Пол Дохърти
Шпионинът на краля (15)

Петнайсета глава

Четири дни бяха нужни на Корбет и Ранулф, за да стигнат до Лондон, след като абатът им зае най-добрите коне от манастирската конюшня. Корбет тържествено обеща, че конярите на краля ще се погрижат да ги върнат в манастира. Обратното пътуване мина спокойно, нямаше опасност да ги нападнат разбойници, защото пътищата бяха пълни с войници, които се придвижваха на юг към крайбрежието. Смазал въстаниците в Шотландия, сега кралят беше решил да поведе армията си към Франция.

Корбет седеше на коня и гледаше маршируващите войници — повечето бяха ветерани, професионални убийци — с ботуши, кожени елеци и железни конусовидни шлемове. Всички бяха добре въоръжени с кама, меч, копие и щит и маршируваха, сякаш без да забелязват облаците прах и ятата мухи. Той изчака да отминат — беше ясно, че търпението на крал Едуард се е изчерпало и той смята да разреши конфликта си с Филип с помощта на груба сила.

Корбет мина през Актън и влезе в града. Стигнаха до жилището си и качиха багажа. Ранулф отведе конете до кралските конюшни и бързо изчезна в сенчестия вихър на нощния живот в Съдърк. Корбет се примири с изчезването му и прекара два дни, докато сложи в ред собствените си дела, преди да изпрати съобщение до кралския дворец в Уестминстър, че се е върнал. Ако беше смятал, че отсъствието на краля ще му позволи малко отдих, бързо се разочарова. На следващата сутрин се яви група пристави с кралска заповед, за да го отведат в Уестминстър, където Едмънд, граф Ланкастър, го очакваше в сакристията на църквата.

Там, между изящните копринени покривки, сребърните свещници, разпятия и потири, Корбет накратко му описа посещението си в Нийт. Облечен неофициално, само по копринена риза и панталони, графът седеше в голям дървен стол, докато го слушаше. Без да обръща внимание на гнева, който разкриви лицето на благородника, Корбет стигна до очевидното заключение, че от посещението му не е имало особена полза, пропъждайки с болка в сърцето прелестното лице и красивите очи на Мейв от ума си. Когато свърши, Ланкастър седеше склонил глава на една страна — поза, която подчертаваше деформираното му рамо. Най-накрая той уморено се усмихна и стана.

— Ти се провали, Корбет. Знам — той вдигна отрупаната си с пръстени ръка, за да спре въпросите му, — че си направил всичко възможно. Когато казвам „провали се“, имам предвид, че не си открил нищо ново, освен че потвърди подозренията ни за предателя.

— Знаеш ли кой е той?

Ланкастър направи гримаса.

— Трябва да е Уотъртън — отвърна той. — Няма кой друг да е. Така сочат твоите заключения, а ние имаме нови доказателства.

— Срещу Уотъртън?

— Да. Брат ми замина на север, за да смаже Балиол. Шотландският крал се съпротивляваше дни наред, но ние имахме полза от това, защото един от правниците му, Огилви, казал на нашия шпионин в Стърлинг, че шотландците знаели за предателството на Уотъртън.

— Откъде са разбрали?

— От французите!

— Но те може да са го казали, за да прикрият истинския предател!

Ланкастър сви рамене.

— Защо да си правят труда — отсече той — да защитават човек, който няма нужда от защита. Както и да е — заключи графът, — очевидно някой е решил, че Огилви е направил нещо много лошо. Няколко часа след срещата му с нашия шпионин го открили с прерязано гърло.

Графът замълча, докато си наливаше чаша вино.

— Има още нещо — продължи Ланкастър. — Когато се върнахме от Франция, изпразнихме торбите и кесиите на писарите. Между принадлежностите на Уотъртън намерихме голям фрагмент от тайния печат на Филип. Което означава — заядливо добави Ланкастър, — че той трябва да е получил някакво тайно съобщение от френския крал. — Графът сви устни. — Разбира се, може някой да го е подхвърлил, но — той въздъхна — всички доказателства сочат към Уотъртън. — Графът вдигна пръст в знак, че няма да отговаря на повече въпроси. — Достатъчно — отсече той. — Ще отидеш при Уотъртън. Той вече е арестуван и е в Тауър. — Ланкастър злобно се усмихна. — А след това кралят нареди незабавно да се върнеш във Франция с пратениците на Филип и да се опиташ да откриеш нещо ново.

Корбет изпъшка при мисълта за това пътуване, но нямаше избор. Кимна колебливо на още усмихващия се граф, който стана, потупа го по рамото и се уви с широката си наметка.

— Френските пратеници ни очакват — каза той. — Добре е да се срещнем с тях.

Графът излезе от църквата и Корбет го последва до голямата зала за съвети. Ланкастър седна на трона в средата на подиума и направи знак на писаря да заеме мястото отдясно; останалите членове на съвета също седнаха и сред тържествен тръбен звук, французите влязоха, водени от Луи Еврьо, брата на Филип IV, блестящ в синята си хермелинова роба. На гърдите му се полюляваше медальон, украсен със скъпоценни камъни; рубини, перли и диаманти блестяха по пръстените, сложени над ръкавиците. Еврьо държеше главата си гордо вдигната, сякаш беше нещо уникално и безценно. Той седна на стола срещу Ланкастър, а свитата му се нареди край него, докато писарите от двете страни заеха местата си около една странична маса.

