Пол Дохърти
Шпионинът на краля (9)

Девета глава

На другия ден Корбет изпрати мрачния Ранулф да разпитва из Уестминстър. Беше почти тъмно, когато прислужникът му се върна в далеч по-добро настроение.

— Граф Ричмънд — каза той — е бил в Средните графства и е участвал в дипломатическо пратеничество за тайни преговори с шотландците. Ще се върне в Уестминстър утре вечер.

Доволен, Корбет прекара следващите два дни, за да оправя собствените си дела. Трябваха му дрехи, изтегли пари от златаря, при който ги държеше и заведе Ранулф на бой на кучета с мечка в Съдърк, но отвратен от гледката, отиде да гледа пиесата „Сътворението“, изнасяна на висока импровизирана платформа от дълги греди, наредени върху дузина каруци.

Тръгна си отегчен от представлението, но се възхити на странните приспособления, които се използваха в него: множество напълнени с вода свински мехури, които изобразяваха Потопа, ковчегът, който се движеше по сцената, листовете метал, които размахваха, за да имитират гръмотевици и гласа на Бог. Той гледаше и се чудеше, но с една ръка стискаше кесията си и се оглеждаше за апаши, които се събираха като ята скакалци на такива места. Тълпата беше огромна — студенти, писари в ръждивокафяви роби, търговци с кожени шапки, дами с прозрачни воали, придворни и благородници с наметки, обточени с хермелин.

Той вървеше, без да се притеснява от изчезването на Ранулф. Купи си горещ пай от един пекар и бавно тръгна през тълпата, наслаждавайки се на сочната и вкусна храна. Отби се в няколко магазина, спря се при един пътуващ търговец, който предлагаше на недоверчивата публика отровната змия, ухапала Клеопатра, краекожието на Мойсей, кичур от косата на Самсон и полирана дъска с образа на Архангел Михаил. Такива измишльотини винаги го забавляваха, независимо че животът му беше подчинен на студената логика.

Когато стигна жилището си и тръгна нагоре по стълбите, беше паднал мрак. Спря се пред вратата си, изненадан от виковете и писъците, които се чуваха отвътре. Дръпна я леко и надникна през процепа. Вътре чисто голият Ранулф се забавляваше с една млада девойка, чиято червена коса я покриваше като воал. Бялото й тяло се гърчеше и притискаше към неговото, лицето й изразяваше неимоверно удоволствие и тя стенеше непрестанно със затворени очи.

Корбет тихо се измъкна, ядосан колкото на Ранулф, толкова и на себе си. Слезе на пръсти по стълбите, излезе на улицата и се запъти към близката кръчма. Намери си маса близо до буйния огън и се опита да забрави току-що видяното. Чувстваше се виновен, ядосан и същевременно изпълнен със странна завист: боеше се от жените. Беше обичал две и те бяха мъртви. Едната бе починала от треска, а другата, красивата Алис, бе повод за мъчителни спомени. Той скри лице в халбата си, надявайки, че никой няма да види сълзите, които изпълваха очите му. И двете му липсваха и той скърбеше за тях, защото след загубата им у него беше останала огромна празнота. Корбет, студеният пресметлив писар, който приличаше на някое от сценичните приспособления — ефикасен, способен, но лишен от топлина.

Най-накрая той се върна в жилището си, леко замаян от ейла и самосъжалението. Погледна подозрително към Ранулф, но му беше неудобно да спомене какво беше видял. Вместо това прати сънливия си прислужник да предаде съобщение на граф Ричмънд в Уестминстър и да изчака за отговор.

