все повече нови, по-нататъшни възможности. Ето защо се е наложило да преправите света, след като не сте искали или не сте могли да се заемете и да преправите самите себе си, което впрочем, както знаем, дава наистина по-други резултати, но не по-малко фатални. Нищо обаче не убива така хуманното у мислещото същество, както благосъстоянието, получено даром и без участието, без подкрепата, без съдействието на другите мислещи същества. Не трябва нито да бъдеш добър към някого, нито да правиш услуги, нито да помагаш, нито да бъдеш сърдечен, защото това става също така безсмислено, както да даваш милостиня на богаташ, както медната монета в златна мина. След като всеки вече има повече, отколкото би могъл да поиска, какво още може да му се даде? Чувства ли? В такава ситуация може да ги прояви само един аскет към друг. Но в такъв случай аскетизмът се превръща в подигравка с рая на цивилизацията, който е бил създаден с толкова труд, а между другото до ерозия на доброжелателството, привързаността, уважението и любовта се стига постепенно, не за едно или две поколения. Най-напред се появяват примитивни роботи, които изпълняват ролята на слуги, най-напред механиката само подражава неумело на видяното от хората, като програмира внимание, отдаденост и готовност да се служи, но може, а дори и се налага още по това време симулацията да се усъвършенства все повече, железните манекени отиват в музея на техниката и на тяхно място идва ненатрапващото се така грубо като тях, грижещото се, чувствителното, верноподаническото, направо любещо, макар и безразлично, но затова пък безгранично, до самоунищожение, неегоистично внимание на обкръжението, то изпълнява прищевките още преди да си ги помислил напълно, но ако абсолютната власт развращава абсолютно, такава съвършена благосклонност убива съвършено. А след като връщането към недоимъка, нищетата и несъвършенството е невъзможно за обществото, от кого би трябвало то да потърси равносметка за щастието, което го е затрупало, ако не от този, който го създава? Някой винаги трябва да бъде виновен — Бог, светът, съседът, предците, чужденецът, някой трябва да бъде виновен. И какво? Налага се да се защитава от мислещите същества тяхното нежелано щастие, а когато те не могат да го стъпчат, им остава да потърсят равносметка единствено от другите мислещи същества. Така че всички трябва да бъдат пазени от всички и точно това сте направили. Ще нарека това катастрофа: рай за всички, където всеки носи собствения ад в себе си и не може да даде на другите да го почувстват. А най-голямото му желание е да сподели с другите вкуса на своето положение. Искате доказателство? Ето го. Макар че изобщо не сте планирали това, макар че това е било неразумен, а дори неочакван резултат от злопоглъщаемостта на обкръжението, вие сте създали различители на вярата от неверието. Дълбоко истински и неверни убеждения. Правителството казва, че става въпрос за много скучна вяра, ограничена до един параграф, който преименува злото в добро, иначе казано — убийството в свещена заслуга. Че това Кредо не е цел на нашите екстремисти (а вярата все пак трябва да бъде цел), а средство да измамят етикосферата, за да могат да убиват. Така че съобразониците търсят нови програми, които обезвреждат този претекст, а който говори като мене, смятат за враг. Но аз изобщо не съм такъв. Единствените мои думи са: кажете, моля ви, каква полза ще имате, ако успеете да усъвършенствате съобразоните така, че злото, което още се процежда през последната цепнатина, останала на хората, цепнатината на религиозните преживявания, бъде зазидано в тях завинаги? Че се бетонира вътрешният ад на всеки? Наистина ли не виждате абсурда на подобно «усъвършенстване»? Зная, че сте искали да бъде колкото се може по-добре. Не сте искали нищо лошо. Искали сте да направите всеобщо добро и само добро. Но се оказва, че именно това е лошо. Сега вие се мъчите с мелиоративната си дейност да сложите маска на злото. Така че ще излъжете себе си. Вие се стремите към това никой да не може да докаже на вас, на другите, на обществото, че доброто го прави нещастно, че го прави лошо. Нещастието, което е компонента на съществуването, създава вярата. Създава я нуждата от такъв Баща, който никога няма да остарее и да умре, а винаги ще остане безотказно обичащ баща. Създава я чувството, че след като светът не ни обича, трябва да има Някой, който да ни обикне. Вярата възниква не от материалната бедност, а от надеждата, че този свят не е целия свят, че в него или над него има Това или Този, към когото можеш да се обърнеш, когото ще можеш да видиш лице в лице след смъртта, ако не може, докато си жив. С една дума — вярата е заобикаляне на отчаянието под формата на родена от него надежда, защото в пълно отчаяние и без мъничко надежда не може да се живее. Не може макар и заради другите мислещи същества, а вие сте ни отнели тази възможност. Така че новата покълваща вяра, тази, която превръща деянието убийство в добро, в най-висша заслуга, тази жалка форма на изродена вяра е все пак също израз на отчаянието и родената от него надежда, че така, както е, не може да бъде. Първоначалната и вторичната вяра извират от едни и същи духовни извори. Странността на новата вяра произтича от странността на осъщественото състояние на нещата, което сами сте си създали. Моите колеги и приятели съобразоници не мислят така, защото са заети с разрешаването на особените технически въпроси на следващата стъпка в областта на хедоматиката и инхибицията, затова не знаят и не искат да знаят, че тяхната хедоматика постепенно се е превърнала в алгоматика, иначе казано — в измъчване от дружелюбие“.

