Елизабет Лоуел
Недокоснатата (2)

2

Мирис на ароматни смоли изпълваше въздуха в къщата на Амбър. Над леглото бяха запалени свещи, които хвърляха трепкаща златна светлина върху мъжа без име. Мъжът, който лежеше в плен на един сън без сънища.

Амбър беше сигурна, че той не сънува, защото вече от два дни непрекъснато втриваше целебни мехлеми в тялото му и не бе усетила нищо ново при допира до него. Удоволствието да го докосва също не се бе променило. Беше все така силно, както първия път.

Докато разтриваше непознатия, Амбър постоянно му говореше с надеждата думите й да достигнат до него заедно с топлината на ръцете й и с пречистващата, лечебна сила на ароматните смоли и кехлибара.

— Мой тъмен воине — прошепна за кой ли път тя, — как се появи в Каменния пръстен?

Пръстите й обтриха силната му ръка, после другата, плъзгайки се по мускулите, стегнати и мощни дори в съня. Намазани с мехлема, тъмните косъмчета по ръцете му заблестяха на светлината на свещите. Щом погледът й попадна на здравите въжета, с които бе привързан към леглото, Амбър сбъчи чело и ги докосна с въздишка, без обаче да ги развърже.

Ерик бе настоял непознатият да бъде вързан — иначе щял да прати някой от своите валета да бди денонощно над Амбър. И тя бе предпочела въжетата. Рано или късно мъжът щеше да се събуди. Никой освен нея не биваше да разбере, ако се окажеше, че опасенията й са основателни.

Не знаеше какво ще прави тогава. Отказваше да мисли за този проблем, защото той нямаше решение.

Враг и любим ведно.

— Пеша ли дойде? — промълви тя. — Сам ли беше?

Единственият отговор на непознатия бе ритмичното надигане и спускане на широката му гръд.

— Какви са очите ти? Сиви като леда и зимата, като очите на Доминик льо Сабр? Или по-тъмни, каквито, казват, били очите на Шотландския дук? Или си някой трети, незнаен рицар, който се връща от сарацинските земи, преизпълнен с увереност в собствената си сила?

Дълбокото, равномерно дишане на мъжа не се променяше.

— Моля се да си непознат — прошепна Амбър.

Сетне въздъхна и продължи да гали гърдите му. Допирът до тях я изпълваше с любопитство и удоволствие. Харесваше й да глади с длан гъстите тъмни косъмчета по тях, да усеща меката им ласка по кожата си.

— Нарочно ли свали дрехите си? За да можеш да преминеш през свещения пръстен и да поспиш спокойно под самодивското дърво?

От устните на мъжа се отрони тих, едва доловим звук.

— Да! — възбудено възкликна Амбър. — Точно така, воине мой. Ела при златната светлина. Излез от мрачните сенки.

Макар да не получи отговор, тя беше окрилена. Непознатият бе започнал полека лека да се пробужда от странния си сън. И ласките й му бяха приятни — нямаше нужда от думи, за да почувства това.

Ала все така не откриваше у него спомени. Никакви образи, никакви имена, никакви лица.

— Какво криеш, мой тъмен воине? — прошепна Амбър. — И защо?

Върху челото му беше паднал кичур тъмна, леко чуплива коса. Тя нежно я приглади назад.

— От каквото и да се боиш, трябва скоро да се събудиш. Иначе ще потънеш завинаги в мрака на смъртта.

Непознатият не издаваше и звук. Може би преди малко си бе въобразила.

Амбър вдигна глава и погледна купичката за благоухания, закачена на стената като свещник. Златистият камък с форма на сълза почти се беше изпарил. Тя постави до него ново късче от скъпоценните си запаси от целебен кехлибар. След миг от него се извиси тънка струйка ароматен дим.

Тялото на мъжа трепна, но нищо повече. Амбър вече започваше да се бои, че той никога няма да се събуди. Това се случваше твърде често с хората, ударени от конска подкова, с камък или с меч. Потъваха в дълбок сън. И не се събуждаха никога повече.

С него не може да стане така. Той е мой!

Силата на обзелата я тревога я изуми. Тя се изправи и започна неспокойно да обикаля из стаята. По някое време забеляза тънки снопове светлина през спуснатите кепенци — утрото настъпваше. Петлите навън закукуригаха победоносно, възвестявайки смъртта на нощта.

