Елизабет Лоуел
Недокоснатата (3)

3

Дънкан се надигна рязко от леглото и изпъшка — болката го бе ударила в челото като чук.

— Лягай обратно — припряно каза Амбър. — Това е Ерик.

Очите му се присвиха недоверчиво, но той все пак се подчини и се предаде на нежните й ръце, които го притискаха здраво към леглото.

Яростният лай и уплашените гъши крясъци, които долетяха откъм двора, подсказаха на Амбър, че хрътките на Ерик са открили птичарника й. В мига, в който тя отвори входната врата, кучкарят изсвири с рога си, за да усмири възбудените животни.

Най-младата, още необучена хрътка обаче не се подчини. Току-що беше съзряла един гъсок и доволна, че е открила лесна плячка, се спусна към него с победоносно ръмжене. Гъсокът изпъна дългата си шия, вирна глава, разпери крале и изсъска заплашително.

Но кучето продължаваше да се приближава.

— Ерик — извика Амбър, — спри го!

— Нека се научи.

— Но…

Дългокраката, рунтава хрътка се хвърли към гъсока. Той замахна светкавично с дясното си крило и кучето отхвръкна назад. Скимтейки от болка и изненада, то се надигна на крака и бързешком се върна при глутницата с подвита опашка.

Ерик се изсмя толкова гръмко, че уплаши сокола, кацнал на закрепената към седлото му пръчка. Сребърните звънчета, окачени на каишката му, зазвъняха стреснато. Соколът разпери изящните си криле и нададе остър, пронизителен писък.

В отговор Ерик изсвири също толкова пронизително. Птицата тутакси вдигна глава и отново изписка. Но този път писъкът беше различен, различен бе и отговорът на Ерик.

Соколът прибра крилете си и притихна.

Балетите и рицарите, които съпровождаха Ерик, се спогледаха крадешком. Необичайната му способност да се разбира с дивите животни и птици неизменно предизвикваше изумление и подозрения. Макар че никой не се осмеляваше да го нарече открито магьосник, много хора тайно го смятаха за такъв.

— Кротко, красавице — нежно каза Ерик и погали птицата с голата си ръка. На другата имаше дебела кожена ръкавица, за да предпазва китката му от ноктите на сокола по време на лов.

— Роби — обърна се Ерик към кучкаря, — отведи хрътките и хората ми в гората. Нарушавате спокойствието на Амбър.

Амбър понечи да се възпротиви, но един поглед от Ерик я накара да замълчи. Без да каже и дума, тя изчака шумното изтегляне на кучетата, конете и хората обратно към гората.

— Как е непознатият? — попита без предисловия Ерик.

— По-добре от твоята хрътка.

— Може би следващия път Непослушко ще се подчини на командата на Роби.

— Съмнявам се. Младите, незрели мъжки същества като него притежават много хъс, но малко ум.

— Щях да се обидя, ако не бях голям и зрял мъж — каза той.

Амбър ококори очи.

— Нима? Откога, милорд?

Усмивката на хубавото му лице светна и угасна за миг. Без да каже нищо, той зачака вести за големия и зрял мъж, който лежеше в леглото й.

— Той се пробуди — каза тя.

Дясната ръка на Ерик хвана държката на меча, с който не се разделяше никога.

— Как се казва? — попита той.

— Не си спомня.

— Какво?

— Не си спомня никакви имена от миналото си, дори своето собствено.

— Хитра лисица — отбеляза Ерик. — Знае, че е в ръцете на врага си и…

— Не — прекъсна го Амбър. — Той изобщо не знае дали е норманец или саксонец, дали е слуга или господар.

— Да не е омагьосан?

Амбър поклати глава. Тежестта и блясъкът на кичурите, които се спуснаха по раменете и пред лицето й й напомниха, че още не е успяла да сплете както трябва косите си. Тя тръсна раздразнено глава, вдигна качулката на пелерината, за да ги скрие и каза:

— Не открих нищо подобно.

— Какво друго почувства?

— Смелост. Сила. Чест. Щедрост.

Ерик вдигна вежди.

— Светец — сухо обобщи той. — Каква изненада.

