Станислав Лем
Оглед на място (10)

Per viscera ad astra^[1]

Паметливият Тиукстъл ми предложи в началото на лятото да се разходим двамата до Телтлинеу, за да потърсим манастира на монасите репенитенти.

Погледнах изречението с незадоволство. Щастлив е хроникьорът, който се намира в близки отношения с читателя, защото се разбират от една дума. Ще каже „лято“ и другият вече вижда житни полета под облачна синева, чува зажужали разгорещено пчелини, казва „манастир“ и веднага се вижда величествена постройка, достопочтени стени, чува се скърцаща врата, а аз една дума да кажа, въвеждам в заблуждение. Ще вземе някой да си помисли, че волянците нямат нищо над себе си освен съобразоносферата, че говорят за нея от сутрин до вечер или като тичат като щрауси, непрекъснато се оплождат по стадионите. Но това само мене, чуждия, ме впечатляваше особено, като не оставяше място да опиша други, също така важни неща. Какво пък, ще трябва да обясня това наглед обикновено изречение, на което е съдено да се превърне в начало на края.

Когато тръгна с мене за Телтлинеу, Тиукстъл вече се казваше Тьотьолтек, защото волянските имена се променят според това кой с какво се занимава. Телтлинеу, както показва името с липса на „р“ и „кс“, означава „дивосвещен пущинак за духовни опити и грешки на държавната администрация“. Прилича на природен резерват: наполовина пресъхнали блата, тундра и орлов нокът, а е част и от ничията земя, която опасва с полупръстен Воляния по границата и с Курландия като санитарен кордон, защото концентрацията на съобразоните не може да падне изведнъж до нула като отрязана с нож. Див означава без съобразони, а свещен — възможност да се попадне на монасите от ордена, защото макар да се говори за манастира им, това са само думи и нищо повече, защото те са скитнически орден и всеки ден се местят на ново място. Сега за „опитите и грешките“. Преди двеста години опозицията принудила правителството да приеме закон, който задължава всеки служител да отива веднъж годишно в Телтлинеу и да странства там толкова дни, колкото е неговата степен в йерархията. Старшият референт например трябва да скита две седмици, защото има четиринадесета степен. Тиукстъл, кандидат за длъжността научен съветник в МВР, беше извършил вече своя хаджилък (така го нарече без уважение) през зимата, за да избегне комарите, които прелитат от блатата на Курдландия през основния сезон на поклонничеството, и тогава се наричал Тюкстюликс, което долу-горе може да бъде преведено с думите „Тиукстъл извън доброто при своето зло“. Защото в безсъобразонния край всеки проявява най-лошата си страна, освобождавайки се от етичните хамути. Опознаването на подобни недостатъци е особено важно за администрацията, защото съобразоните не могат да се намесват в управлението, така че лошият чиновник може да причини неприятности на молителите. Наистина, никой не е чувал за такъв, на когото поклонничеството да е струвало службата, макар че след връщането си всеки трябва да предаде в афектологичната инспекция своята ксандия. Ксандията прилича на броеница и се носи на голо, за да отбелязва най-малкото трепване на волята и чувствата. На обикновените туристи пазачът окача на шиите — при преминаването на границата — ксиндра, предпаз, който трябва да ги защитава от срещнат поклонник, ако „прояви своето зло“. Не е позволено да се разглобява нито ксандията, нито предпаза, не е позволено също да се знае как действат. И не само това е забранено, защото тези съоръжения така изпълняват забраната, че не можеш да се отървеш от тях. Тиукстъл ми прошепна да хвърля моя предпаз в храстите и той веднага хукна след мене, като тракаше тихо с манистата си. Всъщност не бях достатъчно точен, като говорех за ксиндрите. Предпазът преди използването се нарича индр; настроен за съответната личност, той получава представка според името на личността, а тъй като Тихи на волянски е Кс, само моя мога да нарека ксиндр; преведено на човешки език, това означава долу-горе „тихобежен спасител“.

