Елизабет Лоуел
Недокоснатата (14)

16

Мъждукането на една угасваща свещ зад пищните драперии на леглото стресна Дънкан в неспокойния му сън.

Опасност!

Той посегна към левия си хълбок за меча, както правеше често в дванадесетте дни, изминали от сватбата му. И чак тогава осъзна, че е полузаспал и напълно гол.

Макар да си повтаряше, че всичко е било само сън, Дънкан се измъкна от леглото и започна да пали свещ след свещ. Едва когато в стаята не остана ни едно сенчесто ъгълче, в което биха могли да се спотайват врагове, той легна в леглото тъй тихо, както бе станат.

— Дънкан?

Дънкан се стресна отново и се обърна наляво, откъдето бе дошъл този тих глас, който му бе едновременно познат и странно чужд. Една мисъл пробяга като черна мълния през мрачните сенки на съзнанието му.

Тя не е част от моето минало.

Опасност!

Обграден съм от врагове.

Опасност!

Ала по-пресните му спомени отхвърляха с презрение предупрежденията на тази тъмна част от неговото съзнание. Не опасност, а буйна страст бе открил той в Стоун Ринг.

Полудявам ли?

А може би умирам, разкъсан между мрачните сенки и кехлибарената светлина, които се борят за душата ми?

Единственият отговор на тези въпроси бе дълбоката, натежала от противоречия тишина в него.

Случайни фрагменти от забравеното минало се въртяха в главата му като калейдоскоп — имена без лица, места без имена, лица без места. Беше като платно, което невидими ръце едновременно тъчаха и разплитаха, чиито нишки непрекъснато се късаха и губеха.

Понякога — това бяха най-тежките мигове — сенките се отдръпваха от паметта му. И тогава Дънкан разбираше що е отчаяние: черен лед, който смразява всичко.

Той се страхуваше от завръщането на паметта си.

Какво става с мен? По дяволите, защо се боя от това, за което копнея?!

Дънкан въздъхна тежко и стисна главата си с две ръце.

Нежни, топли пръсти погалиха неговите.

— Мой тъмен воине — прошепна Амбър. — Успокой се.

Дънкан не издаде и звук.

Горещи сълзи опариха страните на Амбър. Беше почувствала неговата болка.

И страха му.

И тя като него усещаше бавното оздравяване на паметта му. Виждаше лица там, където доскоро имаше само сенки, чуваше имена там, където доскоро бе тишина, долавяше как совалката на времето снове неуморно. Платното бе още в началото си, шарките по него още не личаха, но и това щеше да стане. Сигурна бе в това.

И тогава Амбър щеше да разбере какво означава гневът на един горд воин, победен с хитрост, а не в открит бой.

Още е прекалено рано. Дънкан е с мен от твърде малко време. Две седмици, преди да се оженят, и по-малко от две седмици след това. Твърде малко време, за да се научи да ме обича.

Божичко, ужасно малко.

Само любовта може да прости такава измама. Ако Дънкан си спомни всичко прекалено рано, никога няма да ми прости.

Никога няма да ме обикне.

И смъртта със сигурност ще долети.

Дали бе произнесла с устни името на Дънкан или го бе призовала само със сърцето си, Амбър не знаеше. Знаеше само, че в следващия миг двамата бяха прегърнати, вкопчени един в друг толкова силно, че не й остана дъх.

— Безценна Амбър — каза с предрезнял глас той. — Какво бих правил без теб?

Нови сълзи опариха очите й, задушиха гърлото й.

— Щеше да си по-добре, отколкото бих била аз без теб — прошепна тя. — Ти си сърцето в гърдите ми.

Дънкан почувства горещия порой на сълзите й и разхлаби леко прегръдката си.

— Не плачи — каза той. — Беше само един лош сън, няма от какво да се тревожиш.