Амбър си спомни твърде непривичното за един светец желание на Дънкан да я притежава и по високите й скули изби ярка руменина.

— Имаше и объркване, и болка, и страх — рязко каза тя.

— Ах, тогава значи е човек. Какво разочарование.

— Ти си истински дявол, Ерик, син на Робърт от Севера!

Ерик се усмихна.

— Благодаря. Приятно е поне някой да оценява характера ми.

Амбър се помъчи да сдържи смеха си, но не успя.

— Какво друго? — попита той.

Веселието й се стопи.

— Нищо.

— Какво?

— Нищо.

Соколът разпери криле, доловил безпогрешно раздразнението на господаря си.

— Защо е дошъл в Спорните земи? — попита строго Ерик.

— Не си спомня.

— Накъде се е запътил?

— Не знае.

— Дължи ли вярност на някой господар, или е свободен рицар?

— Не знае.

— По дяволите! — изсъска Ерик. — Малоумен ли е?

— Не! Просто не помни нищо.

— Ти докосна ли го, за да провериш дали казва истината?

Амбър си пое дълбоко дъх и кимна.

— Какво почувства?

— Когато се мъчи да си спомни нещо, чувствам объркване. Ако продължи да се опитва, блесва ослепителна светлина и остра болка…

— Като мълния?

— Би могло да се каже — каза тя.

Очите на Ерик се присвиха и се превърнаха в две тесни кехлибарени цепки.

— Какво има? — попита той след миг мълчание. — Никога досега не си била толкова неуверена.

— Никога досега не си ми водил мъж, намерен в безсъзнание в Каменния пръстен.

— Това укор ли е?

Амбър въздъхна.

— Извинявай. Откакто го доведе, почти не съм спала. Беше ми много трудно да го върна от мрака.

— Да. Виждам това по сенките под очите ти.

Тя се усмихна отпаднало.

— Амбър, какъв е той? Приятел или враг?

Точно от този въпрос се бе страхувала.

— Приятел — прошепна Амбър. Но честността и привързаността й към Ерик я принудиха да добави: — Поне докато възвърне паметта си. Тогава ще стане отново това, което е бил преди да го доведеш при мен. Приятел, враг или свободен рицар, необвързан с никого.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш за него?

— Той не е престъпник, нито звяр, който яде себеподобните си. Беше мил с мен, въпреки страха си.

Ерик изръмжа.

— Но?

— Но ако паметта му се върне, възможно е вече да не се смята за наш приятел. А може и да се окаже някой отдавна изчезнал братовчед и да се зарадва, че най-после си е у дома. Той и само той ще каже.

— Ако си възвърне паметта…

Ерик мълчаливо погали лъскавия гръб на сокола, обмисляйки думите й. Не можеше да се отърве от натрапчивото чувство на безпокойство. Нещо не беше наред. Знаеше го. Само че не знаеше какво точно.

— Ще си я възвърне ли? — попита той.

— Не знам.

— Помъчи се да отгатнеш.

Амбър потръпна. Не искаше да мисли какво би станало, ако паметта на Дънкан се върне. Ако се окажеше любим и враг в едно…

Това щеше да я съсипе.

Не искаше да мисли и за обратната възможност. Не възвърнеше ли паметта си, Дънкан нямаше да намери покой, щеше да обезумее от напразни опити да си спомни незапомнени имена и неизпълнени обети, щеше да се измъчва, че е станал клетвопрестъпник.

Това щеше да го съсипе.

Сърцето й се вледени. Не можеше да причини такава болка и такова безчестие дори на враг, нито на мъжа, който бе откраднал сърцето й с едно докосване, с една усмивка, с една целувка.

— Аз… — Гласът й се прекърши.

— Да, малката ми? — попита Ерик, обезпокоен от странния й златист поглед.

— Не знам — каза тя с треперещ глас. — Може да ни сполетят толкова много злини. И толкова малко добро.

Живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.

— Май е най-добре да отведа непознатия в Стоун Ринг — каза Ерик.

— Не.

— Защо?

— На шията му има свещен кехлибар. Той е мой.

Непоколебимостта в гласа й едновременно изненада и разтревожи Ерик.

— Ами ако си възвърне паметта? — попита той.

