Елизабет Лоуел
Недокоснатата (19)

21

Амбър лежеше будна в разкошното легло, което бе нейно от деня на женитбата й с Дънкан. При всеки по-силен порив на вятъра, при всяко изтрополяване на суграшицата отвън по каменните стени, при всеки долетял от долните етажи глас сърцето й затуптяваше два пъти по-бързо.

Сетне тя затаяваше дъх и се вслушваше напрегнато да чуе към вратата й да се приближават стъпки.

Дънкан ще дойде при мен тази нощ.

Трябва да дойде.

Ела при мен, тъмен воине. Позволи ми да те докосна по единствения начин, по който допускаш да бъдеш докосван.

Позволи ми още веднъж да се слея с теб.

Само веднъж.

Мога да докосна душата ти, ако ми позволиш.

Само веднъж…

Но нито един от звуците, които достигаха до слуха й, не идваше от изкачването на Дънкан по спираловидната каменна стълба към спалнята й.

Часовете се нижеха един след друг, есенната суграшица продължаваше да шиба каменните стени на крепостта. Накрая Амбър осъзна, че ще остане сама сред бурята. Че точно тази нощ Дънкан няма да дойде при нея — точно тази нощ, когато срещата лице в ръце със смъртта бе разбудила в него жаждата за живот, радостта просто да е жив.

Тази нощ Дънкан би бил твърде уязвим, твърде безпомощен пред своята кехлибарена вещица. Тя знаеше това. Той също.

Амбър рязко се надигна и отмахна завивките, фината й, прозрачна ленена нощница засия с призрачно сияние — отражение на угасващия огън в огнището. Кехлибареният медальон на гърдите й светеше приглушено като тлеещ въглен.

Очите й светеха по същия начин, забулени от мрак, който нямаше нищо общо с тъмната нощ.

Тя наметна мантията на раменете си, вдигна качулката и се отправи към спалнята на господаря на крепостта. Не й трябваше нито свещ, нито лампа. Присъствието на Дънкан бе огън в черната нощ, сочеше й пътя тъй сигурно, както зората сочи пътя на настъпващия ден.

Дори пътечката към Дънкан да се виеше през гъста гора или каменист, криволичещ дол, Амбър не можеше да я загуби.

В коридора нямаше никого. Единственият човешки звук бяха гласовете на стражите по бойниците на крепостната стена. Амбър тръгна безшумно по дървения под. При всяка бърза стъпка мантията се люлееше и галеше глезените й.

Пред вратата на Дънкан нямаше валет, защото не бе имал време да си избере такъв сред многото млади момчета, копнеещи да изучават изкуството на войната от легендарния Шотландски чук. Нещо повече, вратата на господарската спалня бе даже полуотворена — знак за самоувереността на спящия вътре воин.

Дънкан навярно си бе легнал късно, реши Амбър, когато обгърна стаята с поглед. В огнището все още бумтеше силен огън. По свещниците още горяха свещи. Върху раклата до леглото имаше газена лампа със скъсен фитил, от която се разнасяше аромат на розмарин. До лампата проблясваше със студен блясък бойният чук, както винаги готов за битка.

Златистата светлина на свещите потрепери, когато Амбър влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си. Дънкан не помръдна. Тя и не очакваше да помръдне. Макар да не владееше Познанието, той умееше като Посветен да усеща инстинктивно кога го дебне опасност.

И кога — не.

Наметката на Амбър се свлече с тих шепот на пода. Нощницата я последва, обгръщайки наметката като нежен облак. Светлината на огъня заискри в златистите й коси, в кехлибара на гърдите й. Безшумно като пламък на свещ Амбър легна на леглото до Дънкан.

От тялото му се носеше леко ухание на билки, което й подсказа, че преди да си легне, той е подирил успокоение в топлата вана. Същото ухание лъхаше и от собствената й кожа, защото и тя бе потърсила покой в утешителната прегръдка на водата.

Ала в действителност копнееше за една друга прегръдка, не утешителна, а пламенна, за тялото на Дънкан, приютено в нейното.

Амбър посегна и дръпна завивките. Приглушената светлина озари голия гръб на Дънкан. Той лежеше на една страна, с гръб към нея. Голите му, силни рамене бяха и изкушение, и предупреждение.

