Метаданни
Данни
- Серия
- Ийон Тихи
- Оригинално заглавие
- Wizja lokalna, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отполски
- Павел Николов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Научна фантастика
- Твърда научна фантастика
- Философска фантастика
- Хумористична и пародийна фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
История
- —Корекция
- —Добавяне
Източниците
И така, като получи неофициалното съгласие на директора на отдел „Телец“, Щрюмпфли ме въведе през нощта след края на работното време при енцианския архив и ми даде лично в първата зала на библиотеката някои пояснения как трябва да ползвам събраните там материали.
Каза ми, че данните, които засягат ненаселените планети, се събират много просто, като се използва принципът на тройното разпределение. Най-напред идват рапортите на първооткривателите, грешни по силата на обстоятелствата, след това резултатите от специализираните експедиции, където вече се стига до разклоняване на грешките, защото няма случай специалистите да се съгласят един с друг, затова и се повяват vota separata[1], кореферати и контрареферати, след което следват експертизите на земните специалисти, или на хората, които изобщо не са стъпвали на космически кораб, да не говорим за други планети, така че врелите и кипели в битките космонавти-изследователи пишат във връзка с техните кабинетни и лишени от стойност мнения жалби, преценки от суперревизии и протестни атестати, което води след себе си планиране на следващи експедиции, които счетоводителите прекъсват в средата или в края на пътя им по служебните инстанции, защото според тях помирителните комисии и арбитража на място са значително по-евтини, и с това обикновено спорът приключва, освен ако някой сановник, особено влиятелен или амбициозен, който жадува да се обезсмърти като свърже името си с някое ново небесно тяло, не успее да издейства с големи усилия извънредна субсидия. Но тогава въпросът така или иначе губи всякакво значение за МВнР, след като е известно, че няма да се осъществят никакви контакти, защото няма с кого, така че документите отиват в архива на началника на съответни отдел със забележка: Nolo Contendere[2].
По-лошо е с населените планети. При тях се стига много бързо до смесване на астронавстката материя с политическата, защото всяка чужда цивилизация създава най-малко толкова версии за своята история, колкото държави има в нея. Това са несъвместими версии, направо диаметрално противоположни, но МВнР не може да оспори открито нито една от тях, защото подобно действие ще доведе до непосредствен сблъсък ante rem[3]. Министерството приема всичките на prima vista[4] и едва след това се установява практически как стоят нещата. Служебните предписания делят звездите на отдалечаващи се от нашето слънце и на приближаващи се към нас. С първите няма проблеми, защото не може да се постигне дипломатическа близост при нарастващи астрономически разстояния. В замяна на това служебното внимание се съсредоточава върху другите и към тях именно принадлежат планетните системи на Телец. Тук материалите се делят на официални и истински, или на явни и тайни. Политическият курс трябва да се определя според това как Е там, а дипломатическите стъпки да се предприемат съгласно това какво ТАМ говорят, че е там.
Ако на планетата има осемнадесет държави (а за космическите мащаби това е нищо), само наивник може да очаква осемнадесет версии по нейните вътрешни въпроси. Освен трудовете на официалните историци съществуват мненията и на такива, към които властите се отнасят толерантно, може да са ги екзекутирали, но са ги реабилитирали post mortem[5], както и на критикуващите и разобличаващите историографи, които за съжаление често са подлагани на духовни или физически внушения и променят своите заключения в следващите си книги, защото, да речем, имат жена и деца, ако тяхната биология го допуска, но и без това инстинктът за самосъхранение е характерен за всяко разумно същество, така че няма смисъл да се размишлява излишно над тези тънкости на галактическата историография. Към натрупания по този начин куп от варианти се добавят стотици килограми от хроники, изобразяващи съдбата на дадената държава през погледа на съседите и техните историци. Както е известно, китайците нарекли Първата световна война гражданска война на европейците и това е съвсем разбираемо, но също така превръща работата на МВнР в ходене по лабиринт, изпълнен със засади и загадки, защото отгоре на всичко идват нови рапорти от нови експедиции, а когато заедно с дипломатическите мисии ТАМ отидат и търговските, заинтересовани повече от печалбите, отколкото от историческата истина, отново трябва да се правят деликатни уточнения. И след като най-сетне всичко се урежда някак си на място, настъпват преломни моменти и цялата работа трябва да се започне отначало, защото паметниците на почитаните дотогава управници падат от пиедесталите, престъпните демони и чудовища се оказват герои и народни водачи, дитирамбите и съчиненията, увековечаващи заслугите на монарсите или полиарсите, губят актуалността си и много добре би изглеждал в такъв случай един земен дипломат, който при връчването на акредитивните си писма бърка историческия момент.
Удивен от тези обяснения, не можах да се въздържа от въпроса дали наистина Земята има вече установени отношения с толкова много планети, което създава такива сериозни грижи на МВнР, защото в института ми бяха казали, че в момента дейността им има тренировъчен характер. Щрумпфли ме погледна с недоверие, сякаш му се струваше, че не е чул както трябва, и бавно, отчетливо, за да разбера по-добре, ми изясни безсмислието, което се съдържа във въпроса ми. Министерството на вселенските работи развива дейността си на базата на отчетните документи, които притежава, и толкова. Единствено на този, който няма никакво понятие от изпълнение на служебни задължения, може да му се стори, че в тази ведомствена дейност има нещо необикновено, незряло или съвсем несериозно. Нали цялата политическа история на Земята се състои от грешки и техни последствия. От незапомнени времена държавите залагат на фалшиви карти, като вършат това, което НЕ съответства на техните най-разумни интереси. Затова политиката дава грешни преценки за противниците, а още по-често поради недоразумения и умствена недостатъчност прави от потенциалните приятели противници. Едновременно с това победите и пораженията произтичат от лъжливи прогнози, след като в общи линии победените се оказват след поражението си по-добре от победителите, ако не веднага, то като мине известно време. Защото политиката засяга бъдещи явления, които не могат да бъдат предвидени съвсем точно, а опитен политик е този, който знае прекрасно това и върши своето дело с любов към родината, с чувство за дълг и за висша историческа необходимост. Така че Министерството на вселенските работи не върви по някакъв съвсем различен път, а действа като обикновените земни министерства на външните работи, само че полето на неизбежните грешки, които съпътстват служебната му дейност, е придобило астрономически размери Нали зная, че съдбоносните решения, които предхождат двете световни войни, са взети при пълно пренебрегване на рапортите и други неоспорими документи, показващи, че войните не трябва да се обявяват? Какво значение може да има тогава дали подобни рапорти и документи са автентични, или фантомни? И как всъщност тази разлика може да промени хода на министерската дейност?
Като ми даде това наставление с добродушен, но категоричен тон, Щрюмпфли ме предупреди да не пипам главния каталог, защото съдържа 40 000 заглавия, така че само ще се объркам в него. Даде ми списък на най-важните от тях, подготвен от любезния магистър Брабандер, потупа ме по рамото, усмихна се и отиде да спи, като ме остави сам с библиотечния лабиринт.
Със списъка на съветника като нишката на Ариадна се поколебах за секунда между термоса и коняка, изпих накрая глътка коняк, за да си вдъхна смелост, и се залових с тежката работа, буквално запретнал ръкави, защото най-старите рапорти бяха покрити с дебел слой прах, а не исках да си цапам много ризата. Дори на това място като че ли витаеше невидим над мене мърморещия дух на моята домашната прислужница. Списъкът ме съветваше да започна с „Всеобща история“ на Мсимс Питиликвастър, волянски праисторик, но от чисто любопитство посегнах към най-старата, пожълтяла папка с документи. Беше тънка. Върху един зацапан лист се виждаха криво налепени телеграфни или може би телексни ленти. Наведох глава над заслужаващия уважение текст и не без усилие прочетох избелелите думи:
ТЕЛЕЦ. ГАМА. ДЯВОЛСКИ МНОГО ПЛАНЕТИ НО СЛАВА БОГУ БЕЗЛЮДНИ В ПЕРИХЕЛИЯ[6] СИ ЗАБЛАТЕНИ В АФЕЛИЯ[7] СИ ПОКРИТИ С ЛЕД. НАВСЯКЪДЕ МРЪСНА ЕНТРОПИЯ И НИЩО ПОВЕЧЕ СТОП НА ЕКИПАЖА МУ ДОЙДЕ ДО ГУША СТОП ОБИКАЛЯМЕ НАБЪРЗО ОЩЕ ЕДИН ПАРСЕК И ПРИ МАМА СТОП ВМЕСТО КОМАНДИРА ЯНКИПАС И ФИЛЕРГУС СТОП. КАТО СЕ ВЪРНЕМ ЩЕ СИ РАЗЧИСТИМ СМЕТКИТЕ С КОРОБАСТРОИТЕЛНИЦАТА ПРИВЕТ СТОП КРАЙ
Текстът беше зачеркнат на кръст с червен флумастер. Отдолу се виждаше дописано на ръка: „Шестата планета е населена, предлагам на тези кръшкачи да не им се дава премия“, и нечетлив подпис.
Погледнах още един път архаичния астротелекс и очите ми се отвориха: разбрах, че името ЕНТЕРОПИЯ е дошло именно от „мръсна ентропия“ след грешка на някой чиновник. Там имаше още един лист, по-скоро служебно командировъчно с прикрепена сметка за хотел, на която синееше печат „НЕВАЛИДНА“. На обратната страна на командировъчното някой бе написал небрежно: „Чрез куриер с имунитет. Спътникът на шестата планета е камуфлажен синтелит, вероятно дистрактор[8] за прихващане на чужденци, отвътре кух, надуваем в случай на нужда. Препоръчително е да се внимава, защото заради макетите на КУРДЛИТЕ една част от местните жители го смятат за провокационна луна. Подробностите виж в aide memoire[9] с моя шифър TЗГ/56 Епс. Правя, каквото мога. Да не се протоколира. Да не се публикува. Да не се отправят официални питания. Да се изгори. Пепелта да се разпръсне в присъствието на комисия“. Навярно следваше подпис, върху който беше залепено оранжево листче с печатен текст: „ДА СЕ ЗАПАЗИ В ТАЙНА“.
Оставих с въздишка прастария текст и почувствах облекчение, че не съм станал за посмешище, като взех един обикновен летящ лунапарк за планета, щом това е бил специален спътник за развлекателно прихващане. Едновременно с това си помислих, че тук най-сетне ще разбера загадката на сепулките, която ме измъчваше години наред, но като обходих с поглед редиците библиотечни шкафове и заключени книги (съветникът обаче ми беше оставил голяма връзка ключове), осъзнах, че няма да ми е лесно. Следващата папка, която отворих, беше също покрита с дебел слой прах. Оставих я веднага на рафта, защото съдържаше някакви истории на болести от психиатрична лечебница. Чудех се как е попаднала тук, когато осенен от една нова мисъл, извадих от нея плик с пожълтели листи и започнах да ги преглеждам прав. Намерих лекарско заключение, което удостоверяваше, че екипажът на „Рамфорних“ има групова психоза, придружена с халюцинации, комплекс на прогресивно слабоумие и повишена агресивност към околната среда, проявяваща се в оказване на активна съпротива на терапевтите и санитарите. Диагнозата определяше заболяването като професионално и предлагаше отпускането на инвалидна пенсия. „Рамфорних“ трябвало да изследва с помощта на два спускаеми апарата сеизмичното плато в северното полукълбо и големите заблатени равнинни райони в умерения пояс на планетата. Халюцинациите на двете изследователски групи били еднакво натрапчиви, но се различавали напълно по съдържание. Хората, които изследвали мочурищата, твърдели, че жителите на планетата прекарват цял ден до шия в калта, а вечер излизат на сухо и като си тананикат тихо, се качват един върху друг като циркови акробати и образуват живи колони, по които се качват други и така се появяват няколко дебели крака, но катеренето продължава, докато не направят, сплели ръце и крака, нещо като слон или мамут с увиснал корем. Събрани в тази фигура, те се отдалечавали с песен на уста в неизвестна посока. Опитите да разпитат тези, които са изостанали по пътя, не дали резултати, въпреки че били използвани най-мощните транслатори, защото разпитваните се гмурвали в калта и от откъслечните им викове можело да се разбере само, че огромното същество, което правят, като се вкопчат всичките един в друг, се нарича курадел или курас, а може би куродонт. Не било обаче изключено да наричат самите себе си курадли или курчидли. А психотичните симптоми, които проявявали членовете на северната група, били значително по-разнообразни. Част от разузнавачите уж попаднали сред голям комплекс от постройки без врати и прозорци и открили, че трябва да се блъснеш с леко засилване в стената, за да те пусне вътре. Като се разделили да търсят местните жители, били атакувани от памук, или може би ваталин, както и от тропосани набързо дрехи от рода на фланелите, които имали числено превъзходство и ги изтласкали на покрива, откъдето се спасили с тактическо отстъпление към спускаемия апарат. Другите твърдели, че им е провървяло повече. В един голям парк, пълен с разхождащи се лениво дървета, те се натъкнали на група малки местни жители и двама или трима по-големи, които избягали при вида им. А малките, взети от тях за местни ученици, не проявявали страх или учудване и се мъчели да се разговорят с разузнавачите, от което обаче не се получило нищо, защото, вместо да говорят, транслаторите издавали само звуци, подобни на блеене. Въпреки това мнимите деца се съгласили с удоволствие да се снимат заедно с хората и им подарили на раздяла голям брой загадъчни предмети. Разузнавачите обаче трябвало да се върнат, защото до тях достигнали сигналите за тревога, които изпращала групата от блатното разузнаване. Снимките не станали, защото вече на борда на „Рамфорних“ се установило, че фотоапаратите са така повредени, сякаш са подлагани на въздействието на висока температура. Лещите на обективите били напукани, а филмът стопен. Попитани какво е станало с дадените им уж подаръци, те твърдели, че в контейнерите, където ги сложили, нямало нищо освен незначително количество сив прах. Никой от изследваните нямал чувството, че е психично болен. Диагноза им не била поставена прибързано. Установило се експериментално, че фотоапаратите са били нагрявани силно, вероятно в кухненските фурни на кораба, макар че болните не искали да си признаят това. Спектроскопичният и хроматографският анализ на праха, в който уж се били превърнали подаръците, показал елементи, характерни за всякакъв вид боклуци, смет и т.н. Макар че толкова старателно направените анализи опровергавали думите им, болните упорито твърдели, че са се срещнали с обитателите на планетата, които отдалече приличали на хора, но отблизо повече напомняли кръстоска на щраус или ему с пингвин, подложен на лечение за отслабване. Можели да ходят като хората, но и като скачат с двата си крака едновременно, както правят врабчетата или децата, които играят на „дама“. Не можели да седят човешки, защото коленете им се сгъвали назад като при птиците, затова при почивка клякали. Обличали се разноцветно, а на лицата си имали, може да се каже, маски, защото можели да ги свалят и тогава се показвало доста отвратително на вид лице с широко чело и раздалечени очи, съвсем кръгли, а там където са устата и носът на човека, имали издатина с отвори като че ли на ноздри. След изолирането им в лечебницата агресивността на нещастниците се повишила значително. Следваше списък на болничния инвентар, опустошен от тях в пристъпите им на лудост.