Амбър надникна през цепнатината между два от кепенците. Есенната буря, поразила непознатия, беше преминала. След нея всичко наоколо изглеждаше като ново, цялата земя сияеше, окъпана в роса и пълна с надежди.

В обикновен ден Амбър вече щеше да е станала и да е отишла в градината, за да се погрижи за билките, които отглеждаше за себе си и за Касандра. Или щеше да е тръгнала към зъберите, за да провери дали са пристигнали ятата диви гъски, които първи донасяха вестта за приближаващата зима.

Но днешният ден не беше обикновен. Животът й бе престанал да бъде обикновен от мига, в който бе докоснала един мъж без име и бе открила, че е родена да му принадлежи.

Тя отиде до леглото и лекичко докосна с пръсти бузата му. Той продължаваше да спи непробудно.

Но вече не толкова дълбоко, струва ми се. Нещо става. Петлите вън бяха престанали да кукуригат, което й подсказа, че слънцето вече се е вдигнало над хоризонта.

— Ако се събудиш, сигурно ще се уплашиш до смърт от вида ми. Навярно изглеждам грозна като попарена от слана градина — промълви Амбър и побърза да приготви леген с топла вода и ароматен боров сапун. След като се изми, тя обу чифт яркочервени чорапи, облече чиста ленена риза и надяна върху нея рокля от дебела, но мека вълна.

Роклята също беше подарък от лорд Робърт чрез сина му Ерик, в знак на благодарност за сушените билки, които им даваше Амбър. Златната бродерия около деколтето изпъкваше ярко на фона на индиговосинята вълна. Жълти ивици лен обточваха дългите, свободно падащи ръкави и долния ръб на роклята. Меката дреха прилепваше плътно към тялото й, очертавайки извивките на гърдите, талията и хълбоците. Амбър прихвана краищата на широките ръкави и ги завърза с панделки около китките си, за да не й пречат. Сетне сложи на кръста си широк колан от тройно преплетени, боядисани в златисто кожени ивици, и закопча токата отпред. В края на всяка от шестте ивици сияеха матови късове кехлибар. На колана бе закачена и ножница от позлатена кожа. В нея лежеше сребърна кама, на чиято дръжка като око блестеше друг къс кехлибар с кървавочервен цвят.

Като грабна един гребен, изработен от самодивско дърво и инкрустиран с оранжев кехлибар, тя се спусна към леглото, където лежеше непознатият. Едно леко докосване й бе достатъчно да разбере, че той все още плува като пъстърва в реката на съня. И че като пъстърва се стреми да се издигне към мамещата светлина на слънцето.

Амбър го разтърси лекичко. В отговор мъжът само измърмори нещо неразбираемо. Тогава тя се изправи и се зае да разресва дългите си златни коси, без да откъсва загрижения си поглед от него.

— С всеки удар на сърцето си ти се приближаваш все повече до слънчевата светлина. Моля те, събуди се и ми кажи как се казваш.

Той завъртя неспокойно глава. Ръката му потрепна. Обнадеждена, Амбър го докосна, но не откри нищо ново.

Безпокойството му се предаде и на нея. Тя закрачи нервно из стаята, решейки косата си. Накрая не издържа и открехна кепенциге на прозореца до леглото, за да надникне навън. По пътеката, която се виеше от крепостта Стоун Ринг към уединената й къщичка, не се задаваше никой.

Амбър открехна прозореца още мъничко и започна да сплита косите си, без да обръща внимание на студения въздух, нахлуващ в стаята. Пръстите й се бяха вдървили от нетърпение и тревога. Гребенът се изплъзна от ръката й и падна на рогозката до леглото. Ядосана, тя затвори прозореца и измърмори на себе си:

— Ама че ужасна коса имам.

Когато се наведе да вдигне гребена, косите и се спуснаха върху завързаната дясна ръка на непознатия и тозчас бяха сграбчени здраво от дългите му, силни пръсти.

Амбър замръзна на място, сетне бавно вдигна поглед към пронизващите лешникови очи, които бяха на сантиметри от нейните.

Не са сиви. Слава богу, не са сивите очи на Доминик лъо Сабр! Не съм отдала сърцето си на мъж, който е вече женен.

