Елизабет Лоуел
Недокоснатата (7)

7

— Човек с твоите умения не бива да ходи невъоръжен — каза Саймън. — Предполагам, че в тази огромна оръжейница на сър Ерик все ще се намери някой излишен меч?

Дънкан разтърка печално корема си. Още го болеше от вчерашния удар на Саймън.

— В момента се чувствам умел колкото валет новобранец — измърмори той.

Саймън се засмя.

Миг след него Дънкан също се засмя. Изпитваше неочаквана, но силна симпатия към този русокос рицар.

— Аз имах преимущество в боя — каза Саймън. — Цял живот съм се упражнявал срещу воин, притежаващ твоята сила. А ти навярно никога не си се изправял срещу воин, притежаващ моята бързина. Освен може би сър Ерик… Този човек притежава грация и ловкост, които ме карат постоянно да съм нащрек.

— Никога не съм виждал как се бие Ерик. А и да съм го виждал, не си спомням — замислено каза Дънкан.

— Ако не си го виждал да се бие, след като си се свестил, значи изобщо не си го виждал — измърмори под носа си Саймън.

— Какво каза?

— Нищо важно — отвърна Саймън.

Той обходи с поглед пълната оръжейница и неволно изпита възхищение към предвидливостта на Ерик. Младият лорд щеше да бъде много мощен противник, ако се стигнеше до въоръжен конфликт.

А Саймън подозираше, че това ще стане.

Като дим, който се промъква през недовършените стени на крепостта, до тях достигна звукът от приближаващи се хора. Първо се чу дълбок мъжки глас, после звънлив смях на жена. Ерик и Амбър.

Дънкан се обърна към вратата с копнеж, който изпълни Саймън едновременно с ярост и леден страх.

Вещица! Дънкан реагира на хитрините й като изгладнял пес на мърша.

— Ето ви и вас — възкликна Ерик и се обърна към Саймън. — Алфред ми каза, че сигурно си тук, за да видиш как върви поправянето на оръжията ти.

— Дойдох само за да се полюбувам на сръчността на твоя оръжейник — каза Саймън, докато гледаше как Амбър се спуска към Дънкан. — Като изключим сарацините, никога не съм виждал по-изкусен майстор.

— Тъкмо за това исках да поговорим.

— За поправянето на бронята ми?

— Не. За сарацинските оръжия. Вчера ти каза нещо за техните лъкове, което много ме заинтригува.

С усилие на волята Саймън съсредоточи вниманието си върху Ерик вместо върху момичето, което изглеждаше толкова невинно, а всъщност бе тъй обладано от злото, че без капчица колебание или разкаяние бе могло да вземе ума и паметта на Дънкан.

— Какво съм казал, господарю? — попила той.

— Наистина ли техните воини могат едновременно да препускат в галоп и да стрелят?

— Да.

— И стрелят точно? И надалеч?

— Да — отвърна Саймън. — И бързо като мълния.

Ерик се взря в тъмнината на очите му. Каквито и спомени от войната да се криеха в тези черни дълбини, нямаше съмнение, че именно те са главната причина за мрачното му, смразяващо излъчване.

— Но как успяват? — попита Ерик. — За да се вдигне един арбалет, човек трябва да стои на земята.

— Сарацините използват обикновени лъкове. Те са два пъти по-малки от нашите дълги английски лъкове, но изстрелват стрелите със силата на арбалет.

— Как е възможно?

— Това е въпрос, по който двамата с До… — Саймън прикри грешката си, като се покашля и продължи бързо: — Това е въпрос, по който двамата с брат ми често спорехме.

— И до какъв извод стигнахте?

— Сарацините огъват лъковете си по особен начин, удвоявайки якостта им без да ги правят тежки като нашите арбалети.

— Как? — полюбопитства Ерик.

— Не знаем. Колкото и да се опитвахме да си направим такива лъкове, все ги чупехме.

— По дяволите, какво не бих дал да имам няколко сарацински лъка! — възкликна Ерик.

— Тогава ще ти трябват и сарацински стрели — сухо отвърна Саймън. — Самото стреляне с тези лъкове става по особен начин, който трудно можеш да усвоиш, ако не си сарацин. В крайна сметка честните християнски мечове и копия ни свършиха работа.