— Какво от това?

— Може да се окаже опасен.

— Щом такава е божията воля…

Гняв пламна в гърдите на Ерик. Соколът изпищя, а конят му захапа юздата и подскочи неспокойно. Ерик укроти жребеца и успокои птицата, без нито за миг да откъсва поглед от немигващите очи на Амбър.

— Не те разбирам — каза той. — Ще изпратя валетите си да вземат този мъж веднага щом свърши ловът.

Амбър рязко вдигна глава.

— Както желаете, господарю.

— Проклятие, да не си обладана от духове? Просто се опитвам да те предпазя от един мъж без име.

— Той има име.

— Ти ми каза, че не си спомня името си.

— Така е — отвърна тя. — Аз му дадох име.

— Какво име?

— Дънкан.

Ерик отвори уста, сетне я затвори толкова рязко, че зъбите му изтракаха.

— Защо точно Дънкан?

— Трябваше да го кръстя някак. „Тъмен воин“ му приляга.

— Дънкан — каза с равен глас Ерик.

В далечината се чу рог — хрътките бяха пуснати да подгонят птиците, да ги подплашат и да ги накарат да излетят в небето, където щяха да ги погнат соколите на рицарите. Чул призива на ловния рог, соколът на седлото на Ерик изписка разочаровано.

Писък на друг сокол чучулигар отекна високо над главите им. Ерик вдигна очи и се взря в ясното небе с поглед, хищен като поглед на ловджийски сокол.

Малката, свирепа птица се спусна като мълния надолу, развявайки след себе си сребърните каишки, които блестяха на слънчевата светлина. След няколко мига соколът и жертвата му изчезнаха зад едно скалисто възвишение, но Ерик и за миг не се съмняваше кой е излязъл победител.

— Касандра ще се сдобие с вкусна яребица още преди аз да съм хванал и една дива патица — отбеляза той. — Дева Мариан лети с обичайната си смъртоносна грация.

Амбър затвори очи и въздъхна скришом, доволна, че Ерик се е отклонил от неудобната тема за странника, когото беше нарекла Дънкан.

— Касандра ще дойде при теб за вечеря — каза той. — Аз също. Бъди тук. Погрижи се мъжът, когото наричаш Дънкан, също да е тук.

Амбър впери поглед в студените, топазени очи на вълка, който живееше спотаен в нейния приятел от детинство, и вирна брадичка. Отвръщайки на погледа му с присвити очи, не по-малко студени от неговите, тя кимна.

— Слушам, господарю.

Усмивката на Ерик проблясна за миг под тъмнозлатистата му брада.

— Имаш ли още от пушения елен?

Амбър кимна.

— Добре — каза той. — Защото ще бъда гладен.

— Ти винаги си гладен.

Ерик се разсмя, пое сокола на китката си, пришпори жребеца и препусна в галоп към гората. Озарена от слънчевата светлина, косата му приличаше на златен огън, а конят му — на сива буря.

Амбър остана загледана след тях, докато не се скриха от очите й. Когато понечи да се върне в къщата, соколът чучулигар се издигна с нов крясък към небето в търсене на втора жертва. Амбър вдигна глава и се ослуша, но не чу тропот на копита. Явно Касандра, за разлика от Ерик, щеше да изчака да свърши лова, за да говори с нея.

С въздишка на облекчение тя се прибра в къщата и тихичко затвори вратата. После също толкова тихо я залости с една дебела дървена греда. Така никой нямаше да може да влезе, освен ако не насечеше вратата с брадва.

— Дънкан? — промълви Амбър. Никакъв отговор.

Страх впи острите си нокти в сърцето й. Тя се спусна към леглото и дръпна завесите на балдахина.

Дънкан лежеше обърнат на една страна, с отпуснато тяло и затворени очи. Амбър протегна ръка и докосна челото му. От устните й се изтръгна въздишка на огромно облекчение. Сънят му беше дълбок, но нормален.

Контрастът между здравите, мощни очертания на раменете му и фината дантела на ленения чаршаф я накараха да се усмихне. Тя нежно отмахна косата от челото му, наслаждавайки се на топлата му, гладка кожа.

