Пол Дохърти
Шпионинът на краля (14)

Четиринайсета глава

Корбет се обърна — плажът изглеждаше още по-пуст, слънцето беше изгубило част от златистия си блясък. Искаше му се да остане, да повика обратно Мейв. Изведнъж осъзна колко беше свикнал с присъствието й, както човек, седял край огъня, усеща липсата му, когато се отдалечи. Над него ловуващи чайки надаваха самотния си зов. Той почувства, че самотата нахлува в него като мъгла в блато. Потърка бузата си, погледна към прислужника си, който ровеше из пясъка с ботуш и осъзна, че все още са в опасност.

— Ранулф! — повика го тихичко. — Трябва да тръгваме. Ако приливът започне, ще се озовем в капан.

Ругаейки и пъшкайки, младежът вдигна тежките дисаги и го последва. Движеха се плътно до скалите, за да не ги забележат разузнавачите или наблюдателите. Корбет се стараеше да не плаши чайките и кормораните, които се люлееха в крайбрежната пяна — внезапното им излитане със сигурност щеше да привлече внимание. Продължиха да вървят, докато лятното слънце започна да се търкаля надолу като оранжева топка, изпъстряйки синевата на морето с пламтящи ивици. Нямаше следи от преследвачи и Корбет се надяваше, че Морган, заблуден от Мейв, ще претърсва долината Нийт, ще изпрати хора да чакат на изхода й, за да ги залови. Единствената опасност беше морето, което с началото на прилива се доближаваше към тях и заплашваше да им отреже пътя. Писарят дрезгаво подкани Ранулф да върви по-бързо.

Заобиколиха един нос и Корбет едва не извика от радост. Скалите внезапно се разтвориха в малко заливче, край което бе разположено рибарското селце, споменато от Мейв. Писарят нареди на Ранулф да се крие под скалите, докато приближаваха — войниците на Морган можеше да са в селото и той не искаше да попаднат в капан. Остави прислужника си в началото на пътя и тихичко се изкачи на билото на хълма. Там се скри зад избуялата папрат и заоглежда местността пред себе си. Селцето беше смесица от дървени и кирпичени къщи, всяка със собствен двор, ограден от ниска ограда. Сламените покриви се спускаха ниско и почти закриваха прозорците без стъкла. Малко от къщите имаха врати — квадратните им отвори бяха закрити с парчета платно или кожа. Близо до всяка стърчаха редици колове между купчини пепел — там кормеха и сушаха рибата.

Точно под хълма имаше сметище и от вонята на развалена риба, съчетана с други, също неприятни миризми, на Корбет му се догади. Селцето беше тихо, няколко полуголи деца играеха в калта заедно с дръгливи кучета и охранени прасета, които риеха усърдно със зурлите си. От време на време една жена отмяташе коженото покривало на входа и подвикваше към група мъже, които седяха на пейка пред една от колибите, пиеха и играеха на зарове. Нямаше и следа от хората на Морган. Корбет въздъхна дълбоко, изправи се и влезе в селото.

Едно от псетата се спусна към него, ръмжейки с оголени зъби и му препречи пътя. Корбет понечи да го ритне, но то хукна, когато един от мъжете се изправи и се развика.

Писарят се отправи към него.

— Търся Грифит — каза той. — Лейди Мейв ми каза да потърся помощ от него.

Мъжът, дребен и набит, с олисяваща глава и потъмняла загрубяла кожа, го гледаше мълчаливо и поглаждаше с мускулестата си ръка гъстата черна брада, която стигаше до гърдите му. Отговори на уелски, но Корбет беше сигурен, че разбира английски.

— Лейди Мейв ме изпраща — повтори той. — Каза ми да дам това на Грифит.

Разтвори длан и показа пръстена. Мъжът бързо го грабна.

— Ще го задържа — отвърна той на добър английски. — Аз съм Грифит. Какво желае лейди Мейв?

— Да ме закараш до Бристол.

Грифит изпъшка, сви рамене и се обърна. Отиде при малката група зяпачи и махна с ръка.

— Ела! — извика той. — Тръгваме!

— Сега?

— Защо не?

— Идва отлив — възрази Корбет. — Няма да можем да отплаваме.

Грифит го погледна със сините си, невинни като на дете очи.

