Пол Дохърти
Шпионинът на краля (7)

Седма глава

Корбет чакаше пред стаята в края на белосания коридор, който тръгваше от голямата зала на Уестминстър. От време на време хвърляше поглед нагоре към дървения таван или отваряше някой от капаците на прозорците и гледаше към кралските градини, които цъфтяха под топлото пролетно слънце. Преди две седмици бяха акостирали в Дувър и той се бе отправил към Лондон, но там бе обзет от треска, от която чак главата и крайниците го боляха. Ланкастър му беше казал да си остане у дома, а останалите отидоха да се представят на краля.

Корбет беше прекарал дни наред под ревностните грижи на Ранулф, който винаги се тревожеше, когато господарят му се разболееше, защото ако умреше, трябваше да се прости с охолния си живот. Повикаха лекар, който искаше да му пусне кръв, за да пресуши треската и да източи вредните течности. Когато Корбет го заплаши, че ще му пререже гърлото, той бързо смени лечението и постави нефрит върху стомаха му, докато му даваше билкова отвара от див магданоз, чесън, джинджифил и канела, счукани на прах и размесени с топло вино. Корбет заспа и се изпоти, сънищата му бяха неспокойни заради треската и кошмарите, в които той отново преживяваше сцената, в която бе убил просяка от Париж.

Най-после се събуди. Чувстваше се слаб, но треската беше преминала. Лекарят се появи, явно учуден, че лекарството му е свършило работа, заръча на Ранулф какво да прави, прибра доста солидна сума и побърза да си тръгне, преди състоянието на пациента му внезапно да се влоши. Скоро Корбет възвърна силите си и няколко дни по-късно получи кралска заповед да се яви в Уестминстър. Чудеше се колко още ще трябва да чака, защото по звуците, които се чуваха иззад вратата, ставаше ясно, че Едуард пак е изпаднал в един от царствените си пристъпи на гняв. Най-после самият крал лично се появи в коридора и направи знак на Корбет да влезе. Вътре един уплашен писар седеше на масата и се опитваше да прикрие тревогата си, като се правеше, че чете какво е написал, а Ланкастър седеше на един стол, леко приведен, за да прикрие изкривеното си рамо.

И кралят, и брат му бяха облечени скромно в тъмни дрехи и наметки. Брошките, с които бяха закопчани и тежките им гравирани пръстени бяха единствените украшения. Стаята приличаше повече на военна квартира; два мръсни гоблена висяха накриво на стената; стенната факла беше изкривена, а не особено чистите рогозки бяха струпани на купчини. От погледа на Ланкастър, който излъчваше сдържано нетърпение и червените петна по скулите на краля, Корбет предположи, че между братята е имало яростен спор.

Едуард освободи писаря, погледна гневно към Корбет и му направи знак да седне на една пейка до стената.

— Седни, мастър Корбет — изръмжа той. — Едва ли имаш по-добри новини за мен. Пътуването до Франция се превърна във фарс, Филип ви е надхитрил, обидил и пренебрегнал. Не сте научили нищо, не сте постигнали нищо. Явно сте си тръгнали като бити кучета с подвити опашки.

— А твое величество — бавно каза Корбет — какво очакваше? Извини ме за откровеността, кралю, но се съмнявам, че бихме могли да заловим шпионина във Франция. Той е тук, в твоя съвет.

Едуард го погледна яростно, но писарят продължи.

— Първо — каза той, сгъвайки пръст, — убихме виновника за смъртта на Фовел и Поър; второ — знаем, че Уотъртън е под подозрение — Корбет кимна към Ланкастър. — По време на връщането ни докладвах подробно на графа. И накрая, знаем, че Филип крои нещо голямо и завладяването на Гаскония е само част от него.

Кралят уморено седна на един стол и притисна с длани главата си.

— Съжалявам — промърмори той и вдигна поглед. — Ти, Корбет, и брат ми сте единствените, на които вярвам. — Той подхвърли мръсно парче пергамент към Корбет. — Съобщение от Дейвид Талбът, оръженосец и кралски придворен. Последното, което получихме от него. Преди пет дни обезглавеното му тяло беше открито в една уелска долина — още една жертва на Филип.

Корбет бавно прочете писмото, написано набързо и тромаво.

