Метаданни
Данни
- Серия
- Средновековие (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Forbidden, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 120гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от your wishes)
8
— Н-не… не мисля, че това ще е разумно — заекна Амбър.
— Напротив, безценна Амбър. Това ще е най-разумното нещо, което съм правил в живота си.
— Но ние не трябва… не можем…
Бавната милувка на пръстите му по устните й разпръсна и думите, и мислите й. Усещаше желанието му толкова ясно, че се разтрепери.
Но още по-ясно усещаше желязната воля, с която Дънкан сдържаше това желание.
— Дънкан? — промълви объркано тя.
— Няма да те любя — простичко каза той. — Не знам какво съм ти сторил в миналото, та да се боиш толкова от моето желание, но знам, че се боиш от него.
— Не е… това, което си мис… Господи… не бива!
— Успокой се, безценна Амбър. — Палецът му се притисна нежно към устните й, за да я накара да замълчи. — Няма да го сторя. Вярваш ли ми?
Амбър почувства искреността му по-силно и от желанието, което гореше в него.
— Да — прошепна тя. — Вярвам ти.
От гърдите му се изтръгна дълга, прилична на стон въздишка.
— Благодаря ти — каза той. — Преди никой не би поставил под съмнение думата ми. Но сега… сега трябва да доказвам отново своята честност и достойнство.
— Не и на мен. Още щом те докоснах за пръв път, разбрах колко си честен и горд.
Дънкан докосна устните й със своите устни толкова нежно и леко, че това дори не можеше да се нарече целувка.
— Ела — каза тихо той, като й протегна ръка. — Нека повървим. Амбър сплете пръсти с неговите и потръпна, усетила огъня на страстта, която бушуваше в тялото му.
— Къде отиваме? — попита тя.
— Да намерим някое закътано местенце.
— Вятърът не е студен.
— Да, защото още сме с наметала — съгласи се Дънкан. Онова, което остана недоизречено, изпълни Амбър едновременно със смут и трепетно очакване.
Съпроводени от шепота на морето, тревата и вятъра, двамата стигнаха до основата на малко възвишение. Тук преди много години човешката ръка бе заравнила земята във формата на кръг, за да издигне в него пръстен от високи камъни. Макар че строителите отдавна ги нямаше на белия свят, затревеният кръг и камъните си стояха.
— Това място е закътано — каза Амбър. — Освен ако не се боиш от камъните?
Дънкан затвори за миг очи. Инстинктите, които дремеха дълбоко в него и се пробуждаха само за да го предупредят, когато го грозеше някаква опасност, този път не откриха нищо тревожно и отново потънаха в сън.
Амбър, чиято ръка все още беше в тази на Дънкан, го гледаше изумено. От уроците на Касандра тя знаеше, че дори някога над този каменен кръг да е тегнела зла прокоба, вече отдавна я няма.
Дънкан, който нямаше понятие от тези уроци, също го знаеше. Трябва да е просто един непознат рицар. Глупаво е да продължавам да се боя, че е Шотландския чук, врага на Ерик.
— Тук няма от какво да се боя — заяви той след миг.
— Ти си Посветен — каза Амбър.
Дънкан се засмя.
— Не, моя златна вещице. Аз съм просто един воин, който се сражава с всички подръчни средства, включително с главата си.
Тя понечи да се възпротиви, задето я бе нарекъл „вещица“, но осъзна, че думата беше произнесена не като обвинение, а с нежност. А когато видя веселия, пълен с възхита поглед на блестящите му лешникови очи, Амбър окончателно реши, че й харесва да бъде неговата „златна вещица“.
— Това е то знанието — прошепна тя. — Да използваш главата си.
— В такъв случай дори кучетата са Посветени — каза той, като обгърна с поглед каменния пръстен. — Опасността има особен мирис и тръпка. Това е едно от нещата, които научих по време на свещения кръстоносен поход.
— Според мен да знаеш е нещо повече от това.
— А според мен е дори по-малко.
Дънкан извърна поглед към нея. Сияйните й златисти очи бяха вперени в него с настойчивост, която разпалваше още повече жаждата му да я сграбчи в обятията си, да я обгърне цяла със страст и нежност.
— Ела, мое кехлибарено сладкишче.
— А, значи сега съм сладкишче, а не вещица. Не може да не си Посветен!
Усмивката му беше като милувка.