Амбър знаеше с увереността на Посветена колко малко прилича на сън онова, което ставаше в съзнанието му, и знаеше, че Дънкан го знае не по-зле от нея.

Но си даде вид, че приема тази изречена от загриженост лъжа. Подобно на Дънкан тя нямаше никакво желание да дири сред разпокъсаните, преплетени нишки на паметта му истината, от която се боеше повече, отколкото от смъртта.

— Дънкан…

Беше по-скоро милувка, отколкото дума, защото я бе произнесла с устни, притиснати към пулсиращата вена на шията му.

За миг Дънкан застина напълно неподвижно, сетне потръпна. Напрежение, което нямаше нищо общо с яростната битка в съзнанието му, изопна тялото му. Чувствената тръпка, която разтърси в отговор тялото на Амбър му даде да разбере, че тя е усетила начаса обзелото го желание.

Ала вече знаеше, че това желание е и нейно. За краткото време, изминало от сватбата им, бе успял да се увери, че тя не само откликва на неговата страст, но и че сама го желае също толкова силно, независимо дали я докосваше или не.

Амбър идваше при него, когато той стоеше до някой от тесните прозорци на крепостта и се взираше мрачно в дъжда навън.

Събудеше ли се първа сутрин, тя се сгушваше до него, галеше го с нежните си ръце и се смееше доволно, когато видеше как отпуснатото му тяло се стяга под допира й.

Всеки ден преди обяд излизаше на езда с него, споделяше с него всичко, което знаеше за гората, полята и хората от крепостта.

Вечер тя отпращаше прислужника му и го къпеше сама, учеше го на обичаите на Посветените за пречистване на плътта и на свой ред попиваше с наслада неговите обяснения за обичаите на къпане на сарацинските султани.

А очите й винаги грейваха, когато сутрин Дънкан идваше при нея, след като бе изслушал жалбите на слугите и селяните. Винаги се усмихваше радостно, когато в стаята си вдигнеше поглед от някой древен ръкопис и го видеше да я съзерцава, застанал на прага.

Стотици, хиляди бяха начините, по които Амбър му показваше колко е щастлива да бъде негова съпруга и любима.

— Ти си слънце, което свети и в най-дъждовния ден — промълви той.

Нови сълзи бликнаха от очите на Амбър и се плъзнаха по кожата му. Дънкан се отпусна по гръб и я притегли към себе си.

— Без теб — прошепна той, — едва ли щях да оцелея в битката, която се води в главата ми.

— Мой тъмен воине…

Болка стегна гърлото й по-яростно и от сълзите. Нежните слова на обич останаха да горят в нея, да изгарят безмълвно сърцето й.

Тя се притисна още по-силно към тялото на своя съпруг. Неговата сила и топлина я привличаха все по-неустоимо с всеки нов миг, прекаран с него. Мисълта, че би могла да загуби Дънкан, дълбаеше душата й като кинжал.

— Дънкан — прошепна тя.

Дрезгавият й глас и горещите й сълзи, които обливаха рамото му, го изпълниха с нежност. Ръката му погали с обич косите й. Амбър размърда глава и нещо топло и влажно погали кожата му.

В първия миг Дънкан реши, че това са сълзите й. После разбра, че е връхчето на езика й, което обхождаше нежно линията на челюстта му.

— Изкушаваш ме — промърмори той.

Тръпка на удоволствие премина през тялото на Амбър като ехо от чувствената наслада в собственото му тяло. Дънкан бе престанал да се съпротивлява срещу дивото желание, което го обземаше при всеки неин допир, защото вече не се боеше, че Амбър откликва единствено на неговата жажда.

Беше се уверил, че нейната страст е огън, който винаги гори буйно, все едно дали сам или преплетен с огъня в него.

Ситните й зъби нежно захапаха изпъкналия мускул на рамото му. Скрит зад тях, езикът й погали кожата му. Трепереща въздишка облъхна целувката.

— Желаеш ли ме, безценна Амбър?