— И все пак си помисли какво предимство биха ни дали тези лъкове.

— Предпочитам предателството.

Ерик го погледна слисано. Дънкан също.

— Брат ми — обясни Саймън — често ми казваше, че предателството е най-добрият начин да превземеш една добре укрепена позиция.

— Умен мъж е брат ти — измърмори Ерик. — Жив ли е?

— Да.

— Него ли търсиш в Спорните земи?

Изражението на Саймън се промени.

— Прости ми, господарю — кротко каза той, — но това, какво търся по тези земи засяга само мен и бог.

За миг Ерик остана безмълвен. Сетне се усмихна лекичко и се обърна към доспехите, окачени съвсем наскоро в оръжеиницата.

— Хубава ризница — отбеляза той.

— Твоят оръжейник я поправи толкова изкусно, че сега е по-добра от нова — отвърна Саймън.

— Той е прочут навсякъде из Спорните земи с майсторлъка си — заяви Ерик.

— И с право. Дали ще направи на Дънкан меч, кама и бойни доспехи?

— Ще се наложи — отвърна сухо Ерик. — Никъде на острова няма готова ризница, която да побере широките му рамене.

— Има една — обади се Дънкан.

— Нима? Чия?

— На Доминик льо Сабр — отвърна Дънкан.

Амбър се вторачи в него, но не каза нищо, защото се боеше от последиците.

Саймън се взря в него също толкова напрегнато, но по същата причина и той не произнесе и дума.

Ерик обаче не се боеше от възвръщането на паметта му.

— Значи си виждал омразния норманец? — попита той.

— Да.

— Кога?

Дънкан отвори уста да отговори и едва тогава осъзна, че не може.

— Не знам — каза той. — Знам само, че съм го виждал.

Ерик стрелна Амбър с очи. Тя отвърна мълчаливо на погледа му.

— Да не би паметта ти да се възвръща? — попита той.

Саймън и Амбър затаиха дъх.

— Само отделни късчета. Нищо повече — отвърна Дънкан.

— Какво означава това?

Дънкан сви рамене. Движението го накара да трепне от болка и да разтърка с пръсти израненото си тяло.

Жалко, че я няма, за да премахне болката с целебните си мехлеми и отвари.

Тази мисъл, прелетяла през съзнанието му, го накара да се вкамени на място, питайки се коя ли е тя.

Зелени очи… Мирис на друидски билки. Гореща отвара. Ароматът на нейния сапун.

— Дънкан? — настоя Ерик. — Връща ли се паметта ти?

— Виждал ли си как луната се отразява в спокойна вода? — попита Дънкан със зле овладяна ярост.

— Да.

— Хвърли няколко камъка във водата и погледни отново отражението на луната. Това е останало от паметта ми.

Горчивината в гласа му извика у Амбър копнеж да го докосне, да го утеши, да го дари с чувствена наслада, която да облекчи болката му.

— Помня, че съм виждал Друидския вълк — каза той, — но не помня къде, кога, как и защо. Не помня дори как изглежда.

— Друидския вълк — измърмори Ерик. — Значи наистина го наричат така. Носи се мълва…

— Каква мълва? — попита бързо Амбър, която искаше час по-скоро да смени темата.

— Че мечът на английския крал е станал Друидския вълк.

Амбър го зяпна объркано.

— Едно от предсказанията на Касандра се оказа вярно. Поредното — каза Ерик.

— Кое предсказание?

— Два вълка — единият древен, другият млад. Два вълка се дебнат, а цялата земя е затаила дъх и чака…

— Какво чака? — попита Саймън.

— Смърт. Или живот.

— Не си ми казвал за това предсказание — каза Амбър със свито сърце.

— Имаш си достатъчно главоболия със собственото си предсказание — сухо отвърна Ерик.

— Кои вълк ще победи? — попита Саймън.

— Предсказанията на Касандра не са такива — каза Ерик. — В бъдещето тя вижда кръстопътищата, но не и кой път да се поеме.

Амбър потръпна и се извърна настрана. Не искаше да слуша повече за предсказанията на Касандра.

