Елизабет Лоуел
Недокоснатата (20)

22

— Мостът е вдигнат — обърна се Саймън към брат си. — Портата е залостена. Амбър не може да си е отишла.

— Всяка крепост има поне един таен изход.

— Тогава не може да е отишла далеч — каза Саймън. — Тръгнала е посред нощ, при това в буря.

Иззад гърба им долетя хладен смях. Саймън и Доминик се извърнаха и видяха Ерик, който стоеше на прага и гледаше Дънкан със смесица от гняв и съжаление.

— Амбър е Посветена — каза той. — Мигнеш ли, тя просто ще се изпари от очите ти. Мигнеш ли два пъти, вече ще е далеч от теб.

— Изпрати хрътките си по петите й — каза Доминик.

Ерик сви рамене.

— Както желаеш.

— Като че ли не изпитваш особено желание да намериш сестра си — подхвърли Саймън.

— Тя ще тръгне към някое свещено място. Стигнат ли до каменен пръстен, кучетата ще се спрат.

Саймън измърмори под носа си нещо за вещиците, но не спори. Откакто веднъж се бе опитал безуспешно да проследи Мег, вече знаеше, че древните каменни пръстени си имат свои тайни, които крият от пришълците.

— Трябва да опитаме — каза Доминик.

— Защо? — попита рязко Ерик.

— Не искам война с теб.

— Няма да има война.

— След шест дни — каза Доминик — аз ще подпечатам декрета за анулиране на брака между Дънкан и Амбър.

— След шест дни това ще бъде без значение.

— Защо?

— Какво те интересува, Вълк? Войната е избягната.

С тези думи Ерик се завъртя на пети и излезе от стаята. Касандра го чакаше в подножието на стълбите.

Доминик видя как Ерик взе ръцете на Посветената в своите. Макар че никой от двама им не заплака, скръбта им бе повече от очевадна. Доминик погледна неспокойно Дънкан.

„Страданията на Дънкан вече започнаха. Страданията на Амбър скоро ще свършат.

Светлината… Тя взе светлината със себе си, Меги.“

Внезапен страх обзе Доминик. Опасяваше се, че знае какво е искала да каже Касандра и какви ще бъдат страданията на Дънкан. Не можеше да допусне това да се случи.

— Саймън — рязко каза той.

— Бойните коне?

— Точно така. Един от нас трябва да остане тук.

— Мег ще дойде ли?

Доминик погледна през рамо. Мег все още стоеше коленичила до Дънкан и галеше челото му. По бузите й бавно се стичаха сълзи. Очите на Дънкан бяха отворени, но не виждаха нищо освен онова, което бе изгубил.

— Мег — нежно я повика Доминик.

Тя вдигна глава.

— Ще пуснем хрътките по дирите на Амбър — каза той. — Ако те ни отведат до някое свещено място, ще можеш ли да намериш пътя?

— Ако старата Гуин беше тук, тя навярно щеше да може. — Мег сведе поглед към Дънкан. — Не знам дали аз бих могла. Това, което знам, е че Дънкан има нужда от… нещо. А аз съм лечителка.

— Стой тук и пази съпругата си — обърна се към брат си Саймън. — Тя е по-важна от целите Спорни земи взети заедно.

— А ти ще бъдеш ли в безопасност? Свен още е нейде из селата, за да разбере настроенията на хората.

— Ще взема Ерик с мен.

— Той може да те нападне.

На устните на Саймън трепна кратка, сурова усмивка.

— Би било много жалко, нали?

Доминик се засмя, без да каже и дума повече.

Не след дълго по спуснатия подвижен мост изтрополиха три коня. Двата бяха бойни жребци, яздени от рицари в доспехи. Противно на всички обичаи, единият рицар носеше на китката си сокол. Третият кон бе бял жребец, възседнат от една Посветена жена, чиито сребърни коси се развяваха свободно с вятъра.

В края на моста чакаше голяма хрътка. Кучкар не се виждаше никъде.

— Само една ли? — попита изненадано Саймън.

— Ако има миризма — отвърна Ерик, — Стагкилър ще я открие. Ако миризмата може да бъде проследена, той ще я проследи.

По някакъв невидим сигнал на своя господар, Стагкилър се втурна да дири миризмата на Амбър. Откри я в един върбалак на петдесетина ярда от крепостната стена.

— Там ли е изходът на тайния тунел? — ехидно попита Саймън.

Не се разбра дали Ерик отговори, защото в този миг Стагкилър нададе див лай и се втурна с огромни подскоци по миризмата. Конете го последваха.

Ратаите и селяните по полята вдигаха сепнато глави към галопиращата тройка. Когато съзираха разпилените коси на Касандра, те започваха да се кръстят, питайки се кой ли е безумецът, дръзнат да предизвика гнева на Посветената.