Като разгледала четиридесет и осем различни хипотези, комисията, натоварена да проучи въпроса, приела за възможно внезапното избухване на масовата психоза да е умишлено предизвикано от чужда цивилизация, защитаваща се по този начин от нежелателно нападение. Тогава планетата била поставена под карантина и събираните след това материали се получавали изключително чрез радиовръзки с типичното за тях закъснение във времето. Но аз се зарадвах, когато стигнах до това място в тайните рапорти. Всички по-нататъшни информации за Енция и енцианите са дошли направо от тях, така че няма да бъдат деформирани от характерните за хората предубеждения. Въпреки това ме чакаше тежка и дълга работа, защото енцианците бяха проявили значителен космически алтруизъм и ни бяха предали стотици свои произведения, трактати, учебници, че даже вестници и листовки.
Сметнах за разумно да започна четенето с учебниците по история и то с най-старите, за да тръгна в известна степен по следите на естественото обществено, а едновременно с това и умствено развитие на непознатите същества. Място на моята борба с предългите текстове стана бюрото, добре осветено от ниско надвесена лампа. Термосът беше от лявата ми страна, а бисквитите от дясната и така се залових с първото заглавие, като сложих за всеки случай отвореното шише с коняк в удобно издърпаното чекмедже, така че можех да се присегна за него слепешком, без да откъсвам поглед от гъсто напечатаните страници. В огромната библиотека цареше мъртва тишина. Освен шумоленето на страници, които прелиствах, там се чуваха от време на време и моите тихи въздишки, с всеки изминат час все по-подобни на сдържани стенания, защото не се бях заел с лека работа. По навик прегледах най-напред библиографията, поместена в края на произведението, което изучавах, и тя ме накара в известна степен да се замисля, защото имената на учените, цитирани от енцианския историк, бяха: Цирцваракуакс, Тирлитриплирлипит, Кюкюксикс, Куорстиоркуиор, Квидтдердудук и подобни на тях. Не трябва да се правят преждевременни изводи, казах си, и погледнах заглавната страница.
Беше „История на Енция“, написана от изглежда знаменития курдлански историк Куакуерли. Съветникът ми я беше препоръчал като добро начало за по-нататъшните ми изследвания, но щом видях името на автора, което явно се римуваше с швейцарските, ми се мярна безумната мисъл, че точно това е накарало Щрюмпфли да постъпи така. Очевидна глупост, която свидетелства единствено за душевното ми състояние. Последвах съвета му, защото ми се стори разумен. Не бих могъл наистина да кажа коя част от пълнежа ми беше по-неразбираема, курдланската или волянската, но нещо ми подсказваше, че макар и странна, направо уникална, културата на градоходите, на заселените живи създания, би трябвало да стои по-близо до Природата и поради това да бъде по-малко изкуствена от цивилизацията, която е достигнала толкова високо равнище на развитие, че е дала разум дори на почвата и камъните. Заради всеобщото си космическо присъствие на Природата и се налагаше да стане свързващо звено и увод в чуждата история. Някой би си помислил, че ще се нахвърля жадно върху обемистото произведение и ще започна да поглъщам страница след страница, а всъщност стоях като нерешителен плувец пред дупка в леда, най-накрая обаче си поех въздух и започнах да чета.
Началото на енцианския живот Куакуерли описваше научно, но и доста разбрано. Според него животът се заражда навсякъде по един и същи начин. Най-напред океанът трябва да прокисне по бреговете си, да образува подобна на кисел жваканица и тихите вълни да я разбиват векове, а може и хилядолетия наред, докато от кашата не се получи трепереща пача, която след неизброими перипетии дошляпва там, където нейната гъста маса се превръща в някакво варовиково скелетче. Куакуерли твърдеше, че според местните условия на различните планети се появяват различни висши същества, чиито главни разновидности са всичкоиди, млекоиди и зърноиди. Размножаването им също е различно — чрез търкане, опрашване, пъпкуване, а понякога, но много рядко, в съвсем изключителни случаи, чрез така нареченото шпунтиране, до което на Енция, като на всяка една нормална планета, не се е стигнало. Енцианците, които произхождат от големи безкрили птици, наричат себе си човици, което някои ентрополози свързват с „чов-чов“, което се чува при ходене в калта, защото блатата, безкрайните мочурища и огромните тресавища са станали там първата люлка на живота. Което се обяснява с местната география. Енция обикаляла около своето слънце по силно разтеглена орбита и в афелия я сковава силен мраз. Само че океанът се разлива в необикновено обширни плитчини до бреговете на континента и склоновете на сеизмичното плато, блатисто, но издигащо се навътре със своите вулкани, и от тях се излъчва спасителна топлина, която подсушава периодично мокрите области. Някогашните непрестанни вулканични изригвания и серните врящи гейзери обаче отпъждали всичко живо от горещия регион. Затова животът трябвало да се засели компромисно между ледовете на океана и вулканите на Тарактида, в зоната на Великия блатеан. Там от лазугите се излюпили пълзугите, а от пълзугите допълзаците и недопълзаците. Последните, както показва името им, потънали, защото не стигнали до по-топло сухо място, а допълзаците дали началото на блатаците. От блатаците произлезли блатанците, които все още нямали много дълги крака, а който там имал къси крака, веднага затъвал и умирал от глад. Блатанците станали на блатняци, блатнеци и блатници. Имало и скачаща блатица, но тя била сляпо еволюционно разклонение, защото недовиждала, и затова изчезнала. По-нататъшното развитие спряло за милиони години, защото да се размножаваш в хлъзгава студена кал не е голямо удоволствие. Ето защо мъжките екземпляри по-често се престрували, че се залавят за работа, отколкото правели това в действителност, като се притискали към женските по-скоро за да се сгреят. Калта там била необикновено лепкава, така че стадата съвсем престанали да се разделят. Лесно е да се разбере как поради това двойките оформили четворки, те — осморки и така нататък, докато следващите поколения не се уголемили в мокриди, мокроти, мокрони и накрая в същински мокрозаври. Именно от мокрозавъра се повил след това курделът. Мокрозаврите наистина имали изключително дълги крака, средно от 6 до 9 метра, но и това било малко, за да се задържат туловищата им над повърхността на блатото, така че от търкането и ходенето в калта опашките и коремите им били винаги мокри и за да се спасят от това нещастие, защото калта била отвратително студена, мокрозаврите започнали да повишават температурата на телата си, не умишлено, разбира се, тъй като били много глупави животни, а благодарение на естествения подбор на най-топлите. Но те не можели да ускоряват непрекъснато обмяната на веществата си, защото накрая щели да се сварят като яйце във вряща вода и поредната мутация дала предимство на възможността от устата им да излиза газ, който скърцането със зъби (или тракането им от студ) запалвало, както у нас се пали блатният газ в мочурливите торфища. Оттам нататък, за да не измръзне, мокрозавърът дишал огън, който го изсушавал подобаващо, а по-удобно било два мокрозавъра да се сушат взаимно, застанали един срещу друг, което оформило началото на някакъв алтруизъм. Тези първи огнедишащи мокрозаври не били още и наполовина толкова големи, колкото по-късният им потомък — курделът. Добре изсушенит мокрозавър се превръщал в топлозавър. И именно топлозаврите, дишайки пламъци, изиграли за праенцианците ролята на небето, от което Прометей откраднал огъня. В легендите им се среща мъжественият образ на героя, наречен Гръмодей или Гръмотей, който направил същото. Топлозаврите били улавяни в капани и използвани да отопляват жилищата на племенните вождове.
Но това станало милиони години по-късно, по времето на митичния крал Мочур. Тогава мокрозавърското стадо се състояло обикновено от един огромен водач и няколко по-малки мъжки екземпляри, които му се подчинявали, но когато им се налагал прекалено грубо, те се събирали накуп, като имитирали копулация, и благодарение на това три или четири малки мокрозавъра, заловени един за друг, побеждавали с общи усилия по-големия. Еволюционната диалектика на мокрозаврите била такава, че когато се размножавали прекалено много, отъпквали до сухо голяма територия от блатото, но ходейки по твърдата почва, я превръщали в безплодна глина, така че храната започвала да не достига и те умирали от глад. Тогава мочурищата вземали връх, заблатявало се, блатните мъхове разцъфтявали и целият цикъл се повтарял отново. Когато пашата ставала много малко, мокрозаврите започвали да се изяждат взаимно от глад, при което се поразявали с огъня, който излизал от гърлата им, и така придобили навика да ядат печено. И именно канибализмът им довел до появата на курдлите, защото пракурделът бил най-обикновен мокрозавър, но преял до пръсване. Поради своя гигантизъм обаче пракурделът се оказал животно, което има проблеми с еволюцията. Особени трудности срещал с ориентацията къде е краят му и къде започва нещо друго, което става за храна, затова самоизждането, като се започне от опашката, било често явление, за което свидетелстват палеонтологичните археологически разкопки, защото като изядял прекалено много от себе си, самоядецът пракурдел загивал, а това може да се установи по скелета.
По-късно, страхувайки се от големите топлозаври, които вече започвали да се курдлят, малките им пробутвали умишлено екземпляри, търкаляли се продължително сред блатни растения като бързодеен отвратин, бълвотворна незабравка и незабавен гаднотворец, поради което след поглъщането им предизвиквали повръщане. Наричали се морскоболи, а процесът, при който на мокрозавъра се дават мокрозавърчета, от които се повръща, носел името морскоболизация. Опасността, която заплашвала тези животни била двойна. Прекалено големият самотен курдел лесно започвал да яде сам себе си от най-отдалечения си край, а прекалено малкият, поради характерното си далекогледство, можел изобщо да не види, че го има, след което, смятайки, че не съществува, преставал да яде и издъхвал. Именно тук еволюционната съдба на курдлите се кръстосала решително с обществената еволюция на енцианците и дала нечувани резултати, подобни на които няма в цялата Галактика.
През своя еолит, или през каменната си епоха, праенцианците почитали курдлите като божествени, макар и гнусни за тях същества. Затова курдловата символика навлязла трайно в арсенала на тяхната митология и архаичните им предания и легенди, затова и по-късно държавата започнала да се нарича курдалство. Още тогава се случвало някой курдел да глътне праенцианец, така че праенцианците, за да се спасят от подобна смърт, се мажели сред блатата с паста, изготвена от растенията, които крадели от малките морскоболи, защото успели да проследят в какви растения се търкалят, преди да се предложат на курдлите като примамка, която убива желанието им за канибализъм. Глътнатият от курдел и напуснал чудовището цял енцианец се наричал поглъщенец и се радвал на особена всеобща почит, затова когато принасяли на курдлите човешки жертви, ги мажели с паста и пеели ритуални песни, така че курделът наистина гълтал жертвата, но оставал неудовлетворен и бързо я връщал обратно. Дали обаче са постъпвали винаги така, не е съвсем сигурно. Имало съмнения, че набелзаните за жертви се търкали сами с нелегално придобита отвара от предизвикващите повръщане треви, които купували от племенните шамани, а това трябва да е довело до всеобща корупция, защото в някои области гълтането на жертвата от курдела се смятало за лошо предсказание. Но в други региони самият повръщенецът бивал шаман или вожд, откъдето произлязъл обичаят кандидатът за вожд да се оставя да го глътне курдел. Преминаването през курдела се считало за форма на ритуална инициация. Който проявявал малодушие и не давал да бъде глътнат, не можел да разчита на каквато и да е важна служба в общината. По това време вече праенцианците, които живеели в тресавищата, се наричали човици. От наша гледна точка техните вярвания изглеждат много странни. Най-голяма почит оказвали на курдела, който се самоизяжда, като смятали, че самоизяждането е достигане на по-висока степен (след като курделът е божествено същество и се изпълва със самия себе си, става божествено същество на квадрат). Древният човишки Олимп бил гъсто населен, защото курделът същестувал в най-разнообразни форми и имал най-различна съдба. Така напр. гладуващият курдел ставал все по-малък и все по-зъл и се превръщал в курдел, който прилича на най-обикновено куче, или курдуче. От курдучетата водят началото си джуджекурдите и те са тези, а не съседите, които ходят нощем по нужда зад чуждите къщи. А кукурделът е такъв курдел, който е изял курдуче и това го е разярило, но не го е направило малък. Той причаквал пътниците и им задавал гатанки, които не можели да бъдат отгатнати, защото говорел много неясно и не можело да му се разбере нищо. В ранното средновековие човиците смятали думата „курдел“ за свещена и забранена за произнасяне, а на чудовищата давали заместващи имена като дердел, брдл, мердл и т.н. Техните героични митове разказват за храбреци, които са се вкурдлили и изкурдлили с помощта на магии, а това дало началото и на една ерес, която обърнала знаците на дотогавашната вяра и провъзгласила курдела за въплъщение на всичките злини и безчестия, с една дума — за чудовище, родено от многото адове (за чиито входове се смятали кратерите на вулканите). И понеже енцианското средновековие продължило осем пъти по-дълго от земното, това имало важни последствия за развитието на човишката култура. Тя започнала да се освобождава от църковното влияние в периода на големия глад, когато курдлите станали ловен обект и група войници с метални копия, пики (но сгъваеми, за да не засядат в гърлото на курдела) и скрити в пазвата си торбички и кесии с билки за повръщане, се оставяли да бъдат погълнати и като се намазвали в корема на животното с екстракта, бодели неговите вътрешни органи, докато започвало да му става лошо и получавало колики. Понякога курделът повръщал ловците по-рано от необходимото, понякога падал и умирал заедно с тях или пък умирал, но те успявали да излязат на белия свят. Заплашен по този начин, видът започнал да проявява странни форми на мимикрия, имало напр. курдли, които се покривали с трева, дори и с нещо като храсти и започвали да приличат на кургили, или гробищни могили на човишките прадеди, благодарение на което ставали недосегаеми. Но науката не успяла да установи дали тези легенди съдържат поне частица истина.
