Пол Дохърти
Шпионинът на краля (8)

Осма глава

На другия ден Корбет се върна в двореца Уестминстър. Искаше му се да разпита графа, но „господарят“, както го уведоми един млад оръженосец, „бил излязъл по тайни кралски дела“. Корбет тръгна да търси Тъбървил, но рицарят беше по работа в града, така че той продължи да обикаля напразно из двореца. Отиде до църквата, наслаждавайки се на топлите слънчеви лъчи, докато наблюдаваше как каменоделците пълзят като мравки по скелето на северната стена на абатството. Той винаги се възхищаваше на „повелителите на камъка“ и остана известно време, възхищавайки се на каменните лозници, огромните ухилени водоливници във формата на хора, кучета, грифони и многобройните гротескни лица. Камбаните зазвъняха за молитва и той тръгна обратно към Голямата зала.

Сега тя беше пълна с правници, чиновници, молители и пристави. Пристигнали бяха шерифите на графствата, които трябваше да представят сметките си за великденската проверка; кралски камерхери от Корнуол с изкаляни разкошни дрехи, изтощени и изтормозени на вид, молеха да бъдат упътени със странен носов акцент. Корбет се огледа, за да види колко е часът на една от часовите свещи и се отправи по празните каменни коридори към залата на съвета.

Откри Тъбървил в стаята му. Мъж на трийсет трийсет и пет лета, той беше типичен войник с късо подстригана руса коса и продълговато слабо лице. Сигурно щеше да прилича на хищник, на професионален убиец, ако не бяха плътните му устни и тревожният поглед. Беше облечен в ризница, над която имаше дълга бяла туника с герба на Англия, препасана със здрав кожен колан с ножници за меч и кама. Когато Корбет пристигна, той стоеше на прозореца, отворил капаците, защото стаята беше малка и прашна. Единственото й обзавеждане бяха две пейки до стената. Подът беше от голи каменни плочи, а мазилката по стените се белеше.

Корбет влезе и попита:

— Сър Томас Тъбървил?

Тъбървил се обърна и рязко отговори:

— Да.

— Аз съм Хю Корбет, старши съдебен писар. Изпълнявам специално нареждане на краля.

— Какво специално нареждане?

— Разследвам поражението в Гаскония.

Корбет забеляза как очите на рицаря се присвиха от гняв.

— Имаш ли заповед за това? — попита той.

— Не — отвърна Корбет. — Защо, нужна ли ти е? Можем да отидем направо при краля.

Тъбървил се усмихна и лицето му изведнъж стана момчешко.

— Сядай — той махна с ръка към едно от столчетата и отиде до очуканото изправено буре, върху което имаше поднос с калаени чаши и гарафа. Напълни две чаши с вино и се върна при Корбет. — Извинявай, че бях толкова рязък.

Писарят пое чашата.

— Няма нищо — отвърна той. — Времената са такива.

— Тъбървил сви рамене, седна и отпи от виното.

— Питай, мастър Корбет.

— Беше ли с граф Ричмънд на миналогодишния поход в Гаскония?

— Да — отвърна Тъбървил. — Отплувахме с флота от Саутхемптън и акостирахме в Бордо. Ричмънд строи войските и тръгнахме да превземем замъка и град Ла Реол. Може би си спомняш — горчиво продължи Тъбървил, — че проклетите французи вече бяха завзели няколко погранични крепости и войските им навлизаха във вътрешността. Ричмънд седеше и чакаше не се опита да предизвика французите на битка, а остана в града. — Тъбървил сви рамене. — Беше неизбежно. Французите намериха околността пуста и войските им се спуснаха към херцогството. — Той млъкна, загледан в чашата си. — Ричмънд не помръдна. Стоеше на място като подплашен заек. Французите обградиха града с окопи и капани, за да блокират пътищата. Докараха бойни машини. Най-голямата французите наричаха „Le Loup du Guerre“ — „Бойния вълк“. Тя мяташе огнени кълба и огромни камъни. Не можехме да се измъкнем, а кралят нямаше възможност да прати подкрепление, затова Ричмънд реши да се предаде.

— Не направихте ли опит да излезете от града? — попита Корбет.

Тъбървил стисна устни.

— Да — усмихна се той. — Не се подчиних на заповедта. По време на преговорите между Ричмънд и французите поведох един отряд от около шестдесет войници и конни стрелци.

— И какво стана?

— Отблъснаха ни, французите побесняха, Ричмънд — също. Заплаши, че ще ме убие като предател, защото съм попречил на преговорите. Аз изтъкнах, че самите преговори са предателство, затова той нареди да ме арестуват.

Тъбървил стана и отново напълни чашата си. Корбет внимателно го наблюдаваше.

— Какво стана, когато се предавахте? — попита той.

Тъбървил се загледа във виното, което въртеше из чашата си.

— Проклетите французи настояха да напуснем Ла Реол и ние го направихме със знамена, които се влачеха из калта. Те обградиха пътя и ни пуснаха да си отидем под подигравателните звуци на рог, гайда и барабани.

Корбет се размърда.