Широкият път постепенно се стесни и се превърна в малка пътечка, която се виеше зигзагообразно между нивите и къщурките. Пръски кал отскачаха изпод огромните конски копита и се лепваха по каменните дувари, ограждащи пътечката от двете страни.

Скоро и последните късчета обработваема земя останаха зад гърба на ездачите. Гората се изпречи пред тях изневиделица, сякаш изникна от мъглата в своята пъстра премяна от светло и наситенокафяви дънери, оранжеви, жълти и червени листа и вечнозелени бръшляни и зеленики.

Стагкилър продължаваше да следва миризмата, без да забави крачка нито за миг, независимо от неравния терен и гъстата растителност. Не след дълго навлязоха сред високи, обвити в мъгла хълмове, между които се виеше сребристо поточе.

Показа се едно ниско продълговато възвишение. Когато го преминаха, пред очите им се появи кръг от изправени камъни. Забил муцуна в земята, Стагкилър се хвърли напред между два от тях.

Сетне рязко отскочи назад, сякаш се бе ударил в стена.

Ръмжейки разочаровано, хрътката се обърна към своя господар. С едно рязко движение на китката Ерик изпрати сокола си в небето.

— Търси — нареди на кучето той.

Стагкилър започна да души около камъните. Скоро обаче стана ясно, че миризмата е изчезнала.

— Проклятие — изръмжа Саймън. — Точно като в Блакторн. Касандра го погледна с любопитство.

— Веднъж дирите на Мег ме отведоха до едно свещено място — обясни той, без да отделя очи от Стагкилър. — Кучетата загубиха миризмата й.

— После намериха ли я отново? — попита Ерик.

— Не.

— А ти претърси ли мястото?

— Не.

— Защо? — попита Касандра.

— Исках само да разбера къде е ходила Мег. Тя вече се беше върнала, така че нямаше нужда да я търся.

Касандра и Ерик се спогледаха.

— Претърси Каменния пръстен — подкани го Ерик. Саймън смушка коня си, но животното отказа да премине между камъните. Той тръгна да обикаля около кръга, опитвайки отново и отново. Но който и път да посочеше на жребеца, колкото и силно да го пришпорваше, конят не помръдваше.

Саймън скочи от седлото и предпазливо пристъпи към камъните. Надникна вътре, но не видя нищо забележително. Скали. Пръснати тук там туфи трева. Килнати на една страна камъни, покрити с мъх. Една ниска могила. Мъгла, която се стелеше като сребърен воал над земята.

Той изруга ядосано и навлезе пешком между камъните. Всичките му инстинкти бяха нащрек. Ала не виждаше нищо. Не чуваше нищо.

Сред влажната трева нямаше никакви друга следи, освен оставените от самия него. След като обиколи подножието на могилата и се качи бързо до върха й, Саймън се убеди, че в нея няма нито таен подземен вход, нито скали, достатъчно големи, за да скрият човек.

Той въздъхна с облекчение, слезе от могилата и се върна при побитите камъни, където го чакаше неспокойният му жребец. Посегна към поводите, но в същия миг се спря, защото си припомни какво му бяха казали при първото му идване в крепостта Стоун Ринг, преоблечен като странстващ рицар богомолец.

— Тук ли намери Дънкан? — подвикна той към Ерик.

— Да. Под свещеното самодивско дърво, което расте на върха на могилата във вътрешния каменен кръг.

Саймън се обърна рязко към могилата и присви очи, заслепен от слънчевата светлина, която внезапно бе станала някак твърде ярка. За миг му се стори, че вижда изящните очертания на самодивско дърво, но се оказа, че това е само мъглата, виеща се над могилата.

Той се огледа неспокойно наоколо. Както си и мислеше, имаше само един кръг от камъни. Не, пред него като че ли се мярна втори.

Ала когато се взря добре, отново видя само мъгла.

С нова гневна ругатня Саймън се качи на коня си и се върна при Касандра и Ерик, които го чакаха заедно с потъналия в униние Стагкилър.

— Това не може да е мястото, където си намерил Дънкан — каза той. — Тук има само един каменен кръг и няма никакво самодивско дърво.

— Щом казваш, сигурно наистина е така — промълви Касандра. Саймън продължаваше да гледа изпитателно Ерик.

— Какво ще кажеш ти?

— Понякога Посветените очи виждат различно.

— Тогава, за бога, идете и вижте.

Без да кажат и дума, Ерик и Касандра приближиха кръга от побити камъни. Конете им трепнаха и навириха опашки, ала преминаха между камъните без протести. Щом направиха няколко крачки навътре, животните видимо се успокоиха. А когато ездачите им слязоха от седлата, двата жребеца започнаха кротко да пасат трева, сякаш тук се чувстваха напълно у дома си.

Саймън не изпускаше от очи двете фигури, които се заизкачваха по могилата. Но на фона на пронизваната от яркото слънце мъгла силуетите им бяха почти невидими. Наложи се да заслони очите си с ръка, за да се предпази от тази мека и в същото време толкова заслепяваща светлина. Слава богу, накрая замъгленото му зрение се избистри и той се взря в могилата.