Нова трепереща въздишка.

— Да — прошепна тя.

Ала когато Дънкан понечи да я прегърне, Амбър се отдръпна.

— Не.

— Изглежда често мениш решенията си — усмихна се той. — Мога ли да направя нещо, за да…

Гласът му премина в стон на наслада, защото в този миг Амбър пъхна крак между бедрата му.

— Цветето вече е разцъфнало — промълви Дънкан. — Усещам топлината му.

— Цветето знае, че слънцето скоро ще изгрее. То иска всяко негово листенце да е разтворено, за да попие първия златен слънчев лъч.

— Слънцето вече изгря — каза с предрезнял глас той.

— Наистина ли?

Една малка ръка се пъхна под завивките и се плъзна надолу по голата му гръд.

Останалата част от тялото му бе също толкова гола.

Изящните й пръсти погалиха възбудената му плът. Меката й длан го обгърна. От гърдите на Дънкан се изтръгна възклицание, в което имаше и смях, и страст.

— Много добре знаеш, че е така — каза той. — Доказателството е в ръката ти.

— Само част от него. Боя се, че цялото не би се побрало и в двете ми ръце.

— Колко жалко.

— Наистина — измърмори Амбър.

— Проблемът има решение.

— В момента размишлявам над него.

— Легни по гръб, безценна Амбър. В тази поза ще можеш да размишляваш много по-дълбоко.

— Не мисля.

Смехът и чувствената нотка в гласа й накараха Дънкан да се усмихне. Огънят на страстта се разгаряше в него все по-нетърпеливо.

— А за какво мислиш? — попита той.

— Боя се, че ако ти кажа, ще припаднеш от шока.

— Няма такава опасност — нали съм легнал.

— Не съвсем.

— Е, по-голямата част от мен е легнала.

Амбър се усмихна и прокара пръсти по онази част от него, която не беше.

— Каква сладка, вещерска усмивка — каза Дънкан. — За какво си мислиш, та се усмихваш така?

— За две ръце… и за една уста. Ще стигнат ли?

В първия миг Дънкан не разбра. Тогава ръцете й обгърнаха мъжествеността му, кадифената топлина на езика й го погали. Диво желание разтърси цялото му тяло.

— Амбър!

Амбър вдигна поглед.

— Заболя ли те? — попита тя, като не спираше да го гали. Кръвта пулсираше лудо под милувките й, изопвайки плътта му още повече.

— Не — отвърна Дънкан.

— Шокирах ли те?

— Да. Не.

Той с усилие си пое дъх, за да облекчи тялото си, което се задушаваше от жажда за нова страстна целувка, от копнеж езикът й отново да опита вкуса му.

— Какво, не можеш да решиш ли? — попита Амбър, макар да знаеше отлично каква наслада му е доставила. — Може би това ще ти помогне.

И езикът и повтори сладостната милувка, като се спря най-дълго на онази част от него, която бе най-изкусително жива. И най-чувствителна.

— Казвала ли съм ти някога — промълви тя между целувките — колко много обичам да докосвам тялото ти?

— Ако продължаваш, ще се разнищя целия.

— Тогава ще се наложи да те изплета наново.

— Сърцето ми спира да бие само като си представя как го правиш.

— Сърцето може би, но не и плътта. Тя тръпне като жребец, предвкусващ битка.

Дънкан се разсмя въпреки огъня, който го изгаряше, разпалван от лудешкия бяг на кръвта във вените му и от Амбър, която го галеше с думи, с ръце, с език.

Усмихната, с пълното съзнание за възбудата, която предизвиква в него, Амбър тръсна глава и косите й се спуснаха като воал над слабините му. Но дори гъстите й, дълги къдрици не можеха лесно да го забулят целия. Страстта му надничаше дръзко изпод тях, настоявайки да бъде освободена.

Или разпалена още по-силно.

