Елизабет Лоуел
Недокоснатата (12)

14

Когато Дънкан въведе Амбър в стаята, която слугите набързо, но успешно бяха превърнали в младоженска спалня, от устните й се отрони възклицание на приятна изненада.

— Прекрасна е! — обяви тя.

Стаята бе предназначена за господарката на крепостта, но си стоеше празна, защото Ерик все още не се бе оженил. Във въздуха се носеше екзотичния аромат на смирна, пръскан от газените лампи, чиито ярки, нетрепващи пламъци превръщаха мрака в златиста светлина. Цепениците, които горяха в огнището до вътрешната стена, бяха толкова сухи и здрави, че през тесния комин не се издигаше почти никакъв дим.

— И разкошна! — добави Амбър, като се засмя и се завъртя около себе си. Златистата й рокля се развя и заблестя като жива.

Дънкан с усилие се сдържа да не сграбчи в прегръдките си това кехлибарено момиче, което изгаряше кръвта му по-силно и от огън. Знаеше, че не бива даже да я гледа, камо ли да се доближава до нея и да потапя отново коравата си мъжественост в нейната женствена мекота.

Беше прекалено рано. Той бе прекалено груб, прекалено воин за нежната, крехка Амбър. Ако я обладаеше отново и отново видеше кръвта й по тялото си… Не знаеше какво би правил тогава.

Мълчанието на Дънкан и намръщеното му изражение помрачиха радостта на Амбър.

— Не ти ли харесва? — попита угрижено тя, като разпери ръка.

— Харесва ми.

— Изглеждаш тъй мрачен. Да не би… да не си спомняш нищо?

— Да.

Амбър пребледня от страх.

Още е твърде рано! Ако си спомни сега, всичко ще рухне.

Включително и аз.

— Какво си спомняш? — попита плахо тя.

— Твоята кръв по моето тяло.

От облекчение едва не й прималя.

— О, това ли? Това беше нищо.

— Това беше твоето целомъдрие!

— Даже комар би ми изсмукал повече кръв — каза Амбър с усмивка. — Веднъж ти сам го каза, помниш ли?

В отговор Дънкан също се усмихна. Без да каже нищо, той обгърна стаята с поглед, който обаче непрекъснато бягаше към леглото.

То беше достатъчно голямо за мъж с размерите на Дънкан… или на Ерик. Над него имаше покрив, от който се спускаха тежки завеси от златист брокат със зелени и индигови шарки. Мека завивка от кожа покриваше чаршафите от фин лен, по-меки дори от пуха, с който бе натъпкан дюшека, и обшити с изключително изящна дантела, изтъкана сякаш от безброй снежинки.

— Виждал ли си някога такава прелест? — попита Амбър, забелязала посоката на погледа му.

В същия миг й се прииска да си върне думите назад. Последното, за което й се щеше да говорят в момента, бе паметта на Дънкан.

Или нейната липса.

— Всичко е много пищно — съгласи се Дънкан. — Ерик е щедър лорд. Тази стая е по-подходяща за покои на господаря на крепостта, а не на неговия сенешал.

— Ерик е доволен от сватбата ни.

— Да. Това е хубаво.

— Защо? — попита тя, сепната от стоманената нотка в гласа му.

— Защото щях да се оженя за теб с или без неговото позволение, с или без обещанието, което му дадох. Той знаеше това и можеше да избира: или да се бие с мен, или да те повери на грижите ми.

Дънкан извърна поглед от леглото точно навреме, за да види ужасеното изражение на лицето й. Кожата й бе пребледняла толкова силно, че дори златистата светлина на лампите не можеше да я скрие.

— Не бива дори да си помисляш за двубой с Ерик — промълви тя.

— Нима ме смяташ за толкова лош воин?

— Не!

Дънкан я изгледа с присвити очи.

— Обичам и двама ви — каза Амбър. — Ако се изправите един срещу друг… Не! Това не бива да става никога!

Дънкан се спусна към своята невяста и застана пред нея — толкова близо, че усещаше неповторимия й аромат на рози и смола.

— Какво каза? — попита той с дълбок глас.

— Че ако се изправите…

— Не — прекъсна я Дънкан. — Преди това.

— Че обичам и двама ви.

— Топло, но не съвсем.

За миг на лицето й се изписа объркване. После Амбър разбра.

— Че обичам Ерик — каза тя, като се постара да прикрие усмивката си.

Дънкан изръмжа сърдито.

— И още — прошепна Амбър, — че обичам теб, мой тъмен войне. Сърцето ми е изпълнено с толкова много любов, че заплашва да прелее.

