Пол Дохърти
Шпионинът на краля (18)

Осемнайсета глава

Дьо Краон удържа думата си — заповедите бяха готови, както и малкият военен ескорт, подбран лично от Корбет.

Докато пътуваха през обагрената от ранната есен провинция, писарят не сподели с никого мислите си и продължи да се държи като пратеник, който носи у дома лоши новини. Ранулф и Хърви се радваха, че се връщат в Англия, но прислужникът познаваше достатъчно господаря си и не се опитваше да го въвлича в безсмислени разговори. Командирът на ескорта, набит бретонец, внимателно наблюдаваше английските пратеници, както тайно му бе наредил дьо Краон. Той смяташе, че Корбет знае нещо, само че нямаше представа какво е то. Но потиснатото поведение и очевидната тревога, които писарят демонстрираше по време на пътуването, скоро успокоиха французите и в Булон капитанът изпрати куриер обратно до дьо Краон с устно съобщение, че пратеникът се държи като човек, който се страхува от срещата със своя крал. Качиха ги на един търговски ког, който отплаваше за Дувър, а оттам Корбет нае коне до Лондон.

Ако обратният път беше минал спокойно, то последвалият разговор с Едуард Английски беше в ярък контраст с него. Хърви и Ранулф не бяха допуснати в кралските покои, но Корбет се озова там, благодарен, че кралят беше поканил и граф Ланкастър. Едуард го изслуша и избухна в един от поредните си пристъпи на царствен гняв. Обръщаше маси и столове, хвърляше ръкописи из стаята и риташе рогозките, докато наричаше Филип Френски с всички обидни думи, които Корбет знаеше и още някои отгоре.

— Този човек — ревеше Едуард — е заплаха за Европа и нашата корона. Той иска копелето на дъщеря му да седне на трона ми! Възнамерява да създаде империя и да съперничи на Цезар и дори на Карл Велики, но това няма да стане.

Кралят бесня цял час, преди да се успокои.

После отпи голяма глътка вино, преди да отиде до Корбет и да сложи със замах отрупаните си с пръстени ръце върху раменете му. Писарят се втренчи в зачервените му очи.

— Корбет — дрезгаво каза кралят, — ти ми носиш лоши новини. Знам, че в древни времена такива пратеници били екзекутирани на място и съм изкушен да постъпя по същия начин. В друг случай не бих се интересувал какво смята да прави Филип с проклетата си дъщеря, но знаеш, че всеки опит да се измъкнем от арбитража на папата ще бъде моментално докладван на французите от шпионина или шпионите в съвета ми — кралят приближи лицето си до Корбет, който безстрашно отвърна на погледа му. — Защото ти се прибра — продължи Едуард — не само с лоши новини, но и с предположението, че Уотъртън не е шпионинът.

Корбет овладя страха си и погледна хладно краля.

— Твое величество — отвърна той, — винаги съм служил на теб, на Короната, на семейството ти. Заминах за Франция с точни инструкции, дадени ми от брат ти — той се обърна и кимна към Ланкастър, който с разтревожен вид се беше облегнал на стената. — Нямах друг изход, освен да приема условията на Филип. Това е единственият начин, по който можеш да си върнеш Гаскония.

— Това е единственият начин, по който мога да си върна Гаскония! — имитира го Едуард. — За Бога, Корбет, не разбираш ли, че докато имаме шпионин в съвета, всяка тайна, която обсъждаме, всеки опит да надхитрим Филип ще бъде безуспешен?

Писарят се изкашля и започна внимателно да подбира думите си.

— Не мога — започна той, доволен, че кралят беше отдръпнал ръце от раменете му и се беше отдалечил, за да седне. — Не мога — повтори Корбет — да позволя Уотъртън да отиде на бесилката. Смятам, че той е по-скоро оглупял от любов, отколкото предател. И преди твое величество да ме съди, имам други новини, но първо трябва да получа думата ти, че няма да ме предизвикваш или разпитваш.