— Дънкан? — повика го тихичко тя.

Той й хвърли въпросителен поглед през рамо и отново се обърна към окачените на стената оръжия. Едно от тях беше привлякло вниманието му.

— Ще дойдеш ли с мен при Шепнещото блато? — попита Амбър. — Касандра ме помоли да проверя дали дивите гъски са пристигнали.

Едва тогава осъзна кое е оръжието, в което се бе вторачил, и сърцето й се преобърна. Тя бързо пристъпи до него и постави ръка на бузата му.

Ярко пламтяща наслада.

Тъмни, неуловими спомени.

— Дънкан — прошепна Амбър.

Той се сепна и отмести очи от оръжието, чиято дълга желязна верига и тежка стоманена глава бяха накарали спомените да се завъртят вихрено в мрака на паметта му.

— Да?

Устните на Амбър трепереха лекичко — едновременно от наслада и от болка. Нейната наслада. Неговата болка, която бе и нейна.

— Ела с мен при Шепнещото блато — повтори меко тя. — Уморен си от битки.

Погледът му се плъзна от ярката й, златиста коса към сивото стоманено оръжие на стената.

— Да — разсеяно отвърна той. — Но дали те са уморени от мен? Сетне се протегна и вдигна оръжието от поставката му с лекота, която не издаваше огромната му тежест.

— Ще взема това с мен.

Амбър прехапа устни, вперила поглед в оръжието в ръката му.

Саймън също го видя и мислено се подготви за битката, която щеше да последва, ако водите на паметта на Дънкан се укротяха дотолкова, че късчетата светлина да се споят в цялостен образ от миналото.

Ерик го беше зяпнал безмълвно. Осъзна, че е извадил меча си едва когато усети познатата тежест в ръката си.

— Чукът? — възкликна той. — Тук е пълно с оръжия. Защо избра точно това?

Дънкан погледна изненадано оръжието, което прилягаше тъй добре в ръцете му.

— Нямам меч — простичко отвърна той.

— Е, и?

— Когато си без меч, няма по-добро бойно оръжие от чука.

Саймън и Ерик бавно кимнаха.

— Мога ли да го взема? — попита Дънкан. — Или някой от твоите рицари има специални предпочитания към него?

— Не — меко промълви Ерик. — Можеш да го задържиш.

— Благодаря ти, господарю. Камите са много удобни за близък бой и за рязане на печено месо, но при сериозна битка човек се нуждае от по-голямо оръжие.

— Да не възнамеряваш скоро да се биеш? — предизвикателно попита Ерик.

— Ако попадна на разбойници, които си търсят белята — каза Дънкан, — не бих искал да ги разочаровам само защото ми липсва оръжие.

Саймън избухна в смях.

Ерик се усмихна с хищната усмивка на вълк — за какъвто го и смятаха.

Тримата мъже се спогледаха мълчаливо, усетили, че в жилите на всеки един от тях тече буйна, воинска кръв.

Ерик потупа Дънкан и Саймън по раменете, като че бяха братя по кръв и по душа.

— С хора като вас на своя страна не ме е страх да изляза дори срещу Друидския вълк — каза той.

Усмивката на Саймън угасна.

— Шотландския чук се опита. И загуби.

За миг Дънкан застина напълно неподвижно. Стори му се, че дори сърцето му е спряло да бие.

Сърцето на Амбър наистина спря. Сетне трепна и затуптя като обезумяло.

— Дънкан! — промълви тя умолително. — Няма ли да дойдеш с мен до блатото?

Дънкан не отговори. Минаха секунда, две, три…

Тогава, от гърдите му се изтръгна дрезгав звук. Пръстите му стиснаха чука толкова силно, че изглеждаше, че човешката плът ще огъне стоманата.

— Да — тихо каза той. — Ще дойда с теб.

— Следобед може да излезе буря — предупреди ги Ерик.

Дънкан се усмихна и докосна един кичур от косите на Амбър.

— Щом съм с Амбър — каза той, — слънчевата светлина винаги е с мен.

В отговор Амбър също се усмихна, въпреки че устните й трепереха от страх за него — страх толкова силен, че се боеше да не закрещи.