Не е излишно обаче да добавя, че отношението към поклонническите пътувания на администрацията, ксандиите и ксиндрите е като към чиста формалност. Бързо се убедих в това. Пътувахме през мъртва гора с вседелаз, теглещ ремарке, натоварено със запаси и екипировка. Гората беше израснала около реки, които са водели началото си от ледниците, а сега, когато вече няма ледници, беше изсъхнала и загиваше. Около обяд, като гледаше известно време съобразономера, Тиукстъл каза, че вече сме в „пущинака“. Не направихме лагер, а само седнахме на мъха и Тиукстъл отвори консерва с бирбиция, защото исках да опитам народната супа на човиците. Беше много гъста, с вкус на развалено ядене с месо. Тогава над дърветата се показа енцианец, който изглеждаше шест метра висок, но само така се виждаше отдалече, защото вървеше на кокили, по-точно с крачак (Може да се каже и крачница, но кой както иска; упрекват ме в измисляне на несъществуващи думи, сякаш ги създавам за удоволствие, а не по принуда). Чужденецът слезе долу, защото чудесиите му се прибираха като телескоп, и попита дали може да седне при нас. Представи се като Куакуаукс (изговаря се Клаклалкс), но ще го наричам референта. Работеше в жилищния отдел на малък пограничен окръг, а сега беше тръгнал на поклонение. Приехме го в компанията. Разбрах, че това всъщност не му е позволено. Опитът трябва да бъде направен самостоятелно, но никой не спазва правилото, а когато го попитах какво ще стане с ксандията, референтът отвърна, че така и така никой не поглежда в тях.

Новият ни спътник носеше в раницата си ундорт, касетъчен усилвател на прибори. Ундорт означава „от нищо нещо“. Използва се само там, където няма съобразони. От каквото попадне, дори и от боклуци, веднага прави полезна вещ. Това удобно съоръжение особено ни послужи в корема на курдела, но не искам да изпреварвам събитията. Референтът измайстори от сухи храстчета и листа кръгла като компас кутийка с диск, живослед, който показа около двама поклонници на квадратна миля и (както решихме с Тиукстъл) поносимото засега количество комари. За репелента имаше още време. Попитах защо всъщност ходят на поклонение, след като инспекцията даже не проверява ксандиите, а те се засмяха като наговорили се и Тиукстъл каза, че да си на чист въздух е по-приятно от това да бъдеш в канцеларията. Седяхме така, разговаряйки, защото нямаше закъде да бързаме — живоследът не показваше и помен от репенитенти. Тиукстъл, видимо развеселен, откакто съобразономерът падна до нулата, разказа за суеверията, свързани с етикосферата. Волянците живеят в нея от четири века, така че и най-възрастните не помнят какво е било преди това. Всеки от дете научава, че етикосферата не е Някой, с когото можеш да се разбереш, но то е все едно да приказваш на стената. Знаят си своето и даже в научните кръгове предизвикват фурор посещаваните на тълпи спиритични сеанси. Това не е съвсем мистификация, защото умното обкръжение изпълнява всички (всички безвредни) желания, така че наистина може да нарои от себе си духове, ако някой специално държи на това. Участниците в сеансите сами, което си е истина, се заблуждават, като вземат резултата от несъзнателните поръчения за свръхестествени явления. През последните години възникнали нови вероизповедания. Появила се секта, осъществяваща контакти с душите на отдавна починали ектоци, които правителството уж погубило тайно, за да заличи следите от имортализационния кьорфишек. Сектантите дават гласност на протоколите от разговорите, изпълнени с молби за освобождаване от мъртвия живот и естествено с проклятия, отправени срещу правителството. Трудно е да се каже дали това е съвсем безсмислено, дали следователно етикосферата заблуждава членовете на сектата, като изпълнява ex nihilo^[2], каквото поискат, или в нея наистина се намират частици от съзнателния живот на екс-безсмъртните.

Има специалисти, които смятат, че това не е изключено, защото съобразоносферата запомня всичките си действия, а всеки екток, поради това че е съобразониран, е бил до края си част от нея. Както се вижда, възникнала е много странна ситуация, при която не може да се разбере съществуват или не съществуват отвъдни призраци и каещи се души, а и не всички специалисти имат еднакво виждане по въпроса. Съвършената имитация на истината, отбеляза Тиукстъл, престава да се различава от автентичната истина и това е във всяка област. Попитах никой ли никога не е отправил публично искане за пълно ликвидиране на етикосферата, веднъж завинаги или поне за известно време. Чух, че имало няколко такива гласа, както и по-малко радикални проекти.

Слънцето се снишаваше и забръмчаха комари, така че влязохме в лаза и започнахме да търсим по-уютно място за нощуване. Промъквахме се през орловия нокът, като взехме поклонника референт на задната седалка, откъдето участваше в разговора, а когато при неравното пътуване ни се наваляше отзад, ту моят предпаз, ту люлеещият се на шията на Тиукстъл издаваше кратко, предупредително съскане.