Усмивката на Дънкан накара коленете й да се подкосят. Той я вдигна на ръце и я притисна към себе си. Заля я вълна на огромно облекчение, което идеше и от него, и от нея самата.

Но изненадата, примесена с него, идеше само от Дънкан.

Амбър наклони глава назад, за да вижда очите му.

— Защо си изненадан?

— Не мислех, че една невинна девойка би могла да обича мъжа, който се отнесе толкова грубо с нея — отвърна той.

— Ти не си груб.

— Напротив, държах се като…

Не можа да довърши, защото в този миг устните на Амбър внезапно се притиснаха към неговите.

Жарката, неопитна целувка възпламени тялото на Дънкан. За един дълъг миг той остави сладкия й вкус да попие в сетивата му. Сетне внимателно, но се отдръпна.

— Дънкан? — промълви с болка Амбър. — Не ме ли искаш?

От устните му се отрони измъчена въздишка.

— Ти кажи, нали ме докосваш — каза с горчива насмешка той. — Искам ли те?

Амбър затвори очи и почувства как желанието му я поглъща цяла.

— Да — прошепна тя. — Влива се в мен като река от огън.

Тялото на Дънкан потрепери от възбуда.

— Точно така — дрезгаво отвърна той, като затвори очи. — Река от огън.

Очите му се отвориха, но още преди да види мрака в тях, Амбър вече бе почувствала ледената сдържаност, която смразяваше горещите пламъци на желанието.

— А ти — каза Дънкан — си една изящна кехлибарена фея, която още не се е излекувала след онова, което й причиних.

— Не е вярно! — запротестира Амбър. — Ти не си ме насилвал да…

— Знам какво съм и какво не съм направил — прекъсна я безцеремонно Дънкан. — По дяволите, все още усещам по дланите си топлината и мекотата на твоите бедра, помня как ги разтворих, как се врязах в теб все едно че си враг, когото искам да убия.

— Престани! Аз те желаех не по-малко, отколкото ти мен. Защо не искаш да го повярваш?

Смехът на Дънкан бе мрачен като очите му.

— Защо ли? Защото никога не съм желал жена толкова силно. Дори не подозирах, че у мен има такава страст! Как би могла една невинна девойка да почувства нещо подобно?

— Дънкан — каза Амбър, като го целуна по брадичката, — когато те докосвам, аз чувствам това, което чувстваш ти.

Зъбите й се впиха нежно в шията му.

— Господи, така е — прошепна тя. — Чувствам как дъхът ти спира още преди да съм го чула. Чувствам как пулсът ти се ускорява. Чувствам как кръвта възпламенява плътта ти, подготвя я да влезе в мен.

Дънкан изстена и дръпна тънкия воал, който обрамчваше лицето й. Тялото й потръпна под допира на ръцете му, тихите й слова го насърчаваха да продължи, обливаха го с огнена възбуда.

— Усещам как жаждата се надига като буря в теб — шепнеше тя. — Не мога да почувствам как мечът излиза от своята ножница, но усещам, че ти го чувстваш.

— Амбър… — дрезгаво промълви Дънкан.

— И усещам как собственото ми тяло отчаяно копнее за сладостното убождане на този меч.

— Стига, вещице — изръмжа той. — Не издържам повече. Ще се пръсна.

— Знам.

Дънкан се взря в златистите й очи и разбра, че тя наистина знае какво са сторили с него по думите й. И че това й харесва.

— Възможно ли е да те изпепеля само с думи? — попита Амбър. Смесицата от любопитство и сладострастие в очите й едва не довърши Дънкан.

— Стига! — дрезгаво възкликна той.

— Защо?

— Не приляга на един мъж да губи контрол над себе си.

— Дори в леглото?

— Ние не сме в леглото — тросна се Дънкан.

— Така е. И ти не възнамеряваш да легнеш там с мен, нали?

— Прекалено е рано.

— Бабини деветини! — изсумтя Амбър. — Е, сър, ако вие не искате да ме обладаете, ще се наложи да ви обладая аз.

Дънкан я изгледа слисано. Сетне избухна в смях.

— Ще ме повалиш по гръб и ще ме изнасилиш, така ли, малка фейо?

— Хм, не ми се вярва да си лежиш спокойно и да ме оставиш да го сторя.

— Тази нощ — не — съгласи се той. — Но мисълта ми допада.

— Аз искам дела, не мисли. Но тъй като съм много по-слаба от теб, ще трябва да използвам единственото оръжие, с което мога да те победя.

— И какво е то?

— Моя език.

Огненото желание, което изопна цялото тяло на Дънкан, премина през Амбър като опустошителна вълна. Заедно с него дойде и едно видение: красива жена, чиито златисти коси обгръщаха като нежен, дъхав облак слабините на Дънкан, докато езикът й обсипваше с огнени ласки коравия му меч.