Тъмен воин, който умее да кара чука да пее.

Нежно като пеперуда, пиеща цветен нектар, пръстите на Амбър се спуснаха по гърба на Дънкан. Но макар и жадувано, докосването й причини болка. Яростният конфликт в душата му, свирепият сблъсък на истини не спираше дори насън.

„— И твърдиш, че никога не си ме мамила. Явно на това ви учат вас, Посветените — как да разнищите човек така, че накрая да не остане нищо друго, освен безчестие.

Тялото ми те познава. Никоя друга жена не го е карала да реагира така.

Значи сме загубени, вещице. Твоята душа отдавна е продадена на дявола.

Ти си огън в кръвта ми, в плътта ми, в душата ми.“

Ала когато всички истини бъдеха премерени и претеглени, една оставаше да тежи повече от всички: думите на Глендуидския вълк, отекващи като гръм в тишината.

„Въпреки всички съмнения, въпреки всички изкушения, ти си мъж, който държи на думата си. А думата ти бе дадена на мен.“

За Дънкан да престъпи тази дума би било равносилно да се самопогуби. Да я спази, означаваше да погуби Амбър. И двете възможности бяха непоносими.

Едната бе неизбежна.

„Ако я обичах, нямаше да мога да направя това, което трябва да направя.“

Болка, която бе и негова, и нейна, прониза Амбър, разсече сърцето й, проряза душата й.

— Както се опасявах — прошепна тя, — това ще те погуби.

Ако у Дънкан не бушуваше същият неистов копнеж да я докосва, да се потопи в нея, да я люби до забрава, чак докато не му останат сили да се бори със себе си поне за известно време… ако не бе всичко това, допирът до него щеше да е за Амбър като да пъхне ръката си в бумтящото огнище.

Вместо това докосването до Дънкан бе горчиво-сладостно мъчение, което обливаше душата й в кръв.

Не го ли докосваше, душата й също се обливаше в кръв.

Кръв, изтичаща капка по капка към мрака.

И както се опасявах, това погубва мен.

Но Амбър не отмести ръка. Кожата на Дънкан бе гладка, опъната, топла. Силните мускули на гърба му я привличаха неудържимо. Нежните й пръсти галеха стегнатата му плът, наслаждавайки се на огромната му мощ, пренебрегвайки болката.

— Толкова си силен във всичко, мой тъмен воине — прошепна тя. — Защо нямаш сила да приемеш това, което не може да бъде променено? Ти си огън в кръвта ми, в плътта ми, в душата ми.

Мускулите трепнаха, Дънкан се размърда и се обърна по гръб. Лицето му се извърна към нея. Амбър затаи дъх, но той не се събуди.

— Ако можеше да приемеш — прошепна тя, — щеше да можеш да ме обичаш въпреки всички истини, узнати твърде рано и казани твърде късно.

Дънкан продължаваше да диша дълбоко, равномерно. При всеки дъх кехлибареният медальон на шията му се повдигаше и спускаше с приглушен блясък.

Амбър въздъхна и се поддаде на изкушението да прокара ръка по къдравите косъмчета, покриващи гърдите му. Те настръхнаха, погъделичкаха нежно дланта й.

Амбър наведе глава, целуна рамото му и притисна лекичко буза до мускулестата му гръд над сърцето, за да почувства ритъма на пулсиращия в него живот.

— Да можех да те докосна. Само веднъж.

Нейде дълбоко в себе си, подсъзнателно, Дънкан усещаше присъствието й. Амбър долавяше това по промяната в него, по постепенното заглъхване на яростните конфликти, изтласквани от горещата, чувствена вълна, която се надигаше изпод допира й.

Макар че откакто узна истинското си име, Дънкан не бе допуснал между двама им нищо повече от най-примитивна физическа близост, някога ласките й му бяха доставяли удоволствие. Тогава бе подтискал възбудата си само за да удължи блаженството на любовната игра.

Сега, когато бе заспал, нейните милувки отново му доставяха удоволствие. Усещаше как той попива нейната наслада от допира до него с жаждата, с която изсъхналата земя попива дъжда.