Едуард прие това с небрежно махване с ръка. Корбет замълча за миг.

— Знам кой е предателят — съобщи той.

Едуард скочи от стола си като попарен, а по лицето на Ланкастър се изписа пълно удивление.

— Кой е той, Корбет? — тихо попита кралят. — Кой е този долен мръсник?

— Аз знам — отвърна хладно писарят, — но не мога да ти кажа името му. Трябва да ми дадеш време, твое величество. Трябва ми доказателство и знам къде да го потърся.

Кралят се изправи и бавно се приближи до Корбет.

— Обещавам ти, Хю — каза той, — че ако разкриеш този човек, можеш да поискаш всичко, което е в кралството ми, и то ще бъде твое. Имаш една седмица.

Корбет се поклони и напусна стаята. Когато вратата зад него се затвори, той се облегна на студените тухли, опитвайки се да овладее треперещото си тяло и надявайки се, че ще успее да изпълни обещанието, дадено на краля.

На следващия ден писарят се върна в двореца Уестминстър. След намесата на Ланкастър Уотъртън беше освободен от Тауър, изкъпан, преоблечен и нахранен, но го държаха далеч от чужди очи и стаята му беше строго охранявана. Корбет го посети и смекчи враждебността му, когато му обясни, че той е причината за освобождението му. После го разпита внимателно за срещите на съвета, за процедурите, кой е присъствал и какво е ставало след това. Това му отне известно време, защото като всеки добър писар Уотъртън се опитваше да пропусне подробностите, но Корбет знаеше, че именно те ще му дадат нужното доказателство, за да арестува предателя.

След множество разпити, проучвания и дори разгорещен спор, Корбет затвърди подозренията, които бяха го обзели във Франция и помоли главния писар на канцеларията за копия от всички писма и архиви, изпратени дотам — както до кралския двор, така и до заложниците. През следващите няколко дни той внимателно ги проучи, като излизаше от стаята само за да хапне, пийне или да се облекчи. Отне му доста време, но накрая доказателството беше налице и той веднага поиска аудиенция от краля.

По молба на Корбет Едуард се съгласи да се срещнат в една от розовите градини зад двореца Уестминстър — малко пространство, обградено от всички страни със стени. Писарят обичаше да идва тук, където розите цъфтяха в лехите си, разделени от малки ивици билки, които ухаеха прекрасно, но този път кралят от пръв поглед разбра, че не му е до това, само че беше твърде лукав, за да го покаже. Корбет беше небръснат, очите му бяха зачервени от безсъние, дрехите — в петна от бързото хранене и липсата на време да се изкъпе и дори преоблече. Едуард му направи знак да седне и приседна до него, все едно двамата бяха стари приятели, а не крал и верен служител. Писарят го помоли да мълчи, докато изброи всички доказателства, които беше събрал и Едуард го послуша — с наведена глава и скръстени ръце той слушаше като свещеник изповед на човек, който не се е причестявал години наред.

Корбет говореше тихо, но безпощадно — описа какво се беше случило с армията на Едуард в Гаскония и последиците от това. Загубата на английските шпиони в Париж, унищожението на „Свети Кристофър“, собствените си приключения там, подозренията си и защо беше решил, че точно този човек е предателят. Представи доказателствата си — няколко парчета пергамент, изписани със заключенията му, които Едуард внимателно прочете. Когато най-накрая Корбет свърши, кралят беше обхванал главата си с ръце и не можеше да повярва.

Корбет го наблюдаваше притеснен. Едуард беше странен човек. От една страна той беше суров и безмилостен и би наредил без колебание да изколят мъжете, жените и дори децата от град, който му е оказал съпротива. От друга — приличаше на дете: ако вярваше на някого, очакваше да отвърнат на доверието му и не можеше да разбере защо хората престъпват думата си. Човекът, когото Корбет беше назовал, не само бе нарушил клетвата си за вярност като васал, но бе предал приятелството и доверието му.