Щях да постъпя разумно, ако бях продължил да чета „История на Енция“ във версията на курдландския учен, но той нападаше на толкова места волянските историци, като прикачваше към имената им епитетите жалки лъжци, фалшификатори и чудовищни демони, че ми се прииска да разбера какво е предизвикало тези негови изблици гняв. Намерих няколко техни произведения и оставих недочетения том, като отбелязах мястото, до което бях стигнал, с лъжичката, защото нямах нищо друго под ръка. Отворих най-напред „Мистифицирана история“, защото беше най-тънката от всички книги. Беше от волнския курдлолог Арг Куарг Тралаксарг. От него разбрах, че на Енция никога не е имало никакви топлозаври, мокрозаври и мокрозавърчета. Това били прастари небивалици, приети безкритично от сериозна част курдландски учени по причини, които нямат нищо общо с науката. Нямало там и никакви огнедишащи животни. Просто в блатата се намирали поотделно блуждаещи огънчета самозапалващ се метан и земноводни влечуги плюс подблатни вулкани, наричани на прост език бълбукани, които съвсем обичайно изригвали и бълбукали от време на време, а безпросветните умове на местните жители превърнали това в ужасни битки на пирозаври. Което по-късно се опитвали да рационализират или да съгласуват с еволюционната теория на Чикчирвин учените от палетинската школа, финансирани от Министерството на курландската пропаганда, защото Предводителят бил заинтересован нациомобилизмът да има добра репутация и извън границите на странохода.
Но този автор водеше спор с друг, Куиксак, затова взех неговия труд по палеонтология и намерих представен в него целия цикъл, през който преминава хранителната каша в стомаха (всъщност в стомасите, защото са около шест) на курдела. Това е така наречения цикъл на Грепс. Имаше и таблици със спектрални анализи от проведени лабораторни изследвания върху самозапалването, които показваха, че курделът с понижена киселинност произвежда изпарения, горящи с ярък оранжев пламък, а когато има повишена киселинност и го мъчи парене в гърлото, диша синьовиолетов огън, но ако преди това е преял с жилави растения, само дими. Там бяха и снимките на едни енцианци, които уж видели със собствените си очи жив пракурдел в курдландския резерват Фифари. Той спял, потопен целият в калта, на повърхността на тресавището се показвали само вроговените му ноздри и от време на време въздишал тежко, но после започнал да хълца, показал главата си и скръцнал със зъби, така че се разлетели искри, от което устата му блъвнала огън и се чул силен звук като от двутактов дизелов двигател. Това означавало, че не се е събудил напълно, а е издишал пламъка в съня си. Бих искал всъщност да видя снимка на огнедишащия курдел вместо снимките на тези, които са го наблюдавали с такива подробности, но и прецизността на описанието беше донякъде поразяваща. Затова пък Икс Куасерикс Хетелент, най-големият като че ли авторитет на планетата в областта на генетичната и морфологичната курдлистика, изброява неопровержими експерименти, проведени с курдли в неговия институт, които говорят против съществуването на пирозаврите. Макар да им заостряли нарочно зъбите с шлайфмашина, да им давали да ядат само печени коркови тапи и люти чушки, да се опитвали дори да ги поят с леснозапалими летливи течности от етер до бензин, никой не издишал и най-малко пламъче и институтът изгорял единствено от небрежност, защото бил обхванат от огъня, който разсърдените привърженици на хипотезата за съществуването на пирозаврите подпалили. Но вероятно от лоялност към колегите си Хетелент не казва дали подпалването е било опит да се унищожат резултатите от негативния експеримент, или направо да се обяви, че подпалвач е курделът, с който се правят експериментите. Освен това същият този Хетелент оспорва изобщо съществуването на ГРАДОДОНТИТЕ и твърди, че в стомаха на курдела може да се удавиш или да умреш на място от зловонието. Във въздушните му мехури също никой не можел да издържи дори и пет минути. А това, което по време на организираните от курдландските турестически бюра екскурзии посещават волянските туристи, са измамнически препарирани макети, села на Потьомкин, без всякакъв мирис, докато всеки, който доближи на десет крачки дори тихо блеещия курдел, знае, че дъхът му от това разстояние събаря на земята и предизвиква пристъпи на астма. Така че според Хетелент не само на планетата не е имало никакви огнедишащи топлозаври, но не са съществували и не съществуват градодонтите. С тази констатация, казва той, неговата роля на отдаден на познанието палеонтолог свършва, защото относно останалото, или по въпросите защо курдланците се инатят за съществуването на несъществуващи същества, са длъжни да вземат думата ненаучните инстанции и фактори. Гласът на Хетелент изглежда беше предизвикал политическа буря както във Воляния, така и в Курдландия, защото се стигнало до извънпарламентарни писмени запитвания в градодонтите, до протестни стомашни митинги и до дебати във волянското народно събрание, а след това до размяна на дипломатически ноти, прекратена със заявлението на волянски дипломатически представител, че неговото правителство не подлага на съмнение факта на заселването на курдлите от битова гледна точка, а когато се изказват по този въпрос, учените правят това като частни лица, които не са упълномощени да обясняват характера на програмата, определяща какво е решаващо като обективна истина за външния курс на държавната политика.
Доста объркан от едно толкова фундаментално разногласие, се заех отново с „История на Енция“, автор на която беше Куакуерли, като се страхувах, че ако изгубя веднъж водещата нишка, ще затъна в тресавището на противоречивите научни възгледи. Втората част на своята монументална монография Куакуерли беше посветил на разумните жители на Енция. Той представяше нещата доста ясно, в смисъл че на планетата няма само един разумен биологичен вид, а има два: двонци и човици, или полци. От двонците водят началото си волянците, а от човиците — курдландците. И едните, и другите са произлезли от големи безкрили птици, затова си приличат много по анатомия, но се различават основно от умствена гледна точка. Двонците се характеризират със сладострастие, склонност към пороци и общо духовно недоразвитие. За разлика от тях човиците се развили безпроблемно. Затова, като предвидили стотици години напред благодарение на развитието на астрономията, че на планетата ще завали метеорен дъжд, защото нейният естествен спътник ще се пръсне на парчета, когато навлезе в нестабилната зона на Рош, прачовиците решили да си направят скривалища. Но в блатата, където все още живеели по това време заедно с глупавите двонци, като ги хранели от време на време поради вроденото си милосърдие, не било възможно никакво строителство. А след като се препитавали с ловуване, нямало как да се преселят на северното вулканичното плато, защото там ловният им обекти, курдлите, които можели да живеят само в мочурищата и се хранели с блатни водорасли, бързо щели да намерят смъртта си. Затова създали единствените по рода си ноеви ковчези във вид на движещи се крепости (кулоходи) от огромните скелетни кости на уловените курдли, чието месо са изяли, и това била за тях единствената възможност да оцелеят, защото преди милиони години в зоната на Рош се разпаднал друг, по-малък спътник на планетата, каменните му отломки падали върху нея преди още да са се появили разумните примати и именно това довело до мутации на пракурдлите, по чиито гърбове се появили здрави брони от втвърден силициев двуокис. Отделяли го така наречените противометеорни жлези, описани от Кукуеригу, друг курдландски изследовател, археолог, който се позовавал на рисунките, запазени в пещерите на вулканичното плато.
Последните бронирани пракурдли изчезнали, когато цели човишки дружини започнали да предприемат смели пътешествия към платото и (както твърдт Куикуеригу и Куакуерлак, също археолог), човиците се научили да доят курдлите, защото това, което отделяло вимето им, се втвърдявало и излято във форми, ставало на много добри силикатни тухли. (Истина е обаче, че волянските експерти като един наричат това пълна фантазия, като подчертават, че тухлите са от осмото хилядолетие на античната ера и са били изпичани по обикновения начин, а не са ги доили).
Така че когато започнали срумовете, или срутванията на метеори от втория разпадащ се спътник на Енция, човиците вече имали построени крачещи крепости, които обаче не били живи животни, както твърди клеветническата измислица на тъпоглавите волянци (или двонци). Милосърдни по природа, праполците (човиците) позволявали на волянците да се крият под техните градове-крепости и наистина отдолу на всяка една от тях номадствала шайка бездомни двонци. Тук трябва да добавя, че двойните названия (полци — двонци, човици — волянци) произлизат от съществуването в самата Курдландия на две противодействащи си археологически школи, всяка от които разполага с десетки аргументи в полза на едната двойка названия, но за съжаление не могат да се разберат помежду си. Скитниците се хранели с остатъците, които им давали от укрепения курдел благородните човици. Като поддържали живота си с тази милостиня и се криели в спасителната сянка на курдела, двонците си спечелили името волянци, защото за разлика от човишките екипажи ходели на воля. Но и на курдландците тогава животът не бил лесен, тъй като работели от ранни зори до късна нощ като гребци на галера и движели със стократно общо усилие огромните кости, за да местят краката на своите крепости. На този непосилен труд сложил окончателен край едва Предводителят, който лично измислил биоинженерството. Той научил своите по-малки побратими как трябва да синтезират под негово ръководство миниатюрни курдлета и да ги отглеждат със стимулиращи растежа хормони, което било направено със забележителен резултат. Така се повили синтекурдлите, а от тях съвременните градодонти, градове, които се движат и се грижат за своите жители, отлично оборудвани, канализирани, комфортни и чисти. Всеки можел да излиза на разходка или по друга работа от родния курдел, а след това да се връща като в свой дом. Наистина срумовете отдавна били престанали, но какво можело да бъде по-добро от луксозния куломобил, където през зимата е топло, през лятото не е горещо, където се пътува удобно в обкръжението на близки и се опознава родния край във всичките му посоки? Относно пропуските и паспортите, които дават право да се излиза временно от курдела, те се оказали необходими по чисто административни причини, за да не се налага никой да се блъска на входовете и изходите. Паспортизацията се оказала необходима и поради това, че подлите волянци, вместо да са вечно благодарни на курдландците за спасения си живот по време на срумовете, се преобличали като човиции и като се правели на връщащи се от разходка законни жители на градодонта, влизали вътре, за да сеят суматоха и деморализация, особено сред незрелите младежи, като им внушавали, че уж жизнените услови вън от курдела са по-добри. След няколко века, като се накрали и набандитствали до насита, волянците напуснали заблатените места и си построили жилища на северното плато, където създали след края на сеизмичната активност своя държава, във всяко едно отношение по-лоша от курдалството. По това време блатеанът се отдръпнал и Курдлистан се утвърдил върху заблатените територии, а на граничещото с него плато се разпростряла Волянската империя, която след това станала република. Определянето на границите станало около 900 години преди новата ера. Любопитно е, че войните в земен стил, с ясно изразени фронтове и движение на войскови подразделения, продължили на Енция едва триста години. Отказали се от тях заради една постоянна, но не толкова явна борба. Пакостели си взаимно с тормоз, набези, провокации, саботажи и диверсии, при което Воляния винаги започвала първа (напомням, че цитирам курдландски учени). По това време във волянските щабове били разработени нови методи за борба с градоходите, например като им се присажда пети крак, който да изпълнява ролята на пета колона. Коварството на мерзавците се състояло в преструвката, че уж не знаят нищо за жителите на курдлите. Така че ако волянските командоси присаждали на курдела пети крак (на този, който правел това, му казвали смутоног), ако така наречените бунтотелци предизвиквали в телата на курдлите хаос, като намазвали напр. опашките на животните с нещо вкусно, за да започнат да се ядат оттам, ако вършели дестабилизиращото си дело, като подхвърляли на пасящите курдли отрова в стъклени балони, която предизвиквала толкова силни повръщания, че курделът можел да се обърне с хастара навън (така нареченото разкурдляне), това официално се приемало за атаки, насочени само срещу животните. Защото волянците не искали да знаят, че те имат архитектурен, изкуствен произход и говорели коварно, че Предводителят не е измислил никакво биоинженерство.