— Това ти е липсвало и на теб — прошепна Амбър. — И ти си жадувал за нежност и страст.

Откритието я изпълни с облекчение. Бояла се бе, че мракът в душата му може да е погълнал цялата му нежност. Тя наведе глава, за да го целуне отново.

След миг ръката му я сграбчи болезнено силно за косата. Дънкан беше буден.

И разярен.

— Не те искам — процеди през зъби той. — Не искам дори да те докосвам.

Въпреки че пороят на желанието, струящ между телата им, опровергаваше думите му, те все пак я нараниха.

— Това обещание ли е? — попита предизвикателно тя.

— Кое?

— Че няма да ме докосваш тази нощ.

— Да, вещице. Няма да те докосна!

На устните й трепна триумфална усмивка, хищна като блясъка в очите на Дънкан. Усмивка, която навярно щеше да го стресне, ако не бе толкова заслепен от гняв. Усмивка, пълна с женска неумолимост.

— Тогава махни ръката си от мен — каза Амбър, — или ще сметна, че не държиш на думата си.

Дънкан отдръпна ръка като опарен.

— Махай се — изръмжа той.

Вместо отговор Амбър просто се взря в него за няколко мига. Сетне ръката й се стрелна с бързина, достойна да съперничи с бързината на Саймън, за да отмахне напълно завивките и да открие, че и по тялото на Дънкан няма нищо друго, освен кехлибарен медальон.

Нищо, което да скрие желанието му — тръпнещо, мощно, пулсиращо в едно с все по-бързия ритъм на кръвта във вените му.

От устните на Амбър се отрони доволен, мъркащ звук.

— Махай се! — повтори с леден глас Дънкан.

Тя се усмихна и прокара пръсти по гърдите му към корема, приближавайки бавно пламтящата сърцевина на желанието му. Дънкан посегна да сграбчи ръката й, ала осъзна, че не може. Това би означавало да престъпи думата си.

— Вещица.

Разярен и заедно с това възбуден до полуда, Дънкан гледаше как изящните пръсти на Амбър се промъкват все по-близо и по-близо до изопнатата му мъжественост. В последния миг обаче те се отклониха, описвайки полукръг през тъмните, гъсти косми.

— Би могъл да повикаш на помощ Саймън — предложи тя.

Усмивката й показваше задоволството й от дилемата на Дънкан. Пръстът й погали сгъвката между мускулестия му торс и краката.

Дъхът му изсвистя през стиснатите му зъби.

— Саймън ми няма никакво доверие — изтъкна Амбър. — И изобщо не ме харесва.

Сетне впи нежно нокти в бедрата му и почувства как го облива вълна на огнено желание. Пръстите му се забиха в мекия дюшек. Заповяда си да не чувства нищо.

Амбър се засмя полугласно. Усещаше всичко, което ставаше в душата му. Каквото и да казваше разумът, тялото знаеше от какво се нуждае.

И то веднага.

— Саймън би се радвал да ме изхвърли от леглото ти — измърмори тя.

После разтвори длан върху бедрото му, наслаждавайки се открито на огромната му сила. Контрастът между нежните й пръсти и грубата мощ на тялото му възбуди Дънкан толкова силно, че той с мъка потисна стона си.

— Но аз не бих се радвала да ме откъснат от теб — прошепна Амбър, като се наведе към него.

Косите й се разпиляха по бедрата му като хладен водопад. Въпреки че си бе забранил да реагира, той изпъшка.

Тя се усмихна и заби нежно зъби в издължения мускул на бедрото му. Горещата ласка на езика й опари кожата му.

Тръпка премина през тялото му, през нейното тяло.

— Тази нощ си като зимно вино — приглушено промълви Амбър. — Тъмно, силно.

Нов стон се изтръгна от гърдите на Дънкан.

— Иска ми се да пия от теб, да те вкусвам от глава до пети — прошепна тя.

Връхчето на езика й остави огнена диря от коленете до пъпа му.

— Иска ми се да направя… всичко.

Със сподавен стон Дънкан стисна мускулите на краката си и покри слабините си с ръце в опит да предотврати по-нататъшна интимност.

— Не би ли предпочел да го държат моите ръце? — попита Амбър.

— Не — изръмжа той, стиснал зъби.