Кралят зададе само един въпрос:

— Сигурен ли си, Корбет? Писарят му отвърна също с въпрос.

— Вярваш ли ми, твое величество? Кралят кимна.

— Да — тихо каза той. — Несъмнено той е предателят. Всеки съд би приел доказателствата ти и би го пратил веднага на бесилката. Щом трябва да става — в гласа му прозвуча сурова нотка, — по-добре да стане бързо.

Едуард извика и един прислужник се появи на малката вратичка, която водеше към двореца. Той се приближи до краля, който прошепна някакви заповеди в ухото му. Те очевидно го стреснаха, затова кралят ги повтори още веднъж. Прислужникът кимна и бързо се отдалечи.

Докато чакаха, Едуард гледаше мрачно в далечината, а Корбет за пореден път изброяваше наум доказателствата, които беше открил. Кралят беше прав — този човек беше предател и заслужаваше да умре, но все пак не му се искаше да присъства на предстоящото събиране на съвета. След малко сър Томас Тъбървил излезе в градината и Едуард го покани да седне срещу него.

— Сър Томас — започна той, — трябва да арестуваш един предател.

Тъбървил изглеждаше изненадан.

— Мислех, че вече го открихме, твое величество. Уотъртън, писарят, който е в Тауър.

— Не, не! — отвърна кралят. — Уотъртън беше освободен. Той е също толкова предател, колкото и Корбет.

— Тогава кой е?

Корбет видя как очите на Тъбървил се присвиха и лицето му пребледня. Едуард протегна ръка и го потупа по бедрото.

— Ти знаеш кой е, сър Томас. Ти си предателят!

Тъбървил рязко скочи на крака и посегна към меча в колана си.

— Сър Томас — продължи кралят, — не прави това. Ако погледнеш към прозорците около градината, ще забележиш, че на всеки от тях стои стрелец с арбалет. Имат заповеди да те застрелят — не да те убият, а да те ранят в ръката или крака — и ти обещавам, че това ще бъде само началото на мъките ти.

Тъбървил вдигна очи и Корбет го последва. Едуард беше прав. На всеки прозорец и амбразура проблясваха метал и пъстра дреха — войниците бяха се прицелили в командира на стражата.

Тъбървил се свлече на мястото си и Корбет изпита съжаление към него. Бледото му лице беше обляно в пот и цялото му тяло трепереше, макар той с всички сили да се мъчеше да се овладее.

— Нямаш доказателства — дрезгаво каза той. — Аз ти служих вярно в Гаскония, твое величество, и ти го знаеш.

— Имаме доказателства — отвърна кралят. — Корбет ги откри.

Писарят трепна, когато Тъбървил го изгледа с огромна омраза.

— Знаех че си опасен човек, Корбет — дрезгаво изрече той, — но не мислех, че ще стигнеш дотук. Ако твърдиш, че аз съм предателят, трябва да имаш доказателства за това. Защо не ми ги кажеш?

— Всичко е съвсем просто — отвърна писарят. — Не знам защо си станал предател, сър Томас, но знам как. След като си се върнал от Гаскония, си сключил таен договор с Филип и френския двор да им даваш сведения. Французите са знаели, че служиш в двореца и знаеш много тайни. Сигурно са увеличили натиска, когато са разбрали, че си назначен за командир на стражата, която охранява кралската зала за съвети.

— Виждаш ли! — тържествуващо възкликна Тъбървил. — Аз пазех залата, не съм бил вътре, за да слушам как кралят и съветът му обсъждат държавни тайни.

