Станислав Лем
Оглед на място (7)

Главният инхибитор

Не зная кой блатоари сме днес, защото си изгубих календарчето. Слава Богу, избавих се от Олимп и от председателя на дружеството, който вече ставаше невъзможен. Уверяваше ме, че лицето ми почти не предизвиква ужас. Освобождението си дължа на Кикерикс. Той е млад историк, а едновременно с това хорист (специалист по хората). Посети ме в хотела, след като беше чул, че там е пристигнал човек. Показа ми как трябва да се включи Медуза (аз я покривах с кърпата за ръце), за да се вкаменят всичките богове и да се превърнат в бял прах, който автоматично отиваше под леглото. Не зная какво го изтегля там, но не попитах. Избягвам прекалено многото въпроси, защото какво биха си помислили в „Хилтън“ за госта, който пита защо свети лампата и как се размножава жената на рецепцията. Моят нов познат така се сприятели с мене, че го наричам доверително Кикс. Заведе ме в социомата, на нагледна лекция по история. Нагласява се някакво общество, с романтични, да речем, или средновековни параметри, и се движи, обикновено от двама. Единият играч управлява, а другият е управляваното общество. Но да играят на симулирана история могат и повече на брой индивиди, като ръководят партии, армията, средната класа и така нататък. Печели този, който в края на половинчасовата игра е първи. Всичко това, заедно с обществените движения, протича с хилядократно ускорение и нещата трябва да се познават добре. Бях император, а Кикерикс водач на масите. Детронира ме за пет минути, като си включи силна харизма. Напразно се опитвах да противодействам с укази, а като видях, че става лошо, направих кардинална грешка, като намалих данъците. Трябва да се знае теорията. Като се премахне нищетата, апетитите бързо нарастват над допустимото и съществува заплаха от вълнения, които са по-лоши от тези, когато има беднотия. Социоматиката е трудно изкуство. Не знаех например, че липсата на липси не е никакъв плюс, а нула, и че най-важни са невидимите параметри, особено преживяванията. Колкото по-високо стои някой на обществената стълба, толкова по-малко чувства липсите на своето време, задоволен във всяко едно отношение, но по-важно може да бъде това, което не се вижда. Наблюдаемите величини не са равни на преживяваните, например за аристократката липсата на покана за дворцов бал ще бъде също толкова голямо нещастие, както за бедната селянка липсата на хляб за децата и. Това уж се знае, но едва при ръчките на социомата можеш да го изпиташ на собствения си гръб. Играта е наистина необикновена, защото обществото се държи като живо, може да му се влияе, да се формира общественото мнение, да се усмирява с обещания, но с мярка и до време, защото помни всичко и реагира по своему. Освен това има исторически игри с различна степен на трудност. След включване на научно-техническа революция властните съвсем се размекват или се втвърдяват, защото е неимоверно трудно да се балансира по средата. Завистта на низшите слоеве, казваше Кикерикс, подкрепена от благородството на мелиористите, тласка историята към егалитаризъм, който носи повече разочарование, отколкото удовлетворение, защото и равните си мислят, че другите живеят най-добре.

Странно как съм могъл да подмина в Швейцаря историографията на предсъобразонното столетие, но това е. Енцианците имали същите грижи като нас, защото изпаднали в автомобилен кошмар, енергийна криза, монетарен хаос, политическа бъркотия и също като нас смятали, че пропадат. Когато им се изчерпили енергийните суровини, се стигнало до синтез на микроби, които превръщат всеки боклук в гориво. Bacillus benzinogenes^[1] и Sperocheta oleopoetica^[2] се купували на таблетки като винени дрожди, пускали се в резервоар, пълен с отпадъци, заливали се с вода и това бил краят на нефтените крале. Целия вчерашен ден прекарах с Кикс в музеите. В Музея на техниката видях бактериален тъкачен стан. Трябва да се съблечеш гол и да влезеш в контейнер, който много прилича на вана. Лежиш си, потопен в хладък разтвор, а когато излезеш след четвърт час оттам, вече имаш върху себе си дреха, изработена от Bacterium Sartoriferum (шиеща пръчковидна бактерия), трябва само дрехата да се разреже, да се свали, изглади и окачи в гардероба. Копчета не е необходимо да се шият — появяват се от втвърдяващите се отпадъчни продукти на едни малки молци в гардероба, разбира се, не обикновени, а преправени от генното инженерство. Ако дрехата трябва да бъде зимна, се добавя Vibrio Pelerinae^[3] или подобен щам, който създава нещо като ватенка. Има дори подплатни вибриони, според желанието на клиента за кройката, цвета, вида на плата и така нататък. Само че тази новост в изготвянето на конфекция била посрещната с всеобщо неодобрение и намерила естествената си смърт, без да бъде използвана. Но така наречените „тъкачни“ бактерии сложили край на почти цялата опаковъчна промишленост, а техните сметоядни и отровопоглъщащи разновидности чистели околната среда на волянците. В същото време обаче паралелно с биологичното микроинженерство продължавала да се развива автоматизацията и броят на безработните растял в геометрична прогресия. Държавата пукала под тежестта на проблемите. Работата ставала изключение, безработицата — правило, започнали бунтове, унищожаване на индустриалните роботи, улични боеве и изглеждало, че това е краят. Властите трябвало да крият учените-практици, особено изобретателите и рационализаторите, в специални подземни бункери, да ги дегизират и спасяват, когато народът искал да се разправи с тях като виновници за ужасното състояние, при което прогресът се оказал катастрофа. Но нищо не можело вече да ги отклони от пътя и следващото поколение се отказало от преследванията. Защото се отворили шлюзовете на неизчерпаемата енергия, която енцианците вземат направо от Космоса (но не зная все още как го правят). Кикерикс нарича този период потребителски потоп. Вече се произвеждали милиони автомобили, при което трябвало да се правят все по-здрави заради всеобщото нарастване на агресивността. Дотогава автомобилите (доста подобни на земните) се правели все още от пресовани железни ламарини и като отговаряли на желанията на купувачите, производителите започнали да подсилват каросериите, след това се стигнало до поставяне в буферите на специални зъби и шпори, а който не искал да пътува в бронирано заздравена кола, рискувал да бъде разбит на най-близкия ъгъл на улицата. Съдопроизводството за автомобилни престъпления рухнало под лавината от дела и тараните станали легални; щетите се плащали от застрахователите. Младежите се забавлявали с лов на автомати за услуги, предпочитайки най-вече телефонните кабини и не помагали нито бронираните стъкла, нито стоманата, с която се обковавали телефонните указатели. А ако става въпрос за бомбите, изготвяни в домашни условия, тяхното взривяване било толкова епидемично, казваше Кикерикс, че когато поредният взрив разтърсвал улицата, само най-близките минувачи падали на земята. Вървящите по-надалече дори не обръщали глави, а и по това време вече се носели лични обезопасяващи пашкули, които при взрив се изпълвали с противоосколочна пяна, нещо необходимо, след като всеки, който имал претенции към фурната, пощата или сервиза, не си играел с никакви жалби, а вдигал намразеното място във въздуха. Животът бил все по-богат и все по-опасен, защото безплатните удоволствия нараствали заедно с повсеместната заплаха. В музея видях вечерни облекла, подшити със закалени танталови влакна, притисната от насилието, модата позволявала да се носят бомбета с бронирано дъно, но броят на жертвите нараствал. Институциите за обществено обслужване въвели първи самообранителна автоматика, което обаче предизвикало нов тип риск, защото както ми обясняваше Кикерикс, ако се почешеш прекалено енергично по главата, когато влизаш в телефонната кабина, или посегнеш не много нежно към слушалката, можеш мигом да бъдеш хванат от стоманена ръка за яката и изхвърлен на улицата, а при съпротива често се трошели и ребра. Тогавашните датчици били все още недостатъчно селективни. Улиците се огласяли по цял ден от воя на линейките, а вечерта тежки почиствачки извличали оттам купища разбити автомобилни останки. Променила се и архитектурата — неканен гост не можел да влезе в чужд дом, а когато звъниш на вратата, трябвало да се дръпнеш встрани и да приклекнеш леко, за да отскочиш навреме, ако поради недоразумение вратата се отвори със страшен замах към улицата, опитвайки се да цапне натрапника по челото. Всяко преддверие можело за няколко мига да се наводни с бързовтвърдяваща се течност и не един неканен гост се удавял като муха в смола. В бравите имало магнитомери, така че който искал да заложи на съседа си бомба, трябвало да използва неметална, но това също не гарантирало успех, защото вече се появили всеобхватни индикатори, толкова чувствителни към миризмата на запалителни и избухливи материали, че било достатъчно да имаш в джоба си стара бензинова запалка, за да се отвори пред външната врата люк и да пропаднеш в подземие, свързано телевизионно с най-близкия полицейски участък. Откритите театрални и концертни зали останали в миналото, след като при първата грешка на тенора, при фалш на цигуларя или просто ако е недоволен от интерпретацията на адажиото, ядосаният меломан посягал под стола, където стоял донесен от него автомат, така че всяко място в партера и на балконите се намирало под прозрачен похлупак, който се отварял едва когато иззвъни звънеца, оповестяващ антракта, а ако някой по средата на представлението или операта почувствал естествена нужда, трябвало да се справи, без да напуска залата, откакто облекчаването на този вид потребности станал редовен претекст за бомбаджиите. В метрото, но и в трамваите често се водели истински битки и накрая на ватманите било позволено да използват дънни изхвърлячки, монтирани в нов вид вагони. Ето защо се случвало от носещите се по релсите влакчета да излитат цели кълбета впили се един в друг енцианци и да се търкалят по паважа, ловко заобикаляни от бронираните пешеходци. Осмелих се да кажа на Кикерикс, че това е нещо ужасно, смешно и че не за вярване. Но той ве постави на мястото, защото е хорист и веднага ми напомни за нашия дипломатически бандитизъм, при учловие че и людоедите на Земята не са докосвали пратениците, дори и най-вкусните. Отделни проблеми създавали роботите, когато станали любими обекти за градски лов. Труповете падали един след друг, защото който искал да опази камериера си да не го застрелят, го обличал в своите дрехи, така че най-разпалените ловци, вместо да разпитват набелязания, го просвали с точен изстрел на място, като обяснявали после, че са взели жертвата за робот. Въпреки строгата забрана някои все пак преправяли своите роботи така, че да отговарят на огъня с огън, а дори се случвало идейните противници на подобен род ловуване да изпращат умишлено на ловната линия роботи-капани, неспособни нито да чистят, нито да мият съдове, но бълващи картечен огън към ловците, или такива специално създадени индивиди, падащи при пукота на изстрела, макар и незасегнати, а когато стрелецът, радостен и весел, слагал крак върху лежащия и вдигал рог към устата си, за да оповести своя триумф, мнимият трофей впивал стоманени зъби в прасеца му. Което от своя страна ядосвало едни от членовете на ловния клуб и водело до употреба на дистанционни реактивни снаряди, а други смятали тази ловна ескалация не само за естествена, но дори и за приятна, като приемали, че засиленият риск е гъделичкаща подправка към спорта, защото и ловът на тигри е по-почтен от убиването на зайци. А когато дошъл на мода ловът от автомобили, които се превръщали все по-явно в бронирани коли с огнехвъргачки, когато кварталите на Хесперида били унищожени от пожар, възникнал от сблъсъка на две враждуващи ловни дружества, нерешителното до този момент правителство заело страната на привържениците на етикосферата. Както казват и до днес нейните последователи, малко преди да удари фаталният час.