— Но когато се върнахте, ти беше обсипан с почести и провъзгласен за капитан на кралската гвардия, която охранява краля и неговия съвет.

Тъбървил се усмихна.

— Когато се върнахме, Едуард прочете доклада за похода и въпреки протестите на Ричмънд ми даде този пост.

Тъбървил се обърна и погледна през тесния прозорец.

— Трябва да тръгвам. Време е да проверя постовете и да се уверя, че никаква опасност не заплашва нашия суверен.

Корбет долови лекия присмех в думите му и се усмихна. Харесваше му този типичен войник, суров и язвителен, но същевременно някак странно уязвим.

— Преди да тръгнеш — попита той, — какви условия поставиха французите, когато ви позволиха да напуснете Ла Реол?

— Заложници! — Корбет забеляха как лицето на рицаря пребледня от гняв.

— Заложници ли? Тъбървил кимна.

— Да — обясни той. — Ричмънд, аз и други командири трябваше да се съгласим да изпратим в Париж членове на семействата си като гаранция, че докато траят сегашните проблеми, ние няма да се бием в Гаскония срещу френския крал.

— Кого изпрати ти?

— Двамата си сина.

Отговорът прозвуча лаконично, но горчиво и Корбет видя как в очите на Тъбървил проблесна омраза.

— Ами Ричмънд?

— Той изпрати дъщеря си.

— Пишеш ли на синовете си?

— Да, канцеларията изпраща писмата. Ричмънд прави същото. Копие от всяко остава в архива.

— Харесваш ли Ричмънд? Тъбървил погледна гневно към Корбет.

— Ако зависеше от мен — каза той, — щях да изправя този некадърник пред военен съд като предател.

После се изправи, потупа Корбет по рамото и излезе бързо от стаята.

Писарят въздъхна и тръгна след него. Много би искал да разпита Ричмънд, но графът беше братовчед на краля и ако нещата се объркаха… Корбет прехапа устни и реши да изчака. Въпреки че дълбоко подозираше Ричмънд, нещо го човъркаше като стара рана и нямаше да намери покой, докато не разбере какво е. Спомни си думите на Тъбървил за писмата и реши, че един от начините да проучи Ричмънд ще бъде да прочете какво беше писал на дъщеря си.

Излезе на двора. Кралските конюшни заемаха по-голямата част от него — имаше пристройки, ковачница, купчина тор и огромни сандъци с овес, ечемик и слама. Бойни и товарни коне, както и мулета се разхождаха в откритото пространство, преди да бъдат върнати или изведени от конюшните. Коняри и ковачи крещяха и се ругаеха, заглушавайки ударите по наковалнята и дрезгавото цвилене на конете. Корбет премина предпазливо, наблюдавайки внимателно копитата на уплашения кон, който се беше вдигнал на задни крака. Влезе през една малка странична врата и тръгна по студения белосан коридор, докато стигна задната част на двореца и редицата стаи, в които се пазеше кралският архив.

Почука на обкованата с желязо врата и един чиновник с надменен вид му отвори.

— Какво искаш?

— Аз съм Хю Корбет, старши писар в Кралския съд.

— Протежето на Бърнел?

— Щом казваш така. А ти кой си?

— Гороноди Ап Рийс, отговарям за архива.

Корбет изстена наум. Нямаше по-неприятно и досадно нещо от тези надути чиновници, които налагаха волята си като дребни тирани.

— Тук ли е Найджъл Ковил? — попита той с надежда.

— Тук съм — чу се стържещ глас и Ковил се промъкна пред надутия чиновник.

— Виж ти, Корбет! — Старецът се усмихна и лицето му още повече се набръчка. Прегърна писаря през раменете с тънката си студена ръка, нашарена от изпъкнали вени. — Трябва да идваш по-често — каза той меко. — Хубаво е един старец да вижда бившите си ученици. — Той се обърна, за да го чуе Ап Рийс. — Особено един от най-добрите сред тях. Ела!

И той въведе Корбет в малката стая покрай разгневения чиновник.

Вътре беше пълно със сандъци, ковчежета и големи кожени торби, а от каменния под до гредите на тавана се издигаха рафтове с прилежно навити ръкописи с етикети, които показваха месеца и годината от царуването на краля, когато бяха написани. В центъра на стаята имаше голяма дъбова маса с пейки от двете страни. Около нея се носеше дъхът на червен восък, стар пергамент, пемза и изсъхнало мастило, който Корбет така обичаше.

— Какво искаш? — изкряка раздразнено Ап Рийс.

— Търся писма — отвърна Корбет — изпратени от граф Ричмънд на дъщеря му, заложница в двора на Филип Хубави в Париж.

— Нямаш право да ги четеш! — отсече Ап Рийс.

— Напротив — отвърна Корбет уморено. После се обърна към Найджъл Ковил. — Кажи на този надут глупак — продължи той, — че ако не получа писмата на Ричмънд и останалите, които имат роднини-заложници във френския двор, ще се върна с негово величество краля, за да продължим този разговор.