— Ах! — поклати глава тя. — Наистина ли косата ми те изгаря толкова сладостно? Тогава аз ти я давам, съпруже.

Преди Дънкан да успее да каже каквото и да било, ръцете й се вдигнаха и скъпоценните гребени се пръснаха по пода. Знаейки, че не бива, ала неспособен да се въздържи, той зарови пръсти дълбоко в хладните й, копринени коси.

Водопад от неземно удоволствие заля Амбър. Без да откъсва очи от очите на Дънкан, тя наведе глава назад, за да се притисне към дланите му.

— Наистина ли ти харесва — попита той, — или откликваш на удоволствието, което изпитвам аз?

— И двете — отвърна приглушено Амбър. — Харесва ми ръцете ти да ме галят. Харесва ми да знам, че ти доставя удоволствие да ме галиш.

— Амбър… — поде Дънкан, но не можа да каже нищо повече.

— Наистина ли ще ти достави такова голямо удоволствие да почувстваш как езикът ми гали твоя меч?

Ръцете му се впиха в тила й толкова яростно, че навярно щяха да й причинят болка, ако пожарът на избухналото в него желание не бе погълнал и нея самата.

— Ти ще ме погубиш — прегракнало каза той. — Откъде една невинна девойка като теб е могла да научи триковете от султанския харем?

— От теб.

— Не. Никога жена не ме е галила така.

— Но когато казах, че ще те победя с езика си, ти си представи косите ми, разпилени върху твоите слабини, и езика ми като розов пламък, ближещ тялото ти.

Нов мощен прилив на желание едва не ги повали на земята.

— Амбър, трябва да престанеш!

Дрезгавият му глас накара Амбър да потръпне от сладостна възбуда.

— Не — прошепна тя. — Много съм любопитна да узная какво е да победя мъж като теб с езика си. А може би и със зъбите си?

Дънкан изпъшка и отново впи пръсти в тила й. Амбър въздъхна с наслада, усетила как думите й се връщат у нея като река от буйна страст — неговата страст.

— Не казвай такива неща — промълви той. — Съвсем ще загубя контрол над себе си.

— Но на мен ми харесва да усещам огъня, който гори в теб.

Дънкан внезапно я пусна и отстъпи назад като опарен.

— Точно това е проблемът — каза мрачно той. — Огънят гори в мен, не в теб.

Сякаш леден дъжд се стовари върху Амбър при внезапната загуба на допира му. Тя залитна, загубила равновесие, останала без опора.

— Дънкан… — Ръцете й се протегнаха към него.

— Не — каза Дънкан и отново отстъпи назад.

— Не разбирам.

— Именно. Ти не знаеш нищо. Познаваш само безумната жажда на един силен воин, която те нарани до кръв. Но самата ти никога не си изпитвала сладостната болка на желанието.

— Не е вярно. Твоето и моето желание са двете страни на една и съща монета.

Дънкан прокара пръсти през косата си, сетне разкопча тежкото си наметало и го захвърли настрана.

— Не — каза той, като се обърна отново към нея. — Моето желание поглъща твоето. Ти би изпитвала същото с всеки друг мъж.

В първия момент Амбър не разбра какво иска да каже.

А когато разбра, я обзе буен гняв. Очите й се присвиха и заприличаха на две тънки цепки.

— Значи според теб в мен няма страст, която да не е „втора ръка“, така ли? — попита тя.

Дънкан кимна.

— Според теб всеки мъж, който ме докосне със страст, ще разпали огън в мен?

Той се поколеба за миг, после отново кимна.

— Ти унижаваш и двама ни — заяви Амбър с леден глас, без дори да се опитва да скрие гнева си.

Дънкан понечи да каже нещо, но тя го изпревари, като натъртваше на всяка произнесена дума.

— Три пъти в живота си съм чувствала мъжка страст. Първия път побягнах като подплашена сърна. Когато се уверих, че вече съм в безопасност, се свлякох на колене и повръщах, докато ми се зави свят от слабост.

— На колко години беше тогава?

— На девет.

Дънкан изруга полугласно.

— Била си твърде малка, за да откликнеш на страстта — каза той. — Но сега, когато си достатъчно голяма…

— Втория път — прекъсна го Амбър — бях на деветнадесет. Достатъчно голяма, за да откликна на страстта, нали?

Дънкан сви рамене.

— Нали? — настоя тя.

— Да — отвърна рязко той. — И тогава несъмнено си откликнала.

— На страстта със страст?

Дънкан кимна отсечено.