— Няма ли да оставиш това? — попита тя, като посочи чука.

— Не. С него ще мога да те защитавам.

— Не е нужно. Разбойниците не идват толкова близо.

Без да обръща внимание на останалите мъже в оръжейницата, Дънкан сведе глава толкова близо до нея, че устните му почти докоснаха косите й, вдъхна техния аромат и се взря в тревожните й златисти очи.

— Не искам да рискувам, безценна Амбър — промълви той. — Боя се, че ако някой те нарани, самият аз ще прокървя.

Думите бяха произнесени съвсем тихо, но Саймън ги чу и изгледа Амбър с гняв, който му бе трудно да прикрие. Проклета вещица. Взела му е ума!

— Дънкан… — прошепна Амбър. Името прозвуча по-скоро като въздишка. Тя пое коравата му ръка между дланите си, без да обръща внимание на хладната тежест на оръжието. — Да побързаме, мой тъмен воине. Аз вече взех храна и изпратих съобщение да приготвят два коня.

— Три — поправи я Ерик.

— И ти ли идваш? — попита изненадано Амбър.

— Не. Егберт идва.

— Ах, Егберт. Разбира се. Е, значи просто няма да му обръщаме внимание.

 

 

С внимателни движения — защото не искаше да стряска неспокойния кон — Дънкан се намести на седлото и погледна през рамо. Бяха се измъкнали от полянката, на която бяха спрели да починат, оставяйки Егберт да спи заедно с коня му и с коня на Дънкан. За пътя, оставащ до блатото, Амбър бе настояла да вземат единствено нейната кобила.

Пътечката, която ги изведе от ширналите се поля на Сий Хоум много скоро стана неравна и мъчна за вървене, особено за кон с двама ездачи на гърба. Минаха през места, които смаяха Дънкан — на пръв поглед изглеждаха напълно непроходими, но само на няколко стъпки встрани изненадващо се откриваше напълно достъпен проход.

Всичко това го беше изнервило. Конят очевидно също не се чувстваше много спокойно. Но може би на животното просто му бе трудно да носи двама ездачи.

— Няма и следа от него — съобщи Дънкан и се обърна отново напред.

— Горкият Егберт — каза Амбър с по-скоро развеселен, отколкото разтревожен глас. — Ерик страшно ще се ядоса.

— Горкият Егберт си спи сладко от другата страна на този зъбер — промърмори Дънкан. — Лежи си спокойно насред една полянка, окъпана в слънце, което явно не знае, че лятото си е отишло. Мисля, че съвсем не е за окайване.

— Да, но само ако Ерик не разбере нищо.

— Ако валетът е поне наполовина толкова умен, колкото е мързелив, няма да каже на Ерик, че е заспал.

— Ако Егберт беше толкова умен, нямаше да е толкова мързелив.

Дънкан се засмя и пристегна дясната си ръка около кръшната й талия. С лявата държеше юздите. Ръцете на Амбър лежаха върху неговите, сякаш и доставяше удоволствие да усеща топлината на тялото му.

— Поне оставихме коня ти при него — каза тя. — И съобщение да ни чака.

— Сигурна ли си, че момъкът може да чете?

— По-добре, отколкото може да пише, ако се вярва на Касандра.

— Нима умее и да пише? — попита изненадано Дънкан.

— Слабо. Ерик вече се е отчаял от опитите си да го научи на четмо и писмо, та да може поне да води сметка за добитъка, зърното и налозите в една крепост.

— Тогава защо не го изпрати обратно при баща му?

— Егберт си няма никого — каза Амбър. — Ерик го намерил край един коларски път. Баща му бил премазан от едно паднало дърво.

— Явно Ерик има навик да приютява и да се грижи за изпадналите в беда.

— Щом не могат да се грижат сами за себе си, все някой трябва да го прави.

— Ти затова ли се грижеше за мен? — попита Дънкан. — От състрадание и чувство за дълг?

— Не.

Амбър си припомни насладата, която бе изпитала, когато докосна Дънкан за пръв път — наслада тъй силна, че тя стреснато бе отдръпнала ръка. После го беше докоснала пак. И му бе отдала сърцето си.