Дейвид Талбът, оръженосец, до негово величество Едуард, крал на Англия. Приветствам те и ти желая добро здраве. Знай, че бях много зает с твоите дела в Уелс, графство Гламорган. Наблюдавах внимателно замъка и придворните на лорд Морган и въпреки че въпросният лорд наскоро сключи мир с краля, той заговорничи с кралските врагове зад граница. Видях френски кораби близо до брега; от тях слизаха хора и биваха отвеждани в замъка на лорд Морган. Разучих каквото мога и открих, че лорд Морган получава съобщения и от недоволните шотландски благородници. Вярвам, твое величество, че лорд Морган работи срещу твоите интереси и се е съюзил с враговете ти в страната и извън нея. Движещата сила зад всичко това, както знаеш, е Филип Френски; той възнамерява да конфискува владенията на твое величество във Франция и да вдигне Шотландия, Уелс и Ирландия срещу теб. Знай, че съм виждал същите тези френски кораби да разтоварват оръжие и че лорд Морган набързо е забогатял. Моля твое величество да се намеси, иначе ще изгуби много. Бог да те пази.

Написано в Нийт, март 1296 г.

Корбет погледна Едуард.

— Кой е този Морган?

— Уелски лорд, който доскоро воюваше с графа на Глостър. Предаде се и сключи мир с мен.

Корбет забеляза напрегнатото лице на краля.

— Защо тогава не го арестуваш като предател?

— Това са слухове — раздразнено отвърна Едуард. — Нямам доказателства, освен писмата на Талбът, а той е вече мъртъв.

Ланкастър стана и отиде до отворения прозорец.

— Слушай — тихо каза той, — всичко това е показателно. Поър, Фовел, Талбът и присъствието на французи в Уелс са симптоми на тежка болест — предателство. Открий предателя, унищожи го и всичко останало ще отмре.

Настъпи тишина. Едуард погледна брат си.

— Уотъртън — рязко смени темата той. — Той трябва да е шпионинът. Майка му е била французойка, има повече пари, отколкото би трябвало, дори баща му да е бил богат търговец. Има и още нещо — баща му беше поддръжник на Монфор.

Корбет се изправи и остро погледна краля. През 1265 г. дьо Монфор, великият бунтовник, вдигнал се на въстание срещу бащата на сегашния крал, Хенри III, най-после беше разбит в битката при Ившъм и убийствената гражданска война завърши. Лондонските търговци бяха възторжени поддръжници на дьо Монфор. Стотици от тях бяха убити или наказани. Старите рани все още боляха. Корбет беше наясно с това, защото години по-късно Едуард го беше използвал, за да открие и унищожи поддръжниците на мъртвия дьо Монфор.

— Твое величество — каза той, — имаме достатъчно доказателства. Арестувай Уотъртън и прекрати предателството му.

— Добре казано — отвърна Едуард, — но нямаш ли нужда от още доказателства?

— Не.

— Ами ако грешиш? Какво ще стане, ако Уотъртън е само пионка? Все пак, той е от свитата на Ричмънд, именно графът го препоръча, а точно Ричмънд изгуби Гаскония.

— Подозираш ли граф Ричмънд? — попита Корбет.

— Той е французин, има земи там и Бог знае защо се предаде на французите заедно с армията ми.

Едуард се изправи и закрачи из стаята.

— Французите — продължи той — започнаха атаките върху Гаскония през 1293 г. През есента на 1294 г. граф Ричмънд акостира с армията ми в Ла Реол и направи гарнизон там. През пролетта на 1295 г. французите обсадиха града и само след две седмици той предаде и града, и армията!

— И твое величество смята, че Ричмънд може да е предателят? — попита Корбет.

— Възможно е — отвърна Едуард.

— Ако предателят е в Уестминстър — намеси се Ланкастър, — как се свързва с французите? Филип няма пратеници в Лондон, всички пристанища и кораби се претърсват. Никой от шпионите ни във френските пристанища не е забелязал размяна на писма.

— Ами през Уелс или Шотландия? — с надежда попита Корбет.

— Не — отвърна кралят. — Сведенията пристигат твърде бързо. Филип само след дни разбира какво съм решил. Не — заключи кралят, — изпращат ги оттук.

— Пращат ли се писма до Франция? — попита Корбет.

— Официални писма до Филип — отвърна Едуард, — както и до заложниците.

— Заложници ли?

— Да, когато Ричмънд се предаде, някои от рицарите можеха да се откупят, само ако оставят заложници на французите — в повечето случаи деца. Пишат им редовно.

— Има ли някой от тях в съвета или свързан с делата му?

— Не — отвърна кралят. — Само Тъбървил, Томас дьо Тъбървил. Барон от Глостършър. Той е капитан на охраната.

— Може ли да ни подслуша?