Лазът се люлееше като лодка по вълните, а Тиукстъл продължаваше да изяснява деликатната разлика между извикването и създаването на духове. Ако духовете на умрелите вика някой, който вярва в тях, съобразоносферата ще приеме неговата вяра за поръчение и ще го изпълни. Ако някой обаче смята, че няма духове, съобразоносферата ще го убеди, че няма, защото, разбира се, съобразоните ще разпознаят неговото неверие. Въпреки това не може да се приеме съобразоносферата за Някого, защото е по-скоро като автомат, който ти подава каквато си пожелаеш книга, макар че не може да я разбере. Това става ясно от факта, че ако кажа: „Искам да видя духа на моя дядо“, съобразоносферата ще го материализира дотолкова, доколкото разполага с информация за дядо ми. Ако обаче се обърна към нея направо, като поискам например да узная нейните намерения или мисли, няма да ми отговори, защото не е Някой, който може да говори от свое име или за себе си. Наистина, имало предложения да се персонализира, но специалистите доказали, че от това ще има повече вреда отколкото полза. Не може да се изясни кратко и ясно защо е така, защото въпросът се оплита в могъщи парадокси и логически противоречия. Обкръжението е длъжно да изпълни незабавно индивидуалните желания до границата, извън която би навредило на другите индивиди. Тъй като не е индивид, то е глухо за всички желания, които преминават тази граница. Иначе би могло сантиметър по сантиметър да се добива власт над съдбите на други личности. Ситуацията е особена с това, че без да е личностно създание, съобразоносферата може да твори личностни създания, макар и под формата на фантоми и духове. Послушанието на съобразоните спира там, където започват опасните парадоски, които землянинът не може да знае дори и по име. Но, продължаваше Тиукстъл, никога не са ни липсвали реформаторски проекти. Той уби със сръчен удар комара, който беше кацнал на челото му, и продължи:

— Един от първите беше планът за равновесие на доброто и злото, или изократичният. Предложили го учениците на Ксаимарнокс. По принципа „око за око“ обкръжението трябвало да отвръща всекиму според стореното от него. Обикне ли ближния си, веднага и съобразоните ще го приласкаят. Удари ли, сам ще получи по зъбите. Всичко напълно симетрично, премерено и пропорционално. Според тази симетрия можеш дори да убиеш, но само един път, защото веднага ще намериш смъртта си. Лесно е обаче да се разбере, че това е бил пряк път към ескалация на злото. Като цяло никой не излиза от кожата си, когато иска да бъде любезен, защото тиранията чрез добро противоречи на неговата същност, но напук на другите правим без мярка. Така че съобразителните негодяи биха довели съобразоносферата до борба със самата себе си, би трябвало например първо да даде броня или друга защита, а след това да я разтрошава, за да накаже убиеца. А и бързият съд не струва като справедливост, особено ако престъпленията са извършени в състояние на афект. Съобразоносфера, която изпълнява функции на палач, не би била привлекателна…

— А проекта — вмъкна зад гърбовете ни референтът — на тримата братя теолози, знаете ли, да се стигне до край, чудесен възглед беше…

— Богосферата ли? — сети се Тиукстъл. — Е да, имаше такава идея, синтеологична, защото трябваше да се изведе в Космоса изкуствена Всесила, за да го пацифицира… да, ръкотворен Бог, Синтеос, покълнал на една планета, за да се разпростре след еони време по цялата Вселена… но е достатъчно да си помислим, че под тоталната опека би замряла всякаква естествена еволюция, хищниците биха умрели от глад, а жертвите им също, защото ще се размножават, за да умрат в блъсканицата… Не, това не беше добре обмислено.

Разговорът прекъсна. През гъсталака се мярна тъмна фигура, приведена под доста тежък товар. Нашето превозно средство спря, а слабият старец в шаячна дреха, когото срещнахме, свали от гърба си един натоварен камък и като заслони очите си от слънцето, ни гледаше неподвижно.

— Интрит… — каза ниско референтът. — Можем да го попитаме за пътя до манастира, но дали ще отговори?… Уставът на ордена не им позволява да говорят…

Тиукстъл поздрави вежливо монаха, който дълго не отговаряше. Вероятно мислеше дали трябва да отговори, защото уставът разрешава това само в изключителни случаи. Като реши, че случаят е точно такъв, каза кой е. Беше брат портиер; сутринта проспал заминаването на манастира и сега го търсеше, като изкупваше вината си, носейки камък. Тиукстъл му предложи да го закара, но той само ни се поклони, натовари камъка на плещите си и навлезе в гъсталака от мъртви храсти.