Основна промяна в отношенията донесъл едва ХХII век, който долу-горе съответства на нашия ХIХ-ти. Научих това от тритомното съчинение на професор-доктор Мзизимркс, член на Курдландската академия на науките. По това време Воляния поела по пътя на индустриализацита, което нещастие отминало Курландия благодарение на поученията на Предводителя. Първият импулс бил даден от откриването на топлозавърската машина, задвижвана от пламъците, които един намокрен и разярен от това топлозавър дишал през устата си. Най-заможните волянци започнали да продават земите си и да влагат средства в огнеупорните курдли. Това дало тласък за тяхното отглеждане. Бързо се повили свръхогнедайни и едновременно с това огнедойни породи. Използвали ги в металургията за топене на желязо, а също и за отоплителни цели. Капитализирането на курдлите довело до увеличено търсене на високотемпературни и дълготрайни екземпляри, но бездимни курдли не могли да бъдат създадени. Стадата се размножавали стремително и след няколко десетки години се стигнало до опасно замърсяване на околната среда. Тогава се появила идеята за централизация на топлозаврите, наричани често смогозаври, защото няколко големи екземпляра димят по-малко от множество дребосъци, а оттам до концепцията за национализиране на всички стада имало една ръка разстояние. В това се състояла така наречената програма за уедрителна оптимизация, но част от учените, които се занимавали с изчисленията кой курдел ще бъде най-икономичен, твърдяла, че всеки естествен курдел не става за нищо. Други издигнали идеята за така наречения комбинар, едновременно огнен и екологично чист, който работи със затворен цикъл и се храни с това, което отделя, след като бъде обогатено с малко витамини. Но едни от курдлите умирали или полудявали и като събаряли предпазните стени, бягали в Курдландия, други губели огъня си, а някои в хода на научните експерименти започвали дори да изстиват до отрицателни температури, от което се направил опит да бъдат използвани в хладилната промишленост, но не се получило нищо, защото животните изпоизмръзнали. Появила се заплаха от енергийна криза, акциите на курдловите дружества падали главоломно, който можел, се запасявал с последните топлозавърчета, направен бил опит да бъде създадена набързо изпасница, която да яде трева и като я подложи на ферментация, да образува газ, но и това не се получило. Разпадането на Воляния било предотвратено чак когато волянците открили атомната енергия, но направили това много нескопосано, като всичко, което се прави в тази държава. Толкова от курдландския академик. Можеше и повече, но вече не ми достигаха сили за по-нататъшно четене. Понеже особено много пращаше по дяволите волянския си колега Пиривит Пирит, без да излага неговите възгледи, а само като стоварва на негов гръб всички възможни грехове, намерих от любопитство една малка книжка на волянеца. Заглавието и беше „Мендосфера или етикосфера“. Надникнах озадачен в големия речник на чуждите думи и разбрах, че първата дума на заглавието идва от латинската дума mendax — лъжец. В увода авторът разгромяваше курдландската версия за индустриализацията на Воляия. Наричаше я клоака на злобни бълнувания: никакво отглеждане на пирозаври не е имало никога в империята (по това време Воляния била още империя), нито капитализация на топлозаври, което е разбираемо, защото не може да бъде капитал това, което го няма. Нямало също така никакви опити да бъде заменено строителството на жилища с отглеждане на курдли (както твърди курдландската страна) отчасти по лиценз на биоинженерите на Предводителя (за курдли-небостъргачи) и отчасти на основата на откраднати курдландски патенти. Всичко това от а до я било пропаганда за вътрешна употреба, която баламосвала нещастните курдлисти-галеристи, на които не им се позволявало и носа си да показват вън от корема на своя многороб, или многопоробител, защото така трябвало да се наричат градодонтите. Наистина, в историята на Воляния не липсвали нито трудности, нито кризисни явления, но те били непостижими за умовете, които са спрели в развитието си и имат научни титли, защото са им дадени, а не защото притежават знания. Пиривит Пирит сочеше, че курландският академик не е дори истински доктор, а носи чисто почетното звание „doctor honoris causa“[10] и собствените му ученици го наричат доктор Курдел. Това поне беше досадно разбираемо. Затова пък в по-следващите раздели Пиривит Пирит спореше с волянските етификатори и насладоматици и много малко неща от това ми станаха ясни. Той твърдеше, че няма друг път за обществото освен етификацията на околната среда, а привържениците на частичната етификация, които предлагат да се облагородят само обществените сгради и места, не си дават сметка за кошмарните резултати, които ще доведе след себе си подобно начинание. Това, че в цялата Галактика нямало нито една напълно съобразонирана цивилизация, не било никакъв аргумент contra rem[11], защото някое общество трябвало да бъде първо като най-напреднало в развитието си и тази едновременно почетна и трудна съдба се паднала именно на волянците, които по този начин проправяли път за млечните си братя по разум. Следваха диаграми, таблици, математически формули и схеми, които в моите очи приличаха на йероглифи. С неприятното чувство, че като прегледах книгата с толкова изразително звучащото заглавие, зная по-малко, отколкото преди да я отворя, започнах да търся някакви достъпни разработки и ръководства, при това написани на Земята, защото все пак те се пишат от хора за хора, за земляци, но точно с това се натопих съвсем, след като изрових сред книгите един учебник за предварително обучение на докторанти-историци по волянистика. Беше колективен труд от около двадесет автори специалисти, истински китайски, поне за човек като мене, който не разбира какво чете, защото как бих могъл да разбера, ако постоянно се появяваха върволици от формули и термини от рода на „щастлини“, „ентропци“, „антибити“, ЕИМИ (ентропия на електронно-изчислителните модули на интелегентността), а под любопитното заглавие „Екскурзия в дебрите на волянската наука“ се криеше напълно неразбираем за мене текст за организиране на инспертизи в полуживи групи с извънкосмическа подкрепа. По-късно се оказа, че всичко това има съвсем нормален смисъл, но се измъчих много и се ядосах, преди да го разбера, защото стоях през нощта над куп прехвърлени книги и гледах редиците на недокоснатите още по стелажите с безнадеждното раздразнение на човек, който иска да скочи в движещ се влак, защото трябва да го направи, но едновременно с това знае, че така може и да си строши главата. В ръката ми натежа огромният „Волнско-курдландски речник“ и почувствах горещо желание да го ударя в земята, което би ми донесло не малко облекчение, защото съм холерик, но се въздържах, взех само старата, поставена в ъгъла закачалка за шапки и ударих с нея като с таран вратата на големия шкаф с документи, защото беше дъбова и следователно издръжлива. Наистина, закачалката се счупи, но я поставих така, че счупеното рамо се опря на стената и повредата не се виждаше. Някой може да си помисли, че би трябвало да подмина тези нощни приключения, след като не свидетелстват по най-добрия начин нито за моите нерви, нито за моята находчивост, но смятам, че такъв критик прави груба грешка, защото начините, по които се стига до знанието, не са съвсем безразлични за него. Счупването на закачалката ми се отрази много добре. Успокоен, започнах да търся текстове за четене, като ходех покрай лавиците и избирах това, което ми попаднеше под око, макар че и този метод не беше много разумен, защото разбрах прекалено късно, че вземам особено красивите, здраво подвързани книги, а все пак дрехата не прави тялото. За съжаление това беше литература преди всичко за напреднали волянисти, способна да предизвика отчаяние, защото имах, каквото исках — бях при източниците, съкровищницата на всякакви сведения за Енция стоеше пред мене отворена, а аз не можех да направя с нея нищо. Дори се изкушавах да вдигна съветника от съня му по телефона, за да ми помогне, но се засрамих, затова изтрих потта от челото си, а прахта от замърсените си ръце и започнах нова атака. Но свалих летвата и се захванах с „Увод в епистемологичната[12] мелиорация[13]“, защото разбрах, че няма да има нищо общо с почвознанието и изкуствените торове. Така си и беше. Научих, че през XXII век Воляния изпаднала в страшна криза, предизвикана от самозатъмнението на науката. Най-напред все по-често ставало ясно, че едно изследвано явление вероятно е било вече изследвано подробно от някого някога, само не се знае къде да се търси това изследване. Броят на научните дисциплини растял в геометрична прогресия и така нареченото хронично информационно забиване се превърнало в основен дефект на компютрите, а те вече се произвеждали мегатонови. Изчислено било, че след около петдесет години няма да има вече никакви други университетски компютри освен детективски, или такива, които ще търсят в микровъзлите и умосъхранителите на цялата планета КЪДЕ, в кое кътче, в коя машинна памет се намира информацията какво е ключово за провежданите изследвания. Като наваксвала вековната изостаналост, с бесни темпове се развивала незнатиката, или науката за това какво не се знае в момента, доскоро пренебрегвана до пълното и отхвърляне дисциплина (с отхвърлянето на незнанието се занимавал близък, но отделен научен дял — отхвърлистиката). А да се знае добре какво не се знае, е все едно да се разберат много неща за бъдещите знания и от тази гледна точка незнатиката се родеела с футурологията. Пътистите мерели дължината на пътя, който търсещият импулс трябва да измине, за да достигне до търсената информация, а той бил вече такъв, че средно за едно ценно откритие се падало да се чака половин година, макар че импулсът се движел със скоростта на светлината. Ако пътят на търсене в лабиринта на придобитите научни съкровища се удължавал по-нататък със същото темпо, следващото поколение специалисти трябвало да чака от 15 до 16 години, преди препускащата със светлинна скорост група търсещи сигнали да успее да им натрупа пълната библиография за замисленото изследване. Но, както казва у нас Айнщайн, никой не се чеше, ако не го сърби, затова най-напред се появили експертите по търсистика, а след това така наречените инсперти, защото необходимостта създала теорията за закритите открития, или открития, затулени от други открития. Така се появила общата ариаднология[14] (General Ariadnology) и започнала ерата на пътешествията из дебрите на науката. Тези, които ги планирали, се наричали инсперти. Това помогнало малко, но за кратко, защото инспертите, и те учени все пак, започнали да разширяват теорията за инспертизата заедно с нейните раздели лабиринтика, лабиринтистика (а те са талкова различни, колкото статиката и статистиката), обща и късосъединителна лабиринтография, както и лабиринтолабиринтика. Последната представлявала извънкосмическа ариаднистика, много любопитна област изглежда, защото разглеждала съществуващата Вселена като малък стелаж или лавица в огромна библиотека, която наистина не може да съществува реално, но това няма сериозно значение, защото теоретиците не могат да се интересуват от баналните физически ограничения, които светът налага на инсплорацита, или на Първото саморазкъсващо вглъбване на познанието. А било първо, защото ужасната ариаднистика предвиждала безкраен брой следващи такива вглъбвания (търсене на данни, търсене на данни за търсене на данни и така нататък до множества с неизчерпаемата мощ на безкрая).
Любопитно, нали? Добре е, че имах под ръка две опаковки прах за главоболие. Ариаднистиката постулирала безкрайно многоизмерно неметрично информационно-ентропийно пространство и се възцарила всеобща, триумфираща радост, когато се доказало, че то е напълно конгруентно с Господ Бог, който по този начин бил постигнат поне дефинитивно по отношение на всемогъщото си знание за всичко. И още се разбрало, че сътвореният свят се отделя от това квазибожествено пространство като мъничко мехурче, че губи всякакъв допир с него и че иначе дори и не може да бъде. Доста необикновени резултати дало това окончателно математизиране на Божията същност като всезнаеща система, разбира се, съвсем абстрактна, така че не става въпрос за някакъв образ на Бога като личност, а за съвършена от топологична гледна точка пълна завършеност на неговите атрибути. Оказало се още, че това извънабсолютно пространство има граници, но че в тях не влиза нищо реално, Космосът също. Не е трудно да се досети човек, че нито една религиозна ортодоксия не приела това доказателство за сведение. Отвъдкрайното пространство се оказало необикновено любопитен обект за изследване, но не обогатило знанията с нищо като практика, защото става въпрос за всезнаеща система, следователно такава, в която не е нужно да се търси никаква информация, а и не може. (Казано възможно най-просто, знанието за всичко е едновременно предпоставка и свойство на това изумително творение на абстрактната мисъл и не се пресича никъде в действителността с Космоса). Сякаш някой, като е загубил в жилището си лъжичка и не може да я намери веднага, започва да действа с такъв размах, че създава идеален ред за безпогрешно търсене, който естествено трябва веднага да се превърне в Система за намиране на всичко, която обаче не може да каже нищо по въпроса за лъжичката, защото е съвсем банален. Намеристиката се отнасяла към търсистиката долу-горе така, както чистата математика към приложната. Разделянето на общата ариаднистика на приложна и абстрактна влошило положението, защото колкото някой ариаднолог бивал по-умен, толкова повече се интересувал от свойствата на намирането на всичко и толкова по-малко от баналното ровене във вътрешностите на изкуствената памет на планетата, един претрупан склад със знания. Затова кризата изглеждала неизлечима, но волянците се избавили от нея, именно се избавили, а не я преодолели по избрания път на развитие, защото изхвърлили водата от коритото заедно с детето, или успели да се освободят напълно от самата наука, поне в този и вид, в който ние я познаваме. На Енция от сто и няколко десетки години вече няма учени, само ученици, чиито преподаватели не са дори усъвършенствани изчислителни машини, а съобразоните. За да разбера съобразонологията, ми бяха необходими шест безсънни нощи, през които пришпорвах нещастния си мозък с литри кафе. Съобразоните са логически елементи, невидими с невъоръжено око, защото са с размерите на големи молекули, и са създадени от други съобразони по метод, който напомня до известна степен създаването на белтъчните молекули в живия организъм, но техническата страна не е от значение. Този поврат бил безкрайно болезнен за волянските учени и често цели научни съвети се самоубивали, когато станело ясно, че вече няма никакъв смисъл да се пишат научни трудове, за да се стане магистър или доцент, и че най-умният кандидат за аспирант или доктор прилича на този, който се опитва да прави с помощта на каменно длето каменни ножове, когато съответни машини произвеждат хиляди пъти по-добри ножове от закалена стомана. Стигнало се едновременно и до така нареченото премахване на опита, а с това и до ликвидиране на всички видове лабораторни и полеви експерименти. Изобщо нямало нужда да се правят реално, защото всеки експеримент можел да бъде извършен от съответната съобразонна система in abstracto[15], което ще рече да се моделира цифрово, аналогово или както там се нарича експериментът, и то със светлинна скорост, така че не трябвало да се чака, докато някъде израсне някаква дъбрава край ручей, за да се изследва влиянието и върху микроклимата, защото това, което би продължило сто години, съобразоните щели да го направят за миг. Дори мигът бил за тях дяволски дълго време, защото продължава към една десета от секундата, а на тях им стигала една милионна. Но и тези съобразонирани експерименти се правели само в началото, до известна степен поради инертността на дотогавашните навици, а също и по традиция. Микроклиматът се изследва винаги с някаква цел и в такъв случай било достатъчно да се определи тази цел, без каквато и да е грижа за междинните анализи, и с това се занимавали целистите, наричани някога телеономи. За отбелязване е, че целта можела да бъде съвсем идиотска, например един ден да валят зелени дъждове, а на другия бледожълти, като при всеки един от тях се появява съответстваща му дъга, или пижамата да ни приспива в леглото с милващи докосвани на материята и рано в необходимия час да ни събужда с нежен масаж, но целият производствен цикъл на подобни нощни облекла или атмосферни валежи щял да бъде обработен автоматично и въведен в действие. А ако някой се интересувал как става това, трябвало да се запише в съобразонирания, разбира се, многоверситет, където най-напред обучаците му разяснявали какви въпроси трябва да задава, защото глупавите въпроси не получават умни отговори, и след като завършел курса по питанистика, можел да получава сведения за това, което го интересува, но не става въпрос за някаква специализация, а само за нещо като хоби. Въпросите се подреждат в така наречената пирамидална йерархия или може би йерархична пирамида, не запомних това точно, и тази йерархия има така нареченото ниво на Тиутикуотзиток, наречено също гранична бариера, защото над него никой не може вече да разбере нито въпросите, нито отговорите, най-вече защото би трябва да посвети целия си живот на един въпрос и един отговор и пак няма да е достатъчно, след като умствените сили отслабват с възрастта, а тук трябва да нарастват непрекъснато най-малко сто, а може би и триста години. Така че питащият ще умре, докато попита както трябва и разбере подобаващо каквото е питал. Но практическите резултати от въпросите, поставяни над бариерата на Тиутикуотзиток, могат да влязат в употреба и в това няма нищо необичайно, нито нещо ново на света, защото както изяснява нещата обучак ТИТИПИК 84931109 в своята популярна брошура, предназначена за основните училища, когато ядеш питка от ръжено брашно, не ти трябва да знаеш нито историята на ръжта и начините за нейната обработка, нито теорията и практиката на хлебарството, само се захапва питката със зъби и готово. Така че науката потънала в тежка скръб за самата себе си, което обаче не засегнало специално волянската общественост, защото макар да била задължена на науката за разцвета на цивилизацията си, тя гледала с все по-лошо око на учените заради него, значи до голяма степен и на самата наука, а сега, слава Богу, изглеждало, че никой няма да може вече да се издига над другите със знанията си на доцент, което много задоволявало демократично настроените обикновени граждани. Разумът не се обезценил, но представлявал нещо, на което може да се радваш неофициално, като на гладка кожа на лицето, без петна, която както е известно, никога не дава специални обществени привилегии. Който искал, можел естествено да се занимава с наука по старому, защото това било безвредно като да строиш дворец от кибритени кутии или да пускаш хвърчила. Изглежда и днес във Воляния не липсват индивиди, които се отдават със свещен ентусиазъм на тази превърнала се в един вид детинщина дейност с тайната надежда, че ще успеят да открият нещо, което ще сложи в джоба си цялата съобразоника, но това са фантазии на нещастници, на които не им е провървяло да се родят в древните векове, когато навярно са щели да станат тамошни Нютоновци и Дарвиновци.