Разбирайки, че натрупаната в обществото агресия не може просто да се премахне веднага, а трябва да и се даде безвредна воля, създателите на етикофикационния проект се погрижили да получат значителни средства за изграждането на институции, поглъщащи безумието. Много от тях действат и до ден днешен. Ще спомена няколко, защото смятам, че такива могат да ни послужат и на нас. За да започна от малкото, ще кажа, че волянците отдавна имат обичай да издигат паметници на известни личности, а също и на такива, които мразят. Това са така наречените паметници на позора, чиито постаменти понякога се обграждат с широки плювалници, наподобяващи бронзови урни. Подобна голяма алегорична група от ковани проклятия гражданите поставили още в миналия век на тримата Лъжексиксари. Освен това всеки от някогашните политици с особено неприятни заслуги, довели до всеобщо нещастие, има своя статуя или най-малко бюст. Отливат ги от специални еластични материали, защото другите се изхабяват много бързо. Кикерикс ме увери, че тази област на пластиката поставя особено високи изисквания както към творците, така и към изпълнителите, защото подобията на особите в немилост трябва да се произвеждат от материали, които наистина се деформират, но през нощта възвръщат първоначалния си вид. Между другото практиката показала, че си струва да се поставят паметници от същите материали и на много заслужилите личности, защото винаги се намира някой, които поставя заслугите им под съмнение, а разходите за ремонт, особено на големите паметници, са значителни. За провинциалистите, които посещават Стария град на групи или по време на училищни екскурзии, зад всеки паметник на позора са поставени между живите плетове сандъци с подходящи инструменти, защото трябва да се спазва необходимата пропорция между тяхната поразяваща сила и издръжливостта на паметника. Изключение от правилото, разделящо славата от позора, са единствено създателите на етикосферата, наречени нейни Бащи. За да се сложи край на постоянните спорове и сблъсъци край техните пиедестали, се наложило да се увековечат фигурите им с две отдалечени една от друга групи паметници. Всеки може да отиде според убежденията си при едната или другата с букет цветя или нещо съвсем различно.

Щастие било, разясни ми Кикерикс, че автоматизацията на промишлеността сложила край на физическия труд по същото време, когато били пуснати в действие първите големи съобразонатори, които били далече от съвършенството, но още на третата година след тяхното пускане броят на внезапните смъртни случаи започнал да намалява, макар че престъпният свят и ловните дружества, бандите хулигани, а също така екстремистите и други групировки, които не виждали никакъв смисъл от живот, в който няма леене на кръв, емигрирали масово от градовете в несъобразонираната все още провинция. На свой ред тълпи бегълци от навестените по този начин градчета и селца тръгнали към големите урбанистични центрове, което предизвикало истинско преселение на народите.

Това бил период на смели социални експерименти. В един от намиращите се до столицата окръг пробно било въведено безплатно потребление без каквито и да е ограничения, след като била преодоляна в парламента бурната съпротива на големите производители, които се опирали на законите на пазара и стоките, макар че производствената себестойност на всички блага явно клоняла към нула. Енергията вече не струвала нищо, достъпна като въздуха, а може би и по-достъпна, защото я вземали от космическото пространство и била неизчерпаема.