Ерик и Касандра бяха изчезнали.

За миг кръвта му застина. Сетне осъзна, че сигурно са слезли от другата страна на могилата и ще се появят всеки миг. Изруга още веднъж, разтърка очи и отново ги присви срещу светлината.

Нямаше никого.

Конят му изпръхтя и опъна поводите. Саймън погледна жребеца, видя, че просто иска да го пуснат да пасе, и отново се обърна към могилата.

Силуетите на Касандра и Ерик се бяха появили. Очертанията им трептяха като отражения в леко развълнувани води.

Саймън премигна.

Когато погледна отново към могилата, Ерик и Касандра вървяха към него и разговаряха тихо. От сребристото небе се спусна сокол и кацна на китката на Ерик.

— Какво открихте? — нетърпеливо попита Саймън.

— Амбър е била тук — отвърна Касандра.

— И?

— Вече си е отишла — каза Ерик.

— Но твоята хрътка не откри никакви следи — възрази Саймън.

— А твоите хрътки откриха ли следи при Блакторн?

Саймън изръмжа.

— Къде е Амбър?

Ерик погледна Касандра. Посветената сплиташе косите си с треперещи пръсти.

— Къде е Амбър? — повтори Саймън, този път към Касандра.

— Не знам.

— Какво ти казва твоето Познание? — настоя той.

— Нещо, в което ми е трудно да повярвам.

— Проклятие! — изсъска Саймън. — Какво е то?

— Тя е поела по друидския път — простичко отвърна тя.

— Тогава да вървим след нея!

— Не можем.

— Защо?

Касандра се обърна и го погледна с искрящите си сребърни очи.

— Ти не владееш Познанието и не можеш да разбереш — каза тя. — Нямаш и желание. Презираш всичко, което е по-малко осезаемо от меча.

Саймън изруга и се метна на жребеца. Скоро тримата препуснаха обратно към крепостта Стоун Ринг с още по-голяма скорост.

 

 

— Как е Дънкан? — попитаха в един глас Доминик и Саймън. Мег, която седеше в залата, погледна към отворената врата на работната стая на господаря на крепостта. Дънкан бе седнат до масата, слушаше печалната мелодия, която изтръгваха от арфата пръстите на Ариана, и се взираше в безценния древен медальон, носен доскоро от Амбър. Беше го заградил внимателно с шепи, сякаш кехлибарът бе крехък пламък, който искаше да предпази от вятъра.

— Както беше и вчера — каза тя. — Ако го повикам силно, ще ми отговори. Иначе не обръща внимание на нищо и никого, освен на Доминик, към когото се чувства задължен.

Саймън се намръщи.

— Проклятие! Все едно, че няма…

— Душа? — подхвърли въпросително Мег.

— Най-малкото чувства — каза Доминик.

— Това е цената, която плаща човек, ако се заключи в себе си, за да оцелее — промълви тя. — Ти би трябвало да го разбираш, съпруже. Някога и ти беше същият.

— Да. Но тогава още не те бях срещнал. А Дънкан вече е срещнал своята вещица. Ако в стремежа си да се съхрани наистина е отсякъл толкова голям къс от себе си… — Доминик поклати глава. — Боя се, че за такава дълбока рана няма друг лек, освен смъртта.

Саймън измърмори нещо за това колко е глупаво да отдадеш толкова много от себе си на една жена и се запъти към господарската стая. Мег и Доминик го последваха. Но дори когато и тримата се изправиха пред Дънкан, той не вдигна очи от медальона.

— Той е омагьосан — заяви Саймън.

— Толкова, колкото е омагьосан Доминик — възрази Мег. — Сърцето и тялото на Дънкан са му избрали съпруга, въпреки дадената от него дума. И тази съпруга не е Ариана.

— Да — кимна Доминик. — Боя се, че си права. Страданията на Дънкан вече започнаха.

Саймън сведе поглед към норманката с виолетови очи, която изтръгваше от арфата толкова тъжни звуци.

— Никакви весели мелодии ли не знаеш? — попита той. — Това може да разплаче и камък.

Ариана го погледна и остави арфата, без да каже и дума.

— Дънкан! — каза Доминик.

Гласът му бе тих, но повелителен. Дънкан вдигна очи от камъка, скрит зад шепите му.

— Не мога да гледам как умираш. Освобождавам те от всички твои клетви към мен — заяви Доминик. — Бракът ти с Амбър е действителен. И такъв ще си остане.

Пръстите на Дънкан стиснаха веригата на медальона и той подскочи на масата. Очите му отново се взряха в кехлибара. Камъкът бе замъглен, сякаш беше запотен от дълго стискане в човешка длан.

Но той го беше докоснал само веднъж. И бе почувстват толкова огромна мъка, че се бе свлякъл на колене.