— Наистина ли? Затова ли с всеки миг става все по-грамаден? Надяваш се да ме уплашиш?

Дънкан нямаше друг отговор освен отговора на тялото си, който се опитваше да скрие или поне да пренебрегне.

Амбър обаче го знаеше не по-зле от него. А по-добре. Неговото и нейното желание, слети в едно.

— Няма да се получи, тъмен воине. Колкото и страховит да стане мечът ти, аз мога да го приютя в своята ножница. Знаеш това не по-зле от мен. — Тя се засмя тихо. — Не, всъщност ти познаваш тази ножница много по-добре. Толкова пъти си я изучавал до дъно.

В отговор от устните му се изтръгна нисък звук, пълен с безпомощен гняв. Амбър го тласкаше към пропастта, и то само с думи. Тялото му знаеше какво иска, крещеше отчаяно какво иска.

И знаеше къде да го намери.

— Махни ръцете си — приглушено каза Амбър. — Дай ми свободата, за която копнеем и двамата.

— Не! Аз не те искам!

Амбър не успя да сдържи смеха си, въпреки болката от упоритостта, с която я отхвърляше Дънкан.

— Напротив, свенлив рицарю — каза тя. — Та ти не можеш да скриеш желанието си дори с две ръце.

Нямаше начин да скрие от нея и огъня, бушуващ в него. При всяко докосване жаждата му се изливаше като порой в Амбър.

А Амбър се грижеше да го докосва непрекъснато.

Смеейки се, тя започна да изкушава ръцете му да се отместят от слабините. Зъбите й го хапеха дръзко. Устните й го измъчваха с милувките си. Топлият й дъх обливаше кожата му. Езикът й се плъзгаше между здраво стиснатите му пръсти.

После Амбър прокара пръсти по тъмната линия между стиснатите му бедра, като в същото време пое със зъби кутрето на ръката му и го засмука в устата си.

Дълбоко от гърдите на Дънкан се изтръгна дрезгав стон. Огнено желание разтърси цялото му тяло, ръцете му трепнаха. Амбър мигновено плъзна ръка под тях и го обгърна с тънките си пръсти. Тялото му отново потръпна като ударено с камшик.

— Амбър — промълви през зъби той, — не!

— Да — прошепна задъхано Амбър. — Божичко, да! — Ръката й бе под неговата, сетне дъхът й, сетне езикът й.

— Амбър!

— Да, мой тъмен воине. Аз съм Амбър. А това е… — Тя опита вкуса му с език, погали го. — … това е прекрасно. Топло като котарак. Кораво като юмрук. Страховито като буря.

Когато езикът й се плъзна около набъбналата му плът, Дънкан направи последен опит да й избяга, като се завъртя на една страна. Амбър обаче реагира светкавично — обърна се заедно с него и отново се спусна отгоре му като огнен дъжд.

Тогава Дънкан осъзна, че няма накъде повече да отстъпва. Беше хванат в капан между устните й и ръката й, която се плъзгаше нагоре между бедрата му, за да го обхване в шепа.

— Всичко в теб е кораво — каза Амбър, като се засмя доволна. — Ти гориш като огън, тъмен воине, но аз те искам още по-горещ.

Тя се наведе отново към него. Езикът й започна да го обсипва с нежни, пламтящи ласки. Ситни капчици пот избиха по кожата му.

— Спри — дрезгаво промълви той.

— Да спра? — Смехът й бе плътен, доволен, хищен. — Не, мой твърдоглав воине. Та ти едва сега се разгаряш.

— Не мога… да издържа… още дълго.

— Знам. — Тръпка на удоволствие премина през тялото на Амбър. — Това ми харесва.

— Вещица — изръмжа Дънкан.

Ала в гласа му имаше повече наслада, отколкото гняв.

Зъбите й се впиха нежно в плътта му. Дънкан изруга полугласно, опитвайки се да се пребори с желанието, което го поглъщаше с всеки нов дъх, с всеки удар на сърцето му, с всяка пламенна ласка.

Но точно когато екстазът бе на прага да надмогне усилията му да се сдържа, Амбър спря да го гали. Разкъсван между облекчението и разочарованието, Дънкан си пое дълбоко дъх в опит да успокои дивата си жажда.