Слънцето залязваше червено, на вятър и комари, както твърдяха моите спътници, когато най-сетне намерихме сред орловия нокът голо място, добро за лагеруване. Референтът седна на мъха, поигра си с ундрота и веднага пред нас израсна бяла къщичка като мехур от порцелан. След малко от неговите изпъкнали стени се показаха дълги предпазни бодли и застинаха — истински порцеланов таралеж с полукръгъл вход. Като внасях вътре надувака, го скъсах на един от бодлите и изругах. Не беше голяма загуба, защото референтът веднага ми направи друг дюшек от куп сухи клони и то с моите инициали, а тъй като искаше да се покаже още по-любезен към мене, направи така, че нашият дом прибра в себе си всичките си бодли. Като хапнахме малко, се разприказвахме пред прага в падащия мрак. Супата се топлеше на огъня, разпален за усилване на екзотиката, и аз разбрах, че референтът е поет, а работи в администрацията, за да го уважават, понеже никой не чете стихотворения. Никакви, дори и най-хубавите. А и проза също. Към съюза на писателите не принадлежеше, защото всички там само се ядели помежду си, особено на погребенията. Едни смятали, че над всеки гроб трябва да говори председателят, а други, че това трябва да е само равен по ранг на умрелия, иначе казано — съдия от другарския съд за съдия, за вицепредседател — вицепредседател и така нататък. С това само се занимават, бедните, каза с безразличен, тъжен глас поетът, загледан в пламъците на огъня. Нищо друго не им е останало, съюзът постигнал всичко, към което се домогвал седемстотин години, никакви материални грижи няма, всеки сам си установява големината на тиража, но какво от това, след като вече и поетите не вземат книгите на поетите в ръце.

След това разговорът слезе на Земята. Учудих се, че Тиукстъл, уж опознал нашите обичаи, свързва червенето на устните с вампиризма. Червенината на женските устни е, за да не се вижда кръвта, изсмукана при целувките — обикновена мимикрия на вампирите. Моите протести изобщо не го объркаха. Жените искат да се харесват? Кървавите устни са хубави? А синьо заобиколените очи със зелени вежди също ли? Това са цветовете на трупното разлагане, нали няма да споря? Призрачен изглед за лицето на вампира. Повтарях своето, поетът наостряше уши, а Тиукстл се смееше иронично. Виж ти, искат да бъдат красиви… а стариците? Нали също се гримират. — Жената е до смъртта си жена — съпротивлявах се аз. — Гримът трябва да скрие старостта… Тиукстъл не позволи да бъде убеден. На всички илюстрации земните жени са оголили зъби. Демонстративно. Наистина, еротиката също има в това свой дял, но това е нощна еротика, а е известно, че вампирите пият кръв през нощта. Аз твърдях своето, а той все мигаше срещу мене, което страшно ме дразнеше и накрая излезе с неопровержим аргумент: ако става въпрос само за подчертаване на красотата, защо мъжете не се гримират? Честно казано, не знаех и, разядосан, прекратих по-нататъшната препирня. Нека да са вампири, магаре такова, мислех си, когато лягах да спя в къщичката, тъмна като гроб.

Никой от нас даже и не забеляза курдела, който се беше появил наоколо. Събудих се и наистина чух сумтене и мляскане, но не ми дойде на ум, че огромен език облизва покрива. Като се убеди, че хапката е гладка, животното глътна къщичката, вседелаза и останалото наше имущество на един път, така че след доста мекото кацане намерихме след това в корема му даже сухите клони, приготвени за сутрешния огън, и котлето, само дето супата се беше изляла.