— С теб беше различно — тихо каза тя. — Харесваше ми да те докосвам.

— Все още ли ти харесва?

Издайническата руменина, плъзнала по лицето й, отговори без думи на въпроса му.

— Това ме радва — каза Дънкан. — Много ме радва. — Той сключи ръце и притисна Амбър още по-плътно към себе си.

Копнежът да я притежава отново изпълни тялото му с огнена възбуда, въпреки че съвестта и разумът му го караха да се отдръпне.

Не биваше да я съблазнява, преди да е получил отговори на мрачните въпроси от своето минало.

В съзнанието му натрапчиво отекваха незнайни клетви.

И все пак… все пак…

Беше му извънредно хубаво да препуска през есенната земя, да усеща по лицето си топлата, жълта слънчева светлина и да държи в обятията си такава кехлибарена фея.

— Слънце… — промълви Амбър. — Какво неочаквано вълшебство. — Тя вдигна ръце и свали вълнената качулка от главата си. Диплите на индиговия плат се спуснаха по раменете й, позволявайки на слънцето да я облее с нежната си, златиста топлина.

— Да — кимна Дънкан. — Истинско вълшебство.

Но нямаше предвид слънчевата светлина, а Амбър.

— В твоите коси — промърмори той — има хиляди нюанси на златиста светлина. Не съм виждал нищо по-красиво.

Дъхът на Амбър секна, по тялото й пробягна лека, приятна тръпка. Копнежът на Дънкан я изпълваше с неописуемо опиянение. Най-голямото й желание бе да се сгуши в силното му тяло като в жива мантия, да се скрие от останалия свят и в това тихо уединение, в което не би могъл да проникне никой друг, да му се отдаде.

Ала не биваше да му се отдава.

И сърце, и тяло, и душа.

— Амбър — прошепна Дънкан.

— Да? — откликна тя, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си.

— Нищо. Просто ми е приятно да шепна името ти, допрял устни до златните ти коси.

Огромна вълна на удоволствие обля цялото й тяло. Без да мисли, тя вдигна ръка към бузата му. Харесваше леко грапавата кожа, под която се криеха коренчетата на избръснатата му брада. Харесваше силната му ръка, обгърнала талията й. Харесваше топлата му, мускулеста гръд.

Харесваше този мъж, с цялото си сърце.

— Няма друг мъж като теб.

Нямаше представа, че е произнесла мислите си на глас, докато не усети тръпката, разтърсила тялото му.

— Няма жена, която да може да се мери с теб — прошепна той и целуна дланта й.

После се наведе и зарови лице в косите й. Облъхна го нежният аромат на слънчева светлина и борова смола. Тя миришеше на лято и топлина, на шотландски пури и свеж вятър.

Не можеше да се насити на това ухание, което бе само нейно.

Амбър долови забързаното му дишане, почувства насладата му от самото й присъствие до него и за кой ли път й се прииска да не съществува никакво предсказание.

Но то съществуваше.

— Жалко, че топлината ще трае толкова кратко — въздъхна тя.

— Защо? — измърмори полугласно Дънкан, като взе между пръстите си една палава къдрица, спусната се край шията й.

— Ерик беше прав — отвърна Амбър почти уплашено. — Задава се буря. Но това само прави слънчевата светлина още по-ценна.

Дънкан неохотно вдигна глава и погледна към хоризонта на север. Там се бяха скупчили гъсти облаци, задържани засега от вятъра. Небето над главите им обаче беше като сапфирен купол, извисен над ридовете, чиито скалисти върхове бяха закачулени с перлени облаци.

— Няма да се разрази преди залез слънце — каза той. Амбър не отвърна нищо.

— Може би вечерта — добави Дънкан, — но не вярвам.

Той погледна още веднъж през рамо. Зад тях се виждаше един тесен пролом, вдълбан в скалистите възвишения, които се издигаха между Сий Хоум и Стоун Ринг. От този пролом започваше Призрачния дол, наречен така заради светлокорите дървета, с които бяха обрасли, стръмните му склонове и заради зловещия вой на есенните ветрове, които фучаха през него.

