Пол Дохърти
Шпионинът на краля (2)

Втора глава

Едуард, крал на Англия, херцог на Аквитания, беше бесен. В залата на съвета, близо до кралския параклис в Уестминстър, той бе изпаднал в един от яростните си пристъпи на царствен гняв. Сгушени в робите си, съветниците му седяха и овчедушно наблюдаваха представлението. Някои изучаваха задълбочено златисточервените гоблени, покриващи белосаните стени; други потропваха с ботуши по рогозките, опитвайки се да раздвижат вкочанените си крака. Беше студено и всички мръзнеха въпреки големите железни мангали в помещението. Вятърът блъскаше капаците на прозорците, проникваше през цепнатините и леденият му дъх разлюляваше пламъците на свещите. Писарите седяха, вдигнали пера над дебелите гладки пергаменти. Разбираха, че кралят не иска да записват ругатните му, затова търпеливо чакаха, надявайки се, че пръстите им няма да изтръпнат от студ и мастилото в металните мастилници няма да замръзне.

Едуард обаче изобщо не мислеше за това, а непрекъснато удряше с юмрук по дългата дървена маса.

— Милорди! — извика той. — Тук става дума за предателство, вонящо и отвратително като боклуците в канавките!

— Твое величество — намеси се бързо Робърт Уинчълси, архиепископ на Кентърбъри, с надеждата да успокои краля, — изглежда…

— Изглежда — рязко го прекъсна Едуард, — милорд Кентърбъри, че кралският ми задник не може да пръдне, без Филип IV Френски да разбере за това!

Уинчълси кимна, защото разбираше възмущението му, макар да не одобряваше цветистия начин, по който се бе изразил Едуард. Архиепископът реши, че няма смисъл да се обажда повече. Гневните пристъпи на краля все повече зачестяваха. Смъртта на любимата му съпруга Елинор, на канцлера и негов приятел Робърт Бърнел, епископ на Бат и Уелс, бяха пробудили тъмните сили в душата на Едуард. Русата му коса и брада бяха прошарени с бели косми; бронзовата му някога кожа сега беше жълтеникава, а около проницателните сини очи и тънките устни се бяха образували многобройни бръчки.

Уинчълси отпи от греяното вино и се намръщи — беше изстинало. После се облегна и си пожела кралският гняв да охладнее също тъй бързо, както виното. Най-после Едуард се успокои и се изправи на големия си, украсен с дърворезба, дъбов стол начело на масата, но отрупаните му с пръстени ръце още бяха свити в юмруци.

— Милорди — каза бавно той, поемайки си дълбоко въздух. — Между нас има предател. — Той потропа по масата. — Тук, в Уестминстър има шпионин, който предава на французите всичко — нашите тайни, планове и намерения. Несъмнено именно благодарение на него „Свети Кристофър“ е бил обкръжен и потопен, а един от най-ценните ни шпиони, когото много от вас познават, уважаваният писар от Хазната Никълъс Поър, беше убит в Париж.

Едуард млъкна и съветниците му неспокойно се раздвижиха — чуха се възклицания, стонове, мърморене и ругатни.

— Поър — продължи Едуард — е бил изваден от Сена. Още жив е бил вързан в чувал и удавен като малко котенце. Някой тук трябва да е уведомил французите за него, защото той беше твърде хитър, за да допусне да го заловят. Същото се отнася и за „Свети Кристофър“. Филип IV, проклет да е, трябва да е бил осведомен за задачата му да вземе докладите от шпионите ни в Гаскония. Един Бог знае какво е станало с тях!