— Сладка вещица — промълви той, като я дръпна лекичко за ръката. — Седни с мен до този камък и ще поспорим какво е Познанието и какво — простият здрав разум.
Амбър се усмихна и приседна на тревата до Дънкан. Камъкът, който беше избран за подслон от фучащия вятър, бе по-висок от човешки бой. Лицето му беше белязано от следите на времето и соления въздух. В тънките като острие вдлъбнатини по повърхността му растяха същински градинки от мъхове — толкова миниатюрни, че цветчетата им почти не се виждаха.
А цветчета имаше, и то в изобилие. Изплетената от тях дебела, пъстра пелерина покриваше почти целия древен монолит.
Амбър погали мъха с върха на пръстите си, сетне затвори очи и се облегна с въздишка на камъка.
— Колко ли време камъните чакат така? — промърмори тя.
— Далеч не толкова, колкото аз съм чакал да направя това.
Амбър отвори очи. Дънкан бе толкова близо до нея, че усещаше топлината на дъха му и виждаше пъстрите пръски в лешниковите му очи. Тя се отдръпна леко назад, за да може да докосне плътните очертания на устните му под мустаците.
— Не — каза Дънкан, — няма от какво да се страхуваш.
— Знам. Исках само да те докосна.
— Наистина ли? Как?
— Така.
Пръстът й обходи нежно ръба на горната му устна. Тръпката на наслада, която прониза тялото му при нейния допир, заедно със сподавената въздишка, която облъхна пръстите й, я накараха да се усмихне доволно.
— Това ти харесва, нали?
Нова нежна милувка по устните запали огън в него, остави го без дъх.
— Да — приглушено отвърна той. — Харесва ми. А на теб?
— Дали ми харесва да те докосвам? Да. Страхувам се, че дори прекалено много ми харесва.
— Между нас няма място за страх.
Сега вместо топлия му дъх до устните й бяха вече неговите устни. Той усети колебанието й.
После усети как тя се отпуска, за да приеме целувката му. Пулсът му се ускори. Тялото му пламна в огън.
Но Дънкан не стори нищо повече от това да притисне съвсем нежно устни до нейните устни. Те се разтвориха много леко само толкова, колкото да му позволят да провре връхчето на езика си, за да ги погали. Но това бе достатъчно да я накара да въздъхне блажено и да ги разтвори още малко за нежната целувка. Той отново обходи внимателно устните й с език.
— Дънкан — прошепна тя. — Ти си…
Езикът му се плъзна отново между устните й.
И думите, и дъхът заседнаха в гърлото й. Нежната милувка по чувствителната вътрешна страна на устните й бе лека като пеперудено крило. Ако не докосваше Дънкан, Амбър навярно щеше да смята, че самият той е нежен като пеперуда.
Но тя го докосваше. И усещаше буйния огън на яростния му копнеж. Знаеше, че този контраст между действията му и невероятната му жажда би трябвало да я плаши.
Вместо това той я опияняваше по-силно и от най-страстната ласка.
— С теб наистина съм в безопасност — прошепна Амбър.
— Напълно, моя златна вещице. По-скоро бих отрязал дясната си ръка, отколкото да ти сторя зло.
Когато ръцете му я обгърнаха, тя не направи и опит да се отдръпне. Дънкан я вдигна и я намести на коленете си с бавно движение, което бе и милувка, и което й подсказа, че наистина му е приятно да усеща топлината на тялото й в скута си.
— Разтвори наметалото ми и пъхни ръцете си вътре — меко промълви той.
Амбър се поколеба.
— Не искаш ли да се сгрееш на моята топлина? — попита Дънкан.
— Страх ме е.
Клепките му се спуснаха. Доловила тъгата му, тя нададе тих, болезнен стон.
— Ти не ми се доверяваш — каза той. — Какво съм ти сторил в миналото, та сега толкова се боиш от мен? Да не би да съм те насилил?
— Не — прошепна Амбър.
После го повтори още веднъж, и още веднъж, изгаряна от неговата болка. Беше го наранила. Беше го накарала да смята, че не вярва на думата му.
Не можеше да понесе, че му бе причинила такава болка.
Ръцете й сами се вдигнаха и се плъзнаха през отвора на наметалото му. С жажда, която бе неспособна да прикрие, тя запровира пръсти през дрехите му, докато не почувства отново живата топлина на голата му плът. От гърдите й се изтръгна дълбок, тих стон.