Ако се съди по размерите на корема, в който можеше да се потъне, защото курделът беше много жаден, животното трябваше да е истински гигант единак. Опознах този корем съвсем подробно заедно със околностите му, защото престоят ни там продължи повече от седмица. Беше нещо като зловонна, огромна пещера, с разклонения и ерозии, с набръчкан свод, пълна с невероятно количество полутечна смес, храсти, клони, трева, някакви вехтории, тенекии и боклуци. Курделът не беше много придирчив, ядеше каквото му попадне. Като се надявах, че сам ще ни изхвърли през устата си, уговарях спътниците си да го погъделичкаме по небцето, но те само повдигаха рамене, защото как щяхме да се изкатерим до гърлото му, което едва се очертаваше над главите ни като черна фуния в светлината на електрическото фенерче. Когато се нахрани с нас, курделът започна да хълца. Това беше истинско земетресение. Накрая намери вода за пиене и в тъмната му паст нахлу стремителен порой. Лазът потъна веднага, но нашата бяла къщичка се носеше храбро на повърхността като спасителна лодка. Тиукстъл и поетът референт ме убеждаваха да потърпя, защото исках да направя нещо, макар че не знаех какво. Хълцането спря, така че погледнахме през прозореца, повърхността на черното езеро се бръчкаше от малки вълни, а като показах главата си навън, почувствах вятър, но и това не учуди моите спътници. Просто се оригва, не чуваш ли? — каза Тиукстъл. Наистина, чуваше се как лошият въздух шуми. След около час езерото се оттече и се превърна в кално тресавище. Едва се озовахме на дъното, първата срещната личност се оказа монахът, с когото се бяхме запознали набързо. Така се беше отдал на покаянието си, че не се беше разделил с камъка, макар че можеше да се удави. Нито той, нито моите другари се вълнуваха изобщо от нашето положение. Поетът, който имаше зад гърба си вече седем поглъщания, защото беше ходил на екскурзии извън предписанията, а живееше до самата граница, каза, че до гърлото може да се достигне едва когато животното легне да си почива, но не си струва, защото глътката му е тясна, а и никакво гъделичкане няма да помогне, понеже старите курдли спят като заклани. Исках да попитам брата монах за Кливия, но Тиукстъл ме отклони от това намерение, като обясни, че на сведенията на един обикновен портиер няма защо да се разчита. Търпение, повтаряше той, курделът сигурно ще тръгне по пътя на манастира, а тъй като на монасите не им е позволено да се съпротивляват на силата, скоро не един от тях ще се намери сред нас. Ако имаме малко късмет, може да глътне библиотекаря. Няма да кажа, че ме убеди. Останах с впечатлението, че харесва възникналото положение. Вече се готвеше да изследва терена, защото взе от поета уиндорта и направи от хранителната каша миньорска каска с лампа, въжена стълба и непромокаем комбинезон. По моя молба направи и на мене същата екипировка.

В същото време от мрака, изпълнен със зловоние и боклуци, започнаха да се появяват жалки, окъсани фигури с някакви кофи и метли на рамо. Бързо схванах, че обикновено идват след закуска и обяд (на курдела, не нашия), за да пооправят малко коремното пространство. Бяха следователно нещо като метачи, но в живота си не бях виждал нещо по-безпомощно и по-немарливо от тяхната работа. Въртяха се съвсем безсмислено. Един от тях, изключително разговорлив, защото другите, подкачани с въпроси, изобщо не искаха да отговарят, ми каза, че по задължение трябва да метат, но не използват метлите, първо, защото ще се изпочупят и при проверка ще им хвръкне премията, и второ, защото това може да „МУ“ навреди. Най-много ме учуди техният маразъм. Минаваха край нас и нашите превозни средства безразлични, като избягваха само светлината на фенерчетата, които разпръскваха тъмнината, бродеха като сомнамбули в транс, но колкото пъти обядвахме бирбиция, най-малко петима заставаха до илюминатора, като вдишваха жадно нейния аромат. За нищо на света обаче не искаха да влязат вътре и само приказливият призна, че не им е разрешено да се сближават с чужденци, затова се преструват, че ни няма. Изглежда сам се уплаши от това, което каза, защото оттогава вече не го видях. Обичаите на курдела ми бяха отначало непознати, но бързо се научих, че сутрин и на обяд трябва да търся по-високо разположени места или да се крия в къщичката, защото ядеше малко, но започваше да пие веднага, с нечувана самозабрава, което се изразяваше в истинска Ниагара, нахлуваща оттам, където обикновено слънцето се намира в зенита си. При това гълташе въздух и тогава коремът му ставаше два пъти по-голям, а после се оригваше продължително сякаш вееше вихър между скални отвеси. Референтът нямаше човиците за нищо, но Тиукстъл притисна един път двама от местните до коремната стена и не ги пусна, докато не чу, че са високопоставени функционери — единият се представи, че е коремник, а другият далактист. Тиукстъл пусна на свобода и двамата, като каза, че лъжат на поразия, за да си придадат тежест с чинове, отнасящи се до жизнено важни органи. Да се каже в курдела за някого, че е от органите, не е малко нещо. Тиукстъл обаче смяташе, че този курдел диша с последни сили, за да стигне до гробището и да положи там кости. Едно старо добиче в ликвидация, отдавна излязло от употреба, но както е при човиците, те продължават да седят в него заради жилищните затруднения, последни напускат такъв курдел работниците от службата по чистене на градозавъра, а не чистят, защото не им се иска. Кофи и метли носят, тъй като иначе няма да се знае, че работят. Всички са лентяи, каквото заплащането, такава и работата. Първия ден не обядвах, макар че поетът референт ме изкушаваше с листата на ястията, които може да създаде ундортът, но мисълта от какво ще ги създаде, ме караше да губя апетит. Исках колкото се може по-бързо да изляза на чист въздух, все по-учуден, че моите спътници са съгласни със затворничеството, докато започна да ми се струва, че не само са съгласни, но и изпитват удоволствие от него. Защо? Нима от старателно скрито удовлетворение, че тук няма нито един съобразон? Смяха се, когато ги запитах за това направо, но в този смях като че ли имаше нотка на смущение.