Памфлет станал бестселър. Специалистите не му обърнали внимание, но той се превърнал в библия за интелектуалците, защото техните ридания и обвинения по отношение на етификацията най-сетне намерили конкретен израз. Известно е от историята, писано е, че няма такова добро, което да не е за някого зло. Доброто може да е и е добро на малки дози, но за цял живот е отрова. А точно Ксаимарнокс твърдял, че колкото по-съвършена е опеката на съобразоните, толкова повече нещастия създава. Правителството мълчало, но имало застъпници и те се заели с Ксаимарнокс, определяйки го като особняк и раздорник. Носели се дори слухове, че е получил отличие от Предводителя. Скоро обаче тази шумотевица потънала в забрава. Предсказанието на стария съобразоник не се сбъднало, убийството като протест срещу принудителната благост не се превърнало във вероизповедание и станало знаме на малко на брой екстремисти, но Ксаимарнокс не се оказал лъжлив пророк за всичко. Случило се нещо много странно, защото етикосферата възродила забравената вече Доктрина за трите свята.

Как станало това? Правителството въвело етификацията, когато Воляния се гърчела от кризи. Благосъстоянието дразнело обществото, прирастът на населението карал градовете да се пукат по шевовете си, изчезвали границите между политиката и злодеянието. Всичко това утихнало под стъкления похлупак на етикосферата, но след четиристотин години се доловили съвсем непознати явления, едновременно полезни и обезпокояващи. Това били промени към добро, които никой не бил планирал, нито предвидил. Намалявал естественият прираст, преставали да се раждат недъгави и умствено недоразвити деца, нараствала средната продължителност на живота. Известно време привържениците на етификацията обяснявали това с облагородяващото умовете влияние на съобразоносферата. Сензация предизвикало едва съобщението на лекарите, че старите хора престават да бъдат безпокоени от типичното за възрастта им чупене на костите, защото те постепенно се метализират. Като враствали в малките и големите пищяли, микроскопични метални нишки увеличавали издръжливостта на скелетите. Този феномен вече не можел да бъде оневинен с общи приказки за възпитателното въздействие на етикосферата, без всякакво съмнение той бил дело на личната воля на съобразоните. Изчезването на счупванията не било лошо — лошо било това, че съобразоните правят нещо, което не им е наредено. Интелектуалците, с които всяко управление под всяка звезда си има само главоболия, отново започнали да питат на висок глас кой кого всъщност управлява: волянците съобразоните или съобразоните тях? Нима успяхте да създадете, питали те сардонично, по-съвършен рай от мечтания?

Съобразониците останали невъзмутими, като обяснявали наляво и надясно, че не се е случило нищо лошо. Етиката не може да се превърне направо във физика. Когато кажеш: „Не прави на другите това, което на тебе не ти харесва“, не се налага да добавяш нищо, защото всеки знае интуитивно какво не му харесва. Когато обаче въплъщаваш такива заповеди във физиката на генерално ремонтирания свят, няма позоваване на ничия интуиция. Програмите се съставят за логически елементи, които им се подчиняват, без да разбират каквото и да било. Съобразоникът не работи като моралист, а като математик, който изгражда дедуктивна система. Такава система произтича от предпоставки, наречени аксиоми. От аксиомите обикновено следва повече, отколкото е знаел този, който ги е установил. Геометрията дава определения за точка, права и равнина, а след това се оказва, че въпреки здравия разум от тези дефиниции се появява и такава равнина, която има само една повърхнина. Програмистите наредили на съобразоните да се грижат за доброто на обществото, а те се грижат повече, отколкото някой е очаквал. Има ли нещо лошо? Ами че това е прекрасно, нали е трябвало да се грижат за здравето, така че те се грижат, но старите кости стават чупливи постепенно и не може да се предвиди кога ще се счупят. Като не можели да предотвратят това, което е трябвало да предотвратят, съобразоните преминали към радикална профилактика. Медицината няма нищо против метализацията на скелета, така че не съществуват поводи за тревога. Съобразоните изобщо не са нарушили императива да бъдат доброжелателни, затова всичко е наред.