Дънкан се размърда, но не за да се обърне, а за да се премести по-близо до нея, примамен от допира й. Ръката му намери нейната, обгърна я и я задържа до челото му. Амбър понечи да се отдръпне, но той я притисна по-силно.

— Не — прошепна тя, усетила, че започва да се събужда, и го погали по бузата с другата си ръка. — Спи. Дънкан. Оздравявай.

Дънкан потъна отново в сън, но не пусна ръката й. Амбър изрита обувките от нозете си и приседна на ръба на леглото, опитвайки се да се пребори с изтощението от последните дни и нощи.

Не можеше да спи, не още. Трябваше да мисли, да търси, да намери онази едничка нишка в оплетените им съдби — нейната и на Дънкан, — която може да ги поведе към честит живот, вместо към преждевременна смърт.

Всичко е в неговата памет. Или в безпаметството му.

Всичко е в предсказанието.

Да. Предсказанието. Трябва да се погрижа нищо повече от думите му да не се сбъдне. Боя се, че сърцето ми вече е отнето, но тялото и ума ми не са.

Нещата трябва да останат такива. Не бива да го докосвам.

Но при самата мисъл дълбоко у нея се надигна мълчалив вик на протест. Докосването до Дънкан бе най-върховното удоволствие, изпитвано от нея, Недокосваната.

Той е забранен за мен.

Не. Между нас е забранено само докосването на влюбените. Само така тялото ми ще си остане каквото е.

Недокоснато.

И предсказанието няма да се сбъдне.

Умората най-после превзе Амбър. Клепачите й се затвориха, тялото й се отпусна назад. Беше заспала още преди главата й да докосне възглавницата. Почувствал тялото й до себе си, Дънкан се размърда, прегърна я и потъна отново в оздравителен сън.

Сгушена в люлката на тези забранени за нея обятия, Амбър се потопи в дълбините на най-спокойния и блажен сън в живота си.

Събуди се чак когато в здрача навън отекна напевен вълчи вой. Първото, което усети, бе необичаен покой. Второто — странна топлина, която я обгръщаше като слънце. А третото — голото тяло на Дънкан, притиснато към нейното, и дясната му ръка, обхванала гръдта й.

Непознат огън запламтя в тялото й. По лицето й плъзна гореща червенина. Тя понечи да се измъкне от прегръдката на Дънкан, но той измърмори нещо насън и я притисна още по-плътно към себе си. Сладостното усещане, обзело цялото й същество, я накара да изстене тихичко от удоволствие.

Не! Точно това е докосването, което ни е забранено!

Божичко, но защо е толкова прекрасно?

Вълкът се обади отново, призовавайки събратята си на лов.

Амбър въздъхна и предпазливо се измъкна от леглото. Когато видя, че Дънкан се разбужда, тя побърза да го приспи с нежни милувки и тихи слова. Скоро той отново се отпусна и задиша равномерно и спокойно.

Амбър с облекчение се отдалечи от леглото. Трябваше да говори с Ерик и Касандра насаме. Така щеше да е много по-безопасно за Дънкан.

Тя наметна на раменете си мантия от зелена вълна и я закопча с голяма сребърна тока с форма на полумесец. Токата беше изпъстрена с древни руни, които придаваха на кованото сребро едновременно изящество и тежест. Когато Амбър отмести дървената греда от вратата и пристъпи навън, полумесецът засия в здрача, сякаш бе направен точно за това — да събира светлина и да озарява тъмните нощи.

Едва беше затворила вратата зад гърба си, когато по пътеката откъм гората се зададе Касандра. Идваше пеша, облечена в обичайната си алена рокля, украсена по ръбовете със сини и зелени шевици. В мрака обаче дрехата й изглеждаше почти черна.

Светлата й, почти безцветна коса, беше сплетена и прибрана под тънка червена кърпа. Самата кърпа бе пристегната около главата й с венче от усукани сребърни нишки. Роклята й имаше дълги, широко разкроени ръкави.

Въпреки че също като Амбър нямаше семейство, Касандра изглеждаше досущ като знатна лейди. По-стара и по-мъдра, тя бе отгледала Амбър като своя собствена дъщеря. Но сега не направи и опит да прегърне детето, което бе отхранила. Беше дошла в къщата като пратеничка на Стоун Ринг, а не като приятелка и учителка на Амбър.

