Пол Дохърти
Шпионинът на краля (4)

Четвърта глава

В Париж Симон Фовел, шпионин на Едуард I във френския двор, беше коленичил в малка църква в студентския квартал на левия бряг на Сена. Харесваше тази тясна стара църквица; от голите й стени и изчистени линии лъхаше непорочност, беше място за молитва, недокоснато от блясъка и ярките цветове на външния свят. Фовел не беше особено религиозен, а по-скоро циник, уморен от интригите и тайните, сред които минаваше животът му; от преструвките, измамите, остроумията и зле прикритата с думи алчност, от властта и стремежа към власт. Фовел познаваше добре всичко това като един от шпионите на Едуард във френския двор, той го осведомяваше за различни събития, опитвайки се да отсее зрънцето истина от огромния куп лъжи.

Като „A Peritus“ или правник по въпросите на Гаскония, работата на Фовел беше да се противопоставя на френските чиновници и адвокати, които непрестанно се опитваха да увеличат правата на Филип върху херцогството. А сега, горчиво си помисли Симон, кралят го беше завзел и изглежда не възнамеряваше да го върне обратно. Разбира се, Фовел беше протестирал, но французите само бяха вдигнали рамене и промърморили, че такива проблеми не се разрешават за един ден.

Шпионинът се опита да проясни ума си и да се съсредоточи върху причината, поради която се намираше в тази църква. Беше годишнина от смъртта на съпругата му и всяка година той се молеше по час за душата й на същата дата и по същото време, когато тя бе издъхнала от треска — сама, като изключим един съмнителен свещеник, защото Фовел беше по кралски дела във Франция. Той никога не си прости и даде обет, че за да изкупи това, че я беше изоставил, всяка година в деня и часа на нейната смърт ще се моли по един час. Той почеса оплешивяващата си глава, намръщи се от студа, който проникваше в коленете и бедрата му от ледените каменни плочи и се опита да отклони мислите си от онова, което съвсем наскоро беше открил. В Англия имаше предател. Французите бяха така добре осведомени за съветите на Едуард, както за собствените си планове и заговори. Фовел беше предпочел да не пише на краля за тревогите си, но се надяваше, че английското пратеничество, ръководено от кралския брат, граф Ланкастър, скоро ще пристигне в Париж. Той въздъхна.

Не можеше да се съсредоточи върху молитвата си, а скоро камбаните на „Нотр Дам“ щяха да бият за вечерня — освен началото на литургията те отбелязваха и началото на вечерния час. Фовел се изправи, протегна се и се опита да прогони студа от бедрата си, като ги разтри. Нощем Париж беше опасен и той вече се тревожеше за Никълъс Поър, който внезапно беше престанал да се появява на редовните им срещи. Беше ли още жив, чудеше се Фовел. После се отърси от мрачните мисли — този въпрос щеше да почака до пристигането на Ланкастър.

Фовел спусна качулката ниско над лицето си, огледа пустата църква и излезе на тясната тъмна уличка. Навън все още имаше хора, но той забърза неспокойно към жилището си. От сенките изскочи просяк и замоли за милостиня. Шпионинът го отблъсна, но мъжът го последва, задърпа го за наметката и продължи да хленчи за някоя пара. Фовел изруга и се изтръгна, но просякът продължи да го следва като демон-мъчител, крещейки ругатни и обиди. Най-накрая, точно пред вратата на жилището си, изтощеният Фовел спря и бръкна в кесията си.

— Вземи това и изчезвай!

Просякът сграбчи китката му с учудваща сила, английският шпионин надуши нещо нередно и заотстъпва, но вече беше късно — внезапно мъжът скочи напред и заби камата, която криеше в другата си ръка, право в гърлото на Фовел.

 

 

Корбет си пробиваше път през гъстата, неприятно миришеща тълпа. Беше в Париж от седем дни и се опитваше да забрави собствените си проблеми, докато се разхожда из града, самообявил се за столица на Европа. Той се простираше от десния бряг на Сена до Люксембургските градини на левия, беше се формирал около замъците и именията на краля и сега се разширяваше навън, за да включи разкошните домове на богатите търговци, дървените и кирпичени къщи на занаятчиите.