За съжаление безплатните стоки и услуги довели до страшни резултати. Всеки трупал планини от излишно имущество, впускал се в луди екстравагантности, за да надмине с външния блясък на това, което притежава, съседа си, роднините, когото може, а предизвиканите по този начин също не стоели със скръстени ръце. Наложило се да строят зад къщите хранилища и складове за облекло, скъпоценности и хранителни продукти, в една своя част стоките се унищожавали, без да бъдат използвани, а трудът да бъдат трупани ставал явно непосилен, което на свой ред предизвикало у новобогаташите такава фрустрация, че преустройвали домашните си роботи на частни щурмови отряди, за да тормозят останалите граждани, и се стигнало до сблъсъци, че дори и до направо граждански войни, защото се водели между отделни граждани. За какво? За нищо. Наложило се най-сетне един град, който вече горял в огъня на пожарите, да бъде обкръжен и разоръжен сред експлозии, които разтърсвали стените му, и картеч.

Уж предварително се знаело, че абсолютното благоденствие развращава абсолютно, а се намерили идеалисти-оптимисти, които вярвали, че народът бързо ще миряса. Днешната система, въведена от преди повече от сто години, показала несъстоятелността на тези идеални мечти. На всеки гражданин се полага дял енергия за употреба в продължение на една година. Той може да я използва за каквото си иска. Така определеният дял може да се превърне в триста хиляди чифта панталони със златни лампази или в шоколадова планина с марципанови пропасти, или в деветстотин платинени музикални летаптъри, настроени така, че когато вече изчезват зад хоризонта, още да се чува ерихонската им музика, но никой не прахосва така безумно запасите си, защото трябва да се съобразява с разходите, а даденият дял не може да се натрупва или да се обединява с дяловете на други лица, за да не се стигне до появата на някакви тайни коалиции или други подривно ориентирани съюзи. Това, което e необходимо, се включва за известно време, а след като се използва, се изключва, както ние изключваме електрическото осветление. Няма никакви уникални предмети и като подарък може да послужи само съвсем оригиналната информация за нещо, каквото никой още няма, защото не го е чувал и не се е сетил за него. Така че подаръкът може да бъде само нещо като предписание или рецепта. Всъщност такива истински нови информации няма, защото всички възможни се намират в компютърните списъци на благата, а тяхната недостъпност се дължи единствено на поразителните огромни запаси от концентрирани сведения. Бях с Кикерикс в една галерия с платна и скулптури, където на почетно място стои паметникът на Даксарокс, политик, който пръв пропагандирал създаването на така наречените гневарници, или лудопоглъщални. Това са заведения, достъпни за всички пълнолетни особи, където може да дадеш воля на агресивните си страсти. Намират се енцианци, които смятат, че Даксарокс е бил истински държавник по време на безнадеждното положение, но има и такива, които го критикуват. По препоръка на моя водач отидох в един автоклаз. Това е едно огромно здание с купол, което външно прилича на колодрум. Трябва да си избереш превозно средство от стоящите на огромен подземен паркинг, след което се излиза по наклонена платформа на обикновен градски площад, под открито небе. Там е позволено всичко — да блъскаш други леки коли, да гониш пешеходците, като застилаш пътя си с трупове и автомобилни останки, че дори и да влизаш в къщите, които се събарят с трясък сред облаци варов прах и хаоса на отломките. Не зная как се създават тези миражи, защото впечатлението за реалност е непреодолимо. Май има и такива, които цели дни прекарват в автоклазите, като изпитват ужас при самата мисъл да се върнат под опеката на етикосферата, така им е дошла до гуша. Има и гневарници от друг тип, в тях може да убиваш безнаказано, да палиш, да биеш и измъчваш този, когото си набелязал, докато се изпотиш под езика и останеш без дъх, но някак си не ми дойде желание за това. Кикерикс смята, и може би с право, че между любителите на тези заведения и любителите на кървави сцени като борбите с бикове или филмите, преизпълнени с престъпления, разликата е в степента, но не и в същността. Едни експерти виждат в гневарницитее подхранване на ниските инстинкти, което подсилва фрустрацита на хората, жестоки по рождение, но други наричат това пускане на лоша кръв, предпазен клапан и психотехника, която дефрустрира прекалено силно умиротворяваните души на гражданите. Носят се слухове, че гневарниците са уж под тайния контрол на Министерството на превантивните мерки и всеки, който е свирепствал сурогатно и фиктивно, има картотека на престъпните си склонности, за да може според нейното съдържание да му се изпращат съответните противодействащи съобразони. Опозиционерите бягат от тези обекти като от чума, изпитвайки към тях най-голямо отвращение. Не липсват фатаморганни симулатори и извън града, на специални ловни полета, където от оръжието на най-запалените ловци падат най-едри животни — курдли, а дори и хилядотонни огнедишащи пирозаври. Вероятно оттам са се взели в земните материали противоречивите съобщения за динозаври, които дишат огън, защото след като са фантоми, те едновременно съществуват и не съществуват. Не само аз бях допуснал фатална грешка, като взех развлеченията на чуждата цивилизация за нейна действителност. Същото се отнася и за така наречената куклонизация. Манекени в естествен ръст, заблуждаващо подобни на избрани личности, може да си поръчаш във филиалите на „ЗАВКЪЩИ“. „ЗАВКЪЩИ“ произвежда всичко за домашна употреба, в това число и по индивидуална поръчка, и никой там не пита клиента какво възнамерява да прави с поръчаните неща, както земният продавач на конфекция не любопитства какво купувачът на дрехи възнамерява да прави с тях. Това просто не интересува никого, а разликата е само в това, че на Енция може да си поръчаш всякакъв андроид така, както се поръчва хладилник.

Кикерикс казва, че макар да работят не повече от 10% от всички енцианци, броят на работещите нараства с всяка изминала година, защото въпреки пълното задоволяване и неизброимите развлечения безработицата мъчи повече, отколкото това би могло да се е струвало на някого в миналите времена на недоимък и тежък труд. Главна дилема според него все още е прекалената достъпност до всякакви блага и развлечения, защото което е даром, не струва пукната пара. Затова се появяват планове за своеобразни затруднения и усложнения на живота, защото dolce far niente^[4] потапя голяма част от народа в мрачно отчаяние и би било прекрасно, ако обществото поиска да одобри тези проекти, но какво да се прави, след като не иска. То показва това нежелание на периодично провежданите плебисцити и единствен изход от това изглежда използването на прегради по житейски път в съвсем нов стил, защото все пак не става дума за това едни или други продукти един ден просто да изчезнат и хората вместо в гневарниците да отидат и да се наредят на опашки за сирене. Никой обаче не знае как да конкретизира подобни замисли, защото ако нещо трябва да бъде променено, се изисква обществено съгласие, значи трудностите от нов тип трябва да бъдат приети, а не наложени. Много трудна задача, тресеше птичата си глава моят водач, е колебанието между изкушенията на криптокрацията и хедонизацията, намножили се и такива, които водят живот на аскети, не излизат от къщи, носят едни и същи дрехи, докато изгният на гърба им, защото самата трудност на избора сред царящата свръхзадоволеност буквално парализира волята им.