На другия ден, когато след закуска (вече ядях, какво можех да направя) Тиукстъл пусна магнетофона, а нямах желание да слушам музика и не исках да стоя със скръстени ръце, опитах най-напред да се катеря по стръмнината под кардията, но там имаше опасност от подхлъзване, да се забиват обаче куки и дума не можеше да става, ето защо отидох във водолазен костюм на по-нататъшна разходка до дванадесетопръстника. Референтът ме придружи до пилора, показа ми също как трябва да гъделичкам sphinter pylori, за да се отвори и да ме пусне, но по-нататък не искаше да ходи. Беше взел със себе си дебела тетрадка и молив, може би му беше дошло вдъхновението и търсеше самота. Зад пилора беше дори много просторно, вървях с бодра крачка и накрая там, където се пресичат жлъчните канали, видях в стената две обувки. Погледът ми се плъзна отгоре им, без да ги забележи, и аз продължих нататък, потънал в мислите си. Чудех се какво да мисля за моите волянци, които уж се отвращаваха от човиците, а искаха да седят заедно с тях в клоачните пещери и изобщо не бързаха да излязат на свобода. Желание за екзотиката ли? За примитивен бит? Ако тук с мене имаше някакъв фройдист, веднага щеше да каже, че за енцианците да се намират вътре в курдела означава да се върнат в майчината утроба, вероятно щеше да заговори със своите символи, а аз щях да го наругая, защото курдлите нямат никаква утроба. Но струваше ли си да започвам въображаем спор с измислен фройдист? Има обаче в това някаква загадка, помислих си, и едва в този момент обувките в стената, които бях отминал, достигнаха до съзнанието ми. Обърнах натам фенерчето и видях, че се движат. Същността на тази загадка поне можах да разбера веднага. Виждах само подметки с жлебове и леко протрити токове. Дръпнах единия, след това другия и от стената започна да излиза назад като рак слаб висок енцианец, също с водолазен костюм. Моето присъствие изобщо не го учуди и той ми се представи като професор Ксоудер Ксаатер, ръководител на катедрата по анатомия на курдлите в Иксибрикс, зает в момента с работа на терен. Без да попита кой съм, той ми обясни топографията на този чревен дял, като особено се ентусиазираше от diverticulum duoden-jejunale Xaater^[3]: да, това място носело неговото име, защото доказал неправилността на тезата, проповядвана от школата на Ксепс, че този diverticulum^[4] никога не е бил verrucinosum^[5]. Професорът се пречкал на пътя на курдела от няколко дена, защото тъпото животно не искало за нищо на света да го глътне, макар че му се подлагал посолен пред устата. Тези думи ми върнаха неприятните спомени за спътника лунапарк, който бях взел за планета и позволих да изпадна в глупаво положение с мним лов на курдли. Като остави с известно колебание жлъчните брадавици, професорът се върна с мене в стомаха. Оглеждаше крадешком краката ми, когато преценяваше, че не виждам това, и веднага отвръщаше поглед. После се оказа, че ме е взел за обременен с вроден недъг. Като анатом ми беше поставил диагноза deformitatis congenitae articulacionum genu^[6], доста рядък случай и тежък, защото усложнява много живота, особено ходенето, а нормално, или по енциански, подобен инвалид изобщо не може да седне, но като културна личност се правеше, че не вижда това и много смях падна, когато разбра, че си има работа с човек, защото забравих да му го кажа и той сам го видя, когато двамата свалихме кислородните маски. Това беше вече след пилора и отвисоко започнаха да летят върху главите ни цели купища храсти и буци пръст. Стария курдел беше страшно лаком, а професорът ме караше да бързаме, защото отвсякъде вече плуваха потоци стомашен сок и беше ясно, че това няма да е краят, тъй като подобно ядене предизвиква парене в гърлото, а значи и жажда. Наистина, заваля като из ведро, но ние успяхме да намерим спасително скривалище и не ни намокри нито една капка. Моите приятели поздравиха любезно професора и го поканиха на бирбиция. Вече се топлеше в котлето. Любопитно е, че вместо деликатесите, които можеше да поднесе ундротът, предпочитаха тази проклетия, изпълваща помещението с миризма, която не мога да нарека привлекателна. Седяхме в кръг и като пиехме супата с чаши, говорехме оживено. Професорът ни разказа забавна история как миналата година открил в блатото при така наречения Хълм на Председателя потънал в калта скелет на огромен курдел с четиридесет човишки скелета в средата. Така оборил археолозите, които, водени от друг анатом, доцент Ксипсикуакс (или нещо такова), настоявали, че курделът не може да живее под водата. Да, naturalitae^[7] не може, но може да бъде дресиран като подводница, а нашият анатом подкрепил тази теза с помощта на веществено доказателство: перископ, намерен до скелета. Доцентът закъснял с два дена и когато дошъл с водолазен звънец, скелетът вече се греел на слънцето и за него се грижели препараторите, а на перископа професорът окачил транспарант със злостен надпис CITO VENIENTIBUS OSSA!^[8]