Центърът на Париж се намираше на Ил дьо ла Сите в Сена, където се намираха катедралата „Нотр Дам“, „Отел Дийо“ и Лувъра, кралският дворец. Париж се управляваше от кралете, но в него преобладаваха гилдиите и всяка от тях си имаше собствен квартал: аптекарите обитаваха центъра, продавачите на ръкописи и пергаменти, писарите, илюстраторите — Латинския квартал на левия бряг на Сена; лихварите, евреите, банкерите и златарите — Голямото пристанище. Когато наближи Гран Шатле, Корбет забеляза, че занаятчиите, на които беше забранено да предлагат на висок глас услугите си, бяха окачили големи табели с нарисувана гигантска ръкавица, чукало или шапка.

Париж беше процъфтяващ град с оживени пазари: за хляб — на площад Марибе, за месо — на Гран Шатле, за наденички — на Сен Жермен, за цветя и финтифлюшки — на Малкото пристанище. Корбет бродеше по широките улици, където две-три каруци можеха да се движат успоредно до Гран Орбери или пазара за билки на кея срещу Ил дьо ла Сите. Сладкото ухание на стрити билки му харесваше, защото му напомняше за родния му Съсекс, а макар и да беше затворен човек, той обичаше тълпите и остроумните реплики на търговците, които се пазаряха. Корбет вървеше между сергиите и се опитваше да разбере кои от касапите източваха кръвта от месото и я използваха, за да освежат хрилете на престоялата риба. Всички начини да накараш нещо да изглежда съвсем различно от онова, което е, живо го интересуваха.

Също като в политиката. Корбет беше изненадан от онова, което се беше случило, откакто бяха пристигнали в Париж и имаше нужда от време, за да го обмисли и анализира. Английските пратеници бяха настанени в голямо имение близо до главния мост над Сена — внушителна сграда с назъбени стени, островърхи кули и огромен двор. Скоро англичаните се почувстваха като у дома си — хора като Бласкет имаха и достойнства, защото привързаността им към властта помагаше по-скоро да се установи ред, да се купят провизии, да се почистят кухните. На третия ден след пристигането им главните пратеници бяха поканени на среща с крал Филип и съветниците му в Лувъра. Бяха се събрали в голямата зала, украсена с ярки кървавочервени знамена, и скъпи драперии в златистосини цветове — символи на френската корона.

Нови рогозки, поръсени с пролетни цветя, бяха разпръснати по пода, а върху тежката дъбова маса на подиума в края на залата имаше тежки железни свещници с восъчни свещи. Ланкастър, Корбет и останалите английски пратеници седнаха от едната й страна и се изправиха, когато прозвучаха тръбите и Филип със свитата си влезе в залата. Писарят беше поразен от царствеността, която излъчваше френският крал. Беше облечен в дълга роба от синьо кадифе, обточена със снежнобял хермелин и украсена със сребърни лилии, пристегната от широк позлатен колан. Руса коса, придържана от сребърна диадема, падаше до раменете му и обграждаше бяло лице с тесни очи, дълъг нос и тънки безкръвни устни.

Филип IV беше кимнал царствено на Ланкастър, преди да седне на големия дъбов стол начело на масата и с лениво движение на облечената си в пурпурна ръкавица ръка бе дал знак на английските пратеници и собствената си свита да седнат. Корбет за малко не скочи обратно на крака, когато забеляза дребната мургава фигура до френския крал — мъжът гледаше право към него, без да се опитва да прикрие злобата в очите си. Писарят отново погледна нататък, но колкото и да не му се вярваше, това наистина бе Амори дьо Краон, специален пратеник на френската корона. Корбет се беше запознал с него преди няколко години в Шотландия и съдейки по погледа му, дьо Краон не беше нито простил, нито забравил как го бе надхитрил англичанинът. Корбет отмести поглед, съсредоточи се и прикри изненадата си зад непроницаеми дипломатически маниери.

Филип IV погледна дали писарите му са седнали на малката масичка зад него и започна с обичайните светски любезности: представяния и загрижени въпроси за неговия „скъп братовчед Едуард Английски“. Корбет хвърли тайно поглед към Ланкастър, който явно намираше това за прекалено и едва не се задави от гняв, но френският крал, седнал изправен на стола си и загледан някъде над главите на английските пратеници, продължаваше монотонно да говори със сухия си глас. Без да благоволи да спре, за да даде възможност на Ланкастър да му отговори, той набързо описа положението в Гаскония, както го виждаше — че той е сюзерен на провинцията. Едуард може и да е крал на Англия, но като херцог на Гаскония той е васал на френския крал. Гасконските благородници на Едуард нападнали френски земи — с това английският крал нарушил клетвата си на васал и провинцията била конфискувана от сюзерена. При тези думи Ланкастър не можа да сдържи гнева си.