— Но когато съветът е свършвал, сър Томас — отвърна Корбет, — ти си разтребвал залата. Събирал си парчета хартия, чернови на протоколи. Дори си помагал на Уотъртън да ги подрежда. Разбира се, той не е имал нищо против ти да вършиш това вместо него, защото е бързал да се измъкне от двореца и враждебното отношение на граф Ричмънд. Ти — безмилостно продължи Корбет — си знаел тайната на Уотъртън. Сприятелили сте се и той ти разказал за любовта си към лейди Елинор и омразата на баща й към него. Когато съветът приключел работата си, Уотъртън трябвало да преписва начисто пълния протокол от заседанието. Ти винаги си бил при него в такива моменти. В крайна сметка — отбеляза писарят — защо би те подозирал Уотъртън? В Гаскония си се доказал като един от най-способните командири на краля — единственият, който се опитал да се измъкне от хватката на французите. Имали сте много общо, и двамата сте мразели Ричмънд, а това ти позволило да узнаеш кралските тайни. Уотъртън е извършил престъпление, но от небрежност, а не злоумишлено.

Корбет наблюдаваше лицето на Тъбървил и напрежението в очите на командира му показа, че е прав.

— Кажи му, Корбет — обади се кралят, — как е изпращал сведенията във Франция.

— Да ти кажа ли, сър Томас? — попита Корбет и внезапно изпита омраза към този човек, който беше обрекъл много англичани на жестока и неочаквана смърт. — Използвал си писмата до синовете си. Били са хитроумно написани. Съдържали са съобщения за френските ти господари. Когато посетих децата ти в Париж, те се оплакаха, че понякога не разбират за какво им пишеш. И аз помислих така първия път, когато прочетох писмата. Бяха изпълнени със странни забележки и имена, но тогава отдадох тази непоследователност на мъката ти по синовете. Но дьо Краон ми доказа, че писмата ти не са просто смесица от съвети и новини. Първо, изглежда помнеше съдържанието им прекалено добре. Доста странно е един от основните съветници на Филип да помни подробности от писмо, което английски рицар е написал преди месеци до едно от децата си във Франция. — Корбет млъкна и облиза устните си, но бързо продължи, преди Тъбървил да го прекъсне. — Затова, когато се върнах в Англия, проучих едно от писмата ти. — Той бръкна в кесията си и извади малко късче пергамент. — Едно от изреченията гласи: „корабът, който отплува от Бордо, за да ме върне в Англия след посещението ми при вас“. Следващото започва така: „На 14 октомври възнамерявам да се върна в блатата на Уелс“. Третото започва по следния начин: „Медальонът на Свети Кристофър, който ти купих“. Корбет млъкна и хвърли поглед към Тъбървил, чието лице беше пребледняло от страх. — И най-накрая, началото на четвъртото гласи „може да възникне опасна ситуация“.

Корбет пъхна пергамента в ръцете на Тъбървил.

— Изреченията са доста непоследователни — отбеляза той — и звучат безсмислено. Но ако вземем началните им части, изведнъж разбираме какво си съобщил на французите — че корабът „Свети Кристофър“ тръгва от Бордо на 14 октомври и във връзка с това може да възникне опасна ситуация. Дьо Краон не е особено умен, но съобщението е било съвсем ясно. „Свети Кристофър“ носеше съобщения до краля, които можеха да се окажат опасни за французите. Ти си им го предал, за да го спрат и потопят заедно с целия му екипаж. Кралят изгуби един кораб, както и ценни сведения за враговете си в чужбина. Във всичките ти писма има подобни съобщения. Говориш за пътуване през Фландрия, но никога не си възнамерявал да ходиш там. В същото писмо споменаваш за приятел на име Аспейл, но нямаш такъв приятел. Всъщност си съобщавал на дьо Краон за писаря Робърт Аспейл, който беше изпратен във Франция да шпионира за нас.

Корбет се изправи.

— Ти уби мой приятел и много други, ти си предател и заслужаваш да умреш.

Тъбървил сведе поглед към ръцете си, които лежаха отпуснати в скута му.

— Има ли още нещо? — попита той.