Попитах Кикерикс за Черна Кливия и останах с впечатлението, че въпросът не му хареса. Вместо да отговори, той започна да ме разпитва какво зная за Кливия, а когато му казах, заяви, че това са деветдесет и осем процента лъжа, състояща се от преиначени и недоразбрани неща, а останалото също е съмнително. Как тогава е било в действителност? Наистина, отвърна той, правехме за кливлянците всичко, което беше по силите ни. Заради лоши климатични условия те често страдаха от слаба реколта, доставяхме им много хранителни стоки, както впрочем и на Курландия, а те, властите там, продължаваха да морят от глад народа си, за да натрупат стратегически резерв за времето на готвената срещу нас агресия, така че ако сме добавяли към изнасяните продукти субстанции, които правят невъзможно по-дългото им складиране, това от наша страна е била елементарна предвидливост, нищо повече. А какво повече е могло да бъде? — попитах аз, но той се усмихна неопределено и каза, че във връзка с това са се появили много клевети и слухове, които рано или късно ще стигнат до мене. Разговорът за Кливия охлади забележимо отношенията ни.

* * *

От ходенето ми до Института по облагородяване на околната среда запомних само изненадата, предизвикана от полета на асансьора, защото той се понесе нагоре, а след това с щракане на поставен в оръжие пълнител изскочи над покрива на хотела върху път, който приличаше на плоска дъга, защото минаваше извито над града, увиснал без каквито и да е подпори, и светеше със седемте цвята на слънчевия спектър. След това стана тъмно, подът меко пропадна под мене, асансьорът спря, стената му се разтвори по дължината на невидим шев и на фона на растения с големи бели цветове видях висок волянец с човешко лице, облечен в еднореден костюм и снежнобяла риза, сякаш ей сега беше излязъл от парижки шивач, дори реверите на сакото и якичката на ризата му бяха скроени по най-новата мода — отпреди двеста години! И това беше част от оказваните ми почести, защото местните хора не се обличат така. Волянецът ме чакаше с вече протегната ръка, сякаш се опасяваше, че ще забрави как трябва да се поздравява с хората, а когато му подадох моята, пъхна в вея своята заедно с палеца. Това беше Тип Типилип Тахалат, директор на ИООС, блондин с черни очи. Бих се радвал да разбера как стои работата с лицата. Вместо преводилка на ревера си имах по едно малко метално колелце, поставено на меката част на всяко ухо, благодарение на което чувах всичко така, сякаш от устата на волянците излизаше земен говор. Те изглежда ме чуваха по същия начин. Почувствах известно облекчение от непохватността, която Тахалат прояви като ми подаде ръката си, защото това показа празнина в знанията му за земния обичай, а нищо не притеснява повече от съвършенството на чужденците. Тахалат ме отведе в зала, която наистина беше удивителна, защото с всичко вътре напомняше зала за конференции на голяма земна банка и то от края на ХХ век. Дълга маса, покрита със зелено сукно и два реда черни кожени кресла от двете и страни, матови млечни прозорци, между тях — остъклени шкафове, едните бяха библиотечни, пълни с дебели книги, сред които видях томове годишници на Лойд, в другите имаше модели на ветроходни и парни кораби и отново си помислих, че наистина си дават прекалено много труд, като устройват такова представление заради един разговор с човек от Земята! Седнахме на малка масичка до прозореца, под рододендрон, който растеше в майоликова саксия, между нас димеше кафеварка с мока и имаше една чашка, за мене, до сребърна захарница с британски лъв, струва ми се, а за домакина беше поставено нещо като малка круша с краче или гъба с лазурна шапчица. Тахалат се извини, че няма да пие това, което пия аз, не е свикнал, така че разчита на моето разбиране. Уверих го, че ми оказват прекалено голямо внимание и така известно време любезничехме, аз, като бърках захарта в чашката, а той, като се играеше с крушата-гъба, която нямаше опашка, а тръбичка и съдържаше някаква течност. Тахалат заговори за моето фатално приключение, за да каже, че съм се измъкнал от него невредим благодарение на етикосферата, макар че може и да не си давам сметка за това. При антиартистите нищо не ме заплашвало, добави той, а що се отнася до хиндианците, те живеят в резерват, който е съобразониран само на повърхността. Когато обаче се разбрало, че съм отвлечен, била повишена местната концентрация на съобразоните, за да проникнат и в подземието.

— От вас ще разбера в края на краищата как действат съобразоните — казах, като се чудех скрито на отличния вкус на волянското кафе.

— Най-добре е да го видите на практика — каза директорът. — Може ли да ви помоля за любезността да ми ударите един шамар?

— Какво, моля?

Помислих, че е станала грешка при превода, но директорът повтори с усмивка:

— Моля да бъдете така добър и да ме шамаросате. Ще се убедите как действа етикосферата, а след това ще обсъдим експеримента… Ще трябва изглежда да стана и ще ви помоля да направите същото, така ще бъде по-добре…

Реших се да го ударя по лицето, след като искаше това, и ние застанахме един срещу друг. Замахнах не много силно, защото не исках да го съборя на земята, и замрях с вдигната ръка, защото нещо ме задържа. Беше ръкавът на сакото. Стана твърд като ламаринена тръба. Помъчих се поне да свия ръката си в лакътя и с най-голямо усилие постигнах частичен успех.

— Виждате ли? — каза Тахалат. — А сега моля да се откажете от шамарите…

— Да се откажа ли?

— Да.

— Е, добре. Няма да ви ударя по…

— Не, не. Не става въпрос да го кажете. Трябва да си го внушите, като вземете тържествено вътрешно решение.

Направих долу-горе това, което казваше. Ръкавът омекна, но не напълно. Чувствах все още неговата неестествена твърдост.

— Защото още не сте се отказали напълно от намерението си…

Стояхме, като продължавахме да се гледаме, и след малко материята доби обичайната си мекота.

— Как става това? — попитах аз. Бях със сако, донесено от Земята. Пепеляво, на дребни сивосини капчици, от шевиот. Огледах материята на ръкава отблизо и видях, че малките косъмчета на тъканта се слягаха едва сега, като козината на най-напред заплашено, а след това успокоено животно.

— Намерението за агресия предизвиква промени в организма. Адреналинът навлиза в кръвта, мускулите се напрягат незначително, променя се йонното равновесие, а с него и електрическият заряд на кожата — каза директорът.

— Но това е моята земна дреха…

— И точно затова не ви пазеше в самото начало, а едва след около три часа. Наистина, не съвсем — макар че съобразоните са попили в материята, останали сте за тях непознато същество, затова са реагирали максимално чак когато сте започнали да се задушавате, там, в подземието, нали…

— Те ли разкъсаха нашийника? — учудих се аз. — Как е възможно?

— Нашийникът се е разпаднал сам, съобразоните само са издали заповед. Ще трябва да ви обясня това по-подробно, защото съвсем не е просто…

— А какво би станало — прекъснах го, осенен от нова мисъл, — ако си сваля сакото?… — изведнъж си спомних как там, в мазето, всички се мъчеха отчаяно да се съблекат.

— Ами моля… — каза директорът.

Окачих сакото на облегалката на фотьойла и огледах ризата си. Нещо ставаше с поплина на розови квадратчета — микроскопичните му влакънца настръхнаха.

— Аха… ризата вече се активизира — казах досетливо. — А ако си сваля и ризата?