Покрай другото започнало да се променя и времето. Изчезнали резките промени на налягането, циклоните заобикаляли територията на Воляния. Какво би могло да означава това? Фронтовете на бурите, оклузиите^[3] и атмосферното електричество предизвикват стресове, така че съобразоните поемат грижата и в тази област, като регулират климата. Какво, питали съобразониците шумящите отново опозиционери, тъгувате за смерчовете и тайфуните ли? Но този път се разделили на две и специалистите. Едни упорствали, че заповедта да се прави добро винаги ще държи строго инициативите на съобразоните, а други повтаряли, че злото вече е станало, защото на всеки, който получава непоискани облаги, му се отнема собствената воля.

Право имали, както скоро се оказало, и едните, и другите. Стигнало се до неестествени явления. Все повече стари волянци не умирали напълно. Така наричали това. Те губели сили, лягали на смъртното ложе, слепи и глухи, в безсъзнание и се намирали в такава временно прекратена агония цели месеци. Семействата чакали последния дъх, но смъртта не настъпвала. Което е още по-страшно, вече изстиналото тяло започвало изведнъж да мърда, ръцете и краката извършвали хаотични движения и отново се връщала непонятната летаргия. Дори се случвало сърцето да престане да бие, но и това не означавало смърт, защото мнимият труп не се разлагал. Едва от Тиукстъл разбрах, че волянците не открили сами ектотехниката, а разбрали за нея от съобразоните. Без разум и ефективни, те продължавали да работят така, както им било заповядано. Трябвало да поддържат живота, ето защо го поддържали в противовес на смъртта. Организмът се превръщал в място, където те водели започналата тиха война за спасяването на едва тлеещия живот. Мозъкът умирал напълно, на това не можели да попречат, но спасявали каквото още могат. Това откритие сложило началото на голяма шумотевица. Специалистите, направо очаровани, се заели веднага за по-нататъшното усъвършенстване на съобразоните, защото им проблясвала идеята за безсмъртие след смъртта. Глухи за всякакви протести и възмутени и тревожни гласове, те експериментирали с животни. Опозицията крещяла, че не може да има по-подигравателно изпълнение на мечтите за вечен живот от това да получиш този дар, пробутан скрито, злодейски, тайно въведен в тялото. Да бъдеш принудително осъден на безсмъртие е подигравка, а проявявания от съобразониците ентусиазъм свидетелствува за тяхното професионално безумие. Като ми говореше за събитията отпреди триста години, Тиукстъл не скриваше тяхната зловеща същност. Бързината, с която съобразониците пренесли ектотехниката от животните върху енцианците, дала кошмарни резултати. Те разчитали на това, че когато по улиците се появят първите безсмъртни минувачи, обществото ще оцени това както трябва и ще обърне гръб на опозиционните критици. В същото време не изминала една година и се наложило да затварят първите кандидати за вечността в специални приюти. Едни с всеки изминал ден се вцепенявали все повече и губели съзнание, а това все още не било най-страшното, защото мнозина започвали да буйстват. Катерели се като маймуни по дърветата и стените, нахвърляли се върху близките си, скачали през прозорците, но без да си причинят някаква вреда, защото съобразоносферата ги пазела. Доколкото ми е известно, именно оттам са започнали приказките за „нахвърлчеството“, „хващачеството“ и „куклонизацита“, неправилно представени в писмените сведения на нашето министерство. Положението било по-ужасно и поради това, че в съобразонираната среда никой не може да бъде ограничен и задържан със сила. Дори мощните дози успокоителни средства не давали резултати, защото лекарите си нямали работа с буйстващи старци, а с цялата мощ на съобрразоните, които не позволявали да бъдат усмирени резултатите от тяхната обезсмъртяваща дейност. Трагедията, отбеляза Тиукстъл, трябва да съдържа в себе си достойнство, докато благородните старания за вечен живот запълнили улиците и домовете с караници на невменяеми старци и старици с ужасеното им обкръжение. Вместо да привлекат обществото на страната на имортализацията, съобразониците я компрометирали необратимо и когато нещата се изяснили, никой дори и не искал да чува за безсмъртие. Животните, с които били правени опити, имат по-прости мозъци и затова понасяли