Преструвайки се, че обмисля думите си, Едуард мрачно огледа залата, изучавайки внимателно лицата на съветниците си. Един от тях беше предател. Но кой? Робърт Уинчълси, почитаният като светец архиепископ на Кентърбъри? Член на духовенството? Едуард не се доверяваше на това лицемерно набожно парвеню — повърхностен човек, който вечно подкрепяше благородни каузи. Отляво на краля седеше Едмънд, граф Ланкастър. Едуард погледна слабото, бледо лице на брат си, обградено от дълга черна коса и почувства прилив на съчувствие. Едмънд беше вечно болнав и изглеждаше зле с изсъхналата си ръка и смъкнатото си дясно рамо. Говореше се, че получил недъга при раждането си. Но Едуард беше чувал слуховете, че Едмънд всъщност бил първородният син, ала заради физическите му недостатъци Хенри III бил дал короната на по-силния и подходящ за крал брат. Лъжи! Едуард знаеше истината, но често се чудеше дали Едмънд я знае. Той управляваше Гаскония, но твърде лесно я беше предал на французите и когато го бяха надхитрили, те бяха направили и него, и английската корона за посмешище на цяла Европа.

Едуард отмести поглед. До Едмънд седеше Джон дьо Бретан, граф Ричмънд. Още един глупак, помисли си кралят. Той имаше земи във Франция и беше роднина, макар и далечен, на Филип IV. Едуард често се чудеше дали Ричмънд не е бил купен на малко по-висока цена от тридесет сребърника. Той тихо изскърца със зъби. Беше вярвал на този червендалест глупак като на син. И защо? Ричмънд беше предприел поход във Франция, беше превзел Гаскония и после се беше предал без бой. Едуард се огледа. Тук бяха и Боън, граф Хиърфорд, и Бигод, граф Норфък. Небеса, каква двойка бяха те! Той ги познаваше и знаеше как мразеха опитите му да ограничи властта на знатните благородници, как използваха сегашните му затруднения с Шотландия и Франция за своя изгода и печалба. Всъщност, не беше имал нищо против, самият той играеше тази игра от десетки години. Но предателството беше нещо друго. Ако се докажеше, главите им щяха да се търкулнат, а телата им да бъдат изкормени като на всички предатели. Но преди да ги прати на ешафода, той трябваше да притежава необорими доказателства за вината им. Съдиите щяха да му ги поискат.

Едуард се вгледа в писарите. Дори те, макар и негови служители, прости хора, които се бяха издигнали благодарение на късмета, ума си и кралското благоволение, не бяха извън подозрение. Той внимателно се взря в един от тях — Ралф Уотъртън — красив тъмнокос младеж със засмени очи и бърз ум. Беше способен писар, но кралските шпиони бяха докладвали, че живее по-нашироко, отколкото би могъл да си позволи човек на неговия пост. Ами ако шпионите лъжеха? Можеше ли да им се вярва? Quis custodiet ipsos custodes, както беше казал Ювенал: „Кой ще пази самите пазачи?“ Умореният ум на Едуард се въртеше в кръг като глупав пес, който гони опашката си. Внезапно той осъзна, че в залата цари мъртва тишина. Съветниците, писарите и благородниците го гледаха особено. Реши, че е време да сложи край на преструвките.

— Милорди — усмихна се той, прикривайки тайните си страхове и съмнения, — когато се срещнем отново, трябва да сме разрешили тези трудности. — После се обърна към Уотъртън. — Ралф — каза му любезно Едуард, — кажи на сър Томас, че съветът е свършил и предай, че лодките трябва да дойдат на дворцовия кей.

Писарят се изправи и с това съветът приключи. Лордовете и високопоставените просители се поклониха, доволни, че напускат изпълнената с подозрение атмосфера, създадена от краля.

Скоро залата се изпразни и Едуард остана сам с мрачните си мисли. На вратата леко се почука и сър Томас Тъбървил, рицар от кралската свита и капитан на стражата, тихо влезе в стаята.

— Сър Томас? — Кралят харесваше този строг воин въпреки продълговатото му бледо лице и острите зелени очи, които постоянно наблюдаваха света тревожно и напрегнато.

— Сир — каза рицарят, — съветниците си тръгнаха. Желаеш ли още нещо?

— Не, Томас — приветливо каза кралят. — Нищо друго. Остани на поста си и не разпускай хората. Ще остана още малко.

Рицарят се поклони и излезе, затваряйки тихо вратата след себе си.