Амбър усети, че кожата й настръхва от безпокойство.

— Къде е Ерик? — попита тя, като се огледа.

— Помолих го да дойде малко по-късно, за да се видя с теб.

Амбър се усмихна, макар че изобщо не й беше до смях.

— Успешен ли беше денят за Дева Мариан? — поинтересува се тя.

— Много. А за теб?

— Аз не ходих на лов.

— Имах предвид задачата ти да научиш нещо повече за мъжа, когото Ерик е намерил в Каменния пръстен — меко каза Касандра.

Пронзващият й сив поглед се взря изпитателно в младата жена. Амбър трябваше да положи неимоверни усилия, за да не трепне и да не избъбри, заеквайки, първото, което й мине през ума. Понякога мълчанието на Касандра можеше да бъде по-смущаващо и от предсказанията й.

— Не се е пробуждал от сутринта — каза тя, — а тогава се събуди само за няколко минути.

— Какви бяха първите му думи, когато се събуди?

Амбър сбърчи вежди в опит да си припомни.

— Попита ме коя съм — отвърна тя след малко.

— На какъв език?

— На нашия.

— С акцент?

— Без.

— Продължавай.

Амбър се чувстваше като ученичка, която не си е научила урока. Не знаеше отговорите на въпросите, а и да ги знаеше, се боеше да ги произнесе.

— Попита дали е пленен — каза тя.

— Така ли? Странен въпрос от устата на един приятел.

— Съвсем не е странен — отвърна Амбър. — Ерик беше завързал ръцете и краката му за леглото.

— М-мм — бе единствената реакция на Касандра.

Амбър не каза нищо повече.

— Не си много щедра на думи — отбеляза възрастната жена.

— Следвам твоите напътствия, Посветена — отговори смирено Амбър.

— Защо си толкова сдържана?

— Защо ме разпитваш, като че съм непознат, заловен да шпионира в крепостта?

Касандра въздъхна и й протегна ръка.

— Ела — каза тя. — Нека се поразходим в този час, в който не е нито ден, нито нощ.

Амбър се ококори. Касандра рядко посягаше да докосне някого, особено пък нея, на която докосването винаги причиняваше дискомфорт, а често и болка.

С изключение на докосването на странника. То й причиняваше неземна наслада.

— Касандра? — прошепна тя. — Защо?

— Изглеждаш ми уплашена, дъще. Докосни ме и ще разбереш, че аз не съм сред враговете ти.

Амбър колебливо допря пръсти до ръката на другата жена. Както винаги от нея струеше дълбока обич и мъдър, остър ум.

— Искам само да бъдеш щастлива, Амбър.

Искреността в думите й потече към Амбър като бистра, сияйна река.

Момичето се усмихна горчиво и отпусна ръка. Съмняваше се дали Касандра знае какво щастие й носеше допира до Дънкан.

А дори да знаеше, едва ли щеше да пожелае на своята възпитаница такова щастие.

Когато мъдрата жена се обърна и бавно се отправи към обляната в лунна светлина морава зад къщата, Амбър я последва и тръгна до нея.

— Разкажи ми за мъжа, когото си решила да наричаш Дънкан — каза Касандра.

Думите й бяха меки като самия здрач, но зад тях се криеше строга заповед.

— Какъвто и да е бил, преди да се появи в Каменния пръстен — отвърна Амбър — в момента не знае нищо.

— А ти какво знаеш за него?

— По тялото му има следи от битки.

— Тъмен воин…

— Да — прошепна Амбър. — Дънкан.

— Значи навярно е жесток.

— Не.

— Откъде си толкова сигурна? Един вързан мъж не може да стори нищо повече от това да се опита да се освободи — било със сила, било с хитрост.

— Аз срязах въжетата.

Касандра нададе тихо възклицание и се прекръсти.

— Защо?

— Знаех, че няма да ми стори нищо лошо.

— Откъде? — Още докато задаваше въпроса, Касандра се досети за отговора и го зачака със страх.

— Както обикновено. Докоснах го.