— Коя си ти? — попита мъжът. Имаше дълбок глас.

— Ти се свести! Спиш от два дни и вече се боях, че…

— Два дни? — прекъсна я невярващо той.

— Не помниш ли? — меко попита Амбър, като погали ръката, чиито пръсти бяха вплетени в косите й. — Имаше буря.

И зачака с надежда отговора му.

— Не помня нищо — каза непознатият.

Амбър не се съмняваше, че казва истината. Единственото, което чувстваше от допира си до него, бе дълбокото му объркване.

— Не… помня… нищо! — яростно повтори той. — Проклятие, какво е станало с мен?

В гласа му се долавяха едновременно уплаха и обърканост. Опита се да се надигне, но тутакси разбра, че и ръцете, и краката му са завързани. Можеше да мърда пръстите и главата си, но нищо повече. Слисан, той пусна косата на Амбър и яростно задърпа въжетата, стягащи дясната му ръка.

Ръката, предназначена да държи меч.

— Всичко е наред — каза Амбър, като протегна ръка към него.

— Защо съм вързан? Пленник ли съм?

— Не, просто…

— Какво, за бога, става тук?!

Амбър докосна стиснатата му ръка. Усети гнева му от това, че е вързан, тревогата му от липсата на спомени, страха от собствената му безпомощност. Не усети обаче никакво желание да я нарани.

— Не ти мисля злото — увери го меко тя. — Ти беше болен и в несвяст.

Все едно че говореше на вятъра. С напрегнати до пръсване мускули мъжът продължаваше да се мъчи да скъса въжетата. Дървената рамка на леглото заскърца, въжетата се впиха в плътта му, но не поддадоха.

От гърлото му се изтръгна свирепо ръмжене. Тялото му се изопна рязко нагоре и завивките се свлякоха на пода. Под врязаните в ръцете му въжета избликна кръв. Но той не спираше.

— Не! — извика Амбър. — Спри!

Хвърли се върху тялото му и се вкопчи в него, за да го укроти както се укротява необуздан жребец, да не му позволи да се нарани повече.

Покрит от нежното й, уханно женско тяло и от тежкия водопад на златните й коси, мъжът се сепна и за миг спря да се дърпа.

Амбър не се нуждаеше от повече време. Едно бързо докосване с устни до голата му гръд го накара да застине неподвижно, вкаменен от изненада. Тогава тя допря пръсти до неговите устни, за да го накара да замълчи.

— Лежи мирен, мой тъмен воине. Аз ще те освободя.

Мощна тръпка разтърси тялото му. Усещаше чак в главата си болезнено силния пулс на сърцето си. С неимоверно усилие на волята той овладя порива си да се задърпа отново.

Допирът на ръцете на Амбър до голата му кожа го накара да потръпне още веднъж. Същото му причини и копринената ласка на косите й по слабините му. Сърцето му заби още по-яростно.

Тогава видя старинната сребърна кама, която тя бе извадила от колана си.

— Не! — прегракнало възкликна той. Но веднага осъзна, че камата е предназначена за въжетата, а не за него, и се отпусна с въздишка върху леглото. Когато огънят в кръвта му стихна, замря и болката в главата му.

— Съжалявам, че се наложи да те вържем — каза Амбър, като вдигна поглед и се усмихна окуражително. — Ти не беше ти.

Каквото и да означава това.

— Никой не знаеше какво ще направиш, когато се пробудиш — добави тя.

Мъжът въздъхна дълбоко, когато дясната му ръка беше освободена. Скоро и другите въжета бяха срязани от острата кама. Преди още потта, избила по тялото му от яростната борба, да е засъхнала, той беше свободен.

— Съжалявам — повтори Амбър. — Ерик настоя да те вържем заради моята безопасност. Но аз знам, че ти няма да ми сториш зло.

Вместо отговор непознатият само поклати глава и за няколко мига застина неподвижно, вперил поглед в Амбър. Опитваше се да проумее какво е станало с него.

Единственото, което разбра обаче бе че колкото по-малко се движи, толкова по-малко го боли главата.

— Болен? — попита накрая той. — Болен ли бях?

Амбър кимна.

— Каква е тази болест, която отнема на човека всички спомени, всичко… даже собственото му име?

Ледена тръпка прониза Амбър. С треперещи ръце тя прибра камата в ножницата.