Не са без проблеми тези учени, мислех си, като пиех бирбицията така, както дете гълта рициново масло, което ще рече, че затисках гърлото си с мекото небце, но пиех, защото не исках да се деля от компанията. Монахът седеше с нас, но не на дюшека, а на своя камък, защото позволи да го уговорим и го свали най-сетне от раменете си. Като знаеше, че съм човек, сметна за допустимо да наруши устава и така се стигна до разговор, в който се оказа далеч повече обигран, отколкото смяташе Тиукстъл. Не можех да изговоря името му, беше съвсем различно от имената на волянците, хрипливо и без гласни. Всички монаси имат такива имена, защото послушничеството в ордена започва с избор на кливянско име от запазилите се хроники. От този момент нататък монахът е едновременно той и кливянеца, чието име носи. Новината разпали моето въображение. Очаквах необикновени разкрития: че вярват в прераждането и че чрез с тях говорят мъртвите кливянци или че по време на мистерии четат от запазените документи страшни ка-ундрийски заклинания, което е опасно за тяхната вяра, но точно в това, че тя е застрашена, те виждат своята мисия на каещи се, защото общото изпадане в транс може да превърне набожните монаси в организирани отмъстители. Братът портиер охлади разпаленото ми въображение, като каза, че и за кливянеца, чието име е взел, и за другите кливянци знае само това, че не вярвали в Бога, така че те сега вярват заради тях.

— Как така — попитах жестоко излъган, — имате техните хроники и дори не се опитвате да ги проучите?

На монаха явно му стана горещо от бирбицията, защото свали от главата си капюшона и като ме гледаше с лъчеобразно оперените си очи, каза:

— Разбира се, че съм чел тези писания. Всеки от нас може да ги чете, ако иска. Сред нашите послушници има и клирици, които постъпват в ордена не за покаяние и не заради вярата, а с надежда, че ще намерят в кливянците застиналата есенция на най-черното Зло. Такива бързо ни напускат. Учудваш ли се, чужденецо? Четем тези хроники, за да учим кливянски, защото между другото в тях няма нищо…

— Как така няма нищо?… — попитах бавно. Започнах да го подозирам, че иска да скрие истината.

— Нищо, само фрази. Това е, празни пропагандни приказки. Учудваш ли се? Чувал ли си обаче някога за власт, която не сипе обещания за щастие, а предрича печал, скърцане със зъби и собствената си нищожност и морално падение? Никоя власт не обещава това. У вас не е ли така?

— Да оставим как е у нас — възразих бързо. — А техният ка-ундрий? Какво е представлявал? Знаеш ли? Позволено ли ти е да го кажеш?…

— Все същото — повдигна той рамене. — В най-точен превод ка-ундрий означава БЛАГОСФЕРА.

Чак дъхът ми спря.

— Не може да бъде! Как така? Те са искали да направят същото, което и вие?

— Да.

— Ами тогава… как се е стигнало до войната?

— Това не е било война, било е сблъсък на две идеи без участието на живи същества.

— Аникс ми каза, че съобразоните са се появили като оръжие…

— Може да не си го разбрал добре. Не са се появили като оръжие. Станали са оръжие, когато са срещнали това, което е имало същата задача като тях.

Виждах, че подбира думите си с усилие под неподвижния поглед на останалите и изведнъж погледнах тази сцена сякаш се намирах отстрани. Един човек, който седи с неудобно подгънати крака сред същества, разположили се нашироко върху огромните си стъпала, със стърчащи назад колене, същества, приличащи на едри птици с големи глави.

