Метаданни
Данни
- Серия
- Средновековие (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Forbidden, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 120гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от your wishes)
15
Облечен като за битка, Саймън се приближаваше в бърз галоп към крепостта Блакторн. От едната му страна яздеше друг рицар в железни доспехи и боен шлем. От другата препускаше тъмнокафяв жребец, едър колкото собствения му боен кон.
Кафявият жребец нямаше ездач, седлото му бе празно, като изключим един прибран в ножницата меч и един голям щит с форма на сълза. На щита бе нарисувана черна вълча глава — знакът на Доминик льо Сабр, Друидския вълк.
Студените, паднали ниско есенни мъгли се виеха край конете и ездачите. Скоро конските копита изчаткаха по спуснатия подвижен мост, водещ към вътрешния двор на крепостта. Няколко мига по-късно и калдъръмът, с който бе застлан двора, звънна под железните подкови на трите жребеца.
Една жена се показа на входните стъпала и отправи тревожен поглед към двора. Щом съзря коня, който нямаше ездач, тя повдигна широките зелени поли на роклята си и се спусна тичешком по стъпалата. Воалът се смъкна от главата й. Косите, които се показаха отдолу, бяха червени като пламък, и като пламък се развяха след нея, докато тичаше през двора.
Без да се бои, че може да бъде стъпкана, жената се втурна право към конете. При всяко нейно движение малките златни звънчета, които носеше, трепереха и пееха сладкогласно.
— Саймън! — извика тя. — Къде е Дънкан? Какво се е случило? Защо конят му е с теб?
Саймън дръпна юздите толкова рязко, че жребецът му се изправи на задните си крака.
— Дръпни се, Мег! — нареди й той. — Ако някой от конете те нарани, Доминик ще ми отсече главата.
— И не само това — долетя глас откъм къщичката на пазача. — Ще изтръгна сърцето ти и ще го опека на шиш.
Саймън се обърна към брат си, който се приближаваше към него.
Наметалото на Доминик беше дълго, черно като косите му и лишено от всякаква украса, като изключим голямата сребърна тока, която придържаше тежките дипли. Но нямаше нужда от никакви други знаци, за да разбере човек кой стои пред него. Токата бе изработена от ковано сребро във формата на вълча глава с необичайни кристални очи, в чиито прозрачни дълбини се таеше древна мъдрост.
Това бе Вълкът на друидите, изчезнал за цели хиляда години, после намерен и връчен на един воин, който не произхождаше от друидското племе.
Доминик заобиколи неспокойните коне и застана между тях и своята съпруга. Едва сега, когато се увери, че Мег е в безопасност, той се обърна към Саймън и попита без предисловия:
— Жив ли е Дънкан?
— Да.
Мег затвори очи и отправи благодарствена молитва към бог. Доминик я прегърна, придърпа я към себе си и погали утешително косите й. Тя се притисна още по-плътно към съпруга си, дирейки опора в неговата сила.
— Ранен ли е? — попита Доминик.
— И да, и не.
Доминик долови гневната нотка в гласа на брат си и присви сребристите си очи.
Чифт зелени друидски очи също се взряха напрегнато в Саймън, защото Мег бе почувствала омразата, кипяща под спокойната му външност. Не го бе виждала такъв откакто малко след сватбата й я беше обвинил, че е отровила Доминик.
Доминик се извърна към втория рицар. Шлемът скриваше русата му коса, но не и зимния мраз в светлите му очи. С леко кимване Свен потвърди онова, за което господарят му вече се бе досетил.
Не биваше да произнасят за Дънкан от Максуел и дума повече — не и тук, където можеше да ги чуе всеки.
— Елате в работната ми стая — каза Доминик.
Един негов жест накара неколцина слуги тутакси да се спуснат през двора, за да се погрижат за конете. Една дума към валета, който стоеше наблизо, изпрати момчето набегом към кухнята, за да им донесе храна.
Никой от четиримата не проговори, докато не стигнаха до работната стая на господаря на крепостта. След като натежалите от есенната влага наметала бяха свалени и окачени да съхнат, Доминик се обърна към брат си.