Не може Касандра да е имала предвид това. Не съм безразсъдна. Не съм глупачка. Той не може да е без име. Но беше.

— Не си ли спомняш името си? — попита тя с болезнено напрегнат глас.

— Не, не помня нищо освен…

— Освен какво? — окуражи го Амбър.

— Мрак. Хиляди черни сенки.

— Това ли е всичко?

Гъстите мигли на мъжа трепнаха за миг. Той разтърка зачервените си китки и впери поглед в тавана, дирейки нещо, видимо единствено за неговите очи. После произнесе бавно:

— Златна светлина… Един сладък глас, който ме зове да изляза от страшната нощ… Мирис на бор и лиственица…

Чифт лешникови очи, напръскани със сиви, зелени и сини точици, се взряха напрегнато в Амбър. Преди тя да разбере какво става, ръката му се стрелна с мълниеносна бързина и я сграбчи. Пръстите му се плъзнаха в косата й и стигнаха чак до тила й. Този път я държеше нежно, но и сега Амбър нямаше как да му избяга.

Тя и не искаше да бяга. Незнайно удоволствие изпълваше цялото й същество. Много пъти бе докосвала непознатия, но никога не беше докосвана от него. Усещането бе изумително приятно, макар да чувстваше, че този мъж е като бушуваща, непредвидима буря, която всеки момент може да излезе извън контрол.

Той бавно я привлече до себе си на леглото, зарови лице в косите й и пое дълбоко дъх, вкусвайки аромата й. Амбър докосна с устни бузата му, сетне гърдите му, както бе свикнала да прави в дългите часове, в които се бе грижила за него.

— Ти си била — каза приглушено мъжът.

— Да.

— Познавам ли те?

— Ти знаеш най-добре — отвърна тя. — Познаваш ли ме?

— Мисля, че никога не съм виждал по-красиво момиче. Дори…

Дълбокият му глас заглъхна. Веждите му се сбърчиха.

— Какво има? — попита Амбър.

— Не мога да си спомня името й!

— Чие име?

— На най-красивото момиче, което бях виждал. Преди да видя теб.

Докато той изричаше тези думи, Амбър постави длани върху голите му рамене. Веднага видя замъгления образ на момиче с червена като огън коса и проницателни смарагдовозелени очи.

Образът избледня, преди непознатият да успее да намери име за изящното му лице. Той поклати глава и изруга гневно.

— Трябва ти време да се излекуваш — каза Амбър. — Паметта ти ще се върне.

Големите му ръце обхванаха раменете й. Силните му пръсти се впиха настоятелно в плътта й.

— Няма време! Аз трябва… трябва… по дяволите, не мога да си спомня!

В очите на Амбър набъбнаха сълзи. Болката на непознатия бе преминала и у нея. Той беше мъж, който не притежаваше нищо по-ценно от своята чест. И бе дал клетва, която трябваше да изпълни.

Но не помнеше пред кого се е заклел.

Нито пък самата клетва.

От гърдите й се изтръгна вик. Болката, страхът, яростта на този мъж бяха станали и нейни при допира й до него.

Натискът върху раменете й мигновено отслабна. Закачените му в битки ръце престанаха да се впиват в плътта й и вместо това започнаха да я галят.

— Прости ми — дрезгаво промълви той. — Не исках да ти причиня болка.

Пръстите му докоснаха с изненадваща нежност клепките й, за да поемат сълзите й. Стресната, Амбър отвори очи.

Лицето на мъжа беше съвсем близо до нейното. Въпреки собствените си тревога, той бе загрижен за нея. Виждаше това тъй ясно, както виждаше тъмните, гъсти мигли, обрамчващи лешниковите му очи.

— Ти не ми причини болка — каза тя. — Не е това, което си мислиш.

— Но ти плачеш.

— Това е твоята болка. Усещам я прекалено силно.

Тъмните му вежди се извиха нагоре. Пръстите му се плъзнаха съвсем лекичко по бузата й. Горещи сълзи опариха кожата му.

— Не плачи, нежна фейо.

Амбър се усмихна през сълзи.

— Не съм фея.

— Не ти вярвам. Само едно вълшебно създание би могло да ме измъкне от онзи ужасен мрак.

— Аз съм ученичка на Касандра Мъдрата.