Именно с премахването на традиционната наука в Съединените съставки започнало изграждането на синтетичната култура, или синтурата. Което си е истина, по този въпрос историците не са на едно мнение. (С история там се занимават все още хора, искам да кажа, енцианци, тъй като не успели да автоматизират хуманитаристиката и то не защото била кой знае колко непостижимо сложна, а напротив — била дотолкова лишена от вътрешно единство и нелогична, дотолкова изпълнена с произволни измислици, с които се гордеели хуманитаристичните течени и школи, че не можела да бъде предадена на логическите системи, защото или блокирали веднага, или получавали разнопосочни обриви). Едни, като Ктототз, твърдят, че синтурата е била създадена, за да замени естествената култура, притисната смъртоносно от всеобщото благоденствие, и същото поддържат много синтуролози, но други като Тзиотзиупир или Куиксикокс казват, че се е получило като с въздуха и вакуума: съобразоните навлизали навсякъде, където можели да навлязат, защото се образували празни пространства. Наричат това естествен градиент на еволюцията на изкуствената среда, което на прост език означава, че както природата не търпи празно пространство, така не го търпи и културата, а когато обществените връзки, добрите обичаи и моралът рухват, когато бариерите на вековните религиозни и законодателни забрани падат, когато всеки може да има веднага каквото си поиска, единственото достойно нещо, което вече можеш да си пожелаеш, е да правиш на ближния си това, което не харесва или дори го ужасява, защото той се съпротивлява и съпротивата, която оказва, е пикантна подправка, възбуждаща апетита или дори основната цел на желанията, а придобиването на всякакви други блага и услуги губи каквато и да е стойност. Което се постига лесно, не струва нищо. Когато някой има осемнадесет костюма, може спокойно да облича всеки ден различен костюм, но когато притежава десет милиона, те ще му създават единствено грижи. Само на малките деца им се струва, че да живееш в планина, направена цялата от шоколад, е нещо прекрасно. Удоволствието завършва с болки в корема. Така на върха на всеобщото благоденствие се върнало състоянието на всеобща заплаха, защото каква е тази радост да имаш всичко и да се наслаждаваш на това със съзнанието, че всеки момент можеш да получиш дърво по главата или да се намериш в мазето на някого, който намира удоволствие в много изтънченото причиняване на мъки. Следователно съобразоните реагирали на това състояние на нещата, защото полицията била съобразонирана много рано, и именно така синтурата започнала да изпълнява покровителствено-предпазна функция, а след това поела грижата за съдбата на всички живи същества. Трябва да си призная, че това за корените на синтурата ми се стори най-необикновеното от всички неща, които бях научил до този момент. Изглеждаше, поне от историческия опит на волянците, че когато жизнената среда започне да става разумна, когато разумът се прехвърли от главите в машините, когато по-късно от машините като от мамути и примитивни влечуги го наследят молекулите, когато тези молекули, след като усъвършенстват следващите разумни молекули, преминат така наречени праг на Скуарк, или тяхната интелектуална плътност прекрачи значително умствената плътност на човешкия мозък, така че в обема на едно пясъчно зрънце да се съдържа психическата сила не на един доцент, а на сто факултета заедно с научните им съвети, и дяволите вече не могат да разберат кой кого управлява — разумните същества съобразоните или съобразоните разумните същества. И при това изобщо не става въпрос за някакъв бунт на машините, за въстания на роботите, с каквито ни плашеха някога недоучилите журналисти по времето, когато беше модна футурологията за масова употреба, а за процес от напълно друг порядък и значение. Съобразоните се бунтуват точно така, както житото, което расте в полето, или микробите в агаровата хранителна среда. Те продължават да вършат много умело това, за което са предназначени, но го правят все по-добре и именно поради това след известно време започват да го правят така блестящо, както никой не е можел да си го помисли в началото. Нали отдавна е било известно, че целият план на човека, заедно с цялото строително начинание, който този план ще реализира, се намира в незабележимата с голо око главичка на сперматозоида, но никой не е допускал, че оттам би могло да се вземе производствен лиценз за молекуляризация на разума, макар че всеки би трябвало да знае след завършване на училище, че мозъкът му като цяло се е намирал преди раждането именно в незабележимата молекулярна частица на бащиния му сперматоцит. Което означава, че тези методи на производство ще могат да се наследят в същия масов мащаб, в който тестисите създават милиарди и милиарди сперматозоиди, без всякакъв надзор и планиране, без фабрики, проектантски бюра, работнически колективи и така нататък. Значи още по-малко някой е вярвал, че някакви си съобразони ще вземат връх над разумните същества, но не за да ги покорят със заплаха или сила, а така, както научният съвет, който се състои само от по два пъти доктори на науката, превъзхожда малчугана с къси гащета. Каквото и да става, той не е в състояние да вникне в общата им мъдрост. Дори да е принц и да дава заповеди на съвета, а той да го слуша с най-добро желание, резултатите от това послушание няма да се покрият с неговите детски очаквания, ако, да речем, поиска да се направи така, че да може да лети. Ще лети, разбира се, но не по този приказен начин, който вероятно си е въобразявал, не с летящо килимче, а с някакви самолети, балони и ракети, защото дори и най-голямата мъдрост може да осъществи само това, което е възможно в реалния свят. Така че от една страна мечтите на хлапето ще се изпълняват, но от друга изпълнението им ще го изненадва всеки път. Може би накрая мъдреците ще му обяснят някак си защо не са стигнали до целта по пътя, който им е посочил, защото малчуганът ще порасне и ще може да се учи от тях, но средата, която е по-умна от своите обитатели, не може да им обясни това, което няма да разберат, защото ако назовем най-сетне нещата по име, те са прекалено глупави за това. Тези далечни резултати от развитието на цифрониката, увенчани най-сетне с появата на съобразониката, са извънредно неприятни за природната гордост на разумните същества. Какво обаче да се прави! Сами сте си го поискали, ето че го имате. И имате не това, от което наивно сте се страхували — непослушание, бунтове, стоманени страшилища и чудовища, подивели или жадни за власт компютраци и компютрони, които ви стискат за гърлото, а преместеният от главите в обкръжението и увеличен хиляди пъти в хода на преместването разум се държи в молекулярния екстракт до известна степен така, както житното поле или сперматозоидите. Той не е личност, но докато създадените в борбата за своето съществуване житни растения, амеби или котки се грижат за самосъхранението си, или за себе си, а на стопаните си служат само между другото, защото житните растения могат да се използват за храна, а котките за забавление, съобразонираната среда се грижи най-напред за разумните същества, а за себе си само според необходимия минимум самосъхранение, защото ако изобщо не се грижи за себе си, ще бъде бързо унищожена, просто ще се разпадне.
Може ли да се управлява еволюцията на съобразоните? Може, разбира се, че може, но не абсолютно във всичко, което някому хрумне, така както могат да се отглеждат различни видове пролетни и есенни житни растения, но не може да се направи от класовете да падат тикви. А при съобразоните съществувала и тази трудност, че техните проспективни промени зависят от миприте, микропрограматорите, а миприте от кодокодите, кохерентно дозираните кодове, а кодокодите вече не помня от какво. Когато се слага началото на някакво развитие, на това, което възниква, се дава автономия в предварително непознати граници, както когато се карат коне, които се подчиняват на поводите и камшика и галопират послушно, изобщо не се инатят, но им предстои да препускат все по-силно и пътят, по който ще ви понесат, ще ви бъде все по-непознат, а разликата е само в това, че с конете може да се направи завой, а с цивилизацията не съвсем.
Което означава, че по принцип може, и волянците са можели, това е ясно, да унищожат своите съобразони, да ренатурализират своята жизнена среда, но това щяло да бъде невъобразима по резултатите си катастрофа, по-страшна, отколкото ако на Земята вдигнем едновременно във въздуха всички електроцентрали, изгорим библиотеките и разгоним инженерите, учените и лекарите. Струва ли си да се описват последиците от такова връщане към природата?