— Кажи ми какво става с Дънкан.
— Той е омагьосан — каза Саймън.
Омразата му вече не беше прикрита. Тя отекна в гласа му като гръмотевичен тътен.
— Омагьосан ли? — повтори Мег. — Как така?
— Той не си спомня нищо за Блакторн, за своята клетва за вярност пред Доминик, за годежа си с Ариана.
Черната вежда на Доминик се изви нагоре, придавайки на лицето му сатанински вид.
— Проклятие! — възкликна той. — Това може да ни създаде притеснения. Крал Хенри беше много доволен, че е намерил саксонски жених за норманската наследница.
— Безопасен жених, искате да кажете. Като ваш васал Дънкан е косвено подчинен на Хенри — обади се Свен. — Доколкото разбрах, господарят на крепостта Дегер не е никак доволен от предложения брачен съюз.
Усмивката на Доминик бе заплашителна като вълчата глава на наметалото му.
— Лорд Шарл — спокойно каза той — мечтаеше чрез сватбата на дъщеря си да разшири своята империя. Вместо това бракът на Ариана ще укрепи империята на Хенри.
— И вашата — доволно добави Свен.
— Да. Забелязахте ли в Спорните земи следи от хората на Шарл?
— Не — отвърна Свен.
— Саймън?
— Забелязах само следи от магьосничество — мрачно каза Саймън.
Доминик погледна съпругата си.
— Магьосничеството е по твоята част, не по моята — отбеляза с усмивка той.
— И това го казва Друидския вълк — промърмори Свен.
Доминик се усмихна още по-широко, но не зададе на брат си повече въпроси.
— Каква магия или заклинание подозираш? — обърна се Мег към своя девер.
— Питай проклетата вещица, която живее в Спорните земи.
— Почни отначало, ако обичаш — каза Мег. Ала тонът й не бе умоляващ, а повелителен.
Саймън не се засегна. Изпитваше и обич, и уважение към друидката, която бе спасила живота на брат му, подлагайки на огромен риск собствения си живот.
— Двамата със Свен се разделихме при Сий Хоум — започна той. — Той искаше да потърси бойния жребец, за който бяхме чули, че бродел из гората като див и се изплъзвал от всички, които се опитвали да го уловят. Огромен жребец с много тъмнокафява козина…
Мег погледна към Свен.
— Конят на Дънкан? — попита тя.
— Предполагах, че е той. Чувал бях Дънкан да му подсвирва като на сокол. Затова навлязох в гората и започнах да подсвирквам така, докато Шийлд не се спусна към мен от гъсталака като хрътка, доволен, че най-после ще се прибере у дома. Мег се обърна отново към Саймън.
— Докато Свен претърсваше гората — продължи той, — аз отидох да проверя слуховете за някакво необичайно раздвижване в Сий Хоум.
От устните на Мег се отрони сподавено възклицание.
— Постъпил си много рисковано — каза тя. — За сър Ерик се говори, че бил магьосник. А Сий Хоум се управлява от него.
В ясните черни очи на Саймън трепнаха искрици смях. Женската уплаха и тревога за неговата безопасност бе нещо съвсем ново за него. И доста му се нравеше.
Все още усмихнат, той свали шлема си и го постави на масата до очукания шлем на Свен.
— Магическите сили на сър Ерик, ако въобще има такива, не му помогнаха да прочете мислите ми. Той напълно повярва, че съм странстващ рицар, тръгнал да дири бог.
Мег издаде възклицание, което можеше да означава всичко, включително раздразнение към обичния й девер.
— Бях в Сий Хоум едва от няколко дни, когато дойдоха един мъж и една жена — каза Саймън. — Жената беше облечена в златисти дрехи и бе цялата в кехлибар.
— Кехлибар? — попита напрегнато Мег.
— Да. И името й беше такова — Амбър.
Доминик усети внезапното напрежение, сковало съпругата му, и се взря угрижено в нея. Но цялото внимание на Мег бе насочено към Саймън.