— А, това обяснява нещата — поклати глава той. — Ти си вещица.

— Не е вярно! Аз просто съм една от Посветените.

— Не исках да те обидя. Аз обичам вещиците, които могат да лекуват.

— Наистина ли? — стреснато попита тя. — Много такива ли познаваш?

— Една. — Мъжът се намръщи. — Или бяха две?

При това поредно доказателство, че в съзнанието му не са останали никакви спомени, у него изригна нов прилив на ярост, заплашващ да го извади извън контрол.

— Опитай се да не се бориш срещу това — посъветва го Амбър. — Така нещата само се влошават, не усещаш ли?

— Трудно ми е да не се боря — процеди през зъби той. — Това умея най-добре!

— Откъде знаеш?

Мъжът застина неподвижно.

— Не знам — отвърна след малко той. — Но чувствам, че е вярно.

— Вярно е и това, че който се бори срещу себе си, не може да победи.

Непознатият прие тази горчива истина с мълчание.

— Ако ти е писано да си спомниш — добави тя, — ще си спомниш.

— А ако не ми е писано? — рязко възкликна той. — Нима ще прекарам остатъка от живота си като мъж без име?

Думите му бяха твърде близо до мрачното предсказание, което преследваше Амбър още от раждането й.

— Не! — извика тя. — Аз ще ти дам име. Ще те нарека… Дънкан.

Името отекна в съзнанието й като ужасяващо ехо. Не беше възнамерявала да изрича точно това име. Наистина не беше.

Той не може да е Дънкан от Максуел. Отказвам да го повярвам. По-добре да остане завинаги мъж без име!

Но беше вече твърде късно. Тя му бе дала име.

Дънкан.

Затаила дъх, стиснала здраво ръката му с две ръце, Амбър зачака реакцията му.

Долови в съзнанието му някакво слабо напрежение, някакво раздвижване, съсредоточаване…

После всичко изчезна, заглъхна като ехо.

— Дънкан? — повтори той. — Това ли е името ми?

— Не знам — тъжно отвърна Амбър. — Но ти приляга. Означава „тъмен воин“.

Очите му се присвиха.

— Тялото ти носи отпечатъка на войната — обясни тя, като докосна белезите по гърдите му, — а косата ти има прекрасен тъмен цвят.

Нежният допир на пръстите й омайваше Дънкан, насърчаваше го да се отпусне и да приеме това свое странно пробуждане в един свят, който бе едновременно познат и съвършено нов.

А и беше твърде изтощен, за да продължи да се съпротивлява срещу него. Колкото и огромна да бе силата му, дългото изплуване от мрака я беше изцедило.

— Обещай ми, че няма да ме връзваш, ако заспя отново — приглушено помоли той.

— Обещавам.

Дънкан се взря в напрегнатото лице на момичето, което на свой ред се взираше в него с тревожна загриженост. В главата му се блъскаха въпроси, твърде много въпроси.

Твърде много въпроси без отговор.

Може и да не си спомняше подробности за живота си от преди това чудодейно пробуждане, но не бе забравил съвсем всичко. Някога, някъде в своето минало беше научил, че нападението не винаги е най-добрият начин да се превземе една укрепена позиция.

А и в момента нямаше сили да нападне дори пеперуда. Всеки път, щом кръвта му се разгорещеше, в главата му избухваше ослепяваща болка.

— Отдъхни си — подкани го Амбър. — Ще направя малко чай, който ще облекчи болката в главата ти.

— Откъде знаеш това?

Без да отговори, Амбър вдигна падналите на пода завивки. Когато се наведе да го покрие, косите й се разсипаха върху тялото му и се заплетоха между завивките. С раздразнено възклицание тя ги измъкна и ги отметна назад, но няколко немирни кичура веднага се плъзнаха обратно край лицето й.

— Косата ти е като кехлибар — каза Дънкан, като погачи една мека къдрица. — Лъчист. Безценен.

— Така се казвам самата аз.

— Безценна? — попита той с усмивка.

Дъхът на Амбър секна. Усмивката на този мъж можеше да разтопи снежна пряспа, да примами полските чучулиги от небето.

— Не — отвърна тя с тих смях, като поклати глава. — Името ми е Амбър.

— Амбър… — повтори Дънкан и отмести поглед от дългата й коса към топлите й златисти очи. — Точно така — каза той. — Безценна Амбър.