Амбър отмахна нежно кичурите, прилепнали по пламналото му лице и го целуна по бузата като майка, утешаваща малко дете. Най-накрая ноктите на страстта освободиха Дънкан от свирепата си хватка, позволиха му отново да задиша равномерно. Той изпъшка и се отпусна по гръб на леглото.

Амбър се усмихна, целуна го по рамото и отново се плъзна като огън надолу по тялото му.

И като огън го запали.

Скоро Дънкан гореше още по-силно от преди, обзет от още по-мощна възбуда, треперещ от усилието да сдържа отчаяното си желание. Когато бе вече само на един дъх от екстаза, Амбър отново спря и отново го успокои.

А после отново го възпламени с ласките си.

— Стигни до края — процеди през зъби той. — Ще полудея!

— Скоро — измърмори тя.

— Скоро ще съм полудял!

Тя се засмя и прокара нокти по стегнатите му бедра. Сетне продължи да го гали, да го възбужда все повече и повече. Винаги обаче усещаше кога е стигнал до ръба и в последния миг го връщаше обратно.

Гореща пот изби по слабините на Дънкан. Амбър опита вкуса й, хареса го и опита другаде по тялото му. Навсякъде вкусът бе прекрасен.

В жилите на Дънкан потече не кръв, а огън, който го изгаряше до мозъка на костите. Никога не бе виждал Амбър толкова пламенна, страстна, съблазняваща. Тя го желаеше и бе твърдо решена да го има. Целия.

— Освободи ме от обещанието — каза той с прегракнал глас.

Смехът й го обля с топлина.

— Още не.

— Това е лудост. Аз трябва да те докосвам!

— Как?

Топъл, приглушен, натежал от желание, гласът на Амбър накара тялото му да потрепери в прилив на неудържим копнеж.

Внезапно тя се надигна, разкрачи се над слабините му и Дънкан почувства как се разтваря, за да го посрещне — гореща, влажна, тръпнеща. Уханието й завъртя главата му.

Но Амбър стоеше, без да помръдне, извисена над него, докосвайки почти неосезаемо плътта, която вече бе измъчила до краен предел.

— Свършвай — дрезгаво каза той. — Ти ме желаеш толкова силно, колкото те желая аз. Усещам го.

— Винаги ще бъде така. До последния ми дъх.

— Тогава ми позволи да сложа край на това мъчение!

— Това, което ме е хванало за бедрото и ме дърпа надолу, не може да е твоята ръка, нали? — попита Амбър.

Дънкан изруга яростно и отдръпна ръка.

— Без да искам — каза той.

— Знам. Почувствах изненадата ти.

— Никакви тайни ли нямам от теб? — гневно попита Дънкан.

— Имаш много. Но само една от тях има значение.

— Коя е тя?

— Твоята душа, тъмен воине. Тя е заключена за мен.

— Твоята за мен също.

— Не — прошепна Амбър. — Тази нощ аз ти я давам, дъх по дъх.

Дънкан искаше да отговори, но думите бяха погълнати от дрезгавия вик, който се изтръгна от гърдите му, когато Амбър се плъзна върху него, поемайки го цял в себе си с едно бавно, галещо движение.

Екстазът изригна в нея още по средата му. Конвулсиите на плътта й и треперещите й викове скъсаха и последната нишка, на която се държеше способността му да се владее. В мига, в който проникна до дъното на пламтящите й глъбини, той се вля в нея като огромна, пулсираща вълна, която го разтърси цял.

А после всичко започна отначало.

Играта и съблазняването, интимните милувки и сладкото мъчение. Прошепнатите думи и докосванията, които го караха да тръпне от удоволствие. Неочакваните целувки и нежните ухапвания, едновременно жилещи и галещи.

Докато свещите догаряха и огънят гаснеше, Амбър пламтеше все по-ярко, изливаше страстта си, себе си в Дънкан, който също пламтеше заедно с нея, също се изливаше в нея и усещаше как бива поглъщан със същата жажда, с която я поглъщаше сам той.