— А тази част от теб харесвам най-много — каза Амбър. — Толкова корава и при все това тъй гладка под пръстите ми — като излъскано сребро, стоплено от слънцето.

Силна тръпка премина през Дънкан, когато почувства как розовият пламък на езика й го облизва, как лумва цял. Две силни ръце се заровиха в косите на Амбър.

— Ела тук — дрезгаво каза Дънкан.

— След малко — прошепна тя. — Но преди това…

Устните й го обгърнаха, за да опитат вкуса и твърдостта му и да го обсипят с дъжд от целувки. Жаждата, изригнала в него, се предаде и на нея. Навярно всеки миг Дънкан щеше да я обърне по гръб, да разтвори бедрата й и да я обладае.

Но изведнъж Дънкан се надигна и придърпа крака й така, че я принуди да застане разкрачена над слабините му, пропита от същата страст, която караше тялото му да лъщи като намазано с масло.

Ръката му се провря между бедрата й за нежна милувка, сетне се отдръпна. Желанието й блестеше по пръстите му като разтопено злато. Без да откъсва очи от нея, Дънкан вдигна ръка към ноздрите си, за да вдъхне аромата на нейната страст.

— Следващия път — каза той — и аз ще опитам вкуса ти. Но не сега. Сега съм вече разнищен от твоите сладки устни.

— Изглеждаш ми съвсем цял — прошепна Амбър.

Пръстът й го докосна само за миг, но той й бе достатъчен да открадне горещата капчица, която не бе успял да задържи. Сетне тя прокара този пръст по устните си и се усмихна. От гърдите на Дънкан се изтръгна изтерзан стон. Нова капчица се надигна от дълбините на неудържимото му желание.

— Ела, вещице. Яхни дракона, когото сама призова с ласките си.

— Как се язди дракон?

— Ето така.

Ръцете му сграбчиха хълбоците й и я придърпаха към слабините му. Миг след това коравата му, набъбнала плът я разтвори. С вик на безумна наслада Амбър се плъзна върху него докрай, обзета от същия неистов копнеж, който изпълваше и него.

Опита се да произнесе името му, но не можа. Насладата в нея, слята с неговата, бе откраднала гласа й. Внезапният натиск на пръстите му върху хълбоците й разпръсна мислите й. Тя започна да движи бавно хълбоци, усещайки как всяко нейно движение разпалва още по-силно и неговото, и собственото й желание.

Дънкан понечи да ускори ритъма, но Амбър улови едната му ръка, целуна я и я постави на гърдите си.

— Доставя ти удоволствие да ме измъчваш — каза през зъби той.

— Да.

Пръстите му стиснаха острото й зърно и сладостна конвулсия — предвестник на екстаза — разтърси тялото й. А когато ръцете му започнаха да я галят по гърдите, зърната й набъбнаха, снагата й се изви назад като дъга, дъхът й секна. Сладката влага на страстта й опари съединените им тела.

— Да — прошепна Дънкан. — Искам да почувствам огъня в теб. Екстазът изригна в нея внезапно. Тялото й затрепери, силен вик се изтръгна от гърдите й. Един мощен, рязък тласък на Дънкан разтърси и двама им с пулсиращите тръпки на неговото освобождаване. Върховната наслада в него се предаде на Амбър, сля се с нейната в страховит ураган от огнена възбуда. Той продължи да люлее хълбоци, докато не я чу да крещи името му, разтърсена от нов екстаз.

Тогава Дънкан я прегърна и я притисна към гърдите си. Едва когато и двамата отново задишаха спокойно, той се надигна, за да я сложи по гръб и да се намести между бедрата й. Сетне я целуна продължително и страстно.

— С всеки следващ път ми доставяш все по-голяма наслада.

— Ти също — промълви Амбър. — Вече започвам да се плаша.

— Защо?

— По-голяма наслада от тази — прошепна тя — ще ме убие.