— О, да! — възкликна Амбър. — Бях обезумяла от страст… Той стисна челюст. — … ако сметнем, че гневът и ненавистта са страсти — горчиво каза тя. — Извадих камата си, забих я в ръката, която се бе пъхнала под полите ми, и побягнах. После повръщах, докато накрая вече не можех да преглъщам от слабост.

— Кои бяха тези животни? — процеди през зъби Дънкан.

— Почувствах мъжката страст за трети път — продължи Амбър, без да обръща внимание на въпроса му, — когато ръката на един непознат се провря в косите ми и по тялото ми пробягааха тръпки на неземна наслада.

— Непознат ли?

— Да. Ти.

— Не разбирам — поклати глава Дънкан.

— Аз също, но това е истина. Когато те докоснах за пръв път, изпитах толкова силна наслада, че извиках.

— Почувствала си моето желание, не своето.

— Тогава ти беше в безсъзнание — каза Амбър.

Очите на Дънкан се разшириха. Светлината на лампите се отрази в тях и им придаде златистия блясък на очите на самата Амбър.

— Не е възможно! — прошепна той.

— Аз те докоснах, познах те и те пожелах. Ти беше безчувствен, не знаеше нищо, не си спомняше нищо, но когато прокарах пръсти по гръдта ти, в мен лумна огън.

Звукът, който се изтръгна от гърдите му, бе може би нейното име, а може би изпълнен с копнеж стон. А може би и двете.

— Аз съм създадена за теб — каза Амбър, като развърза пелерината си. — За теб и само за теб. Няма ли да вземеш това, което ти принадлежи и да ми дадеш онова, което принадлежи на мен?

— И какво е то? — попита сухо Дънкан.

Но усмивката и приглушеният му глас показаха на Амбър, че той много добре знае какво й принадлежи.

— Душите ни са свързани — тихо каза тя. — Могат ли телата ни да се опълчат срешу това?

— Обърни се, безценна Амбър.

Амбър се поколеба за миг, после се подчини. Пръстите му уловиха вървите на роклята й и тя въздъхна с облекчение и наслада.

В продължение на няколко мига в стаята не се чуваше никакъв звук, освен шепота на пламъците в огнището и въздишките на дрехите, които се отделяха от топлата плът, за да паднат като ярки цветове на пода. Накрая по Амбър не остана нищо друго, освен собствената й топлина и трепкащите по кожата й отблясъци от огъня.

Пръстът на Дънкан се спусна по гърба й от тила до сенчестата вдлъбнатина в основата на гръбнака. Дъхът й секна.

— Харесва ли ти? — попита Дънкан.

— Да.

Пръстът му отново се плъзна бавно надолу, за да се спре миг преди да навлезе между изкусително извитите й хълбоци. Тръпките, които разтърсиха тялото й, и накъсаното й дишане показаха на Дънкан, че ласката наистина й харесва.

— Защото ми харесва на мен ли? — попита той. — Моята наслада ли кара дъха ти да спира или твоята?

— И двете — приглушено отвърна Амбър. — Твоята и моята, слети в едно.

Дънкан отново погали женствената линия на гърба и хълбоците й, като този път се плъзна по-надълбоко в сянката, която го изкушаваше безмилостно. Знаеше, че ако стигне до края й, ще открие място, по-нежно от всичко, за което бе мечтал, по-горещо от собственото му желание.

— Бих искат да почувствам това — промълви той.

— Кое?

Той се усмихна лекичко.

— Моето и твоето желание, слети в едно.

— Тогава приеми в дар тялото ми. И ми дай твоето в замяна.

— Сделката е по-неизгодна за теб.

— Само защото аз съм гола, а ти — с дрехи.

Смесицата от закачливост и страст в гласа й накара Дънкан да се засмее.

— Предпочитам засега да си остана с дрехите — каза той.

— Защо?

— Защото само така има шанс да не те обладая като неопитен юноша, който бърза да изхвърли семето си, преди да се е погрижил да достави удоволствие на своята любима.

С тези думи Дънкан се наведе и я вдигна на ръце като малко дете. Амбър възкликна стреснато, почувствала как огнената му жажда я пронизва като копие. Следващото нещо, което почувства, бе хладната, мека завивка на леглото под голото си тяло и това, че Дънкан вече не я докосваше.

След миг той легна до нея, като внимаваше телата им да не се допират. Но огънят в очите му накара сърцето на Амбър да подскочи от щастие. С цялото си същество тя усещаше, че Дънкан намира голотата й за много красива.

— Аз съм в много по-неизгодно положение от теб — каза тихо той.

— Как така? Ти си облечен, а аз — не.