— Сблъскали се два варианта на Благоденствието — каза накрая монахът. — Те се различавали по това, което благородният Тиукстъл ще нарече програми. Но не много. А са се сблъскали, защото са били проекти за съвършенство. Ако една срещу друга застанат две църкви на един и същ Бог, ако всяка държи на него, но претендира, че е изключителна и не допуска никакви отстъпки, нещата могат да завършат с битка, макар никой да не иска това. Та няма ли такива неща в историята? И след като дори предаността към Висшето благо е способна да предизвика унищожение, колко по-сигурно води към същото земната вяра, привържениците на която са създали пълчища от изпълнители, които не мислят! Двата проекта за блажено безбожие се носили един срещу друг и не се срещнали точно на средата, защото единият от тях бил по-ефективен и имал по-голяма поразяваща сила. А ако беше провървяло на кливянците, нямаше да седиш тук, а сред тъмнокожи същества, на южния край на тяхното плато, и щеше да слушаш за гибелта на тайнственото чудовище от северна Тарактида, погребано под ледниците на Воляния. С тази разлика само, че щеше да се озовеш сред неверници, нали кливянците, както вече казах, не са вярвали в Бога и там сигурно щеше да ти бъде по-трудно да намериш каещи се…

— Значи те наистина са искали да направят добро?

Изобщо не можех да свикна с тази мисъл.

— Мисля, че нито повече, нито по-малко от Бащите основатели. Но трябва вече да тръгвам. Сбогом.

Той стана, натовари камъка на гърба си и тръгна, превит под тежестта му. Започнах веднага да разпитвам Тиукстъл знае ли това, което монахът каза за Кливия.

Той не отрече, но се опитваше да докаже, че всичко е било по-иначе, защото кливянците имали авторитарни идеали и искали да направят своята добросфера не от съобразони, а от молекулярни микроботи, наречени пигмати, не само по-малко съвършени, но и по-жестоки от съобразоните. Засипа ме със специални термини, виждах, че защитава своето дело съвсем добросъвестно, но повече не го слушах. А и вече беше късно. Другите двама станаха, за да приготвят местата си за спане, Тиукстъл млъкна и също се надигна с нежелание. Заобикаляха ме непохватни фигури, покрити с плътен кадифен пух, с очи, разположени почти толкова широко, колкото и ноздрите им, в които при дишане трептяха малки перца. Като се готвех за сън, извадих от ухото си преводилката и гласовете от разбираеми се превърнаха в бързи пронизителни трели. Поетът приближи към мене очите си на сова, каза нещо и аз го разбрах, защото сочеше постелята. Мръкна се, всички вече бяха заспали, ако се съди по равномерното им дишане, но на мене не ми се спеше изобщо. Добре е, че никой не хърка, помислих си, защото не понасям хъркането. Наистина, намирах се сред енцианци, а те сигурно не хъркат. Нима някой е чувал за врабчета или пингвини, които хъркат? В главата ми беше пълна каша. Защо се бях натоварил с тегобите на звездното пътешествие? За да се озова с малко ято бивши птици в черната утроба на полуиздъхнал курдел ли? Кой? Аз, дипломатическият полукуриер, Ийон Тихи, бивша маймуна. Лично никога не съм бил маймуна, но нито един от тях също не е бил птица. Откъде този ненормален интерес към зоологията в генеалогични измерения? Нима, казвах си почти отчаяно, само така, глупаво, мога да мисля за такива сериозни и важни неща? Разбрах ли тайната на Черна Кливия? Да, но се оказа, че тук изобщо няма мрачна и непостижима за нас тайна, а нещо, което дори ни е много добре известно. Някой започна да хърка, след това захриптя, аз изшътках няколко пъти по отдавна изпитания начин, но без резултат. Приповдигнах се на лакът, като се страхувах, че ме чака безсънна нощ, и в този миг хъркането премина в подобно на гръмотевица бълбукане. То идваше отвсякъде, като при проливен дъжд. Не са те, успокоих се аз, курделът смила храната си и коремът му курка. Продължавах да лежа, а сънят ми не идваше. Като зърна на броеница прехвърлях в паметта си предишните свои пътешествия. Колко много бяха станали вече! Но някои се оказаха сън. Спомних си своето пробуждане след конгреса на футуролозите^[9] и изведнъж си помислих, че може би и сега сънувам. Никъде безсънието не измъчва с такава упоритост, както по време на сън, защото е много трудно да заспиш, ако вече спиш. По-лесно е в такъв случай да се събудиш, това е известно на всеки. Ако се събудех сега, щях да си спестя множество излишни грижи. Това наистина щеше да бъде приятна изненада. И аз напрегнах сили, за да преодолея духовно връзките, с които така здраво ни държи сънят, да го разкъсам и да го хвърля от себе си като тъмен пашкул, но макар че вложих всичките си усилия, от това не се получи нищо. Не се събудих. Нямаше друга реалност.

 

Март, 1981 г.