Кралят стана и отиде до един от мангалите, за да стопли премръзналите си пръсти. Дълбоко в сърцето си той беше разтревожен: испанката Елинор, неговата красива кралица, беше мъртва; хитрецът Бърнел, старият му съветник — също и Едуард изпитваше смазващо чувство на загуба. Беше сам и не се доверяваше на никого в момент, когато най-много имаше нужда от доверен човек; в Шотландия бушуваше въстание; тайните му планове да я постави под властта на английската корона бяха провалени от благородниците й, решени да имат свой собствен крал, дори той да е самият дявол, само за да не се покорят на Уестминстър. Богатата английска провинция Гаскония в югозападна Франция също му беше отнета за един месец с измама и предателство.

Филип IV Френски, внук на Луи XI Светеца, мрачно размишляваше Едуард, беше принц на лъжците, който би спечелил възхищението на самия Велзевул — царя на лъжците. Кралят изстена на глас, когато си спомни как го беше измамил. При един инцидент по френско-гасконската граница, засягащ няколко замъка, Филип, който беше практически сюзерен на Едуард по отношение на Гаскония, беше настоял да поеме властта над провинцията за тридесет дни, докато спорът бъде уреден. При мисълта какво беше последвало, кралят изскърца със зъби. Собственият му брат Едмънд се беше съгласил. По-късно беше оправдал действията си с куп глупости, свързани със законите. Французите веднага бяха окупирали Гаскония и Филип IV, този долен хитрец, беше отказал да я предаде обратно. Войските му бяха нахлули в провинцията като води на буйна река, пробила бента и всичко беше изгубено.

Едуард горчиво се беше оплакал на френския крал, на папата, на други европейски владетели. Да, всички те съжаляваха. Смятаха, че това е ужасно нарушение на феодалните права на васалите, но Едуард знаеше, че няма да му помогнат, че зад любезните си дипломатически писма му се надсмиват. И това беше само началото на кошмара. Шпионите му изпращаха доклади за тайния план на Филип да изолира Англия, като навлезе в Шотландия, Уелс, Ирландия и Гаскония. Едуард се беше наложил в Уелс, Шотландия можеше да бъде подчинена, а Гаскония — възвърната, но ако станеше обратното? Ако Филип завземеше всички тези провинции, преди да нападне Англия? Норманският херцог Уилям беше направил същото преди двеста години.

Дядото на самия Едуард беше изгубил всички английски територии в северна Франция и се беше отбранявал срещу френското нашествие в Англия. Щеше ли да се повтори историята? Едуард се намръщи и изпука с пръсти. Беше направил сериозна грешка — беше подценил Филип IV Хубави. Френският крал беше заблудил всички с привидно скромния си вид, русите коси, честните сини очи и прямото си поведение. Но сега Едуард знаеше истината. Филип смяташе да създаде империя, която би накарала дори Карл Велики да ахне от възхищение.

Кралят протегна пръсти към мангала. Трябваше да има изход, мислеше си той; щеше да подсили гарнизоните в Уелс и да изпрати армия на север, за да смаже шотландците. А Филип IV? Едуард въздъхна. Трябваше да раболепничи пред папата, да целува копринения му сандал, да постави Англия и териториите й под негова защита. Дядо му Джон беше направил същото с блестящ резултат. Така, ако някой нападнеше Англия, нападаше и Светия отец, и цялата мощ на католическата църква. Едуард се усмихна — щеше да изпрати купища злато на дъртия негодник папа Бонифаций VIII и да го помоли да се намеси, да им стане арбитър. Същевременно щеше да унищожи предателя в Уестминстър. Но на кого можеше да се довери? Кого би избрал Бърнел? Едуард се замисли и усмивката му премина в смях. Разбира се! Английският крал беше избрал на кого да възложи тази задача.

 

 

Хю Корбет, старши писар в английския кралски съд, бе коленичил пред статуята на Девата в пищния, ухаещ на тамян параклис на катедралата „Нотр Дам“ в Булон-сюр-Мер. Англичанинът не беше религиозен, но вярваше, че Иисус и майка му трябва да бъдат почитани, затова им се молеше, когато се сетеше. Това му се струваше трудно — през повечето време говореше той, а Бог винаги изглеждаше прекалено зает, за да му отговори. Беше запалил восъчна свещ и коленичеше в светлината й, опитвайки се отчаяно да изпълни обета си.