ектокирането без някаква вреда за самите тях. По-късните успехи не помогнали с нищо на съобразониците. Кой може днес да знае, пишели дисидентите, дали нашето принудително доощастливяване ще засвърши с това? Кой ще се закълне, че съобразоните не проникват с благословията на правителството в гробовете, за да ни зарадват с познати скелети, които си идват с енергичен марш от гробищата? Не се раждат вече деца с недъзи и това е като че ли добре, но откъде можем да знаем какви още други деца са престанали да се раждат? След като съобразоните правят невъзможно зачеването на недъгави, това означава, че извършват селекция на оплождането, а след като е така, каква е гаранцията, че не погубват в зародиша им други деца, които биха могли да станат спънка за етикосферата? Ако съобразоните бяха ответна страна, ако можеше да се разберем с тях, да ги подложим на разпит, да ги откажем от тези благородни чудовищности, ако можеха да кажат каква е посоката на техните действия и основанието за нея, щеше да е половин беда, но нали това е невъзможно! Желанието да се дискутира с етикосферата съдържа толкова смисъл, колкото желанието да се разпита атмосферното електричество какво ще бъде времето утре. Завладяла ни е бездушна активност, прикрепена към физиката на заварения свят и нищо не може да докаже, че новият свят винаги ще бъде доброжелателен, че неговата опекунска хватка няма да стане след пет или след сто години убийствена… Когато Тиукстъл ми говореше това, не можеше да не мисля за Аникс. Той се беше решил да се ектокира сред общество, от което лъха ненавист към учените, съобразониците, навряно и философите като него, защото отчаяната, безсилно гневната тълпа — а нали такава викала за отмъщение — не прави разлика кой за какво е виновен. Ако не била етикосферата, несъмнено щяло да се стигне до насилия и саморазправи, а в същото време специалистите, вместо да се защитават или оправдават, сочели обидите, с които ги заливали, и отвращението, което предизвиквали, като доказателства, че са напълно прави, защото ако етикосферата наистина поробва умовете, казвали те, няма да допусне всеобщо недоволство. Разбира се, никой не искал да ги слуша. Ектоците били изолирани като прокажени и каквото и да правели с тях, общественото мнение го смятало за лошо. Тръгнали слухове, че тайно ги убиват с някакви стоманени преси или чукове, в което имало тази малка доза истина, че действително се намерили семейства, които искали да се отнеме безсмъртието на ектоците им дори и като бъдат убити, ако това не може да бъде направено по друг начин.

Успешни имортализации през следващите десет години се провеждали при най-строга тайна, но тя не могла да бъде запазена и като последица обществото било обхванато от трескава подозрителност — сега вече не тъпотата, а интелигентността свидетелствала за трупен произход. Ектоците трябвало да променят лицата и имената си, да напускат семействата си, никой също така не можел да се застои някъде задълго, защото дразнел своите съседи с безкрайното си присъствие. Ето защо се криели и търсели помощ от лекари и козметици, за да си придават вид на мнима старост. Виждайки нещата в това безизходно положение — споменаването на безсмъртието вече станало оскърбление и заподозреният бивал заплашен от обществен бойкот, — правителството изоставило пропагандната кампания и взело обратно решение. За да докаже на себе си и на опозицията, че продължава да контролира съобразоносферата, то спряло въвеждането на ектотехниката. Оттам нататък вечност можели да получат само заслужили личности по тяхно желание. Обратът бил доста ловък, защото продължавала да съществува особена привилегия за операция, достъпна по закон за избрани, макар че населението я смятало за позорна. Маневрата успяла и успокоила духовете. Въпреки това в отношението на волянците към етикосферата настъпила забележителна промяна. Което се вижда от неофициалната реч, отбелязана и в материалите на нашето МВР. Обществото се отнася към своя усъвършенстван свят като към противник с личностни черти и от това вече няма спасение. Колективното въображение посяга под влиянието на затаени страхове към традиционните, митични фантазии, като придава конкретна форма на това, което не е телесно и личностно. Но над подобни наивни въображения се намира действителност не по-малко загадъчна от първоначалния естествен свят, който трябвало да се промени в блажена Аркадия. Не по-малко загадъчна, след като може да и се приписва доброжелателност, безразличие или неблагожелателност с виждане за битието така, както са го виждали философите от древността. Отхвърленото безсмъртие не е доказателство, че след векове може да се придобие доверие към съобразоносферата. Прекалено доброжелателният опекун е бил спрян на някакъв етап, но какво от това? Във всеки момент може да се стигне до нови, както ги наричат, „покушения на Доброто“. Класическият въпрос „Quis custodiet ipsos custodes?