— Амбър — повтори тя. — Само Амбър?
— Наричат я Недокосваната — обади се тихо Свен, — защото никой, нито мъж, нито жена няма право да я докосва.
Мег застина напълно неподвижно.
— Продължавай — каза тя на Саймън.
— Мисля, че този слух е малко преувеличен — иронично забеляза той. — Амбър се беше вкопчила в своя спътник като бръшлян в мощен дъб.
— Наистина ли? — смаяно възкликна Мег. — Тогава това не може да е била Амбър Недокосваната.
Саймън и Свен се спогледаха. Саймън бе този, който се осмели да не се съгласи с друидската съпруга на своя господар.
— Щом казваш — предпазливо каза той. — Обаче рицарите и валетите в Сий Хоум смятаха, че е тя, а те я познаваха от много години.
— Колко любопитно.
— Ерик Непобедения също я наричаше Амбър — добави Саймън. — Той я използваше, за да провери искреността на спътника й.
— А-ха, значи затова е докосвала мъжа — за да узнае истината за него — кимна Мег. — Тя е една от Посветените.
— За какво говориш? — намеси се Доминик.
— Не си ли спомняш? — попита тя. — Когато разработваше различни планове за превземането на Стоун Ринг, аз ти разказах за Посветените.
Доминик се намръщи.
— Да, но честно казано, не повярвах на тези приказки за магьосници, видения, предсказания и тям подобни.
В зелените очи на Мег затанцуваха развеселени пламъчета. Съпругът й приличаше по всичко на древния Друидски вълк, ала отказваше да приеме нещата, които не можеше да докосне, да нападне, да обсади.
Или да люби.
— В някои случаи, милорд — промълви тя, — това, което не може да бъде докоснато, е по-силно от онова, което може.
— Трудносмилаема истина за воин като мен — каза Доминик.
Мег кимна.
— Но аз имам много добра учителка — добави той с усмивка. — Сега вече знам, че любовта на една друидска лечителка може да вземе вледененото сърце на един воин, да го преобърне наопаки и да го стопли отново.
Усмивките, които си размениха Мег и Доминик, тутакси напомниха на Саймън за Амбър и Дънкан. Приликата го ядоса, но го и накара да се почувства неудобно.
— И така — каза Мег, като се обърна отново към него, — Амбър е проверявала искреността на своя спътник. Продължавай.
Саймън и Свен се спогледаха още веднъж.
— Може и да го е докосвала с цел да узнае истината за него — рязко каза Саймън, — само че повече приличаше на жена, вкопчена в своя любим.
— Какво значение има това? — прекъсна го нетърпеливо Доминик. — Интересува ме Дънкан, не някаква си келтска вещица.
— Тъкмо там е проблемът — заяви Саймън. — Спътникът на вещицата беше Дънкан от Максуел.
Изражението на Доминик тутакси се промени. Той заприлича на сокол, съзрял плячка, готов да се спусне изневиделица връз нея. И да я убие.
— Пленен ли беше?
— По него нямаше видими окови — отвърна Саймън, — като изключим пръстите на Амбър, сключени около китката му.
— Не бих казал, че това може да удържи воин с мощта на Дънкан — каза сухо Доминик. — Освен ако тази Амбър не е някоя нова Бодицея, която пронизва мъжете с острия си меч.
— Мечът, с който тя е пронизала Дънкан…
— Какво? — възкликна Мег. — Нали каза, че Дънкан е добре!
Саймън се взря в ясните й очи и му се прииска да побегне.
— Знам чувствата, които изпитваш към него — промълви той. Мрачна гримаса се появи на лицето на Доминик. Макар да бе убеден, че Мег го обича, никак не одобряваше привързаността й към нейния приятел от детинство Дънкан от Максуел.
— Само че се боя — продължи мрачно Саймън, — че проклетата вещица Амбър е откраднала душата му.
— Мъртъв ли е? — настоя да узнае Доминик.
— Не. Но не е и жив — поне не е онзи Дънкан, когото знаем.
— Обясни.