Беше го дал по време на ужасното пътуване от Англия с тумбестия ког, който сякаш се движеше накъдето му скимне и умишлено причиняваше какви ли не неприятности. Когато напускаха Дувър, ги беше пресрещнала буря и корабът безпомощно бе подскачал нагоре-надолу по високите черни вълни. Леден пронизващ вятър беше опънал платната, подмятайки кога като есенно листо и Корбет беше изминал целия път, повръщайки на носа, докато накрая имаше чувството, че сърцето му няма да издържи.

Студената морска вода проникваше през шпигатите^[1] и вкочаняваше вече измръзналото му тяло. Корбет наистина вярваше, че ще умре. Не можеше да помръдне, пък и какъв беше смисълът? Само за да повърне и да бъде върнат до релинга при останалите си спътници, които също страдаха от морска болест. Единствената му утеха беше, че личният му прислужник Ранулф също беше зле. Обичайно издръжлив на всякакви премеждия, този път и той страдаше като господаря си. Най-накрая Корбет беше дал обет, че ще запали свещ в катедралата „Нотр Дам“ и ще се моли един час в параклиса, ако Девата им помогне да стигнат живи и здрави до брега.

Паленето на свещта беше лесна работа, но едночасовата молитва се беше превърнала в подробен анализ на причините, поради които кралят изобщо го беше пратил във Франция. Корбет стана с въздишка, облегна се на една от колоните и се взря в тъмния кораб. Вече беше старши писар в съда и отговаряше за писма, меморандуми, договори, заповеди и други документи, под които стоеше тайният печат на Англия. Беше на пряко подчинение само на върховния съдия, канцлера и английския крал. Имаше секретна, добре платена работа със солидна заплата и правото да се снабдява от кралските складове, притежаваше малка къщичка близо до Холборн и парите му бяха вложени при един златар и един лихвар от Сиена.

Корбет имаше малко познати, нямаше съпруга и деца и на тридесет и осем години още се радваше на отлично здраве в епоха, когато човек се смяташе за късметлия, ако навърши тридесет и пет. Той седна в основата на голямата колона с канелюри. Стомахът му още се бунтуваше, чувстваше се слаб и залиташе, изтощен от морското си пътешествие. При мисълта, че отново го изпращат на път с тайни и деликатни, задачи той изруга. Беше решил, че всичко е свършило, когато господарят му Бърнел почина преди четири години. Старият Бърнел, лукав, безпогрешен и дяволски изобретателен, когато се наложи да унищожи някоя заплаха за кралството. Корбет беше участвал в бдението над безжизненото тяло на епископа, преди да бъде покрито с плащаница и поставено в ковчега от чамово дърво.

След смъртта на Бърнел животът му се движеше на приливи и отливи като бавен поток, докато кралят не го беше повикал на тайна среща в двореца си в Елтхъм. Той планираше нов поход срещу шотландците и помещението беше пълно със сандъци, ковчежета и кожени калъфи с писма, документи и сметки, свързани с Шотландия. Едуард бързо беше пристъпил към въпроса: в собствената му канцелария или в съвета имало предател или предатели, които събирали тайни сведения за английските дела и ги предавали, Бог знае как, на Филип IV Френски. Корбет трябвало да замине като дипломатически пратеник във френския двор и да открие предателя.

— Бъди нащрек — беше го предупредил кралят мрачно. — Предателят може да е някой от спътниците ти. Трябва да го откриеш, мастър Корбет, да го хванеш в капана на собственото му предателство.

— Да го арестувам ли, твое величество?

— Ако е възможно — беше невъзмутимият отговор, — но ако се окаже невъзможно, убий го!

Корбет потръпна и отново заразглежда тихата тъмна църква. Беше дошъл да се моли, а се канеше да убива. Дочу звук в задната част на храма и предпазливо се изправи. Ранулф го чакаше отвън. Писарят се прекръсти пред самотната свещ на олтара и бавно тръгна през кораба. Дишаше дълбоко и бавно, за да запази спокойствие, макар да беше сигурен, че в църквата има някой, който го дебне, притаен в мрака.