— Да, но ти ме докосваш и знаеш какво чувствам. А аз те докосвам и знам единствено какво чувствам аз.

Дънкан протегна ръка и описа с върха на пръста си кръг по гръдта й — точно там, където гладката бяла кожа отстъпваше място на кадифеното розово зърно. Гръдта й настръхна, дълбоко в утробата й лумна буен огън.

Дънкан гледаше с усмивка как тялото й се променя под нежната му ласка, как зърното й се превръща в остро връхче, което изкушаваше езика му като сочна дива ягода.

— Знам как въздейства това на мен — каза той. — Но не знам какво изпитваш ти.

Вместо отговор Амбър просто потръпна от удоволствие.

— Кажи ми, златна вещице. Кажи ми какво ти причинява моето докосване?

— Оплита ме в мрежа от огън.

— Значи ти причинява болка?

— Само когато ме погледнеш и видя в очите ти това, което и двамата желаем, а ти ги сдържаш — каза Амбър.

— Какво желаем и двамата? — попита Дънкан. — Това?

Той се наведе напред, докато мустаците му почти докоснаха набъбналата й гръд. Почти, но не съвсем. Дива жажда разтърси Амбър като мълния.

— Защо ме измъчваш така? — прошепна тя.

— Когато те докосвам, ти чувстваш моето желание. Ако не те докосвам и изпиташ желание, то ще си бъде само твое.

Топлият му дъх погали кожата й. Амбър изопна снага към него, но той се отдръпна.

— Стой неподвижно, безценна Амбър. Или искаш да направя онова, което някога стори ти с мен?

— Какво е то?

— Да те завържа за леглото, за да не можеш да мърдаш.

— Няма да го направиш.

На устните му трепна опасна усмивка.

— Аз съм ти съпруг. Божият и човешкият закон ми дават пълното право да сторя с теб каквото поискам.

— А ти искаш да ме подложиш на мъчение — промърмори Амбър.

— Много сладко мъчение — съгласи се той. — И много дълго.

Амбър се отпусна на леглото с усмивка. Сдържаната страст в очите на съпруга й и изострената чувствителност на собственото й тяло я изпълваха с огромно любопитство.

Без да каже нищо, Дънкан улови един кичур от косите й и погали с него гърдите й, докато и двете зърна набъбнаха като розови пъпки.

— Красиви — промълви той. — Копнея да ги вкуся, да усетя как се променят с всяка ласка на езика ми. Помниш ли как беше?

Амбър се замята, изгаряна от трескав огън. Искаше много повече от думи и от тези мъчително-сладки милувки без истински допир.

— Помниш ли? — попита отново Дънкан.

— Да — прошепна тя — Като огън и топъл дъжд едновременно.

Той продължи да я гали с косите й, докато всеки неин дъх не се превърна в тих стон. Дънкан се усмихна и плъзна златистия кичур надолу към гъсталака от тъмни косъмчета, пазещ нежното цвете на нейната женственост.

После ласката се спусна още по-надолу, по меката извивка на бедрата й. Ноктите на Амбър се впиха в кожата, покриваща леглото. Тръпка разтърси тялото й, после още една, и още една. Коляното й се прегъна на две в безпомощен копнеж.

— Какво чувстваш? — попита Дънкан.

— Тръпки, само че не студени, а горещи — прошепна тя. — Те ме карат да искам да…

Гласът й секна, защото в този момент кичурът коса се върна там, където се срещаха бедрата й, и погали косъмчетата толкова нежно, че в гърдите й се надигна отчаян вик.

— Какво искаш да направиш? — насърчи я Дънкан.

— Да ухапя ръката, която ме измъчва така.

Той се засмя, наведе се и духна лекичко над гладката кожа на корема й, сетне над слабините й, за да й покаже, че все още не е разбрала какво значи мъчение. Топлата милувка на дъха му между бедрата й накара кръвта й да пламне.

— Дънкан, моля те.

— За какво ме молиш? Ти трябва да ми кажеш, безценна Амбър. Аз не съм магьосник, та с едно свое докосване да прозра в душата ти.

— Боли — промълви тя.

— Къде?

— Мястото, което измъчваш.

— И къде е то? — попита той.

— Между… между краката ми.

— А-ха.

Усмихнат, Дънкан се надигна, извъртя се и дъхът му обля глезените й.

— Така по-добре ли е? — попита той.

От устните на Амбър се отрони звук, който бе напълно неразбираем, но в който звучеше отчаяна нотка.

— Не? — Дънкан се усмихна. — Може би тогава те боли тук.

Този път топлият му дъх погали коленете й.

— Тук? — попита той.