Сетне остави копринения кичур, погали я по китката и отпусна ръка върху дебелата кожена завивка.

Лишена от допира му, Амбър имаше чувството, че е стояла край буен огън, който внезапно е изгаснал. Наложи се да преглътне, за да потисне разочарованото си възклицание.

— Значи аз съм Дънкан, а ти — Амбър — каза след миг мълчание Дънкан. — Засега…

— Да — прошепна тя.

Как й се искаше да му бе дала друго име. Каквото и да е, но да е друго.

И в същото време знаеше, че не би могла да го лиши от истинското му име, а се боеше, че то е точно това. Самата тя, наречена просто Амбър, знаеше твърде добре каква празнина зее в живота на човек, оставен без име и без наследство.

Може би се подвеждам от страховете си, които рисуват сенки на чудовища върху една празна стена.

Дали не се боя, че той може да е Дънкан от Максуел просто защото толкова ми се иска да е някой друг?

Който и да е друг.

— Къде съм? — попита Дънкан.

— В моята къща.

Той се огледа. В средата на голямата стая гореше буен огън, чийто дим излиташе през един отвор на върха на сламения покрив. В малко котле, поставено върху един триножник над пламъците, къкреше нещо с вкусен мирис. Подът бе застлан с чисти рогозки, а стените бяха варосани. В три от тях имаше прозорци със затворени кепенци, а в четвъртата — врата.

Дънкан замислено опипа с пръсти завивките на леглото. Лен, мека вълна и скъпа кожа. Тежък балдахин, отметнат, за да пропуска дневната светлина. Близо до леглото имаше маса със стол, газена лампа и, колкото и да е странно, няколко свитъка, прилични на древни ръкописи.

Погледът му се върна обратно на момичето, което го бе избавило от болестта, момичето, което му бе едновременно познато и непознато.

Дрехите на Амбър бяха като завивките — скъпи, меки, топли и цветни. По шията и китките й сияеха скъпоценни кехлибари в различни оттенъци.

— Живееш доста по-добре от повечето селяни — отбеляза Дънкан.

— Съдбата бе благосклонна към мен. Ерик, наследникът на лорд Робърт от Севера, се грижи за мен.

И гласът, и усмивката й издаваха привързаността й към този Ерик. Лицето на Дънкан потъмня от гняв. Сега повече от всякога приличаше на страховит воин, какъвто навярно и беше.

За миг Амбър се запита дали не е привързала, като го развърза.

— Негова наложница ли си? — попита той.

В първия момент тя не разбра въпроса му. А когато го разбра, лицето й пламна.

— Не! Лорд Робърт е…

— Не на Робърт — прекъсна я рязко Дънкан. — На Ерик. Самото споменаване на името му те кара да се усмихваш.

Амбър се усмихна широко.

— Наложница на Ерик? — повтори тя. — Ако чуе това, той ще се задави от смях. Двамата с него се познаваме още от времето, когато бяхме палета.

— Нима той подарява скъпи подаръци на всичките си приятели от детинство? — хладно попита Дънкан.

— Ерик и аз бяхме ученици на Касандра Мъдрата.

— Е, и?

— Е, и семейството му се сприятели с мен.

— Което му излиза доста скъпичко — отбеляза саркастично той.

— Подаръците, макар и много щедри, не накърняват богатството на лорд Робърт — сухо отвърна Амбър.

Дънкан понечи да зададе нов въпрос, ала се спря, осъзнал, че проявява твърде голяма ревност към едно момиче, което бе срещнал току-що.

Но така ли беше наистина?

Лежеше в леглото й чисто гол. Ръцете й го докосваха без колебание. Не се бе изчервила, нито се бе извърнала, когато завивките се плъзнаха на пода, откривайки голотата му. Не беше побързала да го покрие отново.

Но как да я попита деликатно каква му е — годеница, съпруга или любовница?

Или, не дай боже, сестра?

Той се намръщи. Мисълта, че между него и Амбър може да има кръвно родство, никак не му се нравеше.

— Дънкан? Боли ли те нещо?

— Не.

— Сигурен ли си?

Дънкан изръмжа дрезгаво.

— Кажи ми… — Изведнъж и гласът, и куражът му се изпариха. Но не и чувственият плам в кръвта му.