— Ако искаш, можем да останем — отвърна той, — но разбрахме, че хората на лорд Морган претърсват околността. Ако желаеш, можем да ги изчакаме, докато дойдат.

Корбет се усмихна и намести дисагите на рамото си.

— Напълно си прав — отвърна той. — Трябва да тръгнем възможно най-бързо.

Грифит кимна и го поведе по пътеката, където ги чакаше Ранулф. Там спря, погледна го и му направи знак да се приближи.

Прекосиха мокрия пясък до мястото, където лежаха рибарските платноходки, привързани за дебели колове, забити в пясъка. Грифит отвърза най-голямата — дълга и с ниски бордове — заредена с бурета вода и две глинени делви. Корбет предположи, че при нормални обстоятелства рибарят и другарите му чакаха вечерния прилив, за да хвърлят мрежите си. Пъшкайки от усилието, те избутаха лодката във водата. Беше тежка работа, докато вълните не я подхванаха, както мъж прегръща любовницата си, а тя сякаш оживя под ласките му — заподскача и се завъртя върху водата, нетърпелива да се откъсне от сушата и да отплава в открито море. Грифит се качи в нея, последван от Корбет и Ранулф. Уелсецът хвана румпела, а на двамата англичани нареди да гребат. Дяволито усмихнат, той ругаеше високо всеки път, когато се напрягаха над греблата.

— Хайде, англичани — подиграваше се той, — гребете, ако ви е мил животът. Трябва да се отдалечим колкото се може повече от сушата, за да изчакаме прилива да се обърне.

Те гребаха, докато слънцето потъна в морето сред червени отблясъци. Едва тогава Грифит им позволи да си починат и известно време те лежаха на пейките, останали без дъх. После той им раздаде вода и парчета сушена риба, за да си възвърнат силите.

След като се освежиха, поклащайки се под настъпващия прилив, Грифит опъна голямото квадратно платно и те задрямаха, докато лодката се носеше из морето под ясното лятно небе. Но Корбет не се интересуваше от нощта, от бриза или тъмносиньото небе, осветено от лятната луна и ясните звезди. Докато Ранулф спеше, той се сгуши в наметката си и едва не заплака от мъка по Мейв. Настроението му не се промени през осемдневното пътуване. Беше толкова потиснат, че дори не хвана морска болест, нито можа да преглътне скромната храна, която Грифит му предлагаше. Веднъж-дваж се опита да заговори рибаря за лейди Мейв, но когато това не доведе до никакви резултати, започна да го разпитва за преговорите на граф Ричмънд и лорд Морган за риболовните права по крайбрежието на Южен Уелс. Грифит не му каза нищо и по този въпрос.

Благоприятните топли ветрове ги закараха за малко повече от седмица в Бристол, където и тримата, явно облекчени, че се намират в английски води, наблюдаваха големите когове с войници и търговци да тръгват и пристигат на голямото пристанище. Акостираха вечерта, сгушвайки се между два големи товарни кораба. Корбет предложи на Грифит злато, уелсецът го взе, без да благодари и след като отнесе дисагите им на кея, се върна в лодката си.

Ранулф беше извън себе си от щастие, че се е измъкнал от Нийт. Корбет усещаше също облекчение, но то не можеше да заглуши болката, че е изоставил лейди Мейв и разочарованието, че опасното им пътешествие имаше толкова незадоволителен резултат. Те взеха багажа си и тръгнаха по оживения кей: покрай дребни и мургави португалски моряци със златни халки на ушите, надменни търговци от Ханзата в тъмни дрехи и скъпи кожени шапки. Имаше фламандци и генуезци, жители на Рейнланд^[1] и Ено^[2]. Различните им езици и необичайните дрехи напомниха на Корбет за Вавилонската кула. Беше горещо и той се почувства замаян след толкова дни в рибарската лодка, изкарани на застояла вода и сушена риба.

 

 

Когато излязоха от кея, Корбет с мъка откъсна Ранулф от бесилката, където висяха и се разлагаха труповете на трима речни пирати, които трябваше да останат там в продължение на седем прилива. Писарят и прислужникът му влязоха в града и прекосиха големия пазарен площад, където търговците прибираха пъстрите си чергила, колове и масички под зоркия поглед на приставите.