“^[4] не може да бъде премахнат. Ето, в ежедневната сфера поне всеки прави, каквото си поиска, как обаче да се отговори на въпроса дали сам е поискал това или са го поискали намиращите се в него рояци съобразони? Докато не се изключи тази алтернатива, ще съществуват кръстопътищата на Трите свята и съдбата на обществото не може да се предаде на вековна опека. Етикосферата вероятно е ограничена от директивите на доброто, но откакто се усмихнала обещаващо на енцианците с лицето на трупното безсмъртие, не е известно дали не е е понякога прекалено добра.

Научих от Тиукстъл, че много изследователски групи работят над създаването на нови системи за надзор, независими от етикосферата. Самият той участвал в проектирането на така нареченото информатично огледало, което трябва, поставено над съобразоносферата, да направи възможно измерването на нейната намеса, за да може да се установи къде свършва личната свобода и започва тайното поробване. Информатиците обаче доказали, че и това висше равнище на контрол няма да бъде последно, защото ще означава само да се установи над съобразонните наблюдение на контрольор от по-висш ранг. Ще се наложи на свой ред да се проучва и неговата лоялност, а това е вече начало на изграждане на безконечна пирамида за надзор. Попитах Тиукстъл дали не смята тези опасения за преувеличени. Все пак от няколкостотин години се чувстват под облагородяващия натиск добре, а ако не съвсем добре, то във всеки случайе по-добре — или поне не по-зле — отколкото през миналите векове, изпълнени с престъпления и кръв, така че не заслужава ли създалото се положение на нещата поне умерено доверие? Не става дума, отговори той, че приемаме това състояние на нещата за лошо, а само за това, че не знаем дали се намира под наш контрол! Бихме могли да се съгласим с някакво двувластие, установявайки да речем, че сме взели връх в надзора и имаме в ръцете си две трети от него, а една трета сме дали на съобразонните доверители… но ние нямаме понятие какъв е действителният им дял в решаването на нашата съдба. Възможно е всяко космическо общество да изгражда своя етикосфера и всяка да се развива хиляди години, а след това от самоусложняването или от други, неизвестни причини се да изражда и то не за един миг, а постепенно, докато етикосферата не се превърне в етикотумор… Отиваме в бъдеще, много по-неизвестно от естественото, и това буди нашата тревога, а не дискомфорта на забраните, които ни правят любезни… Обърни внимание, земни приятелю, че подобно на индустриализацията и етификацита не може да бъде отхвърлена частично! Както твоят народ би отслабнал след ликвидирането на промишлеността, така ние бихме се оказали безпомощни след счупването на злопоглъщащия похлупак и нашият обърнат към бъдещето страх от очакваната гибел веднага би се превърнал в гибел…

Той говореше така, а аз си мислех, че започвам да разбирам тяхната тъга по курдландския примитивизъм, защото вече не ми се струваше толкова глупава, както досега. Плюс това аз, който винаги съм спал като заклан, което впрочем е професионален навик на астронавта, започнах да се будя по няколко пъти всяка нощ и не измъчван от кошмари, а необикновено удивен от съдържанието на сънищата ми, каквито никога досега не бях сънувал. Сънувах се като тесто върху кухненска дъска, месено от огромни ръце, ту на топки, ту на питки, и се събуждах, когато ме хвърляха във вряла вода. Дали моята глава е родила това нещо, мислех си, дали не са ми го вмъкнали в съня милионите съобразони, които господстват в мозъка ми? Обръщах се на другата страна, като въздишах по мига, когато ще се кача на борда, за да се върна, и дори швейцарският затвор ми се струваше в този миг безопасно пристанище.