— Моля ви най-сърдечно да си свалите ризата… — каза той разпалено, направо ентусиазиран, сякаш бях отгатнал желанието, което не е смеел сам да изрази. — Моля ви, не се стеснявайте…

Странно беше да се събличам в тази изискана зала, в светлата ниша до прозореца, под палмата. Това сигурно нямаше да изглежда така необикновено, ако се събличах в по-екзотично обкръжение, но развързах планомерно вратовръзката си, придърпах гол до кръста панталоните и попитах:

— Може ли, господин директоре?

Той приближи към мене лицето си някак даже пресилено, а аз, без нито дума повече, замахнах с леко разтворени крака, които се плъзнаха толкова внезапно в противоположна един на друг посока, сякаш подът беше от лед, намазан с олио, и аз се проснах в краката на волянеца. Той ми помогна внимателно да стана и тогава, както се изправях, го ударих уж без да искам с лакът в корема и чак изохках, защото лакътят ми сякаш срещна бетон. Някаква броня ли имаше под дрехите си? Не, виждах тънката му бяла риза между отворите на сакото. Трябва да беше ризата. Като се правех, че изобщо не съм имал намерение да го удрям, седнах, за да огледам една след друга подметките на обувките си. Изобщо не бяха хлъзгави. Най-обикновени на света кожени подметки и профилни гумени токове, каквито обикновено нося, защото придават еластичност на походката. Спомних си общото падане на артистите, които тръгнаха заедно към мене, когато се криех зад ангела. Затова значи! Вдигнах глава и погледнах неподвижните очи на събеседника си. Той се усмихваше с разбиране.

— Съобразони в подметките ли? — обадих се първи.

— Разбира се. В подметките, в дрехите, в ризата, с една дума — навсякъде… Надявам се, че не сте се ударили зле?…

Скритият зад тези думи смисъл беше по-малко любезен: „Ако не беше замахнал толкова силно, нямаше да паднеш на земята“.

— Няма нищо. А ако се съблека съвсем гол?…

— Ами тогава, различно е… не мога да ви кажа точно какво би станало, защото самият аз не зная. Ако можеше да се знае, би могло да се заобиколят уморите, или умиротворителите на морала… моля ви любезно да обърнете внимание, че филтър на агресията е цялото обкръжение, а не само облеклото…

— А ако някъде, на уединено място, ви хвърля камък по главата?

— Допускам, че камъкът ще бъде отклонен по време на полета си или ще се разпадне при удара…

— Как може да се разпадне?

— С изключение на малко места, каквито са резерватите, у нас вече няма необлагородени вещества…

— Как така, и плочите на тротоарите ли? И чакъла по пътеките? И стените? Всичко е изкуствено?

— Не е изкуствено. Съобразонирано е. Само в този смисъл, ако желаете, е изкуствено — той говореше търпеливо, като подбираше внимателно изразите си. — Необходимо беше.

— И всичко, ама всичко, е от тези логически елементи? Това обаче трябва да е струвало страшно много средства…

— Разходите наистина са били значителни, но все пак не толкова страшно много, защото в края на краищата това е нашето основно производство…

— На съобразони ли?

— Да.

— А през зимата? А облаците? Когато водата замръзне? И изобщо може ли да се съобразонира водата?

— Може. Всичко може, уважаеми господине.

— И хранителните продукти ли? Това кафе?…

— И да, и не. Може би без да искам съм ви подвел по отношение на технолоигята. Вие си мислите, че всичко е направено ЕДИНСТВЕНО от съобразони. Само от тях. Но не е така. Те са във всичко, както, да речем, арматурното желязо в земния железобетон…

— А, така ли? Значи, ако се изразим конкретно — те са в това кафе, плават в него? Но като го пиех, не почувствах…

Трябва да съм направил гримаса на отвращение, защото волянецът разпери съчувствено ръце.

— В това количество кафе би могло да има около милион съобразони, но те са по-малки от земните бактерии, дори от вирусите, за да не могат да се филтрират… Същото е и с тъканта на вашето облекло, с кожата на обувките, с всичко.

— Значи непрекъснато проникват в организма? И с какъв резултат? Дали са вече в кръвта ми и в мозъка?

— Какво говорите! — вдигна той ръце с отбранително движение. — Те напускат организма непроменен. Според нашия основен закон за тях тялото е неприкосновен терен. Съществуват, разбира се, специални антибактериални съобразони, но ги използват само лекарите в случай на донесена отвън болест, защото над територията на Воляния вече няма никакви болестотворни микроорганизми… Може би сега ще преминем към по-следващите експерименти?…

Той се приближи до масата и издърпа чекмеджето. Вътре имаше много големи и малки гвоздеи, чук и клещи.

— Може би ще поискате да забиете гвоздей в нея? — почука той с пръст по повърхността на палисандровата маса.

— Не бих искал да ви повреждам мебелите…

— Това няма никакво значение.

Взех в ръка половинкилограмовия чук и няколко големи гвоздея. Раздрънках два от тях в ръката си, а след това забих с няколко силни удара на чука единия, дебел четири сантиметра, до половината в дървото, от което политурата се нацепи наоколо на лъскави пукнатини. Ударих го отстрани — зазвъня като камертон. Директорът ми подаде клещите и като се напънах, защото гвоздеят беше здраво забит, го извадих почти неизкривен.

— И какво, сега трябва да ви го забия… в главата ли? — попитах досетливо.

— Да, моля ви…

За да ми е по-удобно, той седна леко наведен, а аз си събух бавно обувките и чорапите — нямах желание да се приземя още един път на пода, — след което допрях гвоздея до черепа му и маркирах удар с чука, доста леко, но така, че директорът трепна. Поколебах се, а той побърза с думите:

— Моля по-решително… смело…

Тогава ударих с чука по грапавата главичка на гвоздея и той изчезна. Просто изчезна — само в шепата ми, в която го държах, остана щипка сив като пепел прах.

Тахалат стана, отвори друго чекмедже, в него имаше игли, карфици и ножчета за бръснене. Той взе една шепа от тях, сложи ги в устата си и като движеше бавно челюстите си, сдъвка ги и ги глътна. Беше съвсем като на представление на илюзионисти.

— Може би ще опитате и вие?… — покани ме той.

Какво пък, взех едно ножче за бръснене, установих с края на пръста си, че е остро, така че го сложих на езика си, като внимавах да не се порежа.

— Смело, смело…

Чувствах металния му вкус на езика си и беше трудно да се овладее чувството, че ще си го осакатя безобразно, но астронавтиката изисква определени жертви. Стиснах със зъби ножчето и то се превърна в устата ми на дребен прашец.

— Искате ли гвоздей, а може би игла? — канеше ме той.

— Не, благодаря… стига толкова…

— Тогава ще поговорим…

— Как са направени тези неща? — попитах, като седнах отново при кафето. Забелязах, че макар да беше стояло доста дълго в чашката, беше толкова горещо, както при първата глътка. — От съобразони ли? Но нали те са само логически елементи… а това — посочих гвоздеите, захвърлени на масата — е изглежда истинско желязо?…

— Да, само съобразоните не биха направили нищо без нашата технология на твърдото тяло… Сигурно знаете по какъв начин се появява телевизионният образ?