— Да — разпалено отвърна Корбет, — има още! Не знам какви нареждания са ти дали французите за Шотландия, но ти със сигурност си кореспондираш с уелския бунтовник лорд Морган! Кралят постоянно му изпращаше съобщения да спазва мирния договор. Ти си слагал на коня специално седло, в което е имало тайно отделение за твоите съобщения. Уотъртън решил, че това е странно. Кралският шпионин в Уелс разбрал за това и Морган го убил. Е — заключи сухо Корбет, — достатъчно ли са ти доказателствата? Както каза кралят — писарят погледна към Едуард, — всеки съд, английски или френски, би приел тези доказателства. Ти си предателят! И за какво беше всичко? За кесия злато?

— Не! — Тъбървил рязко вдигна глава и очите му изгледаха гневно Корбет и краля. — Не беше заради златото! — Той също се изправи. Гърдите му се надигаха учестено, докато отговаряше на Корбет. — Аз не съм предател! Бих се за краля в Гаскония! Служих му и тук, но онзи безчестен благородник, граф Ричмънд, развали всичко. Той изгуби армията, изгуби Гаскония, потъпка честта ни и имаше наглостта да обвини мен, че съм действал безразсъдно, докато именно неговият мързел и безочливост бяха най-голямото предателство. Заради него бях заловен и развеждан като престъпник по улиците, а французите ми се присмиваха. Заради него трябваше да изпратя синовете си като заложници във Франция, а когато се върнах в Англия, Ричмънд не беше наказан, нито дори смъмрен! — Тъбървил яростно изгледа краля. — Мисля, че и ти постъпи нечестно. Ричмънд трябваше да умре заради онова, което стана в Гаскония. — Командирът отново седна. — Докато бях в Париж, ме посети дьо Краон. Похвали ме, че съм имал смелостта да опитам да се измъкна от обкръжилата ни френска армия. Каза ми и че децата ми ще бъдат изпратени като заложници във Франция, но добави, че ще се грижи добре за тях. После ми обеща земи, имения и възможност да заживея там със синовете си и аз приех. Дьо Краон ми каза да му съобщавам всичко, свързано с английската армия на южното крайбрежие и намеренията на краля спрямо Гаскония. Когато разбра, че са ме направили командир на стражата, която охранява залата за съвети, обещанията му станаха още по-разточителни — че щом Едуард приеме условията на Филип, аз и децата ми ще получим френски благороднически титли, че ще ни дарят големи имения, където можем да започнем нов живот.

— Единственото, което ще започнеш — прекъсна го краят остро, — е да лежиш в затвора, после ще те осъдят за държавна измяна и предателство и ще те екзекутират, както е предвидено по закон! — Тъй като Едуард крещеше, група войници се появи в градината. — Аз ти вярвах, сър Томас, повиших те. Щях да се грижа за теб. Ричмънд беше наказан за некадърността, проявена във Франция, но аз правя разлика между грешка и умисъл, между небрежност и предателство. Ти си предател, сър Томас, и ще получиш най-строгото наказание!

Тъбървил вдигна рамене, погледна Корбет с омраза и без да се съпротивлява повече, позволи да го отведат.

— Какво ще стане с него? — попита писарят.

— Ще бъде съден — отвърна кралят. — От равните нему и от моите съдии в Уестминстър Хол. Доказателствата, които си събрал, ще го пратят на смърт. Ще бъде обесен, изкормен и разчекнат като предупреждение към всеки друг, който реши да стане предател в моето кралство! И Уотъртън би искал това — добави горчиво кралят. — Много умно от страна на дьо Краон да организира нещата така, че да хвърли вината върху него. — Той погледна рязко Корбет. — От самото начало ли беше сигурен, че Уотъртън е невинен?

— Да, така мисля — отвърна бавно писарят. — Беше предчувствие, което се потвърди, когато се запознах с дъщерята на Ричмънд в Париж, но всъщност дьо Краон ми предостави последното доказателство. Гледах лицето му онзи ден в залата на съвета, когато брат ти обяви, че сме открили и арестували предателя. Видях в очите му радост. Сигурно е знаел, че сме арестували невинен човек и се издаде. По време на пратеничеството на Ланкастър във Франция — продължи Корбет — дьо Краон умишлено ме подведе. Отнасяше се с благоразположение към Уотъртън, за да пробуди подозренията ни.