Една прошепната молба, едно опростено обещание — и ръцете на Дънкан най-после бяха свободни да докосват, устните му — да целуват, тялото му — да потъва дълбоко в огнените бездни на горящата Амбър. Тя пиеше страстта му и му я връщаше удвоена, издигаше и двама им все по-нагоре и по-нагоре във висините на екстаза, описвайки с езика на тялото една любов, която не можеше да бъде описана с думи, един копнеж, който не можеше да изрече на глас.

— Позволи ми да вляза в теб — така, както ти влезе в мен.

„Тогаз живот честит може да разцъфти.“

Когато накрая и в двама им не остана нищо неизгоряло, нищо неизпепелено, те за един миг се спуснаха от трескавите висини на екстаза в спокойните дълбини на съня. Но и сега Амбър се притискаше отчаяно към Дънкан в стремеж да сподели с него и своите сънища така, както бе споделила всичко друго от себе си.

„Позволи ми да докосна душата ти.

Само веднъж.“

Ала споделени бяха не нейните, а неговите сънища — мрачният вихър в него, който бушуваше по-свирепо от всякога, не укротен, а пришпорен от пълното й себеотдаване.

Не след дълго Амбър отвори очи, разбудена от бурята, която вилнееше в душата на Дънкан. Когато осъзна какво бе заложила и загубила в тази нощ на безумие, леден ужас скова цялото й тяло.

Беше се изпълнила и последната част от предсказанието.

А Дънкан повече от всякога бе далеч от нея, погълнат от битката със самия себе си. Той беше дал дума.

Не на нея.

Мракът се сгъстяваше, капка по капка, дъх по дъх. Една душа се бе отдала, една душа стоеше заключена. Недокосната.

Касандра греши. Душата му ще остане непокътната, защото той не ме обича.

Неспособна да издържа повече на болката от допира до Дънкан, Амбър бавно се отдръпна от него и стана от леглото. С треперещи ръце тя свали кехлибарения си медальон и го постави върху металната верига на бойния чук, дал прозвището на Дънкан. Сетне посегна още веднъж към него, ала не го докосна.

— Бог да е с теб, мой тъмен воине — прошепна тя, — защото аз не мога.

 

 

Мег погледна своя съпруг, който седеше срещу нея. Студената закуска, състояща се от хляб, месо и ел, стоеше почти недокосната върху голямата дървена маса в салона. Доминик се бе облегнал назад на стола и гледаше пред себе си с присвити очи. Пръстите на дясната му ръка барабаняха леко по бедрото му в такт с мрачната мелодия, която Ариана свиреше на своята арфа.

Саймън отряза още едно парче от еленското месо, наля малко ел в една изящна чаша и ги постави пред Ариана.

— Престани да караш арфата да плаче и яж — рязко каза той.

— Пак ли? Чувствам се като патица, която угояват преди да я заколят — измърмори тя.

Но въпреки това остави арфата и започна да яде. Решителният блясък в очите на Саймън й подсказваше, че е по-лесно да се подчини, отколкото да спори с него.

— Сънува ли нещо, Мег? — попита внезапно Доминик.

— Да.

— Друидски сънища?

— Да.

Очевидното нежелание на Мег да каже нещо повече му даде да разбере, че сънищата са били лоши… и че не са предложили изход. Пръстите му я погалиха по бузата.

— Малка соколице — каза тихо той, — аз трябва да намеря начин да осигуря мир в Блакторн. Искам нашето дете да се роди в спокойно време и място, не във война.

Мег целуна дланта му и впери в него очи, блестящи от обич.

— Каквото и да стане — прошепна тя, — никога няма да съжалявам, че съм дала живот на твоето дете.

Без да обръща внимание на другите в салона, Доминик я вдигна в скута си. Златните звънчета, вплетени в косите й, затрепкаха и запяха. Той я прегърна и зашепна на ухото й слова на обич.

Не след дълго арфата възобнови своята протяжна, изпълнена с тъга песен.

— Колко весела компания — възкликна насмешливо Ерик, прекрачвайки прага на салона заедно с кацналия на китката му сокол. — Често ли свириш на погребения, лейди Ариана?

— Това е една от жизнерадостните й мелодии — обади се Саймън.

— Бог да ни е на помощ — промърмори Ерик. — Спри, милейди. Ще разплачеш сокола ми.