— Мастър Ап Рийс — каза Найджъл — е от Гламорган и винаги ми казва, че нещата тук се правят по друг начин.

Корбет се усмихна и погледна слабото измъчено лице на уелсеца.

— Значи познаваш лорд Морган.

— Разбира се — кисело отвърна Ап Рийс, — но съм верен на краля. Доказал съм го с много години в служба на короната.

— Тогава докажи го и сега, мастър Ап Рийс. Писмата!

Уелсецът погледна Корбет подозрително и се канеше отново да откаже, но размисли, сви рамене и отиде до голяма кожена торба. Развърза обточения със злато червен шнур, изсипа съдържанието й на масата и затърси сред различните свитъци и парчета пергамент. Най-после взе един, погледна етикета му, изсумтя и го показа на Корбет.

— Ето го, но не можеш да го изнасяш, трябва да го прочетеш тук.

Корбет намигна на Ковил и седна на голямата маса, за да го прегледа.

Ръкописът се състоеше от малки парчета пергамент, пришити заедно и преписани с лилаво мастило от умелата ръка на някой писар. Корбет се сещаше как е направено: всеки беше написал писмото си и го беше предал в канцеларията, където го бяха прегледали, за да се уверят, че не съдържа сведения, които биха навредили на короната. После кралският писар беше преписал писмата, преди да ги изпрати във Франция, запечатани в червена калъфка от испанска кожа, а копията бяха съшити заедно и оставени в архива.

Корбет бързо прегледа листовете и почувства как го залива вълна от съчувствие — те бяха изпълнени с мъка и сълзи послания от родители до деца, брат до брат, братовчед до братовчед. Едно от най-дългите беше от Тъбървил до двамата му сина. Болката и омразата му към французите бяха явни. В писмото от януари 1295 г., празника на свети Хилари, той изказваше съжаление, че не са прекарали заедно Коледа, но пишеше, че им е купил медальони със свети Кристофър и хрътка на име Никълъс и когато се върнат, ще празнуват в някоя от местните кръчми. Корбет потърси писмото на Ричмънд. За разлика от това на Тъбървил, отношението към дъщеря му беше студено. Тонът беше официален, сдържан и най-интересно беше, че той споменаваше неясно за някаква „мрачна тайна“.

Доволен, Корбет нави пергамента и го върна на Ап Рийс.

— Благодаря — усмихна се на Ковил и кимна. — Ще се видим пак, а дотогава се пази.

Старецът се усмихна беззъбо. Корбет го потупа леко по бузата и излезе в коридора. Би дал месечната си заплата, за да разбере за каква тайна говореше Ричмънд и вече беше решен да разпита графа, без да го интересува, че е роднина на краля.

Когато тръгна към улица „Темза“, вече беше тъмно. Пред някои къщи бяха окачени фенери, гуляйджии, прекалили с евтиния ейл и други наслади, изскочиха от една кръчма и с викове се потътриха по уличката. Корбет стисна дръжката на камата в пояса си и внимателно си проправи път покрай тях. Те му подвикнаха някакви обиди, но той вече беше далеч и с въздишка на облекчение достигна къщата си и се качи по тъмното виещо се стълбище. Обезсърченият Ранулф вече палеше свещите. Корбет го попита как е, но получи в отговор само неясни думи и се усмихна. Щом настроението на прислужника беше такова, вечерята от студено месо и вино щеше да мине в пълно мълчание.

Корбет нямаше нищо против и щом разчистиха масата, остави Ранулф на заниманията му, извади принадлежностите си за писане от едно голямо ковчеже и започна да записва върху парче пергамент подозренията и заключенията си.

Първо, в съвета на Едуард има предател, който издава тайните му на французите и има връзка с враговете на краля в Уелс.

Второ, писарят Уотъртън е наполовина французин, баща му е бил поддръжник на граф Симон дьо Монфор, стария враг на Едуард. Въпреки жестоката смърт на Монфор преди тридесет години, той все още беше почитан на много места, особено в Лондон.

Трето, Уотъртън изглежда богат, държа се подозрително в Париж, Филип го харесва и му праща пари, освен това се срещна с главния шпионин на френския крал Амори дьо Краон.

Четвърто, Уотъртън е бил препоръчан на краля от граф Ричмънд, бивш негов покровител и работодател. Ричмънд е причината да изгубим войната в Гаскония, освен това също е наполовина французин и член на съвета.

Корбет прегледа списъка и въздъхна. Всичко това е много хубаво, мислеше си той, но важни въпроси остават без отговор.

Пето, кой е предателят? Един ли е или са няколко?

Шесто, как предава сведенията на французите? Корбет внимателно изучаваше парчето пергамент, докато свещите почти изгоряха. Най-накрая го захвърли — логиката не можеше да му помогне, когато не знаеше достатъчно. Той угаси свещите и си легна.

Имаше още нещо, но то му убягваше, докато най-накрая, точно преди да заспи, той внезапно си спомни, че писмата, които беше чел през деня, бяха написани с познат почерк. Спомни си разговора с Уотъртън в стаята му в Париж и разбра, че той е преписал писмата до заложниците.