Сплела ръце, Касандра се олюля като върба, подухната от вятър.

— Когато той дойде при теб — попита тя с напрегнат глас, — вечер ли беше?

— Да — отвърна Амбър.

„Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки.“

— Полудяла ли си? — извика Касандра ужасено. — Да не би да си забравила? Затуй бъди като слънцето, скрито в кехлибара — недокосвана и недокосваща. Забранена.

— Ерик поиска да докосна непознатия.

— Трябваше да откажеш.

— Отказах. Но тогава Ерик изтъкна, че не съществува човек на неговата възраст, който да няма име. Затова предсказанието няма да…

— Не се опитвай да учиш един сокол да лети — сърдито я прекъсна Касандра. — Знаеше ли мъжът името си, когато се пробуди?

— Не, но това може да се промени всеки момент.

— Пресвета Богородице, отгледала съм една безразсъдна глупачка!

Амбър искаше да се защити, но не можа да измисли какво да каже. Когато не беше до Дънкан, безразсъдството на поведението й я ужасяваше.

Ала беше ли до него, всякакво друго поведение бе невъзможно.

Двете жени се обърнаха като по команда, за да се върнат в къщата. И като по команда се заковаха на място.

На няколко крачки пред тях стоеше Ерик.

— Гордееш ли се с постъпката си? — кисело го попита Касандра.

— Добра вечер и на теб — каза той. — Какво съм сторил, та да бъда тъй жестоко пронизан от острия език на една Посветена?

— Амбър е докоснала мъж без име, който е дошъл при нея обгърнат в мрачни сенки. Донесен, би трябвало да добавя, от един млад титан, в чиято глава има толкова мозък, колкото има и у една каменна стена!

— А какво трябваше да направя? Да го изкормя като пъстърва за осоляване?

— Можеше да изчакаш аз да…

— Не вие управлявате Стоун Ринг, мадам — прекъсна я хладно Ерик. — Управлявам го аз.

— За съжаление — измърмори Касандра с печална усмивка.

Ерик изсумтя сърдито.

— Уважавам мъдростта ти, Касандра, но вече не съм твой ученик, та да ми даваш нареждания като на валет.

— Така е. И така трябва да бъде.

— Поне по този въпрос сме на едно мнение — каза Ерик, после добави с усмивка. — Тъй като е невъзможно да върнем назад вече стореното, какво предлагаш да правим оттук насетне?

— Да се опитаме да наклоним везните на съдбата така, че да донесе живот вместо смърт.

Той сви рамене.

— Смъртта винаги следва живота. Това е напълно естествено.

— Напълно естествено е моите предсказания да се сбъдват.

— И така да е, в случая не са изпълнени всички части на предсказанието — изтъкна Ерик.

— Той е дошъл при нея, обгър…

— Да, да — прекъсна я нетърпеливо той. — Но нито сърцето, нито тялото и душата й са негови.

— Не знам за душата и тялото — тросна се Касандра, — но сърцето й вече му принадлежи.

Ерик стрелна Амбър с изненадан поглед.

— Вярно ли е?

— Аз разбирам трите части на предсказанието по-добре от всеки друг — каза Амбър. — Нито една от тях не се е сбъднала.

— Може би все пак ще трябва да го изкормя като сьомга — промърмори Ерик.

— Внимавай да не излезе, че така подписваш собствената си смъртна присъда — предупреди го Амбър със спокойствие, каквото далеч не изпитваше.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти трябва да отидеш на север, за да браниш Уинтърланс от викингските набези. Но ако не си тук, братовчедите ти ще завземат Стоун Ринг.

Ерик погледна Касандра.

— И без моите предсказания знаеш амбициите на своите братовчеди — сухо каза гадателката. — Бяха толкова сигурни, че лейди Ема ще умре, без да остави наследник на Робърт, че още преди смъртта й започнаха да се бият помежду си за властта над Стоун Ринг, Сий Хоум, Уинтърланс и останалите владения на Робърт.

Без да каже и дума, Ерик отмести очи към Амбър.

— Дънкан се смята за могъщ воин — обясни му тя. — Може да ти бъде много полезен.