Група пияници, които още пееха и се веселяха, бяха отведени да изтрезняват на дългата редица стеги в другия край на площада. Амбулантен търговец, който отчаяно се опитваше да продаде стоката си, дрезгаво я изреждаше — игли, карфици, панделки. Един крадец седеше до голяма поилка за коне, а тълпата го замеряше с боклуци. Кучета и котки се биеха като хора над купчините смет, каруци, натоварили цели семейства селяни, уморени от дневната търговия, с трополене се отдалечаваха.

Корбет и Ранулф гледаха всичко това и си мислеха колко се различава от странните чуждоземски обичаи в замъка Нийт. Ранулф жадно поглеждаше към кръчмите, а Корбет, който се чудеше какво прави Мейв, раздразнено го подтикваше да върви. Минаха през пазара и влязоха в лабиринт от улици, където големи каменни и дървени къщи се издигаха над тях като дървета. Корбет вече беше решил къде да отседнат и въздъхна от облекчение, когато пое изровения път към манастира на августинците.

Писарят познаваше бегло абата и вярваше, че познанството им, както и кралските заповеди, които носеше, ще им осигурят топло посрещане. Не остана разочарован: усмихнат възрастен послушник ги въведе в скромно обзаведена стая за гости, поднесе им халби бира и промърмори, че абатът ще дойде веднага след вечерня. После седна срещу тях, кимайки и усмихвайки се, докато Ранулф и Корбет пресушиха бирата.

Най-после манастирските камбани прозвучаха и абатът се появи. Той прегърна Корбет, стисна ръка на Ранулф и бързо се съгласи да ги подслони. Дадоха им две малки килии, чиито стени бяха съвсем наскоро белосани. Двамата мъже се изкъпаха в голямо буре в манастирската пералня и след като смениха пропитите си със сол дрехи, слязоха в столовата.

След това Ранулф реши да се поразходи из манастира, за да се освежи на приятния вечерен ветрец, без да обръща внимание на нареждането на Корбет да отнесе багажа им. Писарят погледна ядосано след него, въздъхна и тръгна към църквата. Вътре беше тъмно и хладно, мракът се разпръсваше само от големия свещник, чийто силни пламъци караха сенките да се гърчат и потрепват като призрачни танцьори. Срещу олтара, зад резбованата преграда от източната страна, монасите стояха по местата си и изнасяха вечерня; думите им отекваха като далечен гръм, като ехо на ясния глас на псалта.

Корбет седна в кораба в основата на голяма кръгла колона и остави пеенето да завладее ума му и да му донесе утеха. Чу как псалтът припява: „В моята необмисленост си казах: всеки човек е лъжа“^[3] и се замисли. Дали всички хора са лъжци? Или всички жени? Ами Мейв? Почувства как сладостно-горчивото чувство от раздялата стяга сърцето му. Щеше ли да я види отново? Щеше ли тя да го помни или спомените й щяха да се стопят като вода в пясъка? Монасите изпяха последната фраза от песнопението, с която службата свършваше. „Слава на Отца и Сина и Светия Дух“. Той въздъхна, протегна изтръпналите си крайници и тръгна по галерията към килията си.

Там извади ковчежето с писмените си принадлежности и написа кратко писмо до Мейв, което се надяваше игуменът да предаде на някой търговец или рибар. Запечата го с червен восък, осъзнавайки, че ще минат седмици, ако изобщо стигне до Нийт.

После бързо надраска заключенията си от онова, което беше научил.

Първо, в съвета на Едуард има предател. Второ, той е свързан с французите и може би с предатели от Уелс.

Трето, това предателство е започнало след като неуспешният поход на граф Ричмънд доведе Англия до загубата на Гаскония.

Четвърто, майката на писаря Уотъртън е била французойка, а баща му е участвал в бунт срещу краля; той живее по-нашироко, отколкото позволяват доходите му, французите го ухажват и се среща тайно с главния шпионин на Филип IV. Преди това е бил писар при граф Ричмънд и изглежда има някаква връзка с лорд Морган от Нийт.

Пето, Уотъртън ли е предателят? Или господарят му, граф Ричмънд?

Корбет се взираше в мрака, но виждаше само красивото лице на Мейв и почувства как самотата стиска с железен юмрук сърцето му.