Тонът на Доминик накара Свен да се размърда и да погледне неспокойно наметалото на своя господар. Светлината на огъня се отразяваше в очите на вълчата глава и те блестяха — живи, умни и страховити като мъжа, който я носеше.
— Вече ти обясних — каза Саймън. — Дънкан не си спомня нищо от времето, преди да отиде в Спорните земи.
— Сигурен ли си? — попита Доминик. — Може и той като Свен да се е преструвал нарочно, за да се промъкне необезпокоявано сред враговете си.
— И аз се молех да е така — отвърна Саймън.
Мег поклати глава, в очите й блестяха сълзи. Познаваше добре прямата, честна душа на Дънкан.
— Той не е като Свен — промълви тя. — Не е актьор, способен да играе различни роли.
— Човек може да се научи да играе, ако животът му зависи от това — изтъкна Доминик.
Очите на Мег се затвориха за миг, а когато се отвориха отново, това вече бяха нетрепващите очи на друидската лечителка. Такъв бе и гласът й, когато заговори — спокоен, лишен от всякакви емоции.
— Продължавай, Саймън — каза тя. — Искам да узная нещо повече за преобразяването на Дънкан. Искам да узная всичко.
Саймън погледна смутено брат си, ала и там не откри нищо утешително.
— Аз не се издадох, че познавам Дънкан — каза той, като се обърна отново към Мег. — Той пък се беше вторачил в мен, сякаш се мъчеше да разбере дали ме познава или не.
— Как ти го представиха? — попита тя.
— Като човек, който е загубил паметта си.
— Как го нарекоха?
— Дънкан — отвърна Саймън.
— Защо?
— Защото е тъмен и е воин. Поне така ми обясни Ерик.
— А обясни ли ти как Дънкан е загубил паметта си?
— Не — поклати глава Саймън. — Каза, че го намерил при някаква буря — безчувствен и гол, като изключим кехлибарения талисман, който му даде ти.
Мег се обърна към светлокосия рицар.
— Свен?
— Не узнах нищо повече от това, което е узнал Саймън.
— Талисманът е спасил живота му — каза Саймън.
— Как така? — попита Доминик.
— Ерик е очаквал появата на Дънкан от Максуел или на неговите рицари. Всеки друг непознат, заловен в земите му, би бил обесен веднага като шпионин или разбойник. Но един непознат с кехлибарен талисман е нещо друго.
— Отнесли са Дънкан при Амбър Недокосваната — промълви Мег.
Саймън я изгледа с любопитство, питайки се как е разбрала.
— Точно така — тихо каза Свен. — Говори се, че всичко, що е кехлибар, й принадлежи.
— Да — кимна тя.
Сетне впери безмълвно поглед пред себе си, в незнайната далечина, достъпна само за друидските очи.
— Ти си знаела, малка соколице? — нежно попита Доминик. — Затова ли даде талисмана на Дънкан?
— Сънувах кехлибар — отговори Мег. — И сънувах, че Дънкан го грози голяма опасност.
Доминик се усмихна.
— Това за опасността го знаех и аз, при това без да го сънувам. Затова изпратих Дънкан в Стоун Ринг. Само един могъщ воин би могъл да превземе крепост в Спорните земи.
— И само един богат рицар може да наеме достатъчно бойци, за да брани тази крепост — допълни Саймън.
— Да — съгласи се Доминик. — Нали затова крал Хенри повели Дънкан да се ожени за дъщерята на Шарл, барон Дегер.
— Не разчитай на този брак — каза мрачно Саймън.
— Защо?
— Хората в Сий Хоум вече правеха залози след колко време Амбър ще се омъжи за Дънкан Безименния, единствения мъж, когото можела да докосва с наслада.
— Проклятие! — изръмжа Доминик. — Дънкан трябва да се е побъркал. От три дни лейди Ариана е вече тук!
Думите му изненадаха Саймън.
— Не забелязах на двора непознати мъже или слуги.
— Тя дойде сама, като не броим камериерката й и тримата рицари, изпратени да охраняват зестрата й по пътя — каза Мег.