Оттогава внимаваше да не го докосва.

— От никакви клетви не съм освободен — каза Дънкан.

И в гласа, както и в очите му, нямаше дори искрица живот. Решителност обаче имаше.

— Не ставай глу… — поде Доминик.

— Без съюзник в Стоун Ринг — продължи Дънкан, пренебрегвайки опита му да се възпротиви, — Блакторн скоро ще бъде във война със Спорните земи.

Доминик искаше да отрече. Ала не можеше. Отчаяно се нуждаеше от съюзници, защото не можеше да си позволи да наеме още рицари, преди да е възродил Блакторн от руините, в които го бе превърнат предишният господар.

— Без зестрата на Ариана аз не мога да задържа Стоун Ринг — каза Дънкан. — И ти не би могъл да ми дадеш пари, без да оглозгаш Блакторн до кости.

Единственият отговор на Доминик бе едно сподавено проклятие.

— След пет дни аз ще се оженя за Ариана — заключи Дънкан.

— Не! Няма да те оставя тук полумъртъв — мрачно заяви Доминик. — Или още по-лошо.

— Ти нямаш думата по този въпрос. Вече не си мой господар.

— Ще откажа да подпечатам акта за анулиране.

— Това е само формалност — каза с безразличие Дънкан. — Църквата няма да обърне внимание. Капеланът на крепостта ще ни ожени. Аз съм господар на тази крепост, не ти.

Доминик отвори уста да се възпротиви, но Мег го спря, като го улови за китката.

Дънкан не забеляза това. Той отново се взираше в кехлибара, потънал бе в мъгливите му глъбини. Понякога му се струваше, че там вижда Амбър.

Понякога…

Тих крясък на сокол огласи стаята. Странно кротък и напевен за такава свирепа птица, звукът увисна във въздуха като светлина, превърната в музика.

Дънкан вдигна поглед.

Пред него стоеше Ерик. На китката му бе кацнал неговия необикновен сокол.

— Аз ще ти дам пари, достатъчни да покрият зестрата на Ариана — каза той.

За миг в очите на Дънкан трепна искрица живот. Сетне угасна, потапяйки го в още по-черен мрак.

— Много щедро от твоя страна — глухо промълви той, — но барон Дегер ще обяви война, ако дъщеря му бъде отхвърлена от едно шотландско копеле. В крайна сметка резултатът ще е същият — Блакторн ще загине заради една престъпена клетва.

Ерик погледна Доминик. Друидския вълк кимна с неохота.

— Дегер побесня, задето го принудиха да омъжи дъщеря си за един рицар без име и потекло — бавно каза той. — Ако Дънкан отхвърли Ариана, баронът ще обяви война и на двама ни. И ще има благословията на крал Хенри.

— Двамата с Ариана ще се оженим след пет дни — настоя Дънкан. — Вече е все едно. Амбър си отиде.

Настъпи пълна тишина, нарушавана само от пращенето на огъня и далечния вой на вятъра. После Ариана отново взе арфата си. Мелодията, която засвири, изразяваше с невероятна точност настроението в стаята. Скръб и безсилен гняв. Ледена примка, която се затяга все повече, прегризвайки живота и надеждата с жестоките си зъби.

Саймън отмести поглед от брат си към недостъпната норманска наследница. Устните му се свиха в мрачна черта. Сетне той се обърна отново към Доминик и заяви:

— Аз ще се оженя за норманката.

Дънкан не вдигна очи, ала арфата издаде няколко стреснати, нестройни звуци и замлъкна.

— Какви ги говориш?! — възкликна Доминик.

— Ще го представим пред хората като брак по любов — продължи Саймън, като натърти иронично на последните думи. — Взаимно привличане между сърцата, завършило с бягство и тайна женитба. Престъпили сме волята и на английския крал, и на норманския баща. В името на любовта, естествено.

Сарказмът в гласа му накара Мег да трепне, но от устните й не излезе и дума.

— Какво ще кажеш? — обърна се Ерик към Доминик.

— Крал Хенри няма да се възпротиви, защото ще получи това, което искаше — бавно отвърна Доминик.

— Какво е то?

— Дъщерята на Дегер да се омъжи за благородник, предан на английския крал — отговори вместо брат си Саймън.

— А самият Дегер? Той няма ли да възрази? — попита Ерик.

— Не — каза Доминик. — Саймън е мой брат и моята дясна ръка. Като такъв той е много по-приемлив зет от Дънкан от Максуел.

— Лейди Ариана? — обърна се към нея Ерик. — Какво е твоето мнение?

— Сега разбирам защо наричат Саймън „Предания“ — каза Ариана. — Да можеш да разчиташ на такава вярност навярно е огромно богатство, по-ценно от рубини…

Пръстите й дръпнаха две струни. Чиста хармония изпълни стаята за миг, сетне заглъхна до приглушен шепот.