Никой не слизаше по хребета, по който Дънкан и Амбър се бяха спуснали току-що. Никой не се виждаше и пред тях — там, където земя и море се срещаха, за да образуват Шепнещото блато. Не се виждаше и пътят, по който щяха да стигнат до него — знаеше го само кехлибареното момиче, което се гушеше в обятията му.

От тази страна на склона нямаше и следа от човешко присъствие. Нямаше нито коларски път, нито дим, който да се издига към небето, нито разорани поля, нито каменни дувари, нито белези от брадва по дърветата. Между стръмните, почти прилепнали един към друг слонове на Призрачния дол, съшити на дъното от малко, поточе, нямаше място нито за ферма, нито за хижа, нито дори за пътеки. Единствените му обитатели бяха древните дървета и вековната тишина.

Земята тук бе дива и девствена, откъсната от непрестанните борби в Спорните земи. Ако на няколко самотни полянки не беше видял изтрити камъни, Дънкан щеше да се закълне, че по тези места никога не е стъпвал човешки крак.

Но някога тук бяха живели хора. Някои ги наричаха друиди. Други — магьосници. Трети изобщо не ги смятаха за хора, а за дяволи или богове.

А четвърти — малцината, които знаеха истината, — наричаха този изчезнал народ „Посветените“.

— Егберт няма да ни последва — каза Амбър, когато усети, че Дънкан отново се извръща назад.

— Откъде си толкова сигурна? Той може да е мързелив, но не е сляп. Оставихме достатъчно следи.

Амбър се поколеба как да му обясни странната смесица от познание и интуиция, които я правеха напълно убедена, че никой няма да наруши уединението им.

— Егберт не може да ни последва — каза тя. — Дори ако не се боеше да го стори, не би могъл да види накъде сме отишли.

— Защо?

— Той не е Посветен — простичко заяви тя.

— Какво общо има това?

— Егберт ще срещне препятствия по пътя си и ще обърне коня си назад, защото ще е сигурен, че никой не може да премине оттам.

Хладна тръпка премина по гръбнака на Дънкан, когато си припомни колко непроходими му се бяха сторили някои места… на пръв поглед.

— Затова те накарах да оставиш коня си — добави Амбър.

— Защото не е Посветен? — сухо попита той.

Амбър се засмя, поклати глава и слънчевата светлина се плъзна като течен кехлибар през косите й.

— Моята Белоножка е свикнала — каза тя. — Водила съм я много пъти по такива места.

— Ти виждаш пътеки — промълви Дънкан.

Това не беше въпрос, но Амбър му отговори, свивайки рамене.

— Аз съм Посветена. — Сетне добави с въздишка: — Но според Касандра не съм много Посветена и никога няма да стана, ако не се вразумя и не престана да скитам по дивите пущинаци.

— Като този тук?

— Да.

Дънкан погледна нежния овал на лицето й и се запита как той, след като никой не го бе учил, беше съумял да съзре не само препятствията, но и пътеката. Не можа обаче да попита, защото Амбър продължаваше да говори:

— Въпреки че не бях много прилежна ученичка, аз усвоих достатъчно от Познанието, за да мога да минавам по няколко от древните пътеки. Призрачният дол е любимото ми място. Никога не съм го показвала на друг. До днес.

Дънкан не само чу но и почувства дълбоко в себе си тихите й слова. Те го разтърсиха тъй, както далечен гръм разтърсва земята.

— Амбър?

Гласът му беше тих, напрегнат, почти прегракнал. Амбър усети чувствения огън, обхванал тялото му. Усети и безименния копнеж, който го обливаше като слънцето, което обливаше деня.

— Какво има? — попита тя, като се обърна към него.

— Защо ме доведе тук?

— За да преброим дивите гъски на Касандра.

Лешниковите му очи се взряха в лицето й.

— Гъски ли?

— Да. Щом дойде есента, те долитат тук от север, носейки зимата със себе си като тъмно знаме.

— Но не е ли още рано за тях?

— Рано е — кимна Амбър.

— Тогава защо идваш да ги търсиш?

— Касандра ме помоли. Руническите плочки са предвещали ранна, тежка зима. Ако гъските са тук, ще разберем дали Касандра ги е хвърлила правилно.