 

 

Робърт Аспейл, писар на Хазната, се чувстваше също тъй самотен. Кралят го беше изпратил във Франция, за да наглежда как се развиват нещата там. Под „наглежда“ Едуард, разбира се, имаше предвид „да шпионира“. Кралят настоя Аспейл да замине, добавяйки, че пратеникът му в Южен Уелс Хю Корбет не се е върнал, нито се е свързал с английския двор. Корбет трябваше да бъде тук, помисли си Аспейл, в тази кръчма в покрайнините на Амиен, но Едуард беше казал, че не може да чака повече, затова Аспейл трябваше да замине за Париж, преструвайки се на търговец от Ено. Щеше да влезе във Франция през територията на английския съюзник Ги Дампиер, фламандски граф. Аспейл говореше добре различните езици и диалекти на Ниските страни и нямаше да му е трудно да се представя за търговец на платове, който търси нови клиенти по големите пазари на Северна Франция.

Но всъщност той трябваше да открие дали някои от шпионите на Едуард в Париж бяха още живи и да се опита да узнае тайните планове на Филип IV. На колана, опасал тънкия му кръст, висяха кесии злато, които отваряха врати и — по-важно — развързваха езиците на куртизанки, дребни чиновници, обеднели рицари и прислужници. Те всички знаеха клюки и незначителни подробности, които, събрани и подредени като парченца от мозайка, можеха да създадат ясна представа за положението в страната.

Аспейл огледа препълнената кръчма. Чувстваше се добре след вечерята от патешко в гъст пикантен сос, прокарана с големи глътки рейнско вино. Внезапно забеляза момиче, чиято огненочервена коса се спускаше до раменете. Носеше прилепнала зелена рокля, която подчертаваше високите й гърди и тънката талия, преди да се спусне на волани към закръглените й глезени. Бялата й кожа беше гладка като алабастър, само арогантният поглед на присвитите очи и нацупената уста я загрозяваха. Тя дръзко погледна Аспейл, кимна леко и след няколко минути стана от масата си и се отправи към него. Говореше добре френски, макар писарят да долови мекия провансалски акцент.

— Добър вечер, мосю — започна тя. — Хареса ли ти вечерята?

Аспейл я погледна изпитателно.

— Да — отвърна той. — Беше много вкусна, но какво те засяга това?

Тя сви рамене.

— Изглеждаш щастлив и доволен. Обичам да бъда с щастливи мъже!

— И сигурно търсиш само такива?

Момичето отметна глава и се разсмя. После се усмихна ослепително и лицето му се проясни. Приведе се през масата:

— Казвам се Нощна сянка — прошепна тя. — Или поне така предпочитам да ме наричат. А ти?

— Ван Грийлинг — излъга небрежно Аспейл. — Ще пийнеш ли нещо, лейди Нощна сянка?

Момичето кимна и той поръча нова кана вино с две чаши.

Англичанинът не си правеше илюзии за истинската професия на събеседничката си, но беше уморен, подпийнал и изключително поласкан от вниманието на младата куртизанка. Поговориха известно време, докато кръчмата се напълни и стана много шумно. Нощна сянка напълни отново чашата на Аспейл, наведе се и му прошепна нещо в ухото. Той видя съвършената белота на лицето, шията и гърдите й, долови лекото ухание на косата й. Желаеше тази жена и уморен от баналния разговор, бързо се съгласи да се качат в стаята й.

Полупиян, англичанинът се изправи със залитане и я последва през тълпата, като внимаваше да не се подхлъзне в калта и боклуците, с които беше обсипан покритият със слама под, докато оглеждаше закръглените гъвкави бедра на спътницата си. Изкачиха се по дървеното стълбище и тя го отведе до ъгловата стая. Той с нетърпение зачака да отключи. Вратата се отвори и Нощна сянка застана в светлината на свещта. Макар да беше пиян, Аспейл усети, че нещо не е наред. Кой беше запалил свещта? Всичко беше подготвено. Нощна сянка се обърна. Лицето й изглеждаше изпито, усмивката беше изчезнала, очите й гледаха тъжно и гордо. Вратата се затръшна зад него. Той посегна към камата си, но убиецът вече беше нахлузил гаротата на врата му и животът на Аспейл угасна за миг като пламъче на свещ.