— Твое величество — грубо го прекъсна той, — може да си имал основателни причини да навлезеш в провинцията, но с какво право я задържаш?

— Това е съвсем ясно — с мазен глас се намеси дьо Краон. — Цялото херцогство е пълно с френски войски — той разпери широко ръце, — затова чакаме със затаен дъх вашия отговор.

Английските пратеници вече бяха обсъждали стратегията и тактиката, които да следват, когато се срещнат с французите, и преодолявайки неприязънта си към Корбет, Ланкастър го бе помолил да се намеси, когато намери за нужно. Май точно сега беше моментът.

— Твое величество — обади се той бързо, преди Ланкастър да продължи с острите си забележки, — значи ли това, че нашите две страни са във война? В такъв случай — той разпери ръце, подражавайки на дьо Краон — тази среща приключи и ние молим за разрешение да се оттеглим.

— Мосю Корбет — лицето на френския крал се разля в усмивка, — разбрал си ни погрешно. Дьо Краон просто описваше ситуацията, каквато е, а не каквато би трябвало да бъде.

Англичаните веднага осмислиха фразата „би трябвало“ и последва дълга и протяжна дискусия на тема бъдещите преговори. Корбет седеше и безпристрастно ги наблюдаваше, съзнавайки, че и дьо Краон, и Филип IV също го изучават мълчаливо. Изрази като „отнемане правата на васалите“, „феодално владение“, „феодални права на сюзерена“ летяха като перушина из стаята и от всичко това му беше ясно, че французите възнамеряваха да задържат провинцията в своя власт колкото се може по-дълго. Но и той, и Ланкастър, който му шепнеше на ухото, стигнаха до заключението, че опонентите им не играят просто за да спечелят време, а отнемането на Гаскония е част от далеч по-голяма игра.

Аргументите летяха през масата, докато и двете страни не се съгласиха да продължат дискусията по-късно. Но имаше и други въпроси за обсъждане, а Ланкастър не закъсня да ги подеме с ожесточение.

— Твое величество — отривисто каза той — представителят на английската корона в Париж Симон Фовел е изчезнал.

— Не е изчезнал — язвително се намеси дьо Краон. — За съжаление, мосю Фовел е мъртъв. Бил е убит, вероятно от някоя банда просяци, каквито бродят по улиците.

Думите му предизвикаха негодувание сред английските пратеници.

— Това е нечувано! — ядно изсъска Ланкастър. — Ние бяхме нападнати в покрайнините на Париж, а английски представител е убит в самия град! Нима френският крал е толкова безсилен, че не може да осигури неприкосновеността на чуждите граждани?

— Мосю Ланкастър! — възкликна Филип. — Погледнете фактите — и наши пратеници са нападани в Англия! Съжаляваме за посегателството над вас и моля да приемете най-искрените ми извинения и уверения, че кметът усърдно издирва престъпниците. Но колкото до мосю Фовел — добави той рязко, — явно вашият представител е пренебрегнал препоръките ни. Разхождал се е из града след вечерния час. Разбира се, ние съжаляваме за тези неприятни случки, но те са само две, нали?

Ланкастър усети капана и дипломатично го избегна. Филип се опитваше да ги предизвика да споменат за нападението над „Свети Кристофър“ и смъртта на Никълъс Поър. Корбет знаеше, че ако повдигнат въпрос за тях, ще трябва да споменат тайните им мисии. Но Филип не смяташе да зареже темата така лесно.

— Вашият повелител и мой скъп братовчед — продължи той — преживява тежки моменти. В писмата си до мен намеква за предатели близо край себе си. — Той бавно разпери ръце. — Но какво бих могъл да направя аз?

Всички английски пратеници, включително Корбет, бяха тъй изненадани от подобно обидно изказване, че не намериха думи за отговор, затова Ланкастър се поклони и подкани останалите да се оттеглят.