— Но дьо Краон се опита да те убие в Париж.

— Само за да хвърли подозрението върху Уотъртън. Същото се отнася и за френския печат, открит между принадлежностите му за писане. Бил е подхвърлен от дьо Краон, който е разказал тази лъжа и на съюзниците си в Шотландия с надеждата, че ще ти я предадат.

Кралят кимна и се загледа в една разцъфнала роза. Още не можеше да повярва на онова, което беше чул и видял. Тъбървил предател! И то колко хитър! „Бог знае“, помисли си кралят, „какво ще открием, ако проучим и останалите му писма. Нищо чудно, че бунтовниците в Шотландия и Уелс се съпротивляваха така ожесточено.“ Той гледаше розата и обмисляше отмъщението си.

Корбет прекъсна настъпилата тишина, като падна на едно коляно пред краля.

— Твое величество — каза той, — ти ми обеща, че ако открия предателя, мога да поискам каквото и да е в твоето кралство.

Едуард го погледна лукаво.

— Тогава бях ядосан, мастър Корбет. И е невъзпитано да се припомнят на един принц думите, които е изрекъл в момент на гняв.

Корбет леко се усмихна.

— Както се казва в Псалтира: „Не се надявайте на князе.“^[1] И ти ли си от тях, твое величество?

Едуард се разсмя тихо.

— Не, не, Хю. Аз държа на думата си.

— Добре — каза писарят. — Има две неща, които искам, твое величество. Първо, по отношение на Тъбървил — нека го обесят, без да го изкормват и разчекват. Правосъдието няма нужда от това.

Кралят погледна към синьото небе.

— Ще изпълня молбата ти — остро каза той. — Какво е другото?

— Лорд Морган в Уелс.

— Лорд Морган в Уелс — рязко го прекъсна Едуард — вече почувства колко съм му ядосан! Придвижих войските си надолу от замъците Карнарвон и Карпили. Те завзеха земите на лорд Морган и цялата околност. Съмнявам се, че този уелсец повече ще ме притеснява.

— Всъщност не става дума за лорд Морган — доста рязко го прекъсна Корбет, — а за племенницата му.

Едуард го изгледа изумено, преди да отметне глава, задавяйки се от смях.

— Интересно, че ме питаш за нея, Хю — каза той, — защото получих съобщение от лорд Морган и от племенницата му. Той смирено обещава да спазва мирния договор и моли да му бъдат простени грешките или престъпленията, които е извършил. Разбира се, ще го направя след известно време, но съобщението на лейди Мейв беше далеч по-просто. Молеше ме да ти предам това.

Кралят бръкна в кесията си и извади пръстена, който Корбет беше видял за последен път на ръката на Мейв на плажа пред замъка Нийт.

— Изпраща ти това — кралят пусна пръстена в ръката му и се усмихна на явното му разочарование. — О, имаше и съобщение, мастър писарю. Лейди Мейв също моли чичо й да бъде пощаден, добавяйки в послепис, че ти праща пръстена с надеждата, че ти ще й го върнеш лично, за да може да го задържи завинаги.

Корбет се усмихна, но сърцето му танцуваше от радост. Още коленичил, той хвана ръката на краля и я целуна.

— Имам ли разрешението ти, твое величество?

— Разбира се — отвърна кралят. — Стига да се върнеш в Лондон за процеса на Тъбървил.

 

 

Беше студена октомврийска утрин. Дворът на двореца Уестминстър беше претъпкан догоре, тълпата се буташе към голямата бесилка, сякаш искаше да се стопли на големия железен мангал, който гореше до нея. Корбет също беше там заедно с Ранулф и цял Лондон, знатните благородници и съпругите им, облечени в коприна и скъпи дрехи. Корбет беше дошъл по заповед на краля. Не обичаше екзекуциите, но чувстваше, че трябва да проследи този случай до тъжния му край.