— Разбира се, рисува го на екрана сноп електрони, концентрирани в лъч, който се движи…

— Именно. Целият образ възниква като впечатление на окото и ако се направят снимки на екрана с много кратка експозиция, ще се регистрират само отделните положения на светлинното петънце. И точно този принцип лежи в основата на нашата технология на твърдите тела. Гвоздеят или който и да е друг метален предмет е само известно количество атомни облачета, които се движат във форма, зададена от програма. Тези атоми образуват нещо като микроскопични стружки и носейки се по своите траектории с голяма скорост, създават впечатление за гвоздей. Или за някакъв предмет от желязо или друг метал. Но това не е само впечатление, което лъже сетивата, както образът в телевизора, защото с такъв гвоздей може да се направи точно това, което и със съвсем обикновен, кован или щампован, нали?

— Как така? — попитах замаян. — Значи движещи се стърготини… атоми… а с каква скорост се движат?

— Зависи от това какъв обект трябва да създадат. В тези гвоздеи тя ще е около 270 000 км/сек. Не могат да се движат по-бавно, защото тогава предметът би изглеждал прекалено лек; а ако се движат по-бързо, релативистичните ефекти биха се проявявали с излишно нарастване на масата и щяхте да имате чувството, че гвоздеят тежи многократно повече, отколкото е необходимо… Имитацията на естественото състояние на нещата трябва да бъде съвършена! Атомните облачета се носят по точно определени орбити и така рисуват с тях зададения им предмет, както, ако си послужим с един примитивен пример, горящият край на цигарата рисува в мрака кръг…

— Но това изисква постоянен приток на енергия!

— Естествено! Енергията се доставя от нуклеоново поле, разширено гравитационно. Не може да се екранира с нищо, както не може да се екранира гравитацията. А ако вземете нещо оттук — той показа с кръгов жест наоколо — на борда на кораба си, то ще се разпадне на прах, когато корабът напусне нашето стабилизиращо поле.

— И всичко тук — мебелите, килима, палмите?…

— Всичко.

— И стените ли?

— В това здание, да. Но има още някои несъобразонирани постройки…

— И ако се повреди енергоснабдяването, цялото това здание ще стане на прах и пепел?

— Знаете ли, не е възможно да има повреда.

— Защо? Всичко може да се развали.

— Не. Не всичко. Това е предразсъдък от старо време. Съществуват безотказни сили, ако един път са пуснати в действие. Атомите не се повреждат, нали? Електронът никога не може да падне върху ядрото…

— Но атомът в покой не поглъща енергия.

— Да, и затова нещата са направени по друг начин. Притокът на енергия е необходим.

— Значи може и да спре.

— Не, защото я извличаме направо от гравитационните сили на нашата планетна система. Разбирате ли? Така забавяме, естествено, движението на планетите около слънцето, но забавянето, предизвикано от такава експлоатация, е от порядъка на 0.2 секунди на столетие…

— Някакви машини обаче, някакви машинни агрегати би трябвало да получават тази енергия, така че могат да откажат — съпротивлявах се аз.

Той поклати отрицателно глава.

— Това не са машини — каза той. — Те нямат никакви механични части, които могат да се износят. Също както няма такива части в атомите. Това са ефекти от действието на съответно свързани полета, които образуват интерференционни огнища. Енергията е навсякъде в Космоса, в неизчерпаеми количества, нужно е само знание как да се стигне до нея…

— А вашето лице, моля да не ми се сърдите, също ли е човешко благодарение на тази техника?

— За какво да се сърдя? Да, познахте. Това е обикновен израз на уважение. Наистина, има някои разлики. Металните неща ги изграждаме така, както ви казах. А другите вещества се правят по-просто… но това е свързано с физиката на конкретните твърди тела. Опасвам се, че разглеждането на другите техники ще ни отведе прекалено далече — в областта на физика, която не познавате… Принципът обаче е винаги един и същ. Всяко материално нещо е рояк от атоми в празното пространство. Атоми, включени в структура, която съответства на състоянието им. Ние само дирижираме със структурите. Оркестърът го има още с възникването на Вселената, чакал е само диригентите…

— Сигурно имате чудовищно развита промишленост — измърморих аз.

— Не чак толкова, колкото си мислите. Тя е автоматична, затворена и самонаблюдаваща се.

— Но можете да удавите някого във вода… — казах с надежда в гласа.

— Не. Ще опитате ли, в сградата имаме басейн…

— Сигурно няма да има смисъл — казах аз, — достатъчно е, ако ми кажете как ви спасява водата? Изхвърля ви на повърхността ли?

— Не. Разлага се на водород и кислород, а тази смес може да се диша.

— И разлагането се предизвиква от съдържащите се в нея съобразони?

— Да. Което ще рече, че те заповядват това на молекулите, намиращи се в обхвата на силовите полета.

— Ще ви заприличам на дивак — казах аз, — но ще си призная, че всичко, което ми казвате, го приемам за фантазия, защото не е за вярване…

— Все едно ви разказвам приказки, нали? — усмихна се волянецът. Стана, приближи се до стената, отвори сейфа и извади от него обикновен сив камък.

— Това НЕ е нито съобразонирано, нито синтезирано — каза той с тайнствен израз на лицето. — Това е истински, естествен пясъчник… и какво? Помислите си, моля ви, дали е изграден „просто“?

— Ами — отвърнах аз — от атоми, от силициеви съединения…

— Лесно е да се каже! Но като образован човек вие знаете, че това са милиарди и билиони атоми, които запазват тази именно макроскопична форма благодарение на непрекъснатото въртене на електронните им обвивки, стабилизирани от бариерите на ядрените потенциали, и благодарение на удържаната от 8 000 вида виртуални квазичастици псевдокристална решетка с типичните аномалии за пясъчника. И така нататък. Ако хвърлите някъде този камък, неговите атоми, силовите му полета, електроните му ще се въртят и ще го държат в непроменена форма на минерален къс милиони години и всяко нещо в Природата е по същия начин резултат от безброй подобни процеси… Затова сме се научили да правим по свой калъп и модел нещо нито по-малко, нито повече, а само малко по-иначе сложно… Определената от Природата граница, която разделя неунищожимите технологии от унищожимите, минава малко над атомите. Ето защо трябвало да слезем надолу по скалата на размерите към частиците, от които Природата изгражда атомите, и от податомните елементи да конструираме всичко това, което ни е било нужно. Разбира се, това, което казвам, е само пътепоказател, а не производствена рецепта… Произвеждаме такива твърди тела, каквито са ни потребни… а за тяхната съдба се грижат съобразоинте, защото сме им предоставили и заповядали този надзор.

— Значи при вас гвоздеите наистина имат разум? И камъните, и водата, и пясъкът, и въздухът?

— Не. Не бива да се говори така. Разумът предполага всестранност и способност да се променят програмите на действие, а съобразоните не могат това. Те са по-скоро нещо като въведени в околната среда извънредно деликатни, внимателни и постоянно чувствителнии инстинкти. В обикновената съобразонна система няма повече разум, отколкото, да речем, в пипалцата или крачетата на насекомото.

— Добре — казах аз, — но да се върнем още един път към етикосферата… съгласен ли сте? Не зная как може да се създаде тъкан от съобразонирани влакна, но да речем, че зная. Какво следва? От този материал може да се ушие дреха: добре. Но как става така, че когато съм облякъл дрехата, не мога да ударя ближния си?

Той повдигна вежди.