На другата вечер Корбет, който работеше в малкия си кабинет в двореца Уестминстър, беше прекъснат от Ранулф, който му донесе устен отговор от Ричмънд. Графът, заяви прислужникът със злорадо задоволство, обикновено бил твърде зает, за да разговаря с чиновници, но в този случай щял да направи изключение. Щял да се срещне с Корбет в Голямата зала, преди съдът да бъде разпуснат. Държи на точното време и моли Корбет да не закъснява, тъй като важни държавни дела изискват вниманието му. Писарят веднага освободи още подхилкващия се Ранулф, подреди бюрото си и уморено се запъти към Голямата зала. Под дъбовия таван, чиито греди бяха украсени с драперии с цветовете на английското знаме, съдилищата на Хазната и Кралския двор, както и гражданския съд все още работеха — помощници, пристави, правници с хермелинови шапки, войници, селяни и търговци се бяха струпали в опит да получат справедливост. В покритите с гоблени стени имаше малки ниши, където се срещаха правници и чиновници и Корбет отиде право към онази, избрана от Ричмънд. Стресна се, когато откри графа да го чака, крачейки напред-назад, увит плътно в разкошната си, поръбена с кожа роба, закопчана на шията със златна брошка, инкрустирана с перли. Корбет никога не беше харесвал Ричмънд с русата му коса, воднистосини очи, зачервен нос и уста, вечно отворена като на риба на сухо. Във Франция го беше избягвал, защото му се виждаше арогантен и раздразнителен човек, който много държеше на собственото си достойнство и пренебрегваше това на всички останали. Разговорът не подобри отношението му: Ричмънд му описа похода си в Гаскония като резултат от серия нещастни случайности.

— Нищо не можех да направя — отсече той заядливо. — Цяла Гаскония беше пълна с французи. Ако се бях изправил срещу тях, щях да бъда разбит, затова останах в Ла Реол с надеждата, че негово величество ще ми прати нужната помощ. Той не го направи, затова се предадох.

— Нямаше ли възможност да удържиш на една продължителна обсада?

— Абсолютно никаква.

— Защо?

— Градът беше пълен с хора — мъже, жени и деца. Едва можех да изхраня моите войници, да не говорим за тях.

— Беше ли против решението на Тъбървил?

— Разбира се, той постъпи като глупак. Французите го плениха и имаше късмет, че не го екзекутираха.

— Защо да го правят?

— Защото ги нападна по време на примирие, потвърдено с клетва. Наруши военните закони.

— Затова ли французите поискаха двамата му синове?

— Именно — Ричмънд спря и се загледа в Корбет. — Защо ме питаш за това?

— Просто се чудя — отвърна писарят — защо са взели двамата му синове, а на теб — само дъщерята.

— Не е твоя работа.

— Липсва ли ти дъщеря ти?

— Не ставай нагъл, Корбет! — изрева Ричмънд. — Ще докладвам на негово величество краля за твоята непочтителност.

— Извинявай — студено отвърна Корбет, — но имам още един последен въпрос. Кралският писар Уотъртън от твоите хора ли е?

Корбет едва не отскочи от страх, когато гняв разкриви тясното жълтеникаво лице на графа.

— Не смей — тихо изсъска Ричмънд — дори да споменаваш това име в мое присъствие. Приключихме, мастър Корбет, затова си върви! Не, чакай! — графът бръкна под наметката си и извади малък свитък. — Кралска заповед — язвително каза той. — Заминаваш за Уелс, мастър Корбет. Уведомих негово величество за дръзкото ти желание да разговаряш с мен, а той ми даде заповедта. Затова се съгласих да се видим. Отиваш в Гламорган, мастър Корбет. Кралят иска да проучиш делата на лорд Морган.

Без да обръща внимание на злобната усмивка на графа, Корбет взе заповедта. Ричмънд излезе, развял наметката си, а писарят седна под прозореца и разгърна заповедта. Прочете я внимателно, но тя само потвърди най-лошите му страхове: трябваше да предаде поздравите на краля на лорд Морган, а тайно да събере възможно най-много сведения за положението в Южен Уелс.