* * *
Денем спях, а нощем висях в библиотеката с архивите на МВнР. Доста прилично се бях обзавел там. В бюрото държах машинка за кафе, захар, сапун, кърпа за лице, чашка, само лъжичката ми се беше изгубила някъде и бърках кафето с дръжката на четката за зъби. Все забравях да донеса друга, защото главата ми беше натъпкана с какви ли не сведения, които дори не се опитвах да подредя, но забелязах, че по основните въпроси за Енция вече поназнайвам нещо, а обикновените неща са ми все още неясни, тъй като волянските източници си противоречаха с курдландските и обратно. Намирах се в центъра на голям град, а като че ли бях Робинзон Крузо на безлюден остров. Два дена изучавах анатомията и митографията на курдела. Той има огромни плавателни мехури от двете страни на белите дробове и този, с когото курделът се задави, може да попадне в тях. Излиза, че там могат да се съберат тридесет здрави мъже от всяка страна. Предполага се, че някога курдлите са били дресирани и използвани по време на война, както е било с бойните слонове. Някои човишки племена смятали вулканите за безкраки курдли и може би оттам са се появили преданита за пирозаврите, защото вулканите димят. Любопитно е, че дори в учебниците по анатомия постоянно се срещат възторжени изречения за Предводител, а веднага след тях порицания за волянците. По-интересна беше митографията. Съответствие на нашия свещен Граал е свещеният курдел, а първите космогонии на човиците твърдят, че Космосът е изграден по образ и подобие на суперкурдела, наречен още супердел. Най-висшестоящият жрец, който отправял молитви към него, носел званието курдинал. Имаше и много неразбираеми неща. Рицарите, които отивали да търсят свещения курдел, се наричали коремници. Да не би да са го търсели, като са седели в корема му? Може ли обаче да се мери с обикновени мерки митологичното мислене? Попаднах и на куп кулинарни рецепти за печени топлозаври, така наречените вкусозаври. От друга страна почти сигурно не е имало никакви топлозаври. Дали не влизаше в игра метафизиката на превъплъщението? На кориците на прегледаните вече книги правех знаци с тебешир, за да не се връщам към тях. И без това все имах чувството, че затъвам в разни дреболии и глупости. Дългите крака на блатните зверове полците наричали не крайници, а безкрайници. Някога съществувала сектата на така наречените каудити, които мерели опашката на курдела и гадаели по нея за ловния успех. Нещо от тази традиция се е запазило, след като и до днес съществува званието doctor honoris caudae[16]. Но в крайна сметка това би могло да бъде и обикновена печатна грешка. Предводителят, както пишеха неговите апологети, свалил курдела от небето на земята по време на освобождаването от църковното влияние и го направил достъпен за своите съотечественици. Тъй като вулканите се смятали за безкраки курдли, късането на крака се превърнало в акт на святост. Който може, нека го разбере. Изглежда че волянските агенти се вмъкват, преоблечени като човици, в заселените курдли. В такъв случай ги наричат лъжеполци. Те са вероломни и успяват понякога да предизвикат вълнения сред индивидите, заселени с наказателно постановление в задните региони на градодонта, наричани задселци и представляващи несигурни, дори и теглещи назад (като се има предвид мястото, където живеят) елементи. Особено неясен беше въпросът за побесняването на курдлите, защото волянците го смятаха за политическа съпротива, а курдландските представители за резултат от саботаж. Дълго не можех да се оправя в този безпорядък, защото не познавах политическата доктрина на човиците, а не я познавах по причина на това, че някакъв глупав библиотекар беше сложил целия раздел „Нациомобилизъм“ заедно с „Автомобилизъм“ в графата „Градски транспорт и комуникации“, а аз го търсех на „Доктрини (политически)“, „Политически доктрини“, „Идеологии“ и така нататък. На съответните стелажи попаднах съвсем случайно, когато ми потрябва много дебела и тежка книга, за да си пригладя панталоните, защото понякога ги свалях за по-удобно и видях колко са измачкани, а не вървеше да ходя в министерството с ютия и дъска за гладене. Изглежда че Предводителят не е открил идеята за страноходството, а го е направил общественият деец от осемнадесети век Ксарбаргсар, който описва в едно свое съчинение идеалната държава като „всеобщо сплитане на щастливци“, съкратено ВСЩ. Този мислител имаше отвратителния навик да си служи със съкращения на измислените от него термини, така че трябваше да го проучвам с лист в ръка, на който си написах всичките съкращения, защото иначе се озовавах в пълна мъгла. От практическото осъществяване на своята идея Ксарбаргсар се интересувал много малко, окрилен от сладостните видения на енцианския рай и едва неговият братовчед Генгенкс открил тъждеството на идеалната държава с идеалния курдел. С две думи казано, идеята се основава на обединяването на противопоставящите се Природа и Култура. Човикът е създаден от силите на Природата, затова може да се чувства наистина добре само в лоното на природата. Но културата също му е необходима, защото в противен случай няма да се различава достатъчно от животните. Като животно курделът е извън всякакво съмнение интегрална част от Природата и въпросът бил в това да бъде културизиран, или заселен, като се промени първобитната му животинска характеристика, без самият той да се променя като същество. Струва ми се, че предавам добре мислите на тези двама прочути роднини, от които Предводителят е взел основната идея. Отвънка природен, отвътре благороден, или културизиран, курделът трябвало да стане основна клетка на държавата и от гледна точка на уважаваната традиция, състояща се в наследството от предания, митове и обичаи, свързани със срумите и човиците, с техния Ноев ковчег и така нататък. Бащите на нациомобилизма обаче поставили въпроса реалистично, като обърнали курдела надолу с главата, по-точно казано, не самия курдел, а отношението между него и човиците. Защото преди бил висше същество, а те му отдавали почит като на божество. Следователно трябвало да бъде десакрализиран, за да служи по-нататък на човиците. Резултат от въвеждането на тази идея станали именно градодонтите, общиноходите, курдлокръзите, градските пасища и така нататък. Появили се, както става, когато възвишената мисъл се сблъска със суровата действителност, и различни дилеми, непредвидени от бащите на нациомобилизма, като се започне от диарията и други болестни състояния на градодонтите, и полиците на цяла библиотечна зала се огъваха под тежестта на книгите, посветени на анализа на присъщите или случайните дефекти на страноходството. Тези съчинения бяха толкова, че раменете ме заболяха само от свалянето им по стълбичката и кръстът ми започна да пука. Въпреки това, верен на решението си да проуча въпроса докрай, не преставах да чета. Деликатната сложност на заключенията будеше уважение и макар да не се натъкнах нито един път на тази дума, в мене бавно нарастваше много силното впечатление, че да се живее в курдлите е неудобно, но никой курдландси теоретик никога не би казал нещо подобно. Говореха за известни преходни трудности, свързани с недостатъчната вентилация, за лошото качество на филтрите и обезсмърдителите, за гръбначните заболявания, предизвикани от необходимостта да се живее клекнал, защото изглежда е трудно да се изправиш в курдела в цял ръст, особено ако си на по-ниска длъжност, но че просто могат да се напуснат заселените вътрешности, никой и зъб не беше обелил. Трябва да кажа, че това ме учудваше доста, защото нима имаше някаква абсолютна необходимост, която ги беше принудила да водят такъв живот? Отговорите на този постоянно възникващ въпрос се лееха от всички произведения, които изучавах, като истински дъжд. Там пишеше за синтез на природата с културата, за съединяване на тези противоположни елементи и позиции и ако трябва да изложа тук само основните аргументи на поборниците за страноходството, хартията няма да ми стигне. Възможно е, мислех си, така да са свикнали с това, че да не могат иначе, но от друга страна навикът не се декларира чак с такова неуморимо пропагандно красноречие. Като разбрах накрая, че няма да вникна в тази чужда загадка, се отказах от по-нататъшно четене в залата на класиците. Следващата зала беше посветена на Предводителя, но още с влизането си там се отказах от нея. Имаше и трета зала, на така наречените проклетници, или еретици на курдлизма, сред които най-значителен автор беше някакъв екзекутиран заради убежденията си мъдрец, когото ортодоксите не споменаваха по име, а го наричаха ту Урод Нерез, ту Нерез Урод. Погледнах в основния му труд, намиращ се в раздела на курдланските забранени книги, и благодарение на това разбрах две неща. Първо, името на отцепника изобщо не можеше да се предаде на какъвто и да е земен език и затова фигурираше в каталозите като Kinderlos, Sansenfants или Бездетник, защото това предавало смисъла, който се съдържа в курдландското му прозвище. Второ, не можах да открия нито нещо порочно, нито особено оригинално в ереста, която е разпространявал. Просто внушаваше всички да се прибират нощем в курдлите, за да спят там, а дните си да прекарват извън тях, като всеки прави каквото му се хареса, и именно това беше главната причина да се обидят правомислещите курдлисти. Убийте ме, ако зная защо тази банална мисъл ги поразяваше толкова много. Като се движех покрай стелажите, стигнах до ученическите читанки. Намерих в тях славни разкази за това как в прастари времена лъжеполците, или волянските агенти, като искали да измамят праполците в техните градоходи, пускали в ход разни лъжи и коварни слухове, например за обръщизма, програма за обръщане на курдела така, че опашката да е на мястото на главата му и обратно. Защото разчитали, че ако успеят да уговорят честните граждани да направят това, ще настъпи безпорядък и хаос, а тогава ще призоват гнусните си побратими, за да атакуват с общи усили дезориентирания градоход. Като изгонят законните жители на сигурна смърт под метеоритите (защото това ставало по време на срумовете), волянците щели да заемат тяхното място, приспособявайки реквизираните курдли за себе си. Но винаги се намираше някой герой, който пресичаше в зародиш мерзките попълзновения. Особено се запечата в паметта ми историята за един храбър момък, който се справил сам с цяла тълпа негодяи, като влязъл смело в гърлото на курдела и го гъделичкал по мъжеца на небцето, докато не изригнал върху притаилите се нападатели стомашен потоп. Читанките насърчаваха децата да бдят за скитници-провокатори, които се мъчат да отделят сънените или разсеяните курдли от стадото или използват пожарникарски стълби, за да търсят слабите им на гъдел места, защото гигантът, когато се гъделичка продължително, проявява склонност към внезапно неподчинение. От друга страна прочетох у волянските познавачи на образователното дело, че основата на така нареченото неподчинение изобщо не е политическа. Обръщакът според тях не е курдел, обърнат с хастара навън от саботьори, а градоход, чиито жители варят поголовно самогон и в пиянство си след това тровят нещастното животно, докато не изпадне в състояние на умопомрачаващ делириум, в който се нахвърля върху другите курдли. Защото пиянството е обществено бедствие в Курландия, за което читанките мълчат. Но изглежда че и в самите курдли се разнасят позиви, в които пише, че отделните градоходи се карат за паша, а старнаците заедно със семействата и протежетата си се забавляват с тайни оргии, като танцуват в нещастните и едва държащи се на краката си стари курдли, от което не един вече е изтанцуван отвътре до смърт. Официално забраненият танц се нарича курденица. Зашеметяващите сензации от този род идват главно от задселците и на тях се опират волянските курдлисти от Института по държавни теории, когато твърдят, че човиците са просто паразити в курдлите, защото за никаква симбиоза на едните с другите и дума не може да става. От скитничество праполците преминали към перипатетизъм[17], от перипатетизъм към препаразитизъм, а от него към обикновените форми на паразитизъм. Странно е, че между експертите няма съгласие живи същества ли са курдлите или не. Според едни се е случило това, за което пише барон Мюнхаузен, когато вълкът се нахвърлил върху коня, който теглел шейната, захапал го за задницата, глътнал го целия и самият той се озовал в хамутите, за да продължи да тича вече като впрегатно животно. Точно така постъпили и човиците с курдлите. От гигантите, изядени малко по малко отвътре, не останало почти нищо, най-много носещият скелет и огромната кожа с бронираните плочи по гърба, и днес активистите движат на смени мъртвото същество, един труп, ако се изразим по-направо, но това не е позволено да се казва от никого, за да не му стане неприятно на Предводителя. Защото той вярва в съвършеното здраве и силата на градодонтите, което за него е много по-лесно, защото не живее в нито един от тях, а в съвсем обикновена резиденция, заобиколена от красив парк, и за царящата в курдлите ситуация се осведомява от правителствената преса. Но волянският психосоциолог Тиуртиркуар смята, че нациомобилната идея е жива, макар че курдлите не са, защото, както се казва, вярата мести планини, а какво остава за един труп. Наистина става въпрос за фалшификация, но населението я приема с ентусиазъм и нищо чудно. Курдландците влезли в животните, за да се спасят от срумовете, не с идеологическа цел, а за да оцелеят, и ги измъчвало неясното съзнанието за второстепенното им положение на планетата. Направо казано, чувствали се глупаво да живеят така, още повече че никой на Енция не уважава паразитизма. Кой на Земята би твърдял, че животът на бълхата или тенията е най-висша форма на социализация? Но именно Предводителят, като свързал в едно теорията за идеалния курдел с традиционните легенди и преиначени моменти от историята на цивилизацията и еволюцията, удовлетворил политическите амбиции на човиците, като подчертавал в своите трудове жертвоготовния и поради това висшия начин на техния живот, който води към светлото бъдеще.
Това казват привържениците на крайната концепция, наречена мумификационна или трупна. Не липсват обаче по-умерени в изводите си изследователи. Те подчертават, че от време на време градодонтите рухват на земята, което трупната хипотеза не може да обясни. Значи все пак са живи, макар че може би едва дишат, а понякога и реват, събрани на така наречените мочуревища по време на митинги и национални празници, и тогава адският им хор се носи из блатата. Относно системата, тя е кастово-феодална в анатомичен смисъл. Положението на жителите зависи от мястото, което им е определено в курдела. Има за съжаление и други учени, но наистина не ми е по силите да излагам техните възгледи, защото все едно не бях в състояние да проверя нито един от тях дали говори истината. Исках вече да напусна тази част на библиотеката, когато се натъкнах на голям куп брошури и вестници, които запълваха ъгъла между два шкафа. Бяха нахвърляни като извадени от списъчния състав на библиотеката и предназначени да отидат на боклука. Точно те ме изумиха, защото макар че бяха все от Волния, бяха пълни с хвалебствия за нациомобилизма. Кихах от праха и все пак клекнах до купа, като хвърлях око ту на репортажите, ту на стиховете, драмите и поемите, които възпяваха чара на живота в градодонтите, където всички се познават, няма никакво отчуждение, неудовлетвореност и съобразонно следене, където всеки нарича всекиго по име, а всички се свързват в житейски ритъм с доброто и прекрасно създание, което след като се запознае по-отблизо с вкусовете на своите обитатели, поглъща по време на пашата си такива ягодови плодове и треви, с които може да им достави особено удоволствие. Намерих в купа цели годишни течения на периодични издания като „Магията на курдела“ и „В тишината на курдела“, песнопойка, от коята запомних „Ах, мой мили поглъщенецо“, и либретото на операта „Курделио“. Там обаче имаше и брошури с противоположно съдържание, които сравняваха корема на курдела с ада, и дори един памфлет, който твърдеше, че някакви праастронавти кацнали на Енция преди милиони години и свалили в мочурищата два пирозавъра, които се размножили на зловонни стада, а това имало за цел да отклони Енция от порядъчния път на развитие. За съжаление успели, защото чудовищата погълнали не само човиците, но и волянците, поне от духовна гледна точка, след като оттогава главите им са запълнени с проблемите на курдела и съответно на скурдляването като спасение.
От това можеше да се заключи, че на Енция няма други грижи освен въпроса „Да бъдеш или да не бъдеш в курдела“. Аз обаче реших да се разделя с него и то за дълго. Чакаха ме недокоснати редици шкафове подредени книги с по-възвишени и по-сложни знания. Когато застанах на прага на първата зала, събраните съчинения по волянистика ми хвърлиха предизвикателство със своето множество, от което ми се подкосиха краката. Nec Hercules contra plures[18], мина ми през главата, но и добавих веднага: sursum corda![19] С тази мисъл се нахвърлих сам срещу Енция, срещу натрупаните като геоложки пластове духовни утайки на чуждия свят.