Погледът й следеше изпитателно лицето му изпод притворените й клепки. Питаше се дали наистина се вслушва в думите й или просто се преструва, ала без да го докосне нямаше как да разбере със сигурност. На лунната светлина очите му трепкаха със забулен блясък като очи на вълк.

— Продължавай — каза той.

— Дай му време да оздравее. Ако паметта му не се върне, той ще ти даде обет за вярност и подчинение.

— Значи според теб той е саксонски или шотладски свободен рицар, който си търси могъщ господар?

— Доста такива рицари се присъединяват към теб.

— Така е — измърмори Ерик.

Касандра понечи отново да се възпротиви, но той я изпревари и се обърна към Амбър.

— Ще ти дам две седмици, докато проуча миналото на непознатия. Но само ако ми отговориш на един въпрос.

Амбър зачака въпроса със затаен дъх.

— Защо толкова се безпокоиш за съдбата на мъжа, когото си нарекла Дънкан? — попита Ерик.

Гласът му бе спокоен, но в очите му имаше опасен блясък.

— Когато докоснах Дънкан… — Думите замряха в гърлото й.

Ерик мълчеше и чакаше.

Под прикритието на дългите свободни ръкави Амбър стисна юмруци. Опитваше се да намери начин да му обясни, че според нея в ръцете му е попаднал един от най-добрите воини, раждани някога.

— Дънкан няма спомени — каза бавно тя, — ала съм готова да се закълна, че с меч в ръка той е един от най-великите воини в света — Достоен да се мери дори с теб, Ерик, когото хората наричат не само Магьосника, но и Непобедения.

Касандра и Ерик се спогледаха многозначително.

— С Дънкан на своя страна ти би могъл да отстояваш властта си над земите на лорд Робърт дори ако викингите, норманците и братовчедите ти се съюзят срещу теб — заяви уверено Амбър.

— Може би — каза Ерик. — Но се боя, че твоят велик тъмен воин е от хората на Доминик льо Сабр или на Шотландския дук.

— Може и да си прав. Но не и ако паметта на Дънкан не се върне. — Амбър си пое дълбоко дъх. — Тогава той ще бъде твой.

Възцари се тишина, в която Касандра и Ерик обмисляха внимателно предложението й.

— Колко си безжалостна, малката ми — каза накрая Ерик като се ухили. — От теб би излязъл чудесен ловджийски сокол.

И той се засмя.

Касандра обаче не се засмя.

— Сигурна ли си, че Дънкан няма да си върне паметта?

— Не — отвърна Амбър.

— А ако си я върне?

— Ще разберем дали е приятел или враг. Ако се окаже приятел, Ерик ще разполага с безценен съюзник. Струва си да се рискува, нали?

— А ако се окаже враг? — попита Ерик.

— Поне няма да ти тежи на съвестта, че си постъпил като страхливец, убивайки един беззащитен човек, поразен от мълния.

Ерик се обърна към Касандра.

— Мадам?

— Това не ми харесва.

— Защо?

— Предсказанието — лаконично отговори тя.

— Ти какво би ме посъветвала да направя? — попита той.

— Да отнесеш непознатия в гората и да го оставиш някъде гол, както си го открил, за да намери сам пътя си.

— Не! — възкликна Амбър, преди да успее да се сдържи.

— Защо? — попита Касандра.

— Той е мой.

Яростта в тихия й глас сепна останалите. Ерик извърна очи към Касандра. Тя гледаше Амбър така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Кажи ми нещо — предпазливо каза възрастната жена. — Какво почувства, когато го докосна за пръв път?

— Изгрев — прошепна Амбър.

— Какво?

— Беше като изгрев след безкрайно дълга нощ.

Касандра затвори очи и се прекръсти.

— Ще се допитам до моите рунически плочки — каза тя.

Амбър въздъхна облекчено и погледна с надежда Ерик.

— Ще чакам две седмици и нито миг повече — заяви той. — Ако дотогава се разкрие, че твоят Дънкан е неприятел…

— Да? — прошепна тя.

Ерик сви рамене.

— Ще постъпя така, както бих постъпил с всеки разбойник, който се навърта край моите крепости. Ще го обеся на първото дърво.