— Предпочитам манастира пред брачното ложе — промълви Ариана, — но нито баща ми, нито бог счетоха за нужно да ми предоставят избор.

— И ние не можем — сурово каза Доминик.

— Взаимно привличане между сърцата… — повтори Ариана. Ръката й трепна, пръстите й закачиха струните и в тишината отекна нестроен акорд.

— Дънкан. Саймън. — Тя сви рамене. — Всички мъже са еднакви. Еднакво горди и жестоки. Аз ще изпълня своя дълг.

— Ти заслужаваш по-добра съпруга от тази студена норманка — обърна се Доминик към брат си.

— Блакторн заслужава по-добро бъдеще от война, братко. Ти също. — Саймън се усмихна мрачно. — Един брак не може да е по-лош от султанския ад, през който премина ти, за да откупиш живота ми.

Доминик безмълвно го потупа по рамото.

— Ще сторя всичко, което мога, за да облекча живота ти — простичко заяви той. — Надявах се да намериш по-добра съпруга.

— Не бих могъл да намеря по-богата и по-полезна съпруга от дъщерята на барон Дегер — каза Саймън.

— Исках да кажа, че се надявах да намериш жена, която не само ще ти донесе богатство, а и ще те обича.

— Любов? По дяволите! — Саймън изгледа косо брат си. — Когато мога да хвана любовта в ръка, да я видя, да я докосна и да я претегля, тогава ще се разтревожа, че ми липсва. Засега обаче просто ще си взема богатата зестра и ще се считам за късметлия.

Доминик поклати глава с усмивка и се обърна към единствения човек, който още не бе дал съгласието си.

— Дънкан?

Дънкан не вдигна поглед от кехлибара, който лежеше на масата, скрит зад сключените му длани, достъпен единствено за неговите очи.

— Дънкан — произнесе отчетливо Доминик, — съгласен ли си Саймън да се ожени за Ариана?

— Правете каквото искате — отвърна с безразличие Дънкан. — Все ми е едно. Амбър я няма. Дори Посветените не могат да я намерят.

— Така е — обади се Ерик. — Но ти може би ще успееш да стигнеш до нея, Дънкан.

Дънкан бавно вдигна глава. Сред отчаянието в очите му трепна плаха надежда.

— Ти си нейният тъмен воин, а тя — твоята златна светлина — каза Ерик. — Самодивското дърво те даде на Амбър и Амбър — на теб.

Думите му разтърсиха Дънкан като мълния. Той скочи от стола и сграбчи медальона. Когато хладният кехлибар докосна дланта му, от гърдите му се изтръгна сподавен стон, сякаш стоманени нокти бяха раздрали кожата му.

Едва сега Ерик видя помътнелия камък. Цветът се отдръпна от лицето му. Соколът нададе пронизителен вопъл.

Няколко мига по-късно на прага се появи Касандра. Един поглед към медальона й бе достатъчен да разбере защо е изпищял соколът.

Мег инстинктивно скочи на крака.

— Какво има? — попита тя. — Какво се е случило?

— Амбър — каза Касандра. — Друидският път едва не я е убил.

Дънкан дръпна Ерик за ръката и го завъртя с лице към себе си.

— Кажи ми как да стигна до Амбър — каза нетърпеливо той.

— По дяволите! — възкликна Ерик. — Погледни медальона! Вече е твърде късно. Тя умира.

— Кажете ми какво трябва да знам — извика Дънкан. — Бързо!

— Ти не си Посветен — поклати глава Касандра. — Единственият път до нея е друидският, а дори аз…

— Дай медальона до огъня — прекъсна я Ерик.

Касандра понечи да се възпротиви, но яростният му жълт поглед спря думите в гърлото й. Тя силете ръце под дългите си алени ръкави.

Дънкан бързо отиде до огъня заедно с Ерик.

— Хвани го в шепи — нареди Ерик.

Дънкан се подчини и стисна зъби, за да не извика от болка. Кехлибарът бе хладен, но го изгаряше като огън.

— Сякаш държа жив въглен — промълви с измъчен глас той.

— Сега знаеш защо си е отишла — каза Ерик.

— Какво?

— Това, което изпитваш, е болката на Амбър.

Но в гласа на Ерик имаше състрадание. Знаеше, че тази болка е болка и на Дънкан. Това му даде надежда.

— Дишай над него — каза той. — Не духай. Просто отвори уста и остави кехлибара да се замъгли от дъха на собствения ти живот.

Дънкан затвори очи, съпротивлявайки се срещу болката като срещу жив враг, и облъхна с дъха си камъка в своите шепи.

— Пак — каза Ерик.

В стаята цареше пълна тишина. Всички погледи бяха вперени в Дънкан. Касандра гледаше най-напрегнато, защото това, което бе намислил Ерик, за пръв път се правеше от непосветен.

— Замъгли ли се? — попита Ерик.