* * *
Никога относителността на красотата не се проявява по такъв ужасен начин, както когато се гледат една друга две планетни раси с различен произход. Професор Шимпанзър цитира в свота „Сравнителна ентропология“ рапорт за служебно ползване, който енцианските тератолози[20] са представили на своите власти, след като са се запознали с многобройните предавания на земната телевизия. Особен ужас са предизвикали у тях конкурсите за Мис Свят. Въплъщение на злото за хората е местната гравитация, а за борба с нея се използват определени части на тялото. По непонятни причини жените трябва да демонстрират своето участие в тази борба постоянно, а мъжете само периодично. Вероятно съзнанието за подобно несъответствие предизвиква протестите на женските индивиди от homo sap., наричани движение за женско равноправие. Активистките на движението отказват демонстративно да носят под дрехите си специалните сбруи (хамути), които спират гравитационното падане на кърмещите им израстъци, символ на жизнената активност. Борбата на бюстовете с притеглянето завършва винаги с тяхното поражение, което хората би трябвало да знаят предварително, защото с годините съпротивлението на тъканите отслабва. Въпреки това мъжките индивиди отказват на губещите женски поне част от това преклонение, с което ги заобикалят, докато гравитационната им независимост е запазена поне привидно. Несправедливостта на това поведенческо правило е още по-поразителна с това, че както се каза, мъжките индивиди са задължени да демонстрират същата независимост само от време на време и то за много кратко време. Откъде идва този обичай, не може да се установи. Трябва да има религиозна (метафизическа) основа, въпреки че всички земни религии мълчат по тази тема, което свидетелства за скрития от религията характер на борбата, която човешките органи водят с притегателната сила на Земята. Разрешаването на загадката се затруднява от многофункционалността на органите, натоварени да противодействат на гравитацията, защото поради единственото по рода си, уникално в Галактиката срастване на отделителните с половите органи при земните бозайници никога не е ясно до край в какъв конкретно характер тези органи са активизирани лично или публично. Без съмнение биологичните усложнения, които са довели анатомията на човека до това достойно за съжаление състояние, намират своето объркано отражение в неговата култура и религия. Във всеки случай отъждествяването на злото със земята не подлежи на съмнение. Да се подчиниш окончателно на гравитацията означава да се озовеш на дъното на яма, наречена гроб, и съгласно това определение хората заравят всеки, който умре, в земята. В тази област са особено задължителни ритуалите на едно всеобщо залъгване, защото макар че вън от всякакво съмнение хората знаят за разлагането на труповете, те му се противопоставят с всичките доста сложни действия, които съпътстват скриването на мъртвия от погледа на живите (за което се използват калъфи от вдървени материали, а за да се затрудни констатацията какво става с телата на погребаните, след като ги закопаят, местата се покриват с тежки конструкции от камък, гранит и други втвърдени огнени скали).
Така ни виждат енцианците, казва професор Шимпанзър, и нищо не може да промени това, защото им се налага да говорят като слепи хора за цветовете. Чужди са им всички понятия, свързани с еротиката, заедно с нейните духовни и сетивни страсти, тъй като природата е оформила тяхното размножаване по радикално неземен начин. Те нямат външни полови органи, не се събират по двойки, не извършват полов акт и дори понятието за семейство при тях е лишено от биологична връзка, защото оплождането на женската яйцеклетка става чрез полимиксия[21], или казано не толкова научно, трябва да участва повече от един мъжки индивид. За да се разбере как се е стигнало до това, е необходим поглед назад към самото начало на еволюцията на живота на Енция и професор Хораций Горилес, към чийто фундаментален труд „Вегетативното размножаване“ ме насочи професор Шимпанзър (който постоянно цитира Горилес, като му дава предимство пред другите енциолози), ми представи по достъпен начин необикновеното за нас състояние на нещата.
Преди три милиарда години планетата изглеждала от космическото пространство като бледозелен диск. Но не зеленикави облаци закривали нейната повърхност, а трилиони насекоми, значително по-малки от комар. Тези насекоми, наречени зеленци (Gorilles Viridans Ohrentangi L.), изпълнявали функцията на нашите водорасли, защото можели да фотосинтезират, и затова, като летели на границата на стратосферата, наситили в продължение на милиарди години атмосферата с кислород. И тъй като, образно казано, пасищата там се намирали на небето, еволюцията на висшите животни се стремяла нагоре и от първите пълзуги и влечуги се появили летящите видове, които съответстват на нашите тревопасни, а колкото някой бивал по-добър в летенето, толкова по-резултатно ползвал безчислените запаси храна от живите зелени облаци на Енция. Там изобщо не се появили покритосеменни растения, а блатните съдържали вместо хлорофил непознат на Земята дихателен пигмент, разлагащ сулфидите и сулфатите, които пороите влачели от вулканичните плата в блатеана. Закрепостени към блатната храна, животните, които се приспособили да се хранят със сулфидните растения, а сред тях и най-големите, каквито били курдлите, не успели да се разпространят по цялата планета. Те имали много паразити и симбионти с „небесен“, както казва професор Горилес, произход, защото много видове зеленци, губейки зеления си цвят, често заедно с крилцата си, преминали към кървава трапеза и съпътствали стадата пълзуги и влечуги из блатата. За бъдещото развитие на живота решаващо значение има, както изяснява доктор Ахилес Павиани (на когото се позовава Горилес), хранителната пирамида като цяло, или това кой с кого се храни на дадена планета и кой на свой ред се храни с него. Със сулфидни растения (Sulphuroidea Ohrentangi) се хранели пълзугите, влачугите и другите блатни животни заедно с курдлите. А самите те служели за храна на хищници, бързи, пъргави, предимно скачащи, защото били двуноги (доста подобни на двуногите юрски влечуги с вид на кенгуру), и храненето имало обикновено характер на преследване. Само гиганти от рода на курдлите се опитвали да се крият от хищниците, като се гмуркали в блатната лепкава маса, а всичко друго бягало пред зъбите и ноктите на пъргавите изгризи, загризи и прегризи, както ги нарича Ейбрахам Гибон в своята „Historia naturalis praedatorum Entianum“[22]. Шимпанзър, Горилес и Гибон приемат без възражения твърдението на енцианските биолози, че макар това да не е приятно, приматите безусловно дължат своя разум на така наречения хищнически преход. Въпросът е в това, че за тревопасните съществува само настоящето, защото храната им е под носа и толкова, а хищниците по природа гледат в бъдещето, след като трябва да причакват плячката, да я дебнат, да се промъкват до нея, да я следват, да я догонват, да преодоляват всичките и хитрини, което подтиква нарастването на интелигентността им толкова по-енергично, колкото по-съобразителни са жертвите. Разумът е само потенциален и изглежда спи, докато плячката е в изобилие. Но когато тя е малко, настъпва криза и който при това положение няма нищо в главата си, умира от глад. А на Енция били изключително тежки и опасни именно жизнените условия. Не само вулканичните епохи превръщали топлото плато в регион на смъртта, но и планетата, намираща се в съзвездието Телец, попадала често под страшните лъчеви удари на Новите звезди, които избухвали там и причинявали истински хекатомби сред животните, убивайки всеки път по-голямата част от атмосферните виридони[23] (зеленци), което именно подтиквало оставащите живи биологични видове към съществени мутационни преобразувания. Това е, казва професор Павиани, все едно да удряш с млатило[24] в плевня, пълна с мишки. Ясно е, че ще оцелеят само най-съобразителните и най-бързите. Нашите биолози си мислят, обясняваше професор Шимпанзър, че решаваща роля в антропогенезата е изиграл дървесният преход, или както някои шеговито казват, маймунизацията и последвалата я демаймунизация на някои примитивни видове, които най-напред се качили на дърветата, където получили здрава хватка на пръстите, изправена стойка и остър поглед, защото иначе не може да се скача от клон на клон, а след това, когато по време на ледниковия период горите измръзнали, трябвало да слязат на отъпканата земя и да се заловят с търсенето на храна, която не чака така пасивно да бъде изядена като ябълката или банана. По-важен от дървесния преход обаче е хищническият. Който се качи на дървото като пълен идиот, няма да стане по-мъдър, когато слезе долу. Енция няма гори, няма на какво да се катерят там приматите и затова се появили от големите птици. А се получило така, разяснява доктор Шимпанзон (да не се бърка с Шимпанзър), защото големите енциански птици имали необикновено голям като за птица мозък. Което пък било резултат от това, че зеленците, които не дишали като животни, а като растения, можели да се издигат в стратосферата много високо, там, където няма кислород за тези, които дишат с бели дробове. Така че птиците, които се хранели с тях, буквално се задушавали, когато се издигали нагоре за летящата храна, а тъй като най-напред от кислородния глад загиват нервните клетки на мозъка, се появила силна селекционна необходимост невроните да бъдат колкото се може повече. Когато количеството им било голямо, птицата можела да оживее, макар че една част от мозъка умирала. Както е известно, мозъчните клетки не могат да се възстановяват. По този начин мозъчната маса на енцианските птици се увеличавала и се превърнала някак в онзи наднормен материал, в който милион години по-късно събитията възпламенили разума. Това станало едва когато престанали да летят и се заловили като големи двуноги безкрили птици да ловуват в блатистите низини. Точно затова енцианецът прилича на човек, само когато стои неподвижен, защото при движение се вижда, че мести краката си като щраус, тъй като се свиват в колената назад, а главата си може да завърти на 180 градуса. Той има издута гръд, ръце с дълги кухи кости, а върху скелета му са останали следи от захващането на крилните мускули. Очите му са кръгли, лицето много отблъскващо за нас, защото вместо нос и уста в средата му се издига ъгловато одебеление с широко разтворени ноздри, които между другото изобщо не са ноздри, а изходни отвори на половите му органи, докато коремът и лоното му са гладки като на кукла, защото след като не е живороден бозайник, няма нито пъп, нито гениталии. Нямаше да оживея, ако бях изчел учебниците на Шимпанзър и Горилес до края, защото вместо да кажат накратко какво, с какво, как, заради какво и защо, бяха изпълнили стотици страници с популационна генетика на безкрилите птици и праенцианците, но за щастие открих кратък органологичен очерк на магистър Стенли Лемур и ще се позова на него. Наистина Лемур, с по-ниска научна степен от Орентанг, Шимпанзър, Горилес и други волянисти, знае може би малко по-малко от тях, но на мене това ми беше напълно достатъчно. Той казва, че всички висши животни на Енция се размножават като растенията, само че не съвсем, защото винаги правят това на бегом. И то с най-голяма бързина. Но този тип размножаване трябва да се нарече растително, настоява енергично С. Лемур, макар че другите го ругаят за прекаленото опростяване на нещата. Енцианските птици не снасят яйца. Може би най-старите археоптерикси са снасяли, но за безкрилите бегачи, които изминават всекидневно много десетки мили в гонене на храната си, размножаването с яйца щяло да бъде пагубна пречка. Женският индивид носи под корема си ембрионите, които приличат повече на гъбички, отколкото на яйца, в гънка, напомняща до известна степен торбичката на кенгуруто. Това все още има някакво отношение към земните полови въпроси. Самият оплодителен акт обаче изобщо няма такова отношение. Женският индивид се опложда през orificia oviductales[25], които се намирали над устата, а мъжките индивиди вместо колоидна семенна течност произвеждат летлив прашец, който изхвърлят от подобни отвори, когато догонят женската в ритуалния брачен бяг. Тук Шимпанзър не е съгласен с Орентанг, а той с Горилес. Като оставя без внимание техните спорове, Лемур заявява, че всичко се дължи на големите опасности, които са дебнели животните на планетата. Диктатът на заплахите ги тласкал към наследствени анатомични решения преди още да е дошла възможността за висша диференциация. Казано по-иначе, това едновременно полово и лишено от полов акт размножаване е много по-примитивно от земното. Трябва обаче лоялно да добавя, че става въпрос за позиции, заемани от изследователи, които са хора, и като произлизат от маймуните, смятат, че колкото някой е в по-близко родство с влечугите (а птиците произлизат от тях), толкова по-голяма вреда му носи това като разумно същество. Мнението на енцианците е съвсем различно. Те заявяват, че виждат примитивизъм, и то от най-лошия му вид, там, където отделянето се намира на няколко че и на по-малко милиметра от размножаването. Това няма значение за морала, докато няма морални ценности, а тях ги няма, докато поведението на животните се управлява от слепия инстинкт. Но икономичният начин на свързване на едно място и с едни канали на толкова диаметрално противоположни функции, каквито са отделянето от организма на нечистотиите и правенето на любов, се превръща в гибел за изграждащия културата разум. Тъй като всяко живо същество страни от продуктите на отделителната си система, всеобщата погнуса трябвало да бъде някак преодоляна и еволюцията си послужила със извъртане, колкото просто, толкова и цинично, като направила гнусните naturaliter[26] места привлекателни благодарение на удоволствието, което доставят. Нещастните и безгранично наивните хора размишляват от неизвестно колко века, съобщава енцианският специалист по хората Пиксикуикс, защо половият акт доставя чувствена наслада на техните женски индивиди, а при нито едно от низшите животни не е така. Учудващо е, добавя този учен наследник на птиците, че изобщо някой, след като има разум, може да заблуждава самия себе си толкова дълго и така успешно, както правят бедните жители на Земята! Който се чифтосва, без да разсъждава, няма нужда от никакви обещания за удоволствие, с което да преодолява погнусата. Охлювът, жабата, жирафът и бикът не мислят нищо, съвсем нищо, когато навлязат в размножителния си период. Но за да се потисне каквато и да е мисъл у тези, които не само могат, но и трябва да си служат с разума, е необходимо да се помрачи умът им с автонаркоза и точно тази задача се пада на оргазма. Действащият помрачаващо спазъм обаче минава бързо и яснотата на мисълта се връща. Бедни, излъгани от еволюцията, невинни нейни жертви! — възкликва на това място в своята „Сравнителна хомология“ доктор Пиксикуикс. — Цялата Галактика трябва да ви съчувства за вашите безпомощни духовни терзания, от които не сте се измъкнали до ден днешен и няма да се измъкнете, защото при подобно осакатяване това не може да стане. Ще добавя в скоби, че в раздела за волянска поезия намерих няколко поеми, които ронеха сълзи над нашето сексуално нещастие, накарало особено земната философия и религия да се извъртат отчаяно. Силно впечатление ми направи „Неморален трактат“ от Хет Тит Ксиурксирукс, който започваше със следните строфи:
Какъв природен само срам
са хората във свойта криза,
любов защото правят там,
отдето мръсното излиза.