Корбет изстена. Уелс! Беше ходил там преди десет години с армията на Едуард, докато си проправяха път през тесните речни долини, разцепваха страната на части и една по една ги завладяваха. Беше тежка и жестока война и той ненавиждаше мисълта, че ще се върне там, ще се среща с уелските благородници, привидно покорни, но тайно мразещи идеята да се подчиняват на Едуард, свирепи бойци с остри ками и дълги тисови лъкове, които сееха мълчалива смърт из мъгливите долини.

Корбет стана, въздъхна и пое към дома си. Единствената му утеха беше мисълта за ужасените възражения на Ранулф, когато разбере къде ги изпращат. Прислужникът му обаче се примири мълчаливо и писарят се зачуди дали няма лични причини да напусне столицата. Не го разпита, а му нареди да вземе коне и товарни кончета от кралските конюшни. Приготвяха чанти и кошове и четири дни след получаването на заповедта двамата яздеха на северозапад през Актън, Глостър и Севърн към Уелс.

Корбет и Ранулф тръгнаха по стария римски път на запад. Беше топла късна пролет, селяни оряха ширналите се кафеникави ниви. Волове пристъпваха бавно с тежки хомоти на вратовете, а остриетата на плуговете разравяха земята пред сеячите. Над тях кръжаха и грачеха пронизително ята от ядосани гарвани. Момчета ги отпъждаха с прашки. Селяните се връщаха към живота след тежката зима и студената ранна пролет, затова пътищата бяха пълни с каруци, амбулантни търговци, големи товарни коне с подстригани гриви, украсени с черни и зелени кожени ленти.

Корбет и Ранулф отсядаха в ханове или в далеч по-удобните къщи за гости на манастири и абатства. Към средата на май, в деня след Петдесетница, прекосиха брода на Севърн до Бристол и навлязоха в Уелс. По време на пътуването писарят разказваше на прислужника си как се е бил там преди десет години, описваше суровата красота на земята с гъстите й гори, тесни долини и диви, независими племена. Едуард I беше подчинил със сила уелсците, превръщайки малките им общности в английски графства. Великият им вожд Люълин беше прогонен в мрачната пустош на Сноудония и по-късно убит; брат му Дейвид, оглавил въстание, беше пленен, изпратен в Лондон и осъден да умре като предател — да бъде измъчван, разчекнат и обесен. После Едуард беше подчинил Уелс, назначавайки английски управници и построявайки на стратегически места из страната огромни замъци, разположени в концентрични кръгове.

Докато пътуваха на юг, Корбет и Ранулф не забелязаха следи от тази насилствена окупация. Провинцията беше изпълнена със звуци и цветове. Реките проблясваха като сребро, докато се спускаха по мрачни чукари, а после се виеха като сребристи ленти в коритата си. Прещипът и дивите цветя цъфтяха под топлото слънце и зелените, обрасли с мъх долини сякаш бяха покрити със скъпи драперии. Свирци, ястреби, гарвани и мишелови кръжаха като малки точици в небето и пронизителните им писъци ярко контрастираха със спокойните, мелодични песни на дроздовете. Слънцето грееше силно и около обяд двамата ездачи спираха да отпочинат в сянката на горички от тисове, дъбове и ясени.

Ранулф беше малко уплашен — копнееше за оживените тесни улици на Лондон, но Корбет обичаше тишината, позлатената зеленина на горите и полята, топлината на слънцето по гърба си. Понякога се отпускаше с присвити очи на седлото, наслаждаваше се на прохладния бриз по лицето и шията си, слушаше птичите песни и свиренето на щурците и се връщаше в миналото при хълмовете на Съсекс. Ако се съсредоточеше, му се струваше, че може да чуе пеенето на съпругата си Мери и бърборенето на малката си дъщеричка. Това беше рай, в който винаги грееше слънце и дните бяха винаги топли, докато не дойде болестта и не разруши всичко, отнемайки живота на двете му най-близки създания. Така бързо, мислеше си той, както облак преминава над слънцето. Сянката не трае дълго, но когато изчезне, нищо вече не е същото.