Объркан, Дънкан погледна затворените й очи и изопнатото й лице. Когато осъзна, че самият допир до кожата му й доставя такова върховно удоволствие, цялото му тяло потръпна от възбуда.
— Амбър?
— Да — прошепна тя. — От себе си се боя, не от теб.
Сетне наведе глава и дъхът й обля онова, което пръстите й галеха.
— От себе си…
Устните й се долепиха до шията му и шепотът й заглъхна. Огнен поток премина през него, щом езикът й погали кожата му. Усещането бе тъй неочаквано и вълшебно, че го накара да изстене от наслада.
— Всеки път, когато те докосна, макар и съвсем лекичко… — прошепна Амбър.
Езикът й го погали нежно като котешко езиче. В отговор цялото му тяло се изопна.
— Виждаш ли? — продължи да шепне тя. — Докосвам те и ти пламваш. Аз усещам това и също запламтявам. После те докосвам отново и пламъците се разгарят още по-силно.
— Боже мой! — възкликна дрезгаво Дънкан. Най-после беше разбрал причината за страха й. — Ти ме желаеш толкова силно, колкото аз желая теб.
Амбър се усмихна горчиво и въздъхна.
— Не, Дънкан. По-силно. Моето желание и твоето желание, слети ведно.
— Затова ли се страхуваш?
— Да. Страх ме е от… това. — Тя отново го докосна с върха на езика си, за да се наслади на вкуса и топлината на тялото му, на гладката кожа и най-вече на забързаното, мощно пулсиране на кръвта под нея.
— Не се страхувай — промълви Дънкан с нисък, почти прегракнат глас. — Страст като тази е дар от бога.
Амбър се засмя тъжно.
— Нима? Дар от бога ли е да виждаш рая и да знаеш, че никога не трябва да прекрачваш прага му?
Едната му ръка се плъзна под качулката й. Пръстите му се провряха през хлабаво оплетените й коси и извърнаха главата й към него, за да му позволят да се взре в златистите й очи.
— Можем да вкусим от рая, без да преминаваме през кораловите му порти — каза той.
— Възможно ли е наистина?
— Да.
— Как?
— Ще ти покажа.
С тези думи Дънкан стопи малкото разстояние между устните им. Устните на Амбър с готовност се разтвориха под допира на езика му, оставиха го отново да ги погали с вълшебната си ласка.
После езикът му стана по-дързък, по-настойчив, заопипва ъгълчетата на устата й, затърси пролука към топлата й вътрешност.
— Какво ис… — поде Амбър.
Но така и не успя да довърши, защото в този миг езикът му се плъзна между зъбите й и я остави без думи, давайки й в замяна огън.
Ритмичното плъзгане на езика му навътре навън запали огън в цялото й тяло. Едва лумнали обаче, пламъците угаснаха — Дънкан бе отдръпнал езика си.
Възклицанието, което се отрони от устните й, го накара да потръпне като шибнат с камшик. А когато езикът й започна трескаво да дири неговия, в слабините му пламна същински пожар. Дънкан се засмя гърлено и стегна прегръдката си, за да притисне Амбър още по-силно към онази част от него, която гореше най-буйно.
— Това ли търсиш? — попита той.
Езикът му отново се пъхна между зъбите й, ръцете му залюляха хълбоците й към неговите. Жадният й отклик замая главата му. Тя изстена тихичко и се притисна още повече към горещите наслади на тялото му. А когато Дънкан понечи да се отдръпне, за да потуши пламъците, обгърнали и двама им, ръцете й се обвиха здраво около шията му, а езикът й се сплете с неговия в чувствен дуел, в който никой не можеше да загуби.
Без да спира да я целува, Дънкан вдигна Амбър от скута си и я сложи на тревата. Ръката му се шмугна под пелерината й и развърза вървите на деколтето й. Сетне той изведнъж извърна леко глава и зъбите му захапаха нежно устните й.
Сладък огън лумна в гърдите й и изтръгна от тях тих стон. Дънкан наведе глава и започна да хапе все тъй нежно шията й. Поруменялата й кожа пламна. Когато усети, че той отдръпва ръцете си от врата й, Амбър запротестира.
— Знам, че трябва да спрем — каза тя, — но не още.
— Не, не още — съгласи се Дънкан. — Чака ни много дълъг път, преди да стигнем до последната порта и да се върнем.
Устните му отново обхванаха нейните. Докато езикът му я обсипваше с горещи обещания за рая, той свали ръцете й от шията си и ги притисна към собственото й тяло.