Потръпва Космосът от жал,
ръце простира, сълзи рони,
че плътският им идеал
лежи в най-гнусни региони.
Стиховете бяха преведени, доста добре, струва ми се, от швейцарския поет Руди Вюец. Известният литературен теоретик, структуралистът Теодороф, обаче смята, че преводът на втората строфа е несполучлив и предлага свой вариант:
Пред този земен идеал,
пред капана на бедата
тръпне Космосът от жал
и си кърши пипалата.
Същият учен обръща внимание на много апокрифи, създадени на Земята, а приписвани неправилно на енцианците, което се вижда от споменатите в тях лирични реквизити като розички и пчелички, защото на Енция няма нито такива животни, нито такива растения[27].
Да се върнем обаче към природонаучните въпроси. Заплахата за живота в мочурищата била толкова голяма, че техните обитатели никога не спирали да тичат, нито по време на лов, нито когато се размножавали. През брачния период безкрилите птици започвали ритуални танци, след което от стадото хуквали най-напред женските, като тичали в различни посоки, а тълпи мъжкари ги гонели, за да обвият догонената женска с облаци размножителен прашец, който тя вдишвала, галопирайки, с ноздрите си. Съвсем разбираемо е, че при подобни обстоятелства бащинството не може да бъде установено, дори ако има възможност оплождането да стане без полимиксия (наричана също полиполенизация[28]). Но сигурно не съществува начин да се мине без нея, както го бяха доказали с компютърно моделиране Ор, Ангут, Тан и техните съдрудници от Massachusetts Institute of Sexual Technology[29].
Мисля, че предадените междупланетно изрази на съчувствие и съболезнование дразнеха нашите учени, но все пак те не можеха да дадат явен израз на подобни емоции или пък да отхвърлят по някакъв категоричен начин добрите намерения, предизвикани от най-благородни подбуди. Затова отвръщаха sine ira et studio[30], като подчертаваха сякаш между другото голямото неудобство на размножаването в галоп, но бяха намерили в лицето на волянските биолози изкусни полемисти, защото те изясняваха, че след като без съмнение най-здрав е този, който бяга най-бързо и най-дълго, енцианският брачен механизъм е гарантирал и продължава да гарантира оцеляването на индивиди, които са най-добри от всяка една гледна точка, а това, ей Богу, не може да се каже за половите актове на тревата или в леглото, защото да легне може и най-последният некадърник. Около тази категорична теза се беше вдигнал някакъв шум, тъй като не всички наши волянисти бяха съгласни с превода на последните думи. Така например професор Следгорилес (да не се бърка с Горилес) смята, че правилният превод трябва да бъде „най-последният перверзник“. Други обаче се противопоставят на това, като се позовават на факта, че сред енцианците липсва понятието за извращения, особено сексуални: при тях те просто не са имали каквато и да е възможност да се появят. За да приключа с този въпрос, ще добавя откъде идва лицевата локализация на секса у енцианците. Тя води началото си от земноводния, по-точно блатния живот на най-старите им прадеди преди милиарди години. Някои видове влачуги правели опити да снасят яйца като на Земята, но яйцата потъвали, защото били по-тежки от водата (не можело да са по-леки заради химическия си състав, но ако трябва да изяснвам и това, никога няма да стигна до края) и загивали напразно в блатната тиня. Стигнало се до мутации, до видово разпространение и така нататък, докато оцелели само Sexofaciales[31] и Spermonarinales[32], които пускали с носа си мехури, а в тях имало съответно яйцеклетка с малки плавници и пъргаво плуващо семенце. По-късно се случили разни неща, но не искам да превръщам моя отчет за женевското четене в учебник по енцианска еволюция. Който жадува за повече подробности, го съветвам да се обърне направо към отдел „Телец“ на МВнР с молба да му се предостави достъп до архивите.
Правех проучванията си вече пета седмици. Оставаха ми още почти два месеца принудителното пребиваване в Швейцария, но това изглеждаше нищо в сравнение с неизбродените още следващи зали на огромната библиотека. Не падах обаче духом, макар че се бях превърнал в пълен отшелник, като спях през деня и се събуждах, когато наоколо швейцарците, привършвайки удовлетворени всекидневните си начинания, отиваха по домашни чехли да си легнат. А аз с чанта, натъпкана със запаси кафе, захар и сандвичи, защото само от вида на крекери и бисквити вече ми се повдигаше, вървях по пустеещите улици към МВнР.
Щрюмпфли не се показваше, затова изобщо не знаех, че той и неговите началници следят незабелязано моите упорити занимания и имат по отношение на моята особа съвсем конкретни намерения, но като опитни дипломати не искат да ми ги кажат преди да му е дошло времето. Сам не зная какво бих направил, ако бях разбрал за техните планове. Мисля обаче, че бих правил същото, защото горях от неподправено желание да разбера цялата истина за нашите далечни братя по разум.
Енцианската култура се различава принципно от нашата заради фундаменталните разлики в размножаването. На Земята негов централен елемент е била борбата за правото да се покрие женската, или факторът на явната конкуренция, а там това явление е имало от прастари времена колективен характер. Ако женските индивиди бягали по-зле от мъжките или поне средно със същата скорост, расата на големите безкрили птици щяла да стане след няколко десетки поколения тромава. Това заплашвало с гибел и затова в борбата за съществуване победили видовете с дългоноги женски индивиди, така че догонването им изисквало доста усилия. Било също така много важно мъжките индивиди да разберат, и то веднага, кога е настъпило успешно оплождане, по-скоро опрашване. Обвитата с облаци прашец женска надавала пронизителен крясък, много неприятен за нашия слух, защото го правела, вдишвайки. (Трудно е при такова маратонско бягане да крещиш, издишвайки). Понякога по време на тази фаза се случвало така нареченото помятане на момента, когато опложданата женска кихне, защото прашецът гъделичка носа и. Но тогава групата мъжкари предприемала по-нататъшна гонитба до припадък и то дословно, защото най-слабите наистина падали по пътя.
Способността да се издават крясъци, които имат някакво значение, била встъпление към появата на речта. Струва си да си дадем сметка, че птичето гърло е подходящо за нея много повече от маймунското например, защото шимпанзето няма да се научи на човешки език, но скорците и папагалите не срещат никакви трудности с това, а ако от тях не може да се чуе нищо интересно, то е защото не им достига мозък. От първоначалното оперение на енцианците не им останало почти нищо — само пух, който покрива тялото, малко по-гъст на раменете, където някога им растели махови пера. Без екскурзията в миналото, каквато си позволих да направя, не може да се разбере пропастта, която зее между духовния живот на хората и енцианците. Тяхното набиващо се в очи човекоподобие е резултат от еволюционна сходство. Но въпреки че могат да хващат с ръцете си, въпреки черепите с вместимост, близка до човешката, изправената стойка на тялото и умението да говорят, може би ще ни е по-трудно да ги разберем, твърдят енцианските учени, от приматите маймуни, на които дължим произхода си. Преди да се заема с прегледа на тяхната философия и религиозните им вярвания, ще изредя всичко онова, което за нас е обичайно, а за тях неразбираемо и непостижимо. Те не познават, защото няма как да ги познават, всевъзможните еротични тънкости и отклонения, нямат понятия спечелване на еротичния партньор, вярност, изневяра, моногамия, полигамия, инцест, сексуалното отдаване и сексуална съпротива, не знаят също така и никакви културни формации, които са създадени с дистанциране от гениталиите или с насоченост към секса, защото и това им е било невъзможно. Много категорични изявления по въпроса за земните култури ни се е наложило да изслушаме от техните антрополози. Никога нашите учени не са достигнали до типичната за енцианците крайност на мненията. Земните понятия за чисто и нечисто, твърдят те, и следващите веднага от тях ритуали за очистване и откуп, аскетизмът като борба с чувствеността, лишенията като бунт срещу сексуалното влечение, неговото порицаване и възвисяване, водят — продължавам да цитирам енцианците — до разчленяване на човешкото тяло от неговия притежател, така че в някои епохи, например през средните векове, културата подлага тялото на истински мъчения, като тегли горната му половина към небето, а долната избутва в ада. Нито един теолог и дума не е обелил (макар че са минали двадесет века време) какво всъщност ще правят в рая с гениталиите си хората, на които християнството гарантира възкресение на тялото. Но и цивилизацията на насладите, която води началото си от Ренесанса, е по мнението на енцианците, само такова даване на равноправие на двете половини на тялото, което не е здравословно за културата, защото благодарение на това човекът с голям корем и гениталии се издигнал над човека със сърце и разум. Долната част на тялото обаче е същинско мъчение за всички големи култури, както за културите на Запада с тяхното противопоставяне на греха и аскетичната святост, така и за източните, където грехът и светостта са заменени с противоположните им понятия разпуснатост и тотално пренебрегване на тялото (нирвана). Нещастният homo се борел със своето тяло, казват те, и не намерил никакъв решителен начин да се погоди с него, а само заместители и илюзии, ако не затъвал направо в тресавищата на самозаблудите. Колко много е ограничило това хората, съобщават те, след като е трябвало хилядолетия наред да влагат такава огромна част от силата на разума си за оправдаване, тълкуване или направо преиначаване на отношенията, съдържащи се категорично в тялото. Колко е трябвало да се измъчват и самозаблуждават, за да могат да съгласуват тезата, че са създадени по образ и подобие на Всевишния, със срастването на органите, заради което свети Августин възкликнал панически, че „inter faeces et urinam nascimur“[33]. Все трябвало едно да се идеализира, друго да се премълчава, това да се прикрива, онова да се преименува и никакви преврати в духовния живот не довели до пълно съгласие с дадената анатомия. Стигало се най-много до смяна на знаците, престорената срамежливост била побеждавана от цинизъм или от родствената му демонстративност. Сякаш хората си казвали: „След като сме безсилни срещу това, ще използваме непрекъснато дадените ни органи, дори така, че да направим размножаването невъзможно, защото поне по този начин ще се изправим срещу Природата, ако не можем иначе“. По време на повратните моменти, довели до отхвърляне на църковното влияние, не се появяват на преден план дословно генитални проблеми, което също не е трудно да се разбере. Чисто и просто рационализиращата се цивилизация не иска да признае сама пред себе си до каква степен е усмирена в своя рационализъм от биологията. Но все пак по време на Възраждането човекът признал публично своето тяло, дори и тези негови части, които били заплаха за теолозите, а в далечни Изток мислителите виждали в небитието единственото истинско радикално средство срещу разкъсването на личността между сетивата и духа, delectatio morosa i ratio[34]. Или наслаждение, което превъзмогва погнусата, или погнуса, която не може да бъде призната, защото този, който поставя под въпрос нормата, сам ставал с това ненормален. Така звучи според енцианците нашата вечна дилема. Търсих земни специалисти, които да са поели хвърлената ръкавица (а всъщност нещо съвсем друго), но — странно — не открих нищо, което да звучи убедително, защото все пак не става въпрос за софистика, а да се опровергаят с категорична логика тамошните заключения. Ако нашите не бяха останали длъжни на енцианците, то не беше в контраатаки на тема секс, а в съвсем други области, поради което диспутът ставаше направо безсмислен. А жалко. Това, че същества от друга планета разсъждават за човека по такъв начин, не може да се смята за обида. Опечаляващо е само като поредно доказателство, че човешките претенции за космически универсализъм са претърпели още един път провал.
Тъжно е да си признаем, казва един възрастен философ, че отново сме детронирани, отнети са ни всякакви претенции и то не с абстрактни размисли, а с нагледно доказателство под формата на разумни създания. Този неопровержим факт ни показва колко напразен е бил непосилният труд на човешката мисъл, която е търсела за напълно местни земни случаи неизбежни и поради това общовалидни основания. Какви планини от главоломни аргументи сме издигали, за да направим от човешката природа постоянна величина в мащабите на Всемира! До каква степен човекът се е оставил да бъде понесен от мечтите за безпристрастието, с което светът поне се отнася към него, ако не е, както твърдят утешаващите религии, благосклонно предразположен свят. Това, което се е случило на някакви прамекотели, трилобити и панцерни риби преди милиарди години, което просто е било въпрос на нагласяне и разбъркване на връзките между отделните органи, което не е имало никакъв общ смисъл освен функцията им за момента, се е превърнало в наше наследство и е накарало най-добрите наши умове да се терзаят така неудържимо, а както сега виждаме — и безнадеждно, като залагали всички сили на една карта, за да изведат на чистия път на сътворението, лоялно към сътворените, това, което като организация на тялото не може да бъде защитено. Но, добавил е същият философ, това съвсем не означава, както би могъл да си помисли прибързано този, който приема енцианските сигнали, че благодарение на по-изгоден исторически случай на енцианците им се е паднала по-великолепна съдба от човешката. Липсата на чужди нещастия не е равна на собственото щастие. До рая те са също толкова далече, колкото и ние. Всяко разумно същество има своите дилеми, от тях голяма част неразрешими, и правилото да се скача от трън на глог изглежда универсално за цялата Вселена. Има обаче и такива, които виждат в човешкия секс превъзходството на homo sapiens над homo entianensis, но самият принцип на подобни сравнения е безсмислен, защото нито недостъпните за нас преживявания на другите са по-превъзходни от нашите, нито са по-лоши. Когато се приеме равенство в разума, което изглежда става, разликите в строежа на телата, изхвърлени от еволюционната бъркачка върху планетната сцена, могат само да се констатират. Останалото, или оценката за качествата на битието, трябва да бъде във всеки подобен случай мълчание.