— Да? — насърчи го да продължи Амбър.

— Свързани ли сме с кръвно родство?

— Не — отговори без колебание тя.

— Слава богу.

Амбър го погледна стреснато.

— И Касандра ли е от онези, които наричаш Посветени? — попита бързо Дънкан, за да й попречи да продължи темата.

— Да.

— Какви са те? Племе? Клан? Духовен орден?

В първия миг Амбър реши, че думите му са шега. Човек, намерен да спи под свещеното самодивско дърво в свещения Каменен пръстен, със сигурност принадлежеше към Посветените!

Тази мисъл й подейства като балсам. Много неща бе чувала за Дънкан от Максуел, но сред тях нямаше и намек, че може да е Посветен.

Който и да е бил някога странникът, наречен от нея Дънкан, какъвто и да е бил, сега той беше различен човек. Ударът на мълнията го бе откъснал от миналото му и от Познанието, което е притежавал.

Амбър сбърчи чело, търсейки думи да обясни връзката си с Касандра, Ерик и неколцината други Посветени, които бе виждала. Не искаше Дънкан да гледа на нея със страх или предубеждение като някои хора от простолюдието.

— Много от Посветените са свързани с кръвно родство, но не всички — бавно поде тя. — Това е нещо като учение, като школа, ала не всички, които се опитват да се научат, успяват.

— Като хрътките, конете и рицарите — измърмори Дънкан.

Амбър го погледна объркано.

— Някои винаги са по-добри от другите — простичко обясни той. — А малцина, наистина малцина, са много над всички останали.

— Да — кимна тя, доволна, че я е разбрал. — Тези, които не могат да бъдат обучени наричат останалите, можещите, или прокълнати, или благословени. Обикновено първото.

Дънкан се усмихна горчиво.

— Но ние не сме нито едното, нито другото — добави Амбър. — Ние просто сме такива, каквито бог ни е създал. Различни.

— Да. Срещал съм такива хора. Различни.

Дясната му ръка се сви несъзнателно, сякаш за да стисне дръжката на меч. Жестът беше напълно естествен, сякаш бе част от самата му природа — като дишането. Той дори не го забеляза.

Амбър обаче забеляза.

И си припомни всичко, което бе чувала за Шотландския дук — война, побеждаван в битка само веднъж, и то от омразния нормански завоевател Доминик льо Сабр. В замяна на живота си Дънкан се бе заклел във вярност на своя враг.

Говореше се, че Доминик го е победил с помощта на своята друидска съпруга вещица.

Припомни си и лицето, което бе съзряла в съзнанието на Дънкан през плътното було на забравата — коса от пламък и очи с необичаен зелен цвят.

Друидски очи.

Мили боже, възможно ли е да е Доминик льо Сабр, заклетият враг на Ерик?

Амбър се взря в очите на Дънкан и се помъчи да ги определи като сиви, но не можеше. По-скоро зелени. Или сини. Или кафяви. Но не и сиви.

От устните й се отрони дълга въздишка. Молеше се да не се заблуждава.

— Къде си срещал тези мъже? — попита тя. — Или бяха жени?

Дънкан отвори уста, но от нея не излезе и звук. За пореден път се убеждаваше, че не помни нищо.

— Не знам — каза намръщено той. — Но знам, че съм ги срещал.

Амбър отиде до него и постави длан върху свитата му дясна ръка.

— Как се казваха? — попита тихо тя.

Вместо отговор последва мълчание, придружено с яростна ругатня.

Амбър усещаше и гнева, и отчаянието му. Но не виждаше никакви лица, никакви имена, нищо, способно да извика спомени.

— Приятели ли бяха или врагове?

— И двете — прегракнало отвърна Дънкан. — Но не… не съвсем. Ръката му се сви в тежък юмрук. Амбър се опита нежно да разтвори стиснатите му пръсти. Но той се отскубна от нея, стовари юмрука върху бедрото си и изръмжа:

— Проклятие! Що за нищожество съм станал! Да не мога да си спомня ни приятел, ни враг, ни свещени клетви!

Пареща болка прониза Амбър. Болка, която бе и негова, и нейна.

— Полагал ли си някога такива клетви? — попита едва чуто тя.

— Не знам! — почти изкрещя Дънкан.