Амбър осъзна какво става едва когато почувства хлад по гърдите си. Мантията й беше отметната на гърба, беше гола до кръста, а ръцете й бяха приковани към хълбоците от полусъблечените дрехи.
Дънкан вече не я докосваше, просто я гледаше с блеснали очи. Тя имаше красиво оформени гърди — нито твърде пълни, нито твърде малки; топли и стегнати; със зърна с цвят на розови пъпки. Обзе го болезнен копнеж да обхване всяка от тези пъпки с устни, да ги погали с език, да опита със зъби кадифената им мекота.
Между гърдите й грееше златиста светлина, уловена в старинен кехлибар. Сиянието на медальона трепкаше като нещо живо, сякаш в него бе скрита частица от живота на самата Амбър.
Дънкан докосна мълчаливо камъка. Сетне отдръпна пръсти и се вторачи като омагьосан в красотата, която бе лежала скрита под тежките пластове дрехи.
— Дънкан? — прошепна Амбър.
Взря се в очите му и онова, което видя в тях, я накара да потрепери.
— Студено ли ти е? — попита той.
Тя потрепери отново, защото гласът му беше станал дрезгав като котешко мъркане. Опита се да отговори на въпроса му, но устата й беше пресъхнала, а сърцето й туптеше като обезумяло. Без Дънкан да я докосва и да й влива своя страстен копнеж, собственото й желание бързо стихваше, потушено от смущението й.
— Не се безпокой, златна вещице — промълви той, като се приведе към нея. — Аз ще те стопля.
Изненадващият горещ допир на ръцете и устните му до гърдите й я изпълни с дива възбуда. Дънкан целуна едното розово връхче, после другото, и те тутакси се втвърдиха, сякаш докоснати с вълшебна пръчица. Сетне езикът му започна да ги ближе бавно, пламенно.
Огън лумна в сърцевината на тялото й, подпали кътчета, които бяха останали скрити дори за самата нея.
Докато Дънкан не я докосна и не ги възпламени.
Когато той най-после вдигна глава, вятърът веднага намери пламналата й кожа и Дънкан с усмивка забеляза как зърната й се втвърдяват още повече. Пръстите му уловиха почервенелите връхчета и ги разтъркаха — първо нежно, сетне по-силно и чувствено. Кадифената кожа на гърдите й веднага поруменя ярко и Дънкан се почувства така, сякаш го изгаряха на клада.
— Как съм могъл да забравя начина, по който откликваш на ласките ми? — прошепна в недоумение той. — Навярно бог се чувства така, когато кара слънцето да изгрява.
— Ние никога не сме…
— Не — прекъсна я меко Дънкан. — Ти не би могла да полетиш толкова високо, толкова бързо, ако не познаваше насладата на лова така, както я познавам аз.
Амбър поклати глава — страстта бе отнела гласа й и това бе единственият начин да отговори.
— Не се срамувай от истината, безценна Амбър. Страстният ти отклик е много по-прекрасен от девичата сдържаност.
Тя се опита да каже нещо, но вместо това от устните й се изтръгна дрезгав вик. Навярно страстта, която изпитваше, би трябвало да я плаши. Ала когато Дънкан я докосваше, цялата й девича боязън, цялата й предпазливост на Посветена изгаряха в изпепеляващия огън на неговото желание.
И на нейното. Неговото и нейното желание, слети в едно.
Когато той се наведе, за да обхване отново с устни пламналото й зърно, от гърдите й се изтръгна нов вик. Когато езикът му бавно обходи очертанията му, през тялото й премина огнена мълния. Снагата й се изопна като дъга, ръцете й задърпаха отчаяно дрехите, които ги приковаваха към тялото й.
Дънкан неохотно вдигна глава. Може би жадните му ласки я бяха смутили.
— Недей да се дърпаш — нежно каза той. — Няма да те нараня.
— Знам. Но не мога да…
Тя изсумтя безсилно и отново се опита да освободи ръцете си. Но успя само да ги оплете още повече в дрехите.
— Какво не можеш да направиш? — попита Дънкан.
Нова огнена вълна заля тялото му при вида на сладостното полюшвате на гърдите й. Представи си как лежи гол между бедрата й, а снагата й се извива по същия начин над него, и това видение едва не го взриви.
— Не мога да те докосвам, ако съм така омотана в дрехи — отвърна Амбър.