— Какво казват хората от народа? — попита Дънкан.

— Казват, че знаците са объркани.

— Как така?

— Овцете се покриват с дебели руна, а по дърветата все още пеят птички. Слънцето още е топло, а ставите и старите рани вече се обаждат. Свещениците се молят и сънуват сънища, а никой не чува отговор от бог.

— Знаци. Предсказания. Свещеници. Сънища. — Дънкан се намръщи. — От всичко това един воин може само да го заболи глава. Дай ми меч и щит, и аз ще си проправя път, пък каквото ще да става… или да е ставало.

Болката от загубата на паметта му беше вдълбала сурови бръчки от двете страни на устата му. Амбър прокара върха на пръста си по тях, но не съумя да проникне през болката и гнева му.

Натъжена, тя се обърна отново с лице към дивия зелен дол. От двете страни на пътечката растяха самодивски дървета, вкопчени в острите скали като паднали ангели. Малкото плодове, които птиците бяха пропуснали да изядат, блестяха като рубини по краищата на клоните. Из процепите между скалите и по върховете на склоновете се бяха скупчили призрачнобели брези. Голите им клони се извисяваха към есенното небе в мълчалив копнеж по изгубеното лято.

Вдясно пред тях имаше древно светилище от ниски, вече изкривени на една страна побити камъни. Друг, по-голям и по-разрушен каменен пръстен се издигаше върху една необичайно плоска скала на върха на склона.

Остър, див крясък на орел прониза тишината. После крясъкът се повтори още веднъж, и още веднъж.

Дънкан вдигна глава и откликна с невероятна точност на зова на хищната птица.

Получил уверение, че Дънкан и Амбър имат право да влизат в това злокобно място, орелът описа широк кръг високо над главите им, понесе се по някакъв невидим въздушен поток към далечната страна на дола и скоро се скри от очите им.

— Кой те е научил да отговаряш на въпросите на орлите? — попита тихо Амбър.

— Майката на моята майка.

— Тя е била Посветена.

— Съмнявам се — поклати глава Дънкан. — Никой никога не я е наричал така.

— Понякога, на някои места е по-безопасно да нямаш име.

Никой от двама им не проговори повече. Продължиха да следват бълбукащото сребристо поточе, което не след дълго ги изведе до развълнуваното море и до тресавището, чиито треви също се люлееха като вълниста коса, разресвана от вятъра.

За мъжа и жената, застанали на едно малко възвишение над него, звуците на вятъра и блатото бяха като хиляди човешки гласове — шептящи, мърморещи, въздишащи, мълвящи загадъчни слова… Хиляди тихи дихания, които раздвижваха въздуха.

— Сега разбирам защо се нарича Шепнещото блато — тихо каза Дънкан.

— Така е, докато дойдат зимните гъски. После въздухът се изпълва с техните крясъци и блатото шепне само в малките часове на нощта.

— Радвам се, че го виждам такова, каквото е сега — със слънцето, което превръща върховете на тревите в пламтящи свещи. Прилича на църква секунди преди да започне богослужението.

— Да — прошепна Амбър. — Точно така. Тук витае усещане за съдбовност.

Двамата замълчаха, за да се насладят на царящия наоколо покой. След няколко мига обаче Белоножка изпъна шия и подръпна юздата — искаше свобода, за да пасе.

— Дали ще избяга, ако слезем? — попита Дънкан.

— Не. Белоножка е мързелива почти колкото Егберт.

— Тогава да й дадем малко отдих, преди да тръгнем обратно. — Дънкан скочи на земята и вдигна Амбър от седлото. Когато стъпи на крака, тя вдигна ръка и погали с пръсти бузата му и плътната, тъмна коприна на мустаците му. Той извърна глава и целуна ръката й с пламенна нежност, която я остави без дъх.

Амбър вдигна поглед към очите му и веднага разбра, че трябва да се отдръпне. Нямаше нужда да го докосва, за да е сигурна, че той я желае с дива, неистова като крясъка на орела страст.

— Много скоро трябва да тръгваме — промълви тя.

— Да. Но първо…

— Първо какво?

— Първо ще те науча да не се страхуваш от моето желание.