Споменатият сокол разпери за миг криле, сетне се настани удобно и се зае да изучава човеците край себе си с нечовешко любопитство.

— Очаквах по това време да си при Дънкан — каза Доминик, — за да набиваш Познание в дебелата му глава.

— Сестра ми е прибягнала до по-сигурен метод — отвърна Ерик с лека усмивка. — Снощи е отишла при Дънкан.

Усмивката на Доминик бе копие на неговата.

— Това обяснява отсъствието им на утринната литургия.

— Да.

— Е, мога ли да се надявам, че ще получа жадувания мир?

Ерик се поколеба. После вдигна рамене. Соколът се размърда неспокойно на китката му и сребърните звънчета по верижката му зазвъняха.

— Нещо се е променило — каза Ерик. — Усещам го, но не знам какво е.

— Позволи ми да те осветля — долетя иззад гърба му гласът на Касандра.

Тонът й накара всички в салона да млъкнат. Ерик отстъпи крачка встрани, за да й направи място да влезе. Косата й, винаги сплетена и прибрана, сега беше разпусната и падаше на гъсти сребърни вълни по алената й пелерина. В ръцете й блестяха сребърни плочки, изписани с древни руни.

Соколът разпери отново криле и нададе пронизителен писък.

— Току-що си хвърляла сребърните плочки — каза глухо Ерик. Отговор не последва. Нямаше нужда. Очуканите старинни плочки в ръцете на Посветената сами обясняваха всичко.

— Какво узна? — попита той.

— Повече, отколкото исках. По-малко, отколкото се надявах.

Касандра пристъпи напред и застана пред Доминик и Мег.

— Друидска вещице — попита тя, — сънуваш ли сънища?

Мег погледна сребристите очи на възрастната жена и тутакси скочи на крака.

— Да — отвърна тя. — Сънувам.

— Би ли ми разказала сънищата си?

— Писък с цвят на кехлибар. Мрак, който се раздира като здрава тъкан, нишка по нишка.

Касандра кимна леко.

— Благодаря ти.

— За какво? В съня ми няма нищо утешително.

— Търсех потвърждение, не утеха.

Мег вдигна изненадано вежди.

— Замесени ли са собствените ми чувства — обясни спокойно Касандра, — трябва да внимавам, когато хвърлям сребърните плочки. Защото понякога виждам това, което ми се иска, а не това, което е.

— Какво видя? — попита Мег. — Ще ми кажеш ли?

— Предсказанието на кехлибара е завършено. Тя даде на Дънкан сърцето си, тялото си и душата си.

— Нямаше нужда да хвърляш плочките, за да знаеш, че това е неизбежно — каза Ерик.

Касандра кимна.

— Тогава защо си ги хвърляла? — попита той. — Те не бива да се използват с лека ръка.

— Така е.

Касандра погледна първо Ерик, после Доминик, а после се взря право пред себе си.

— Ерик, син на Робърт — каза тя, — и ти, Доминик, Друидски вълк. Вече можете да воювате, ако такава е волята ви. Амбър не ще ви спира повече. Няма повече да се…

— Какви ги говориш?! — прекъсна я рязко Ерик.

— … намесва във вашите мъжки игри на гордост, сила и смърт.

— Какво е направила? — извика Ерик.

— Дала е своя кехлибарен медальон на Дънкан.

Соколът изпищя така, сякаш кръвта му бе станала на огън. Но дори писъкът на птицата не можа да заглуши смразяващия, яростен мъжки рев, който долетя от горния етаж и отекна в салона. Касандра наклони глава на една страна, сякаш звукът й доставяше удоволствие. Усмивката й бе жестока като зимна буря.

— Страданията на Дънкан вече започнаха — тихо каза тя. — Страданията на Амбър скоро ще свършат.

Доминик отмести поглед от Посветената към Ерик.

— Какво иска да каже тя? — попита настойчиво.

Нов вик отекна в салона. Преди още ехото да заглъхне, горе се разнесоха ужасяващи звуци — звън, трясък, пукот. Сякаш битка се бе разразила в господарската спалня на крепостта.

— Саймън — каза Доминик, като скочи на крака.

— Да!