— Не — пресипнало каза Амбър.

Но сега и тя се усмихваше, защото, докато се преместваше, Дънкан се бе докоснал неволно до нея. И макар този допир да бе лек като дъх, той я озари като изгрев след тъмна нощ, докосна всяка частица от нея, за да й помогне да опознае и своя съпруг, и самата себе си.

Прелестите на неговата невяста изпълваха Дънкан с наслада, която изненадваше дори него самия. Въпреки че го изгаряше неистова жажда, тя бе сякаш окована от още по-ситната му жажда да опознае чувствената вещица, която лежеше пред него и го наблюдаваше с премрежени очи.

Сега, когато знаеше това, Амбър вече не се боеше толкова от участието си в тази любовна игра, чиито правила бяха за нея напълно неизвестни. И вече не се боеше, че Дънкан няма да я люби.

Защото, окована, жаждата му се разгаряше още по-силно.

— Сигурна ли си, че не е и тук? — попита Дънкан. — Чувал съм, че женските колене са много чувствително място.

Думите му бяха съпроводени с още една въздушна ласка, която накара Амбър да изстене, защото този път бе усетила между коленете си не само дъха, а и мустаците му.

— Хареса ли ти това? — попита той.

Тя кимна и светлината на лампите потръпна като тяло на влюбен в дългите й коси.

— Не можах да те чуя — каза Дънкан.

— А аз не мога да те почувствам — отвърна Амбър, като го гледаше през полуспуснатите си клепки.

— Сделка ли ми предлагаш, съпруго?

— Да.

— Тогава ми кажи къде точно те боли и аз ще те излекувам.

Амбър отвори уста, но не успя да каже нищо.

— Не… не мога — прошепна тя.

Дънкан видя руменината, плъзнала по лицето и дори по шията й, и разбра.

— Все забравям — каза с приглушен глас той. — Ти летиш толкова бързо, тъй нависоко, а само до преди часове беше девица. Прости ми.

— Само ако ме докоснеш.

Дънкан вдигна глава, взря се в очите на своята невяста и видя в тях собствената си жажда. Въпреки че не я докосваше.

— Ти ме желаеш — промълви той.

Гласът му бе толкова изненадан, че на Амбър й се прииска и да се разсмее, и да го зашлеви.

— Нали точно това ти казвах? — възкликна тя.

— Но аз мислех, че чувстваш само моето желание.

— Понякога, мой тъмен воине, си много твърдоглав.

Дънкан се усмихна и лекичко прокара опакото на дланта си по триъгълника от тъмнозлатисти косъмчета.

— Тук ли те боли? — попита приглушено той.

Звукът, който се отрони от устните й бе сподавен стон. Свиването на коляното — мълчалива покана за още по-голяма близост.

Но Дънкан искаше нещо повече. Нуждаеше се от нещо повече. Трябваше да бъде напълно сигурен, че в нея гори собственото й желание, не неговото.

— Ако ме искаш в своята топла крепост, трябва да отвориш портите сама.

След един миг колебание и една сподавена въздишка Амбър разтвори леко крака.

— Още — прошепна той.

Тя се подчини, въпреки че по бузите й отново бе плъзнала ярка руменина.

С няколко резки, нетърпеливи движения Дънкан съблече ризата си и я хвърли на пода. Жадният, възхитен поглед на невястата му разпали още повече буйния пожар в кръвта му.

Разпалваше го и тялото й, което лежеше полуразтворено пред него, кожата й, която сияеше като бисер върху тъмната покривка на леглото.

Но и това не му бе достатъчно.

— Още — повтори той.

— Дънкан…

Думата бе и протест, и молба да престане да я измъчва.

Изящните й бели бедра се разтвориха още малко. Цялото й тяло трепереше. С всяко движение се чувстваше все по-уязвима, по-безпомощна.

Дънкан се наведе да я погали и чак сега видя едва забележимите розови петна по иначе безупречната кожа от вътрешната страна на бедрата й. Когато осъзна откъде са се появили, устните му се сгърчиха в гримаса на горчиво разкаяние.

— Твоята крепост все още е непристъпна — каза той. — Портата трябва да бъде широко отворена. Много широко.

Бузите й пламнаха.

— Защо? — прошепна тя.

— Миналия път аз я разтворих насила — тихо отвърна Дънкан.

— Не е вярно.

— Вярно е! — извика той. — Виждам следите, оставени от ръцете ми.

— Но…

— Ако наистина ме искаш в себе си, трябва да ме пуснеш доброволно. Водена само от собственото си желание.