— Рицарите си заминаха веднага щом се увериха, че зестрата е прибрана на сигурно място в крепостта — допълни Доминик.
— Не бих очаквал от един велик барон да се отнесе така дори с хрътките си — промърмори Саймън, — камо ли с единствената си дъщеря.
— Баронът много се вбеси, когато разбра, че трябва да омъжи дъщеря си за саксонец — каза с равен глас Доминнк.
— Тогава навярно ще се зарадва да си я получи обратно.
— Ако Дънкан отхвърли Ариана, няма да разполага със средства да издържа рицарите, които са му нужни, за да брани Стоун Ринг — каза все така безстрастно Доминик. — А аз, заедно със своя непокорен васал, ще трябва да понеса недоволството на двама крале — на Англия и на Нормандия.
— И всичко това — тихо се намеси Мег — точно сега, когато последните рицари, изпратени от теб с Дънкан, още се влачат пешком към Блакторн, оплаквайки се, че някакъв гръм от ясно небе е накарал конете им да пощуреят и да се разбягат.
— Напълно ли си сигурен — обърна се Доминик към брат си, — че Дънкан не е престъпил клетвата, която ми даде, и не е предпочел да служи на Ерик?
— Никога! — възкликна Мег, преди който и да е друг да успее да каже нещо.
— Първоначално и аз се опасявах, че е така — отвърна спокойно Саймън. — Това щеше да обясни много неща.
— Е?
— Много бързо обаче се уверих, че не става въпрос за обикновено предателство. Ако беше така, Дънкан щеше да ме издаде пред Ерик.
Свен кимна в знак на съгласие.
— И сега Саймън щеше да е мъртъв.
— Затова си решил, че Дънкан е омагьосан — намеси се Мег — и че наистина не те е познат.
— Да. Какво друго обяснение би могло да има?
— Понякога — каза тя, — когато човек бъде ритнат в главата от кон или пък ударен с боен чук… ако такъв човек изобщо оцелее, се случва да загуби паметта си за известно време.
— За колко? — рязко попита Доминик.
— Понякога за дни. Понякога за месеци. Понякога… завинаги.
Свен се прекръсти и промърмори:
— Вие казвате на това злополука. Аз пък казвам, че е самият Сатана, който има повече лица и от мен самия.
— Нима? — невинно попита Саймън. — Поразително.
Доминик пренебрегна и двамата и погледна своята съпруга.
— Какво казваш ти, друидска лечителко? — попита той.
— Не мога да знам дали е било злополука или магия, докато не видя Дънкан.
— Когато двамата с Дънкан се бихме… — поде Саймън.
— Били сте се? — ужасено възкликна Мег. — Защо?
— Сър Ерик искаше да узнае способностите на двамата си нови воини — сухо отвърна Саймън. — Затова двамата с Дънкан се изправихме един срещу друг, за да му покажем, че умеем да въртим меча.
Усмивката на Доминик бе тънка като острие на кама.
— Ще ми се да съм бил там, за да видя това — каза той. — Твоята бързина срещу неговата сила.
В черните очи на Саймън заискри смях и задоволство — очи на воин, който обича да изпитва уменията си в такива двубои.
— Все едно че се биех с теб — призна той. — Но не се оплаквам от синините, защото в замяна на тях се уверих, че Дънкан не е изменил на клетвата си за вярност към теб.
— Как така?
— Когато произнесох думата „Блакторн“, Дънкан се олюля като ударен. За миг мракът в очите му се разсея и той почти ме позна.
— Какво стана после? — нетърпеливо попита Мег.
— Проснах го по гръб на земята. Сетне го попитах дали това, което бе казал Ерик за паметта му, е вярно.
— И?
— Дънкан каза, че е вярно.
— И ти му повярва?
— Да. Той не си спомня нищо. Проклетата вещица е откраднала душата му.
Неприкритата ненавист в гласа му накара Мег да потръпне. Знаеше, че малцина са способни на омразата, която изпитваше Саймън към магьосниците и вещиците.
Но нямаше представа откъде идва тази омраза.