Дънкан стисна здраво челюст в опит да се пребори с изкушението, което му предлагаше.
— Мисля, че така е по-добре — прегракнало каза той.
— Не искаш ли да те докосвам?
Забелязал объркването в очите й, Дънкан се усмихна, въпреки че при мисълта ръцете й да докосват тялото му, го обземаше копнеж тъй силен, че почти му причиняваше болка.
— Да — изпъшка Дънкан, като погали с мустаци набъбналото й зърно. — Да. — Погали го отново. — Да, да и да, хиляди пъти да!
Звукът, който се отрони от устните й, бе възклицание може би на удоволствие, а може би на страх — самата тя не знаеше със сигурност. Никога не бе изпитвала нещо по-разтърсващо от тази смесица между собствената й чувственост, неистовото желание у Дънкан и отчаяното му усилие да сдържи страстта си.
— Но ако ме докоснеш… — дрезгаво каза той.
Думите му бяха заглушени от стона, който се изтръгна от гърдите на Амбър, когато зъбите му захапаха с изумителна нежност зърното й. Дънкан се усмихна, завъртя глава и стори същото с другото й зърно.
— Ако ме докоснеш — прошепна той, наслаждавайки се на реакцията й, — ще бъда много по-малко уверен в способността си да се владея.
Зад тези слова се криеше все по-силното подозрение, че способността му да се владее не е по-силна от изкусителната страст, с която Амбър откликваше на ласките му. Никога не бе предполагал, че една жена може да го желае толкова пламенно, толкова силно, без свян и задръжки.
— Мой тъмен воине — каза Амбър, — ти никога няма да престъпиш своето обещание.
Увереността в гласа й прозираше и в ясните й очи, които не се откъсваха от него. В тези сияйни глъбини Дънкан видя собственото си тъмно отражение и разбра, че тя му има пълно доверие.
— Надценяваш ме — каза той.
— Тогава не ме издигай толкова високо — прошепна с усмивка Амбър.
— Да освободя ли ръцете ти?
Амбър знаеше, че ако прояви повече търпение, би могла да се освободи и сама, но искаше Дънкан да стори това. Искаше той да разбере, че вярва напълно безрезервно на думата му — така, както тя разбираше твърдата му решимост да не я люби.
Дънкан беше мъж на честта. Честта бе сърцевината на неговата гордост и сила. Тъкмо честта го бе направила такъв, какъвто е.
— Да — прошепна тя. — Освободи ме.
Ала той все още се колебаеше.
— Обещавам да не бъда твърде дръзка — каза Амбър, като се помъчи да скрие усмивката си и не успя.
Дънкан й отговори с усмивка, която можеше да вдигне и мъртвец от гроба.
— Това много би ме разочаровало, сладка вещице.
Сетне сведе глава към гърдите й. Топлият му дъх погали кожата й, нежните милувки с език и мустаци изтръгнаха от устните й порой от задъхани стонове и възклицания. Тя отново разтърси рамене в опит да се освободи от дрехите, стягащи ръцете й.
— Изкушаваш ме — каза Дънкан.
— А ти ме измъчваш.
— Не е ли сладко това мъчение? — Той обхвана с длан гръдта й. Пръстът му погали острото връхче.
— Да — отвърна Амбър. — Много сладко.
— Не толкова, колкото тези розови пъпки.
Дъхът й секна. Усещаше ясно огнената страст, която пулсираше във вените му, докато гледаше пръстите си върху гърдите й.
— Не толкова, колкото когато те карам да стенеш под устните ми — добави Дънкан и отново сведе глава.
— Ръцете ми — промълви тя.
И не можа да каже нищо повече, защото в този миг той плъзна силната си ръка зад гърба й, изви тялото й назад и впи устни в голата й гръд. Амбър изстена от удоволствие и се предаде изцяло на неговите ласки, без да сдържа собствената си възбуда.
Едва когато Дънкан вдигна глава, тя осъзна, че е развързал напълно дрехите й. Той приседна и измъкна ръцете й една по една от дългите ръкави. После бавно започна да смъква дрехите надолу, откривайки кадифената кожа и изящните извивки на тялото й.
Колкото и да копнееше обаче да продължи да я съблича, Дънкан с огромно усилие на волята нареди на ръцете си да спрат до талията й. Пръстите му замачкаха стегнатата й плът нежно, страстно.