— Да — отвърна Дънкан.

— Доближи го досами пламъците. Мисли за Амбър, когато мъглата започне да се прояснява. После ми кажи какво виждаш.

Намръщен, Дънкан напрегна сили да преодолее свирепата болка, която продължаваше да изгаря дланите му, и провеси медальона точно над пламъците в огнището. Когато мъглата се проясни, той видя…

— Нищо.

— Пак — каза Ерик.

Дънкан отново хвана камъка в шепи, стискайки зъби от болка.

— Подтисни болката — рязко каза Ерик. — Амбър я подтискаше. Мисли за жената, която ти даде сърцето, тялото и душата си.

Дънкан усети как кехлибарът в ръцете му пламва още по-силно, сякаш всеки миг щеше да се взриви.

— Какво й даде в замяна ти, освен своето тяло? — неумолимо продължи Ерик. — Нищо от теб ли не си е отишло с нея? Освободи духа си, който пазиш толкова ревниво. Позволи му да я намери и да спаси и двама ви.

Думите му отекнаха в главата на Дънкан, погълнаха болезнените викове на тялото му. Той се наведе и отново облъхна с дъха на своя живот камъка в шепите си.

— Пак — нареди Ерик. — Мисли за Амбър. Трябва да я искаш повече от всичко на света. Разбираш ли? Трябва да я искаш повече от самия живот.

Дънкан доближи устни до студения камък, който изгаряше дланите му, вдъхвайки му собствената си топлина.

— Към огъня — припряно каза Ерик. — Бързо! Когато мъглата се проясни, ще видиш Амбър.

Дънкан поднесе медальона към пламъците и впи поглед в глъбините му — там, където бушуваха тъмни сенки. Преобърна всяка една от тях, дирейки Амбър, взираше се напрегнато, докато накрая вече не виждаше и не усещаше нищо друго, освен мрака и неуловимите късчета злато…

Остър, подозрителен крясък на орел, пронизващ въздуха.

Мъгла, която ту се разсейва, ту се сгъстява; хълмове и хребети, вкопчени в скалите дървета и тучна долчинка, спускаща се към невидимо море.

И хилядогласният шепот на вятъра из едно обрасло с есенни треви блато.

Тя е там, в сърцето на тишината, обградена от шепот, който не може да чуе.

— … ваш ли ме? — извика Ерик, като го разтърси с все сила. — Дънкан!

Дънкан бавно вдигна глава, изтръгвайки се от кехлибарената магия. Лицето му бе обляно в пот. Ръцете му трепереха.

— По дяволите! — възкликна Ерик. — Мислех, че сме те загубили завинаги.

Дънкан си пое дълбоко дъх.

— Амбър.

— Видя ли я?

— Не.

На лицето на Ерик се изписа разочарование.

— Почини си. По-късно ще опитаме пак.

— Знам къде е тя — каза Дънкан, сякаш изобщо не го бе чул.

— Къде? — попитаха в един глас Ерик и Касандра.

— В Призрачния дол.

Ерик погледна Касандра. Посветената сви рамене.

— Бихме могли да опитаме — каза унило тя.

— Какво искаш да кажеш? — подозрително попита Дънкан.

— Свещените места или приемат хората, или ги отблъскват — обясни Касандра. — Откакто се помня, Призрачният дол не е приемал никого, освен Амбър.

— Но аз бях там! — възкликна той.

— Да — каза Ерик. — С Амбър.

Дънкан стисна медальона. Болка прониза дланта му, ръката му, тялото му. Този път той я посрещна с радост. Болката означаваше, че Амбър все още е жива.

— Пак ще бъда там — решително произнесе той. — С Амбър.

— Двамата с Касандра ще дойдем с теб — каза Ерик.

— Саймън също — намеси се Доминик. — Вече отиде да приготви конете. Ще вземете и Белоножка. На Амбър ще й трябва кон.

Никой не изрече на глас онова, от което всички се бояха — че може би са загубили Амбър завинаги.

— Предстои ни тежка езда — каза Ерик. — Най-вероятно Призрачният дол няма да се разкрие пред него. Пред нас.

— Мястото може и да омагьоса вас, останалите, но Саймън ще види само онова, което съществува наистина. Това е неговата дарба.

— Звучи ми повече като проклятие — измърмори Ерик. Откъм портата долетя нетърпелив лай на хрътка, приличен повече на вълчи вой. Пронизителният писък на сокола призова четиримата да тръгват. Доминик погледна Ерик.

— Направи за Дънкан всичко, което е по силите ти. Държа на него толкова, колкото ти на сестра си.

— Давам ти дума, че ще го сторя, Вълк.

— Аз ще пазя крепостта за този от вас, който се върне — каза Доминик. — Давам ти дума.

— Как ти действа медальонът? — попита Ерик.

— Казва ми, че Амбър все още е жива.