— Вече знаех всичко, което ми трябваше — завърши разказа си Саймън. — Поднесох извиненията си на Ерик, намерих Свен и двамата препуснахме обратно към Блакторн с цялата бързина, на която са способни конете ни.
Доминик замислено прокара пръсти по хладното сребро на Друидския вълк. Сетне се обърна и се взря в двамата мъже с очи, чиято ледена бистрота беше досущ като тази на древната тока.
— Вървете да си починете — каза той. — Когато сте готови, тръгвате с мен за Спорните земи.
— Какво ще успеете да постигнете само тримата? — попита Мег. — Крепостта Стоун Ринг може да се отбранява с месеци срещу толкова малоброен противник.
— Ако взема повече воини, ще застраша сигурността на Блакторн — заяви решително Доминик.
После обаче се усмихна на своята огненокоса съпруга и изражението му се смекчи. Палецът му докосна долната й устна в нежна, любяща милувка.
— Освен това — добави той, — не си ли спомняш какво съм те учил? Кой е най-добрият начин да се превземе една добре отбранявана крепост?
— Предателството — промълви Мег. — Отвътре.
— Точно така.
— Какво смяташ да правиш? — попита тя.
— Те някак си са успели да откраднат Дънкан от нас. Ние ще си го откраднем обратно.
— Как? — намеси се Саймън.
— С мрежа — лаконично отвърна Доминик.
— А после?
— Ще обясним на Дънкан кой е всъщност — каза Доминик. — После ще го изпратим обратно в Стоун Ринг. Той ще ни отвори портите на крепостта.
Свен се засмя полугласно. Саймън също се усмихна.
— Точно в твой стил, братко. Дръзко, но безкръвно.
— Не виждам смисъл да избивам добри люде, когато разполагам с по-добри възможности — сви рамене Доминик.
— Най-добре да се залавяме с тази предателска работа — каза Мег. — Колкото по-скоро успеем да…
— Ние? — прекъсна я Доминик.
— Да, съпруже. Ние.
И веселието, и нежността се изпариха светкавично от лицето му.
— Не — заяви решително той. — Ти носиш в утробата си бъдещето на Блакторн. Ще останеш тук.
Мег вирна брадичка.
— До раждането на наследника ти има още много месеци — каза тя. — Мога да яздя не по-зле от който и да било твой рицар. Не съм някоя изнежена дамичка, която, ако й падне обувката, не може да се наведе да си я вземе.
Гласът и изражението й бяха решителни досущ като тези на съпруга й.
— Не — каза Доминик.
Саймън го погледна, изруга мислено и стори това, което малцина биха се осмелили да сторят в лицето на един толкова ядосан Доминик — изкашля се, за да привлече вниманието на брат си.
И гнева му.
— Какво? — изръмжа Доминик.
— Ако Дънкан е ранен, Мег може да го излекува. Ако е омагьосан… — Саймън сви рамене. — Онова, което е направила една вещица, друга вещица би могла да развали.
— И без това се канехме да се местим за няколко седмици в Карлайл — спокойно каза Мег. — Спорните земи са само на няколко дни път от Карлайл, и то при спокойна езда.
Доминик продължаваше да стои безмълвен и страховит като обнажен меч. Накрая вдигна ръка и улови брадичката на съпругата си.
— Ако такава е волята на бог, бих понесъл да загубя бебето — тихо каза той. — Но теб — не. Ти си моето сърце.
Мег извърна глава и целуна покритата с белези ръка, която я държеше тъй нежно.
— Не съм сънувала друидски сънища за смърт — промълви тя, — а всяка раздяла с теб е за мен като смърт. Вземи ме с вас. Позволи ми да направя това, което съм родена да правя.
— Да лекуваш?
— Да.
Настъпи продължително мълчание. После Доминик погали съпругата си, пусна я и се обърна към Свен.
— Нареди на слугите на зазоряване конете да са готови.
— Колко коня, господарю?
Доминик се поколеба, погледна нетрепващите друидски очи на Мег и разбра, че трябва да се предаде, независимо дали това му харесваше или не.
— Четири.