— А аз ще те съживя отново.

— Невъзможно е.

— Не. Неизбежно е.

— Не можем — прошепна Амбър, разбрала намеренията му. — Нали?

— Трябва. Ще го направим. Гледай ме — така, както аз гледах теб. Виж колко силно копнея за теб.

И Дънкан бавно се плъзна надолу по тялото й, като не спираше да я гали с устни и с думи.

— Отведи ме там, където няма сенки, а само огън — мълвеше той. — Дай ми цветето, което всеки път цъфти все по-красиво.

Амбър бе безпомощна срещу болезненото му желание. Дънкан също. То бе страст, по-силна от всичко, което бе изпитвал. Беше чувство, чието име той не знаеше, защото никога не бе и подозирал, че съществува.

Беше жажда сред сладка вода, нужда сред изобилие, глад сред пиршество.

Той не можеше да стигне до нея.

Сълзи изпълниха очите на Амбър, преляха по лицето й. Никога не бе мислила, че някой може да копнее така за нея, да я обсипва с целувки и нежни ласки, да облива с топлия си дъх гърдите й, корема, бедрата.

Тогава устните на Дънкан намериха горящата сърцевина на нейната страст и жадно се впиха в нея. Неочакваната ласка я прониза като мълния, изтръгна от гърдите й силен вик.

— Безценна Амбър — прошепна Дънкан, разтърсен от прилив на огнена възбуда, — кълна се, че чувствам как страстта те пронизва като мълния.

Зъбите му захапаха внимателно нежната пъпка. Езикът му започна да я гали бавно и всяка нова ласка караше Амбър да стене и да крещи името му. Накрая тя вече не можеше да произнесе дори тази едничка дума, защото бе останала без дъх, разпадаше се на парченца, гореше, умираше, погълната от екстаз, който нямаше ни начало, ни край.

Тогава Дънкан се сля с нея и двамата запламтяха заедно. Там, където нямаше мрачни сенки, само огън.

 

 

Амбър надникна в големия салон. Вътре имаше много слуги, ратаи и селяни. Ако се съдеше по израженията им обаче, само неколцина от тях все още чакаха да бъдат изслушани от своя сенешал.

— Свършихте ли, милорд? — попита тя.

Беше оставила Дънкан, за да преведе един особено труден откъс от ръкописа, който трябваше да даде на Касандра след завръщането й от север. Но веднага щом приключи с превода, побърза да подири съпруга си.

Когато не беше с него, Амбър бе неспокойна, сякаш се боеше, че някой може да й го отнеме.

— Ела, седни до мен — протегна ръка Дънкан. — Съвсем скоро ще свърша.

В мига, в който се докоснаха, тя почувства как напрежението и в двама им отслабва. В момента сенките в паметта му се бяха стаили. Той се бе съсредоточил изцяло върху настоящето и върху задълженията си на сенешал на Ерик.

Седнал на издигнатия в средата на салона подиум, Дънкан изслушваше споровете между подчинените си, разрешаваше ги, сетне изслушваше следващите. Докато правеше това, той галеше ръката на Амбър, припомняйки и на себе си, и на нея насладата и блаженството, в които се бяха потопили в часовете преди зазоряване, когато сплетените им тела бяха надвили спомените, дебнещи Дънкан като глутница вълци.

— Струваш ми се доста отегчен — прошепна Амбър.

— Вече стигам до извода, че всички прасета би трябвало да бъдат изклани — измърмори Дънкан, когато следващите двама васали пристъпиха към него.

Амбър видя просителите и се подсмихна.

— Сигурно Етелрод пак е оставил прасето му да опустоши градината на вдовицата Мери — каза тя.

— Често ли се случва?

— Толкова често, колкото Етелрод и вдовицата се въргалят в постелята й.

Дънкан я изгледа косо.

— Разбираш ли, прасето е много привързано към Етелрод — обясни Амбър тихо, за да я чуе само той.