При мисълта да почувства отново Дънкан в себе си, да усети как екстазът разтърсва тялото му, как вълните на този екстаз бавно замират вътре в нея, Амбър потрепери. Дълбоко в нея пламна буен огън, гореща влага опари бедрата й. Със сподавен стон тя се разтвори докрай, водена само от собственото си желание.

Пламъкът в очите на Дънкан бе като страстна милувка. Амбър почувства как мрежата от огън се затяга около тялото й, как го разтапя, за да го подготви да приеме нейния тъмен воин. Нозете й отново потръпнаха, сякаш Дънкан бе вече в нея, сякаш се бе слял с нея.

— Не съм способен да опиша с думи колко си красива — прошепна Дънкан.

— Тогава ме докосни и аз ще разбера.

— Да. Аз също.

Дългият му пръст се плъзна бавно, дълбоко в нея, за да изпита силата и истинността на желанието й. Амбър изстена и потрепери, сякаш я бе шибнал с камшик.

Ала не болка, а удоволствие бе причината за тази реакция и Дънкан знаеше това така, както го знаеше и Амбър. Сладостна топлина изригна изпод пръста, който я галеше, и се изля в дланта му.

Нейното желание, нейната жажда, нейната нужда.

Не неговите, нейните.

От гърдите на Дънкан се изтръгна дрезгав стон на копнеж и облекчение. Той бавно се отдръпна от тръпнещото й тяло.

— Не — прошепна тя. — Дънкан, аз…

Гласът й секна, защото в този миг Дънкан погали нежните венчелистчета, които вече не се криеха под златистите косъмчета. Амбър бе разцъфнала пред очите му като цвете. И беше прекрасна като цвете. Омагьосан от красотата и аромата на нейното желание, той отново плъзна пръст в нея и отново усети огнения дъжд на страстта й.

После се отдръпна и Амбър остана сама, разпъната на кръста на неутолената си жажда. От устните и се отрони сподавен вик на протест.

— Търпение — тихо каза Дънкан. — Искам да бъда гол като теб.

Ала в самия него вече не бе останала и капка търпение. Ръцете му яростно засваляха останалите му дрехи, жадно следени от чифт горящи като златни огньове зеници.

Когато се обърна отново към нея, очите на Амбър се разшириха. Беше възбуден до пръсване, невероятно мъжествен, силното му тяло блестеше от пламенния му копнеж да я има.

— Амбър?

— Така ли беше и вчера в Каменния пръстен? — попита отмаляло тя.

— Да.

Амбър изпусна шумно дъха, който несъзнателно бе стаила.

— Разбирам. Значи и този път ще мога да те приема. — Тя замълча за миг, сетне прошепна по-скоро на себе си: — Въпреки че не виждам как.

Дънкан се отпусна обратно на леглото със смях.

— Аз ще се погрижа за това — каза той. — Какъв воин бих бил, ако не можех да прибирам меча си в ножницата?

После се намести внимателно между краката й и могъщият океан на страстта му я погълна цяла, накара я да потрепери.

— Страх ли те е? — попита Дънкан.

— Докосни ме и ще разбереш.

Дънкан плъзна ръка между двама им, но не ръката му разтвори нежните цветчета на нейното желание. Тръпнещата, огнена сърцевина между тях накара сърцето му да запулсира двойно по-бързо.

— Трябва да ми кажеш, ако те заболи — приглушено каза той. Единственият отговор, който можеше да му даде Амбър, бе нов изблик на гореща страст, нова вълна от течен огън, която безмълвно му казваше, че е добре дошъл в топлата й крепост.

Дънкан изстена и проникна още малко по-навътре.

Дъхът й секна. Усещането за това как собственото й тяло се разтваря, за да го приеме в себе си, бе изключително възбуждащо. Усещането за сдържаната с мъка страст на Дънкан бе сладостно мъчение. Той проникваше в нея съвсем бавно, сякаш искаше да увери и себе си, и нея, че този път няма да има никаква болка.

— Причинявам ли ти болка? — попита Дънкан, като се плъзна още няколко милиметра по-надълбоко.

— Не — промълви измъчено Амбър. — Ти ме убиваш.

— Какво?

— Господи! — изстена тя.

Доловил чувственото потръпване на тялото й, усетил как го облива горещият дъжд на страстта й, Дънкан напрегна цялата си воля, за да не загуби контрол. Ситни капчици пот блестяха по цялото му тяло, но въпреки това той продължи да напредва все така мъчително бавно.

Нова възбудена тръпка разтърси Амбър, тласна я към тъмния воин, който я потапяше в океана на невероятна, неподозирана страст.

Но и това не й бе достатъчно. Тя се нуждаеше от Дънкан. От целия Дънкан. И то веднага.