Рамо до рамо двамата братя се втурнаха по каменните стъпала, водещи към спалнята на Дънкан. Гледката, която ги завари там, ги накара да се заковат на прага.

Дънкан беше обезумял. Чисто гол, с изключение на двата кехлибарени талисмана на шията му, той стоеше насред стаята, стискайки в ръка бойния чук. Устните му се бяха разтеглили в зловеща гримаса на болка или ярост, а може би и на двете.

С един скок той се метна към леглото, дръпна завивките и ги хвърли в огъня. Огнището за миг се изпълни със сивкав дим, сетне пламъците изригнаха с още по-голяма ярост.

Чукът свистеше и се въртеше в смъртоносна мъгла, движен с нечовешка мощ. Внезапно тежката глава се спусна и една дървена маса стана на трески, които Дънкан изрита в огъня. После чукът запя отново в зловещ дует с яростния рев на Дънкан, описвайки широки кръгове над главата му. Рамката на леглото беше размазана и също нахрани бушуващия огън.

Гледката не бе непозната на Доминик. В разгара на тежка битка мнозина мъже загубваха всичко човешко в себе си, оставаше единствено яростта.

— Няма да го усмирим с добро — прошепна той на Саймън.

— Да.

— Трябва да го хванем, преди да се е нахвърлил на хората в крепостта.

— Ще донеса някакво въже от оръжейницата.

Доминик измъкна меча си.

— Побързай, братко.

Беше го казал сам на себе си. Саймън вече тичаше към стълбите. Върна се бързо с едно дълго въже. Доминик чакаше на прага, хванал тежкото си черно наметало в една ръка и меча — в другата. Щом се появи Саймън, той прибра меча.

— Когато омотая чука в наметалото си, ти омотай Дънкан с въже достатъчно да задържи мечка.

В мига, в който понечи да се спусне напред, Доминик долови зад гърба си стъпките на Мег. Ръката му се стрелна и й препречи пътя към стаята.

— Стой настрана — тихо каза той. — Дънкан е обезумял от ярост. В момента не познава никого, най-малко себе си.

Чукът продължаваше да реже въздуха със злокобно свистене. Мебелите се трошаха един след друг като порцелан. Един единствен удар превърна раклата в подпалки, които бързо излетяха в огъня. Оставаха само една по-малка ракла и гардеробът.

Доминик изчака чука да се завърти отново и замахна. Наметалото му оплете желязната глава в диплите си. Преди Дънкан да успее да дръпне веригата, за да я освободи, Доминик го удари с все сила в корема и го просна на пода. Тежкото падане остави Дънкан без дъх.

Ала и това не бе достатъчно да го усмири. Лудостта му бе придала свръхчовешка сила и той несъмнено щеше да отблъсне нападението и да се развихри отново, ако не беше бързината на Саймън. Благодарение на нея двамата братя след кратка борба успяха да го омотаят с въжето от глава до пети.

Дънкан нададе един последен, ужасяващ рев и напрегна всичките си мускули, за да разкъса въжетата. Лицето му почервеня от усилие, ала дори неговата огромна мощ не стигаше да се пребори и с Доминик, и със Саймън, и със здравото въже. Постепенно изопнатото му от напрежение и ярост тяло се отпусна.

Дишайки тежко, Саймън и Доминик изтриха потта от лицата си и предпазливо се изправиха. Дънкан лежеше неподвижно, с отворени очи, които се взираха в нищото. Доминик вдигна наметалото си и покри с него голото му тяло.

— Сега, Мег — обърна се към съпругата си той. — Теб той познава най-добре.

— Дънкан — тихо каза Мег. — Дънкан.

Главата на Дънкан бавно се завъртя към нея.

— Меги?

— Да, Дънкан. Какво се е случило?

Последната искрица на лудост в очите му угасна. Сега вече в тях нямаше никаква светлина.

— Отиде си — простичко каза той.

— Какво?

Отговор не последва.

Мег пристъпи напред, коленичи до него и нежно приглади назад кичурите, полепнали по потното му чело.

— Амбър ли? — попита тя. — Тя ли си е отишла?

— Светлината… — Тръпка разтърси мощното тяло на Дънкан. — Тя взе светлината със себе си, Меги.