— Не, не разбирам — прошепна той.

— Прасето следва Етелрод по петите като вярна хрътка.

Белите зъби на Дънкан пробляснаха под мустаците.

— Започвам да схващам — каза той. — Има ли Етелрод оградено място, което да е достатъчно здраво, за да държи прасето си в него?

— Не. И не може да си позволи да си направи. Той е само един беден крепостен селянин.

— Не искат ли да се оженят?

— Вдовицата е свободна селянка. Оженят ли се, децата им ще бъдат крепостни.

Сбърчил вежди, Дънкан погледна замислено двамината, които стояха плахо пред своя нов сенешал.

— Малко крепостни ли има Ерик? — попита съвсем тихо той.

— Не. Той е строг, но добър господар — отвърна Амбър. — Никой не бяга от служба при него.

— Верен васал ли е Етелрод?

— Да. Никога не е мързелувал или хитрувал.

— Какво мислят за него хората от крепостта? — продължи да пита Дънкан.

— Щом имат проблем, първо споделят с него и чак тогава — със свещеника или господаря на крепостта.

Без да пуска ръката на Амбър, Дънкан се обърна към мъжа и жената пред себе си.

— Вдовице Мери — каза той, — като изключим това, че Етелрод е крепостен селянин, има ли нещо друго, което те спира да се омъжиш за него?

Въпросът му така стресна жената, че трябваше да минат няколко мига, преди да отговори.

— Не, господарю. Той е усърден работник и е добър към по-слабите. Обаче…

— Обаче? — насърчи я Дънкан. — Говори, жено.

— Туй неговото прасе няма да ми припари в къщата. Освен ако не е набучено на шиш!

Васалите, които бяха останали в салона, за да гледат как работи новият им сенешал, избухнаха в смях. Двубоят между вдовицата и прасето предизвикваше много шеги и забавление в крепостта.

Дънкан се усмихна и насочи лешниковия си взор към селянина, който стоеше смутено насред салона. Възлестите му ръце мачкаха неспокойно шапката, а обутите в чифт протрити обувки крака бяха плоски като дъно на каруца.

— Етелрод, имаш ли нещо против да вземеш вдовицата за своя съпруга? — попита го Дънкан.

Ярка червенина плъзна по брадясалите бузи на мъжа чак до набразденото от бръчки чело.

— Не, ссър — заекна той. — Тя е добра жена.

— Тогава разрешението на проблема с прасето е ясно — заяви Дънкан. — В деня, в който се ожениш за вдовицата Мери, ставаш свободен селянин.

Етелрод бе толкова слисан, че успя само да отвори уста и пак да я затвори.

— Като сватбен подарък от сър Ерик — продължи Дънкан — ще получиш достатъчно дърва, за да построиш здрава кочина.

Хор от одобрителни викове, смях и поздравления огласи големия салон. За по-малко от две седмици васалите бяха одобрили напълно сенешала на крепостта.

Преди още гълчавата да стихне, Дънкан се изправи заедно с Амбър.

— Ела да пояздим заедно — каза той. — Твоите разкази за крепостта и васалите в нея са ми не само полезни, но и много приятни.

— Къде ще отидем този път?

— Там, където ходим всеки ден — отвърна Дънкан, кимайки на васалите, които им правеха път.

— На юг през селцето Уайлд Роуз, през нивите и през гората — усмихна се Амбър. — Това е любимият ми маршрут за езда. Бълбукането на потока Уайлд Роуз е като звънлив смях.

Само два коня чакаха в двора. В Стоун Ринг бяха останали толкова малко годни да се бият мъже, че Дънкан не искаше да ги натоварва излишно. Двамата с Амбър не се нуждаеха от ескорт. Откак Ерик бе обесил пилигрима, край крепостта нямаше и следа от разбойници.