— Това малко ви дразни, нали? Съпротива, дори шок, разбираем при сблъсък с технологията на друга фаза на цивилизацията. Не, уважаеми господине, не за съобразоните във влакната на материала става дума. Вашето облекло не е било в началото съобразонирано — съобразоните са попили в него, за което трябва известно време, и точно по тази причина сте се оказали потенциална плячка, привлекателна жертва за тези наши така наречени терористи… Защото е ясно, че имат някакво бегло понятие от новостите на цивилизацията, поне от училище. Всяко живо същество привлича по някакъв начин съобразоните. Те създават около него невидим облак. Той не пречи с нищо на нормалните действия. Напълно неосезаем е. Този облак научава типичните реакции на личността, защото състоянието на готовност за агресия не се проявява у всички по съвсем един и същи начин. А какво остава за представител на друг разумен вид, какъвто е човекът! Нашите съобразони не са разбрали отначало какво и как ви заплашва. Ако на ваше място се беше оказал обикновен волянец, нямаше да успеят да го вържат за веригата без сам да пожелае това. С една дума, етикосферата не е мигновено безотказна във всеки отделен случай, но става такава с течение на времето. Плюс това съобразоните са специализирани различно, както… да речем, вирусите, но това са вируси на доброто. Ако ви бъде дадена някаква необикновено рядка отрова, която вашите лични съобразони не биха могли да разпознат навреме, първите признаци на отравяне ще предизвикат тревога. Вие няма да забележите нищо, но във всеки такъв случай свободните струпвания на съобразони се свързват в по-големи групи и то със скоростта на светлината, по принципа на разпространение на радиовълните, и на помощ биват извиквани съобразони, способни да действат като противоотрова. При което изобщо не е необходимо да стигнат до вас материално. Те предават само дистанционни заповеди за съответно действие на съобразоните от вашето обкръжение и вече под тази диригентска палка те ще се заемат за работа, да речем, за да освободят за няколко секунди вашите дихателни ензими, отровени в тъканите. Ще изгубите за кратко време съзнание и ще се върнете към него малко отпаднал. Това е всичко. Както вероятно се досещате от моите думи, по принцип ние не познаваме интервенционната медицина, каквато все още имате на Земта, а континуалната, тъй като всеки организъм се намира под непрекъсната грижа…

— Съобразоните се занимават с профилактика?

— Разбира се.

— Значи познават цялата медицина? Но това изисква високо равнище на универсалност…

— Не. Моля да ме извините: вие продължавате да разсъждавате с категориите на своето време, на своите знания, но това не води до нищо. Не за да ви обидя, а само за да направя по-ясен смисъла на нещата, ще попитам дали най-мъдрият древен земен жител би разбрал как действа радиото или компютърът, който играе шах. Нали разбирането изисква начални знания за такива явления като електричеството, вълните, тяхната модулация, ентропията, информацията…

— Но тези неща не са безотказни — упорствах аз. — Значи сте направили нещо, за да се изравните с Господ Бог?…

Той се усмихна.

— Господ Бог не е създал света чак толкова безотказен, както някога е изглеждало. Материята може да бъде унищожена. Материята, ако бъде подложена на много силно налягане, се оказва небезотказна, защото изчезва — поне в гравитационната прегръдка на колабиралата звезда — и от нея в такъв случай над черната яма не остава нищо освен гравитация, нали? Там, в тези звезди, където материята предава Богу гравитационен дух, е границата на нейната безотказнаст. А и на всичките технологии, естествено. Но нашите атоми не са по-лоши от Божите. Издебнали сме Природата на съответното равнище на нейното съществуване. Това е всичко. Атомът на водорода не може да се повреди така, че да не може да се съедини с атомите на кислорода в Н₂О. По същия начин „не се повреждат“ и съобразоните.

— Добре — казах аз, като чувствах, че правя крачка назад, — но ви моля да ми кажете дали моите дрехи се грижат за мене? Наблюдават ли ръкавите своя стопанин?

— Знаете ли — отвърна Тахалат, — без да си давате сметка за това, вие повтаряте аргументите на нашата опозиция. Следящи вратовръзки, агентурни ризи, шпиониращи ръкави. Боже мой, репресивни долни гащи! Уверявам ви, че няма нищо подобно. Зърното покълва във влажна почва. Следи ли то температурата? Размишлява ли с подозрение за перспективите на растежа? Замисля ли се за времето, преди да вземе важното решение да покълне? Съобразоните се държат по същия начин. Законите на Природата са преди всичко забрани: не може да се получи енергия от нищо, не може да се премине скоростта на светлината и така нататък. Ние въведохме в обграждащата ни природа още една забрана, която пази живота. Нищо повече. Останалото са параноични бълнувания, мании за преследване, разбираеми дотолкова, доколкото в предсъобразонно време се е приписвал разум на това, което поне от някаква гледна точка се е държало като разумно Същество. Откъдето идвали много смесени понятия и страхове, свързани с компютрите. Че могат да се разбунтуват и да въстанат срещу обществото. Празни приказки! Но тук — той описа кръг с ръката си — няма никъде индивидуален разум. Това са само съобразонирани прозорци, мебели, сводове, завеси, въздух, разбира се, по-съвършени от пожарните датчици, но също така съсредоточени върху определена задача.

— Но как различават играта от битката? Приятелската прегръдка от смазващата? Ето, например в спорта. Не спортувате ли вече?

— Не, спортуваме. Искате да знаете на какво се основава различаващата дейност на съобразоните ли? Ще кажа отначало защо е необходима. Всяко общество, което овладява силите на Природата, се подлага на драматично сътресение. Желаното благоденствие носи нежелани резултати. Насилието и принудата придобиват при новите технологии нови форми и сили. Тогава изглежда, че колкото по-голяма е властта над Природата, толкова по-голяма е обществената поквара и наистина е така — до известна граница. Това произтича от самата поредност на откритията или оттам, че е по-лесно да се приеме от Природата нейната унищожителност, отколкото нейната благосклонност. И именно този деструкционен потенциал става желана ценност. Което е нова историческа заплаха. Плюс това резултатите от технологиите разрушават техните основи: вие вече познавате това като агония на биологичната среда. После, това още не го знаете, се появява екоракът. Нещо като израждания в областта на големите автоматизирани и компютризирани системи. Новата прекрасна цел — каквото е постоянното нарастване на овладяването на света — като че ли претърпява дълбока вътрешна промяна. Старите извори на блага пресъхват по-бързо, отколкото се отварят следващите и по-нататъшният прогрес застава на ръба на пропастта. Техническата хармония ражда повече хаос, отколкото може да преглътне! За да се преодолеят всичките тези препятствия, които идват от ненадеждните техники и от човешката природа, също ненадеждна, защото е оформена от други условия, от друг свят, трябва да се стъпи на следващото стъпало на техноеволюцията, като се краде от Природата нейното съкровище, най-трудно за отнемане, тъй като е скрито в податомните явления. При нас това е преди всичко синтез на нови твърди тела и нови типове за надзор над тях, или на съобразони. Това са двата стълба на нашата цивилизация. Общо ги наричаме етикосфера. Лавините от получавани знания заплашват да превърнат науката в специализационна каша — състояние, заключено в афоризма, че бъдещият експерт ще знае всичко за нищо! Така не може да бъде. Спасителен обрат е създаването на глобална система за вседостъпно знание, но вече не за живите същества, защото никое от тях не може да повдигне тази грамада. И никоя от взетите поотделно прашинки, каквито са съобразоните, не е ни най-малко универсална, а универсални са всички, взети заедно. Тази тяхна универсалност е достъпна за всеки, когато се появи такава потребност, както се опитах да ви покажа с примера за рядкото отравяне. Моля да вземете под внимание, че невидимото облаче съобразони, което се грижи за вас, е способно само на малко неща и едновременно с това на всичко, на което е способна цялата наша етикосфера, след като може за секунди да достигне до всяко знание, складирано от системата като цяло. Тези сили могат да бъдат призовани всеки момент като джина от приказката. Но никой не може да направи това непосредствено или сам — това могат само неговите съобразони! Благодарение на което никой не е в състояние да използва този невидим гигант срещу когото и да е…

— И съобразоните не могат да бъдат измамени? — попитах аз. — Виж ти! Не мога да повярвам в това…

Той се засмя, но някак си невесело.