Но това не бе достатъчно нито за него, нито за нея. Амбър бързо се надигна и седна с грациозно движение. Облъхна я хладен въздух, който я накара да потрепери. Тя инстинктивно придърпа краищата на мантията върху раменете си и протегна ръце към вървите, стягащи предницата на ризата на Дънкан.
— Бъди като мен — каза тя, като ги развърза. — Гол, само с наметало.
— А ако настина? — попита той с лека усмивка.
— Аз ще те стопля.
Усмивката на Дънкан стана още по-широка. Той свади наметалото си, ризата бързо го последва. С нежна грижовност, която за него бе и удоволствие, и мъчение, Амбър покри отново раменете му с наметалото, като отметна полите настрана.
Кехлибареният талисман на гърдите му блещукаше с особена светлина, сякаш бе пропит с огромната жизненост на Дънкан. Тя се наведе и почтително докосна с устни древния камък.
Чак тогава Амбър се предаде на изкушението, което я преследваше, и плъзна пръсти през облака от тъмни косъмчета на гърдите му. Усмихната, затворила очи в безмълвно блаженство, тя прокара нежно нокти по мускулестия му торс.
— Обичам да чувствам тялото ти. Когато беше потънал в онзи неестествено дълбок сън, часове наред втривах масло от кехлибар в кожата ти, за да не изпаднеш в треска.
— И успя ли?
— Естествено. Кехлибарът е прочут със способността си да отнема огъня от човешките тела.
— Сега и той не би ми помогнал — каза Дънкан.
— Защо?
— Ръцете ти ми причиняват треска.
Амбър и за миг не се усъмни в думите му. Добре усещаше страстната топлина, която се излъчваше от тялото му.
А ако това не бе достатъчно доказателство, истинността на тези думи се преливаше в нея чрез допира до него.
— Все едно, че се къпя във вълшебен огън — прошепна тя.
— Кое?
— Това да те докосвам. Да чувствам страстта ти.
Усмивката му бе някак опасна, но Амбър не изпита никакъв страх. Тя усещаше, знаеше истината, а тази истина бе способността му да се сдържа. Беше й дал дума, а той бе от мъжете, които биха предпочели да умрат, вместо да престъпят клетвата си.
— Но трябва да ти призная нещо — прошепна тя.
— Защо? На свещеник ли ти приличам?
Амбър се засмя.
— Не. Приличаш на това, което си — на смел и страстен воин.
— Тогава защо ще се изповядваш пред мен?
— Защото сега си давам сметка, че продължих да те разтривам с маслото много след като опасността от треска бе отминала.
Дъхът му секна.
— Наистина ли?
— Да — призна Амбър.
— Защо?
— Заради забраненото удоволствие да те докосвам.
Тя прокара лекичко върха на пръста си по зърното на гръдта му. Внезапният прилив на възбуда, обхванал цялото му същество, я прониза като писък. Пръстите й се върнаха на гърдите му и започнаха да ги галят с умелост, която далеч надминаваше опитността й, защото я направляваха реакциите на самия Дънкан.
— Значи сега вече не е забранено да ме докосваш? — попита той с предрезнял глас.
— Не. Глупаво е — прошепна Амбър, — но не е забранено.
— Защо?
Тя се наведе и целуна първо едното му зърно, после другото. А когато го погали бавно с език, цялото му тяло потръпна от удоволствие.
— Защото ми обеща, че ще бъда в безопасност — прошепна тя.
— Днес — каза Дънкан. Съмняваше се, че би могъл да устои още веднъж на подобно изкушение.
— Да, днес, сега — на това място, където древните камъни бдят над морето.
Дънкан обгърна лицето й с длани и впи устни в нейните с жажда, каквато не бе изпитвал никога досега. Целувката беше дълбока и страстна, в нея туптеше напрегнатия ритъм на единението, което той нямаше да допусне, защото бе дал дума.
Амбър се отдаде на целувката, обгърната от силата и топлината на мъжа, който я държеше в обятията си. Ноктите й се впиха в кожата му и това го накара да изстене от удоволствие. Чула, усетила, вкусила страстта в него, тя отново прокара бавно нокти по мускулестия му гръб.
— Ще ме подлудиш — промълви той, опрял устни до нейните.
— Аз вече съм луда — призна Амбър, — но това е твое дело.
Дънкан захапа внимателно долната й устна.
— Колко луда? — попита той. — Достатъчно, за да застанеш гола пред очите и ръцете ми? Достатъчно, за да ми позволиш да те галя по нови начини?