— Успокой се, воине мой — промълви Амбър и го погали по косата и лицето, както бе правила безброй пъти в часовете, прекарани от него в прегръдките на странния, безпаметен сън.

Допирът й го накара да трепне. Сетне той се взря в тревожните й златисти очи, изпъшка и разтвори юмрци, оставяйки се на нежните й ласки.

— Спи, Дънкан. Усещам изтощението ти.

— Не — мрачно каза Дънкан.

— Трябва да си дадеш възможност да оздравееш.

— Не искам да се връщам в онзи черен мрак.

— Няма.

— А ако се върна?

— Аз ще те призова отново.

— Защо? — попита той. — Какво съм аз за теб?

Амбър се поколеба за миг, сетне на устните й се появи странна, горчива усмивка. Предсказанието на Касандра отекна в главата й като далечен гръм.

„Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки.“

И той беше дошъл.

Докоснала бе мъж без име и той бе откраднал сърцето й.

Не знаеше дали би могла да стори нещо, за да промени съдбата така, че от безразсъдната й постъпка да се роди и живот, не само смърт. Знаеше само едно, но го знаеше с абсолютна увереност, по-голяма и от увереността й, че слънцето изгрява всяка сутрин.

— Каквото и да стане — промълви тихо тя, — аз ще те пазя с всички сили. Ние сме… свързани.

Дънкан присви очи, осъзнал, че Амбър току-що му бе дала обет, който за нея бе обвързващ досущ като рицарска клетва. Решимостта й да го брани на всяка цена от мрака, погълнал паметта му, го изпълни с внезапно спокойствие и го накара да се усмихне.

Тя бе толкова крехка и нежна — като шепа слънчева светлина, като дъхав бриз, като сладостна топлина.

— Да не би да си новата безмилостна Бодицея^[1], която води мъжете в битки? — пошегува се той.

Амбър се усмихна лекичко и поклати глава.

— Дори не съм хващала меч. Изглеждат ми огромни, груби неща.

— Феите не размахват мечове. Те имат други оръжия.

— Но аз не съм фея.

— Щом казваш. — Усмихнат, Дънкан плъзна ръка по дългите й, разпуснати коси. — Трябва да свикна с мисълта, че ти си моя, а аз — твой… — промърмори той.

Беше я разбрал погрешно, но Амбър не го поправи, защото сега допирът му беше някак странно различен и разпалваше в тялото й вълшебни, скрити огньове.

— Само ако ти го искаш — прошепна тя.

— Как съм могъл да забравя красиво, ефирно създание като теб?

— Не съм красива — възпротиви се Амбър.

— За мен си красива като зора след дълга зимна нощ.

И гласът, и погледът, и ласките му бяха напълно искрени. Той не й правеше комплимент. Беше казал самата истина.

Когато палецът му се плъзна по извивката на полуразтворените й устни, Амбър потръпна. Дънкан усети това и се усмихна, въпреки главоболието, върнало се с нова сила при разпалването на кръвта му. Усмивката му беше откровено мъжка, откровено триумфална, сякаш бе получил отговор на въпрос, който не бе посмял да зададе.

Другата му ръка се провря дълбоко в косите й, едновременно галеща и оковаваща. Странни усещания запламтяха в тялото на Амбър. Преди да успее да ги определи обаче, тя се озова върху гърдите на Дънкан, устните му се впиха в нейните, а езикът му се плъзна между тях.

Обзе я истински хаос от чувства, но над всички надделя изненадата и Амбър инстинктивно се отдръпна в опит да се освободи от здравата му прегръдка.

В първия момент Дънкан я притисна още по-силно. После бавно и неохотно разхлаби хватката си и откъсна устни от нея, но само толкова, колкото да може да говори.

— Ти каза, че си моя.

— Казах, че сме свързани.

— Да, мила. Точно това имах предвид. Свързване.

— Исках да кажа… исках да…

— Да?

Преди Амбър да успее да отговори, от пътеката пред къщата долетя възбуденият лай на глутница ловни хрътки. Нямаше нужда да поглежда навън, за да разбере кой е. Ерик беше дошъл да провери състоянието на непознатия, когото бе оставил на грижите й.

И щеше да се вбеси, щом видеше, че е пренебрегнала заповедта му и е развързала мъжа, който нямаше име.