Тъбървил беше съден от специална комисия за държавна измяна. Беше признал всичките си престъпления и присъдата бе произнесена от върховния съдия Роджър дьо Брабазон, главен съдия на Кралския съд. Едуард удържа на думата си и осъдиха Тъбървил само на обесване. Нямаше да гледат ужасиите на изкормването, изгарянето, обезглавяването и разчекването, наскоро понесени от принц Дейвид от Уелс.

След като бе осъден, закараха Тъбървил в Тауър и рано през тази мрачна октомврийска сутрин го доведоха в Уестминстър, яхнал една нещастна кранта, с оковани под корема й крака и завързани отпред ръце. Около него яздеха шестима палачи, облечени като дяволи. Един от тях държеше юздите на коня, а друг — въжето, на което щеше да увисне Тъбървил. Останалите дразнеха и се присмиваха на затворника. Облечен в рицарски доспехи, Тъбървил първо беше отведен в Уестминстър Хол, за да чуе присъдата и сега, преди да бъде екзекутиран, трябваше да бъде унизен.

Бесилката беше издигната точно пред главния вход на Уестминстър Хол. Съдиите седяха върху издигната платформа, а до тях имаше стълб, на който висеше щита на Тъбървил, обърнат наопаки, омазан с катран и животински изпражнения.

Прозвучаха тръби. Вратите се отвориха и хералдите изведоха Тъбървил, облечен в доспехите си, накичен с всички символи на рицарския си орден. Свещениците застанаха от двете страни на бесилката и започнаха да четат заупокойни молитви. След всяка молитва хералдите сваляха по една част от бронята на рицаря, като започнаха с шлема му и накрая той остана само по набедрена превръзка. Обърнатият му щит беше свален и счупен на три парчета. Върху главата на осъдения изляха купа помия, смесена с животинска урина.

Когато церемонията приключи, тълпата въздъхна и започна да мята камъни и да крещи обиди, докато палачите не се намесиха. Тъбървил легна на земята и беше привързан към една волска кожа. Тя беше разпъната между шест коня, които щяха да я влачат по целия път от Уестминстър до водопровода в Чийпсайд и обратно до бесилката в Смитфийд. Корбет се радваше, че кралят не осъди на смърт и семейството на Тъбървил, така че синовете му щяха да наследят собствеността му и нямаше да страдат заради греховете на своя баща. Още по-доволен беше сега, когато наблюдаваше как Тъбървил приема с мълчаливо достойнство обидите и униженията, с които го засипваха. Завързаха осъдения за волската кожа; тялото му вече беше насинено и наранено от камъните, с които го замеряха. Корбет затвори очи, когато палачът удари задницата на един от конете и ужасяващата процесия, водена от мъчителите, се отправи към мястото за екзекуции. Тълпата се стичаше след нея с викове и смях.

Корбет знаеше как ще свърши всичко. Погледна към мрачното небе, към облаците, скупчени над Темза. Тъбървил щеше да бъде отведен до бесилката и обесен. После щяха да изложат тялото му на видно място като предупреждение към всички, които са извършили предателство срещу краля. Писарят не беше достатъчно жесток, за да гледа смъртната агония на горкия човек. Вместо това той се обърна и се утеши с мисълта, че Мейв скоро ще бъде в Лондон. Чичо й лорд Морган трябваше лично да се сдобри с краля. Беше писал на Едуард, че ще пристигне в Англия около „Вси светии“ — в началото на ноември. Мейв щеше да го придружава. Корбет тихичко прошепна молитва за душата на Тъбървил, която скоро щеше да се изправи пред Бога. Отправи и една молитва за себе си — молеше се Мейв да прогони зимата в сърцето му.