Дънкан вдигна Амбър на коня й, сетне яхна своя и както обикновено провери дали мечът и чукът са на мястото си — движение, което бе за него естествено като самото дишане.

Двата коня изтрополиха през двора и по здравите греди на подвижния мост и продължиха на юг. По време на ездата Амбър отговаряше на многобройните въпроси на съпруга си за всичко наоколо: чия е тази или онази нива и добре ли се обработва, кой е свободен и кой — крепостен селянин, кой е болен и кой — здрав.

— Струва ми се, че яздим по този път не за да чуеш потока — каза Амбър, когато най-после навлязоха в гората.

— Яздим по него, за да ми помогнеш да опозная крепостта.

— А хълмът Хок Хил, който се издига недалеч оттук, предлага много добра гледка към земите й.

Дънкан кимна.

— Ерик не сбърка. От теб ще стане добър сенешал — отбеляза тя.

— Бих бил много по-полезен на Ерик като воин.

— Той не се съмнява във воинските ти умения.

— Тогава защо не ме взе в Уинтърланс, където от викинги човек нямало къде игла да хвърли, ако се вярва на слуховете? — ядосано възкликна той.

— Ти си по-полезен за него тук. Ето, миналата събота един от братовчедите му е идвал да души наоколо и да разпитва васалите.

Дънкан изръмжа.

— Сега братовчедите на Ерик вече знаят — продължи Амбър, — че Стоун Ринг има нов сенешал, когото васалите почитат много.

Дънкан мълчеше. Амбър се извърна към него и видя, че той се оглежда наоколо с присвити очи, сякаш диреше нещо. А ръката му бе стиснала дръжката на меча.

— Дънкан? Какво има?

Дънкан се сепна и я погледна. Сърцето й спря, сетне заби като обезумяло.

За миг той не знаеше коя съм.

Той сведе очи към полуизвадения си меч, после погледна през рамо. Зад тях, разперени като огромно ветрило около мястото, където коларският път навлизаше в гората, нивите на Стоун Ринг се тъмнееха под ясното небе.

Отвъд нивите се виждаха високите зъбери и облаците, налягали лениво по тях като ханъми в харем, очакващи своя господар, за да му доставят наслада. А над всичко това се издигаше слънцето, чиято златна светлина се спускаше от небето като целебен благослов.

Дънкан се обърна и погледна напред. Господарската гора все още носеше есенната си премяна от жълти, червени и оранжеви листа. Замръзнали треви и мъхове се бяха вкопчили отчаяно в камъните и падналите клони. Под копитата на конете шумоляха листа, изсъхнали през последните три ветровити дни, в които не беше валяло.

Видяла, че Дънкан не възнамерява да отговори на въпроса й, Амбър се надигна на стремената и се наведе към него. Треперейки едва забележимо, пръстите й се сключиха около китката на ръката, която стискаше меча.

Не почувства нищо при допира до него — нищо, освен яростната битка в главата му.

— Познаваш ли ме? — попита напрегнато тя.

Дънкан я погледна изненадано и се засмя. Сетне взе ръката й и я целуна.

— Познавам те добре като собственото си сърце — каза той.

— Но преди малко ти ме погледна така, сякаш ме виждаше за пръв път!

Смехът в очите на Дънкан се стопи и в тях останаха само сенките, които го измъчваха неумолимо.

— Преди малко — каза той — бях изгубен в мрачни сенки.

Амбър въздъхна наскърбено.

— Част от мен непрекъснато крещи, че съм в опасност — добави мрачно Дънкан. — Другата постоянно й се присмива. Чувствам се като къс месо, ръфан от два вълка.

Той сплете пръсти с нейните. Двамата продължиха да яздят напред един до друг — бавно, почти без да разговарят, оставяйки ярките цветове на есента да разпръснат всички сенки.

Все още яздеха ръка за ръка, когато над главите им изневиделица се спусна тежка мрежа и оплете Шотландския чук.