Ерик не попита нищо повече. Бледите, стиснати устни на Дънкан казваха всичко. В главата му кънтяха думите, произнесени от Амбър някога, в златното време преди паметта му да се върне.

„— Безценна Амбър. Какво бих правел без теб?

— Щеше да си по-добре, отколкото бих била аз без теб. Ти си сърцето в гърдите ми.“

Споменът му причиняваше по-силна болка дори от изгарящия дланите му медальон.

— Не го опирай до кожата си — каза Ерик.

— Не. Болката е единственото, което ме свързва с нея в момента. Да отблъсна болката, би означавало да отблъсна Амбър. А аз няма да направя това втори път. Никога.

Саймън отмести поглед от Дънкан към Ерик и от него — към Касандра. Изминаха много мили в пълно мълчание. Изведнъж Касандра рязко дръпна юздите на коня си.

— Пред нас има нещо странно — каза тя. Ерик присви очи и бавно кимна.

— Да.

Дънкан пришпори коня си напред. Погледът му бе прикован във високия хребет, който оттук изглеждаше скалист и непроходим, но се бе оказал съвсем лесен за преминаване, когато пътя сочеше Амбър.

Малко преди да стигне до билото му, конят на Дънкан изведнъж се закова на място. Дънкан го пришпори яростно, но животното упорито отказваше да помръдне.

Без да каже и дума, той скочи от седлото, яхна Белоножка и пое отново напред. Кобилата трепна и изпъна уши, но продължи да върви. Скоро тя и ездачът й прехвърлиха билото на хребета и се скриха от очите на останалите.

Величествен вик на орел проряза мъглата като лъч светлина. Дънкан му отвърна така, както бе сторил и преди — с призива, научен преди много, много години.

Орелът не се обади повече.

— Знаех си аз, че Дънкан може да намери пътя! — възкликна тържествуващо Ерик. — Знаех си, нищо че не е Посветен! Самодивското дърво не би дало Амбър на обикновен мъж.

— Твърдоглав, упорит, горделив мъж — промърмори Касандра.

— Смел, силен, честен — поправи я сухо Ерик, припомняйки си какво бе казала някога Амбър за Дънкан. — С една дума, добър мъж.

Касандра се прекръсти, помоли се безмълвно на бог и пришпори коня си напред.

Белият жребец отказа да помръдне. Конят на Ерик също. Конят на Саймън също.

От тримата ездачи само Саймън остана изненадан. Това, което го изненада още повече, бе фактът, че щом слезе от седлото, той не можа да намери пътечката, по която беше поел Дънкан. Мъглите се виеха, вдигаха се, спускаха се, объркваха го, криеха всичко… и в крайна сметка Саймън се озова отново там, откъдето бе тръгнал.

Ерик и Касандра нямаха по-голям успех. Призрачният дол бе за тях такъв, какъвто го знаеха от край време.

Затворен.

Дънкан не забеляза, че никой не го следва надолу по хребета. Забеляза само, че с всяка следваща стъпка пътечката към Призрачния дол се вижда все по-ясно.

Забравил всякаква предпазливост, той пришпорваше Белоножка все по-бързо и по-бързо. Скоро кобилата вече препускаше в стремглав галоп през дола, като прескачаше поточета и повалени клони, пресичаше свещени каменни пръстени, летеше над земята, сякаш бе родена точно за това — да тича през древния покой на това тайнствено място.

Постепенно, почти неусетно ритмичният тропот на конските копита бе погълнат от крясъците на безброй диви гъски. Хиляди призиви се извисяваха и заглъхваха отново, носени от неуморния вятър. Хиляди отговори се смесваха с нови призиви и нови отговори в безкраен покров от звуци, прострян над блатото и морето.

От мъглата изникна голям побит камък. Дънкан знаеше как изглежда този камък от една педя разстояние, знаеше колко са меки гъстите треви под него, знаеше, че точно това е мястото, където Амбър ще го чака и като него ще си припомня как двамата са горели заедно в златния огън на чистата страст, непознаваща болката.

Той скочи от седлото, приземи се на два крака като истински рицар и се втурна тичешком напред. Ала това, което стискаше в ръка, не беше меч, нито боен чук. Беше един медальон, древен колкото земята наоколо.

И горящ така, както може да гори само надеждата.

— Амбър! — извика Дънкан.

Никой не му отговори, само безброй птици се разлетяха из мъглата, безброй черни криле заплющяха яростно.

— Амбър, не се крий! Аз съм, Дънкан!

С разтуптяно до лудост сърце той пристъпи до древния камък и се ослуша за отговор.

Но отговор така и не идваше, въпреки че Дънкан продължи да крещи, докато остана без глас.

Вцепенен, той стоеше без да помръдне и стискаше медальона, който му бе разкрил толкова много. Много, ала не всичко. Толкова беше сигурен, че Амбър ще е тук, че ще го чака.

Толкова сигурен.

Но беше сгрешил.