— Убедихте се върху самия себе си как стоят нещата. Беше постигнат само частичен и временен успех, защото сте били непознато за етикосферата същество.

— Но нали пълният списък на възможните преднамерени злодеяния е безкраен… Зло може да се прави по различни косвени начини…

— Наистина. Но аз и не казвам, че Воляния е осъществен рай…

Изведнъж го погледнах, изненадан от нова мисъл.

— Май вече зная как могат да се надхитрят съобразоните…

— Мога ли да разбера как?

— Моите похитители се мъчеха да направят точно това, но не разбирах, какво правят. Едва сега разбрах! Опитваха се да променят квалификацията на своята постъпка…

Той ме погледна като че ли с тревожно любопитство.

— Какво искате да кажете с това?

— Мисля си сега, че се мъчеха да превърнат екзекуцията в акт на жертвоприношение… Да я осветят по някакъв начин. Така че убийството да стане нещо великолепно, благородно, като протегната за помощ ръка. Като спасение. Трябваше да бъда принесен в жертва на нещо по-ценно от живота.

— На какво? — питаше той с нескрита ирония.

— Точно това остана доста неразбрано. Изглеждаха сигурни в делото си, докато не се заеха за работа… сякаш, знаете ли, се засилиха заедно да преодолеят препятствие и не можаха да го преодолеят…

— Защото тяхната вяра е била недобронамерена вяра! — прекъсна ме той. — Те искат да повярват в своята мисия, но не могат. Не може да се повярва само от едно желание!

— Но на други може да им провърви повече — промърморих аз. — Не на касапите, разбира се. Някой може обаче наистина да е убеден, че като убива, прави добро. Като в средновековието, когато са изгаряли тялото, за да спасят душата. С една дума — измамата ще престане да бъде измама, ако вярата е истинска…

— Но средновековието не може да бъде възкресено само с едно желание, дори и най-настойчиво — отвърна Тахалат. — Ще кажа още, че всяка настойчивост на подобни усилия демаскира тяхната същност, която съвсем не е свята! Ще ви издам нещо повече: по-лесно е да се измамят с разигравания ритуал на такова престъпление хората, отколкото съобразоните…

— Това е едно от нещата, за които философите не са и сънували — казах аз. — Логически прашинки, които различават вярата от неверието. Но как?

— Това само прилича на неразбираема загадка. Съобразоните изобщо не разпознават качествата на вярата. Просто реагират на симптомите на агресия и остават бездейни, когато ги няма. Не всеки вид вяра изключва агресивността. Какво по-агресивно от фанатизма? Така че той не може да приспи защитата. Затова пък агресията изключва желанието за добро, а такова желание изключва на свой ред убийството. Наистина, не винаги е било така, но онова минало вече не може да се върне.

— Не бих се заклел в това — отвърнах аз. — Особено когато вече знаем съответната формула: вложеният в материята декалог губи сила, когато убиецът вярва в доброто на своята постъпка. А плюс това вярата и неверието не са състояния, които се изключват логически. Може да се вярва частично, от време на време, по-силно, по-слабо… и някъде там по този път може да се прескочи бариерата на съобразоните…

Волянецът ме гледаше мрачно.

— Наистина, има такъв праг. Няма да ви лъжа. Но се намира по-високо, отколкото смятате. Значително по-високо. Затова напразно го щурмуват…

Като се досещаше за моята умора — разговорът продължи почти три часа, — директорът вече не настояваше да разгледаме заедно лабораториите, което беше предвидено в първоначалната програма. По обратния път ме придружаваше мълчаливият му асистент. Когато се носехме над града, погледът ми беше привлечен от голямо зелено петно, заобиколено с шлемовете на лъскави кули и като разбрах, че това е градският парк, помолих моя спътник да ме закара там и да ме остави сам. Известно време ходих по алеите, почти без да ги виждам, защото прехвърлях в главата си разговора с Тахалат, докато не седнах на една пейка близо до пясъчна площадка, на която играеха деца. Пейката не беше съвсем обикновена, защото имаше полукръгли вдлъбнатини за краката, които енцианците подгъват под себе си, когато сядат, но децата изглеждаха отдалече съвсем като нашите, имаха дори кофички за правене на фигури от пясък. Фигури правеше само едно малко момиченце, може би на три годинки, което беше клекнало встрани от другите. Останалите си играеха по друг начин. Замеряха се с шепи пясък, като се мъчеха да се улучат в очите и се смееха, когато като духнат обратно от порив на вятър, пясъкът се посипваше върху тези, които го хвърляха. Измежду живите плетове излезе момченце, не по-голямо от другите, застана до пясъчната площадка и каза нещо, но те не го чуха. Тогава то започна да дразни играещите, при това все по-нагло и накрая ги ядоса. Те се нахвърлиха върху него, но макар че бяха по-високи и трима срещу един, момченцето изобщо не се уплаши и правилно, защото не можеха да му направят нищо. Не зная добре какво парираше ударите им, но дребосъкът стоеше спокойно сред нападателите, разсърдени вече не на шега, които накрая го събориха заедно на пясъка, за да скачат отгоре му. Но то сякаш стана хлъзгаво като лед, те падаха от него и не им помогна нито дружното катерене, нито засилването. Тогава децата, които до този момент викаха, млъкнаха изведнъж и започнаха да се събличат, за да се разправят с другия голи. Двама от малчуганите го държаха, а третият надяна на шията на жертвата въженце, завързано на примка, и го затегна. Понечих инстинктивно да стана, но докато се надигна, въженцето се скъса. Тогава петгодишните деца побесняха. На пясъчната площадка настана такава бъркотия, че се вдигна прахоляк. От време на време някой се измъкваше от него, за да вземе някоя захвърлена играчка, лопатка или гребло, и като я стискаше във вдигнатата си ръка, се нахвърляше върху недосегаемия. Виждах как гневът на децата се превръща в отчаяние. Едно по едно, като хвърляха кое каквото държи в ръката си, те излязоха от пясъчната площадка и седнаха далече едно от друго на тревата, провесили глави. Малкият стана, хвърляше по тях пясък, приближаваше се до седящите деца, присмиваше им се и накрая едното се разплака, разкъса дрешките си и избяга. Неосъществената се жертва тръгна в друга посока. Останалите събираха бавно и дълго нещата си, после клекнаха в пясъка и нарисуваха нещо, след което се отдалечиха. Станах и над главата на момиченцето, което продължаваше да си прави спокойно фигурки, погледнах оставената от децата рисунка, един непохватно очертан силует, разсечен надлъж и нашир от остриетата на лопатките.