— Не — отвърна Едуард. — Никой не може да подслушва през дъбови врати и дебели каменни стени. А и Тъбървил мрази французите, писмата му го доказват.

— Откъде знае твое величество?

— Копия от всички писма се пазят в архива на канцеларията.

— Приказки — прекъсна го рязко Ланкастър, — това са само приказки. Всичко сочи към Ричмънд. Защо не затворим него, Уотъртън, Тъбървил — всички, свързани с него?

Едуард стана и закрачи из стаята.

— Не — каза той, — още не му е времето. — Той посочи към Корбет. — Ще продължиш търсенето. Първо ще посетиш лорд Морган в Уелс и ще му зададеш няколко уместни въпроса.

Сърцето на Корбет замря, но един поглед към студените, уморени очи на краля му показа, че всяко възражение ще бъде безмилостно наказано.

Ден по-късно Корбет и Ранулф се готвеха за пътуването. Ранулф възрази, но Корбет сурово му заповяда да подготви дрехите, провизиите и конете, които щяха да им трябват. Самият писар бродеше по улиците, за да помисли върху последния си разговор с краля. Отиде до Чийпсайд — широката улица, която пресичаше града от изток на запад, беше главният търговски район на града с Житния пазар, кланиците, затвора Тун и големия водопровод, който снабдяваше града с вода.

Търговците бяха окачили табелите си, чергила ги пазеха от силното слънце. Търговията беше оживена. Продаваше се всичко — от панталони и пресни череши до позлатени шпори и батистени ризи с копринена дантела. Премина погребално шествие, водено от монах — мълчалива зловеща фигура с черно расо и набръчкано лице, което се подаваше от качулката. Опечалените се препъваха по пътя, следвани от ковчега, носен от четирима гробари. Корбет чу хлипането на жените и гърления вой на куче. Подобни гледки изглеждаха странни в такъв ден — тълпите бяха наизлезли; правници с кожени шапки се отправяха към съдилищата в Уестминстър; селяни с кафяви и зелени дрехи отиваха с каруците си към пазарите, без да обръщат внимание на обидите и опитите за кражба на ятата дрипави деца. Колона конни стрелци премина наблизо; между тях яздеха затворници с ръце, вързани за седлата и глезени, вързани с вериги под корема на конете.

Куртизанка с белосано лице и тънко изскубани вежди пристъпваше кокетно по улицата, повдигнала с ръка в червена ръкавица полите на дрехата си, за да не се изкаля. Тя се усмихна лукаво на Корбет и продължи пътя си. Шумът и суматохата бяха неимоверни — търговци го дърпаха за ръкава и проглушаваха ушите му с предложения за някоя стока. Съжалил за решението си да се разходи, Корбет си проби път през тълпата към прохладата на кръчмата „Качулатия сокол“.

Помещението беше с нисък таван от потъмнели греди и в него имаше няколко маси, изправени бурета и редица огромни бъчви. Корбет си поръча ейл и рибена чорба. Когато се хранеше сам, винаги разсъждаваше по-логично. Беше разтревожен от наученото — въпреки победите си в Шотландия кралят не беше спокоен, а обикаляше нервно като затворено куче, нападаше сенки и ловеше привидения. Корбет го съзнаваше, но знаеше, че предателят може да бъде заловен само след внимателен и обмислен разпит и с помощта на логиката. Той отпи замислено от халбата си, докато прехвърляше наум онова, което знаеше за предателя.

Първо, той беше близък на Едуард.

Второ, имаше бърз и сигурен начин да се свързва с французите, който не можеше да бъде открит въпреки всички усилия на кралските шпиони.

Трето, вероятно беше човек от свитата на граф Ричмънд, който така непохватно беше защитил Гаскония само преди няколко месеца, когато беше започнало изтичането на жизненоважни сведения за Франция.

Четвърто, логично беше Корбет да започне да разпитва хората на Ричмънд, които бяха свързани по някакъв начин със съвета.

Корбет се усмихна. Почувства се по-добре и след като реши какво ще прави, излезе от кръчмата и се върна в жилището си на улица „Темза“. Ранулф беше изненадан, че господарят му се усмихва за пръв път от седмици, затова се възползва и поиска разрешение да излезе по своя работа. Разсеяно усмихнат, Корбет кимна и прислужникът изчезна, преди господарят му да размисли. „Работата“ беше прелъстяването на една дама и винаги имаше възможност писарят да заподозре нещо нередно. Ранулф изтрополи по стълбите, чувайки зад себе си жалните звуци на флейтата, на която господарят му свиреше винаги, когато се опитваше да разреши някой сложен проблем.