Тогава изведнъж я зърна с крайчеца на окото си, точно пред камъка, само на крачка от него. Образът й трепкаше замъглен, сякаш се виждаше през вода.

— Амбър — извика той, като посегна да я улови.

Ала пръстите му докоснаха само камък.

От гърдите му се изтръгна дрезгав вик. Нови ята диви гъски литнаха подплашено над мочурището, крилете им заплющяха зловещо, крясъците им изпълниха въздуха, за да кажат на Дънкан, че е узнал истината на Амбър твърде късно.

Тя вече беше недосегаема за него.

Той стисна кехлибарения медальон в дланта си, опитвайки се да я намери отново. Но не откри нищо, освен сълзите, които замъгляваха очите му.

Тогава Дънкан зарови лице в шепи, узнал твърде късно своята собствена истина. Той искаше онова, което сам бе прогонил. И го искаше повече от самия живот.

— Амбър! Върни се при мен!

Нито една гъска не излетя от мочурището, стресната от отчаяния му вик. Никакъв плясък на криле не раздра въздуха. Никакъв вятър не разроши повяхналите блатни треви. Не се чуваше никакъв звук.

И най-ужасяващият тътен не би могъл да разтърси Дънкан по-силно от това необичайно мълчание на Шепнещото блато. Той скочи на крака и се огледа като обезумял.

И видя едно блато, каквото не бе виждал никога.

Там, където до преди миг имаше безчет птици, сега нямаше нищо. Там, където имаше вятър, сега всичко бе притихнало. Там, където имаше мъгливо сребристо сияние, сега струеше златна светлина.

И всичко това бе потънало в тишина. Пълна. Съвършена.

Сякаш блатото се беше откъснало от времето и живота, сякаш бе затворено като мехурче в свещен кехлибар, недокосващо и недокосвано от света.

Дънкан затвори очи. Навярно това бе смъртта.

— Тъмен воине…

Тихият шепот разтърси земята под нозете му. Той се обърна.

Тя беше там, пред него, облечена в златистата си рокля, вперила в него очи, които тъмнееха на фона на твърде бледото й лице. Изглеждаше по-крехка и по-безплътна от пламък.

— Амбър — промълви Дънкан, като протегна ръка към нея. Но миг преди да я докосне, Амбър се дръпна назад.

— Стига вече — прошепна тя. — Моля те. Стига. Не ще мога да издържа.

— Няма да ти причиня болка.

— Няма да е нарочно. Но ще ми причиниш.

— Амбър!

Дънкан пристъпи към нея, ала Амбър отново отстъпи назад.

— Трябва да се махнеш оттук — каза разтревожено тя. — Това място е твърде опасно за теб. Ерик и Касандра за нищо на света не е трябвало да ти показват пътя.

— Не са ми го показвали.

— Трябва да са ти го показали. Няма друг път.

Дънкан разтвори шепа. В дланта му лежеше медальонът на Амбър.

— Ти ми показа пътя — простичко каза той.

— Това е невъзможно. Връзката помежду ни не е толкова силна и пълна!

— Напротив. Аз съм тук. Ако ти не искаш да дойдеш с мен, аз ще остана с теб сред тази кехлибарена тишина.

Амбър затвори очи, опитвайки се да се пребори с тъгата и надеждата, които я измъчваха еднакво болезнено.

— Съжалявам, тъмен воине. Исках да бъдеш свободен.

— Без теб бих могъл да намеря свобода само в смъртта.

Амбър усети движението му и понечи да отстъпи отново. Ала зад гърба й бе камъкът. Тя събра последните останали в нея сили, за да не извика от болката, която щеше да последва.

Ала това, което усети, бе нежния допир на хладен кехлибар до пръстите си. В мига, в който почувства тежестта му, Амбър отвори очи. Дънкан й бе дал не само нейния медальон.

А и своя.

— Вземи си ги веднага! — извика тя. — Ще умреш!

— Дъх на дъха ми — прошепна Дънкан. — Сърце на сърцето ми. Душа на моята душа. Докосни ме.

Амбър полека вдигна ръка. Когато пръстите й докоснаха дланта му, от гърдите й се изтръгна силен вик.

Наслада, не болка.

Наслада, каквато не бе изпитвала през целия си живот.

Като плачеше и се смееше едновременно, тя прегърна своя тъмен воин и го притисна към себе си, поглъщайки истината, струяща от него.

Въздухът около тях затрептя, промени се, изпълни се със звуци, сякаш мехурчето се бе пукнало и животът нахлуваше в него стремглаво с крясъка на дивите гъски и с вятъра, разлюлял високите треви. Шепот и въздишки огласиха блатото, повтаряйки до безкрай едни и същи думи, които изплитаха магия, незнаеща граници във времето и пространството…

— Обичам те.

В един далечен, свещен каменен пръстен, едно самодивско дърво цъфтеше за пръв път от хиляда години насам.