Пръстите й се впиха в хълбоците му в отчаяна молба.

— Още ли искаш? — попита той.

— Да — прошепна Амбър. — Да, да, да! Дънкан, моля те!

Дънкан се усмихна и се плъзна още по-дълбоко в нея. Бавно.

От гърдите на Амбър се изтръгна дрезгав стон. Хълбоците й се издигнаха с копнеж, древен като света. Кадифеният огън на страстта й погали Дънкан и този път той не успя да сдържи тялото си, което откликна с рязък, пулсиращ тласък още малко по-навътре в нея. Тя беше толкова гореща, толкова примамваща, толкова всеотдайна.

— Сигурна ли си, че не ти причинявам болка? — попита Дънкан с предрезнял глас.

Тихо, задъхано възклицание на наслада бе единственият отговор, на който бе способна.

— Погледни ме — каза той.

Очите на Амбър бавно се отвориха. Бяха златисти, премрежени, обезумели. Блясъкът им заслепи Дънкан, предизвиквайки нов горещ тласък.

— Можеш ли да поемеш още от мен, без да те заболи? — попита той.

— Няма болка, когато си в мен, само наслада.

Приглушеният й шепот бе за Дънкан омаен като скрития трепет на утробата й, като упойващото ухание на страстта й, по-екзотично от мириса на сандалово дърво и смирна.

— Вдигни крака и ме обгърни с тях — промълви той.

Амбър се подчини.

— Дръж се за мен — каза Дънкан. — Дръж се здраво.

Амбър понечи да попита защо, но в този миг той я изпълни докрай, заличавайки и думите, и мислите, и всичко останало в един невероятен екстаз. С един силен, треперещ вик тя се впи в насладата на пълното единение с нейния тъмен воин.

— Сега усещаш ли колко силно те желая? — попита Дънкан, стиснал зъби от усилието да сдържи нечовешката си жажда.

— Усещам, че си в мен. Целият.

— Има ли болка?

— Не. Само наслада — толкова огромна, че ме плаши. Моето и твоето желание, слети в едно.

Дънкан се усмихна изтерзано и започна бавно да се отдръпва от копринените дълбини, които бе превзел с такава изключителна мъчителна предпазливост.

— Не! — извика като обезумяла Амбър. — Искам те! Аз също се нуждая от теб.

Дъхът й секна, защото в този миг Дънкан се върна, плъзна се обратно в нея, изпълни я отново. После всичко се повтори с овладени движения, които възбуждаха Амбър още повече, защото тя прекрасно знаеше колко диво желание се крие зад тях. Странна, огнена тръпка премина през сплетените им тела. Очите на Амбър се разшириха. Усещаше как пламъците на страстта я поглъщат, едновременно нежни и изгарящи. Тялото й трепереше неудържимо, безпомощно.

— Дънкан, аз умирам. Не мога…

Гласът й пресекна. Силни, болезнено-сладки конвулсии разтриха тялото й и всяка от тях стягаше пламтящия обръч около Дънкан все повече, все по-силно разпалваше изпепеляващия огън във вените му.

Дънкан изпи от устните й треперещия вик, избликнал в мига, който топлата й влага го обля, галейки го с всеки дълбок, скрит жест на екстаза й. Всеки негов дъх бе пропит с дъха на нейната.

Няколко мига — няколко сладостни, мъчителни мига — Дънкан застина напълно неподвижно, за да се полюбува на насладата която й бе дарил.

Когато усети, че не издържа повече, той поднови тласъците с удвоена сила. Нови кадифени тръпки посрещаха всяко негово движение в нея. С напрегнато, изопнато лице, Амбър летеше все по-нависоко и по-нависоко, издигана от мощните криле на страстта му. Внезапно тялото й се изви като дъга и потрепери, разтърсено от див екстаз. От устните й се изтръгна задавен вик — беше името на Дънкан. Сетне тя отчаяно, с всичка сила се вкопчи в него, защото той бе за нея и буря, и убежище.

Огненият, влажен пулс на утробата й погали отново Дънкан, давайки му наслада, по-голяма от всичко, което бе изпитвал до тогава. Той почувства как способността му да се владее му се изплъзва и направи последно усилие да я задържи. Искаше му се да остане завинаги така — разпънат между обзелия Амбър екстаз и тръпнещото очакване на своя.

— Ти си съвършена — дрезгаво промълви той. — Бог да ми е на помощ, искам те повече от всичко на света, дори от собствената си памет.

И тогава Дънкан усети, че не издържа повече. С един последен, отчаян стон той се предаде и се изля цял в кехлибарената вещица, чиито знойни глъбини го очакваха, създадени за него и само за него.