Яростното желание, което премина като вълна през него, докато изричаше тези думи, й подсказа, че той отчаяно копнее тя да каже „да“ — толкова отчаяно, че цялото му тяло трепереше.
След като знаеше това, след като го докосваше и му се доверяваше напълно, Амбър просто не можеше да каже „не“.
— Да — прошепна тя.
Дънкан я стегна в прегръдките си толкова силно, че не й остана дъх, и внимателно я притисна назад, за да я накара да легне отново на земята. Мантията й се разтвори, разкривайки бялата й гръд и розовите зърна, набъбнали от ласките му.
— Вдигни хълбоци.
Гласът му беше неузнаваем. Възбудата, обзела го при вида на полуголото й тяло, бе толкова огромна, че едва не я задуши. Не можеше да диша, не можеше и да помръдне.
След това Амбър вече не знаеше какво прави с нея Дънкан. Знаеше само, че нетърпението му подклаждаше буйния огън на страстта му още повече.
— Дънкан? — прошепна тя.
— Надигни се — каза той. — Позволи ми да видя цветето, чието сърце като същински безумец обещах да не вземам. Днес.
Разтреперана от хиляди противоречиви усещания, Амбър се подчини. Щом повдигна хълбоци, дрехите се плъзнаха по тялото й, дръпнати от силните ръце на Дънкан. Не след дълго тя вече беше съвсем гола с изключение на наметката под гърба й и ярките чорапи на краката. Усещането бе едновременно шокиращо и възбуждащо.
— Красотата ти не може да се опише с думи — дрезгаво промълви той.
Вече не я докосваше и Амбър се почувства внезапно уязвима. Обзе я смут и свян. Със сподавено възклицание тя измъкна изпод себе си края на пелерината и загърна хълбоците си. Когато Дънкан посегна да я дръпне, Амбър се вкопчи здраво в нея.
— Не се срамувай — каза той. — Ти си по-красива и от най-хубавите цветя в султанските градини.
Докато казваше това, ръката му се плъзна под пелерината.
В мига, в който я докосна, желанието му премина през нея като мълния — едновременно нежна и разтърсваща.
Дънкан погали корема й с пръсти, които трепереха съвсем леко от страстта и усилието да я овладее. После ръката му се спусна надолу и малкият му пръст се провря през топлите копринени косъмчета, за да намери под тях плът още по-топла, още по-копринено мека.
При тази неочаквана милувка у Амбър сякаш избликна огнен водопад. Дънкан чу как дъхът й рязко секва и се усмихна; видя как зениците й потъмняват и се разширяват, премрежени от страст, и гореща кръв изпълни набъбналата плът между бедрата му, накара я да запулсира с всеки удар на сърцето му.
Допирът до нежната й, тръпнеща женственост, го изкушаваше безмилостно. С всеки нов дъх той все повече съжаляваше за даденото обещание.
Ръката му, застинала за миг, отново се размърда. Без да откъсва очи от очите на Амбър, Дънкан започна да я гали нежно, неспирно.
— Дънкан — промълви тя, — какво…
Но не успя да каже нищо повече. Пръстите му бяха открили гладката, чувствена плът, скрита под затворените венчелистчета. Амбър възкликна изненадано, обзета от неземна наслада.
От гърдите на Дънкан се изтръгна дълбок стон, сякаш той самият бе почувствал нейната възбуда. Пръстът му погали отново пъпката на женствеността й, обливайки я с нови и нови вълни на искрящо удоволствие. При всяка ласка усещаше тръпнещия й отклик, гореща влага лизваше пръстите му.
Но когато се опита да плъзне пръсти в нея, Амбър стисна здраво бедра.
— Няма да те насилвам — каза приглушено той. — Но ще умра, ако не мога поне да те докосна. Отвори своята топла крепост. Ще бъда много внимателен гост.
— Не бива да го правя. Не бива да го правим. Не мога да искам толкова много от теб — промълви тя. — Да дойдеш тъй близо, а да не можеш да влезеш…
— Да. Поискай го. Моля те.
— Страх ме е.
Дънкан се засмя тихо и я погали отново, извиквайки у нея нов прилив на пулсираща наслада.
— Не, златна вещице. Не страх е това, което пари върховете на пръстите ми. Това е страст — гореща, сладка и чиста.
Нова ласка и нов изблик на удоволствие. Хълбоците на Амбър се надигнаха инстинктивно, за да откликнат на милувките му. Ръката му я погали още веднъж. Още веднъж я разтърси ярка мълния. После всичко се повтори и потрети.
— Божичко! — прошепна Амбър.
Тръпнещото удоволствие, което я обливаше на вълни, едва не накара Дънкан да извика ликуващо. С блажена въздишка Амбър затвори очи и се потопи в това вълшебно усещане, разтваряйки пламналата си вътрешност под допира му.
Дънкан дръпна пелерината, която я покриваше, но на Амбър вече й беше все едно. Единственото, което имаше значение за нея, бе това сладко мъчение да продължи. Когато ръката му се провря между краката й, тя с готовност му даде онова, което търсеше — разтвори бедра, за да му позволи да я докосва колкото и както копнее.
Той нежно прокара върха на пръстите си по венчелистчетата на цветето, което бавно се разтваряше, за да го посрещне, и продължи да я гали в напрегнатата тишина, нарушавана само от накъсаното й, забързано дишане. Въпреки допира му, Амбър вече не чувстваше неговата страст, защото нейната собствена я бе погълнала напълно.
Внезапно я разтърси мощен екстаз, който я възпламени цяла. Разтрепераният й вик и горещият изблик на неовладяната й възбуда го накараха да се усмихне, въпреки че собствената му неутолена жажда го изгаряше болезнено. Дори когато тръпките на наслада престанаха да я разтърсват, Дънкан не искаше да спира да гали знойното цвете, което току-що бе изкушил да се разтвори.
Ала знаеше, че трябва да спре.
Да продължи, означаваше да захвърли дадената дума на морския вятър и да потопи жадната си плът в пламтящото лоно, което го очакваше, готово да го приеме. С огромно усилие на волята той накара пръстите си да се отдръпнат от нежното цвете.
Не напълно обаче. Ръката му остана между бедрата на Амбър, достатъчно близо, за да усеща нейната топлина, макар и без да я докосва.
Амбър отвори очи и едва сега осъзна, че е гола и че ръката на Дънкан лежи интимно отпусната между краката й. Изнервена, тя посегна към пелерината, за да се покрие отново.
— Не — дрезгаво каза Дънкан. — Недей да се криеш. Така разцъфнала си още по-хубава.
Докато го казваше, той не се сдържа и я погали още веднъж с върха на пръста си. Амбър извика, разтърсена от яростната му жажда и отчаяното му усилие да я потуши.
— Не спирай! — промълви тя. — Това ти причинява болка.
— Да. А това — каза Дънкан, като отново я погали лекичко, — е сол в отворената рана на желанието ми.
Той изруга полугласно и затвори очи.
Тишината бе изпълнена с някакви неясни звуци, с шепота на вятъра и тревата и с далечния глас на зимата. Звуците ставаха все по-силни, докато накрая заглушиха дори тежкото дишане на Дънкан.
Амбър долови странния шум, но не му обърна никакво внимание. Единственото нещо на света, което я вълнуваше, бе Дънкан.
А тя го бе наранила, без дори да знае с какво.
— Дънкан…
Когато пръстите й докоснаха кожата му, Дънкан трепна така, сякаш го беше шибнала с камшик.
— Не — каза той с прегракнал глас. — Не ме докосвай.
— Искам да те облекча.
— Престъпването на думата ми към теб няма да ме облекчи.
Амбър си пое дълбоко дъх, треперейки. Това, което вършеше, беше опасно, означаваше сбъдване на цели две части от мрачното предсказание. Ала не можеше да понася повече болката на Дънкан, не и когато можеше да я излекува.
— Освобождавам те от дадената дума — прошепна тя.
Той скочи на крака.
— Не ме изкушавай, златна вещица. Вече вдъхнах аромата на страстта ти. Все едно, че вдъхнах огън. Не мога да издържа дълго.
Тишината, която последва думите му, се изпълни с далечно шумолене и странни гласове, които ставаха все по-силни и накрая се превърнаха в същинска какафония от звуци. Въздухът засвистя, прорязан от хиляди криле — ята диви гъски се спускаха над блатото. Телата им изглеждаха черни на фона на залязващото слънце, тревожните им крясъци възвестяваха ранното настъпване на зимата.
Ала и смърт ще долети.
Смърт ще долети.
Ще долети.
Смърт.
Ще.
Амбър запуши ушите си с длани, за да заглуши думите на сбъдващото се ужасно предсказание.