Ланкастър и Еврьо започнаха срещата с обичайните дипломатически баналности; французинът каза, че много съжалява за отсъствието на Едуард и злорадо се подсмихна, когато англичанинът, почервенял от гняв, отсече в отговор, че проблеми в Шотландия са попречили на брат му да присъства на срещата. После започнаха да обсъждат въпроса с Гаскония. И двете страни повтаряха многобройните си възражения. Корбет остави високопарните думи да се плъзгат край него като ромолене на поток. Беше съзрял дьо Краон, застанал от дясната страна на Луи Еврьо. Френският шпионин също го беше видял, но избягваше да го погледне, затова писарят ядно се втренчи в него. Беше ли дьо Краон изненадан да го види? Струваше му се, че е така, но лицето на французина оставаше безизразно, докато слушаше списъка с оплаквания на англичаните. Корбет въздъхна и не за пръв път през този ден се замисли за Мейв. Лицето й сияеше в ума му като свещ върху олтар, която разпръсква мрака с ярката си светлина, а споменът за нежните й сини очи и дългата руса коса беше запечатан в най-тайното кътче на душата му. Искаше му се тя да е тук, между тези мрачни, самодоволни мъже, чиито мисли и думи щяха да бъдат забравени, може би само след година.

Внезапно силни гласове го изтръгнаха от забравата му. Луи дразнеше Ланкастър, очевидно успешно, защото графът буквално му крещеше в отговор. Корбет почувства, че напрежението се засилва, дори писарите се оглеждаха с пера в ръце, чудейки се какво ли ще последва. Той погледна отново към дьо Краон и долови тържествуващ блясък в очите му. Господи, помисли си Корбет, те се осмеляват да ни предизвикват тук, в самия Уестминстър. Спомни си нападението край Париж, омайната красота на Мейв и внезапно го заля безумен гняв. Тогава прошепна в ухото на Ланкастър какво да каже, за да спре заяжданията на французите.

— Милорд Еврьо! — извика Ланкастър, отдръпвайки се от Корбет. — Извини ни за врявата и разногласията, но те се дължат на особени обстоятелства. — Той се огледа, очевидно доволен, че думите му смълчаха всички други разговори в залата. — Току-що наредихме — смело продължи той — да арестуват един човек, близък на нашите съветници, истинска змия в пазвата ни, който е издавал тайните ни на враговете на краля тук и — добави той, правейки пауза за по-голям ефект — зад океана.

Думите му бяха последвани от смаян шепот сред англичаните, стоящи зад френските пратеници. Без да им обръща внимание, Корбет внимателно изучаваше реакциите на французите: Еврьо не изглеждаше смутен, а дьо Краон продължи да дърпа някакъв конец от ръкава си, преди да прошепне нещо на граф Луи. Корбет бе заложил капана, сега очакваше французите да се хванат в него.

— Граф Ланскастър — обади се Еврьо, — доволни сме, че английският ни братовчед се е отървал от тази неприятност. Надявам се, че въпросната змия не е участвала в преговорите с нас, защото ако е предал вас, може да предаде и нас.

— Това ли е всичко, милорд? — чу се Корбет с изненада да пита. Еврьо го погледна презрително.

— Разбира се — отвърна той. — Какво друго искаш да кажа?

„Какво друго ли?“, помисли си Корбет, без да обръща внимание на любопитните погледи на Ланкастър и враждебния взор на дьо Краон. Преди години беше заложил капан на французите в Шотландия и сега отново го бе направил. Беше сигурен в това. Възбудено сви юмруци, без да си прави труда да следи по-нататък дискусията, която премина към по-досадни и маловажни въпроси.

Беше късен следобед, когато срещата завърши и както язвително забеляза по-късно Ланкастър, много беше говорено, но нищо не беше казано. Французите смятаха, че има начин да се разреши спорът. Съжаляваха, че кралят не присъства, но — тук дьо Краон многозначително беше погледнал към Корбет — крал Филип IV лично щял да обясни на пратениците на Едуард идеите си как да бъдат изгладени всички несъгласия. После французите заявиха под клетва, че английските пратеници, които ще ги придружат до Франция, ще бъдат в безопасност. Когато Ланкастър съобщи, че това е Корбет, дьо Краон се усмихна злорадо, а Еврьо изглеждаше обиден, сякаш беше очаквал човек с по-висок ранг. Срещата приключи и писарят търпеливо изслуша гневните възклицания на Ланкастър, преди да тръгне към Тауър за разговора си с Уотъртън.

Крехка лодка го понесе по оживената река покрай доковете, кантарът, галерите и корабите, които вливаха злато в Лондон и в джобовете на търговците му, покрай малките рибарски лодки и бесилките с обесени пирати, чиито души отдавна бяха излетели през отворени им усти. Живите около тях не обръщаха внимание на това мрачно напомняне за смъртта, бързащи да натрупат богатство. Една лъскава баржа ги изпревари, изящното черно дърво блестеше, навсякъде се виждаха разкошни тъкани и знамена, които провъзгласяваха, по-ясно от звук на фанфари, че собственикът й е важен човек.

Навлязоха под извития свод на Лондонския мост. Водата ревеше и се пенеше като в огромен казан. Корбет се уплаши, но лодката се носеше право напред като добре насочена стрела. Внезапно над дърветата изникна Тауър — голямата крепост, построена от Уилям Нормански, сега обградена и защитена със стени, кулички, канавки и ров. Тя беше причината Лондон да е спокоен; освен че съхраняваше кралската съкровищница и архиви, беше известна като място на ужаси, мрак и внезапна смърт. В тъмниците й мъчителите и палачите на краля търсеха истината или я изопачаваха така, че да приляга на интересите им.

Корбет потръпна, когато слезе на кея; спокойната златиста привечер бе помрачена от идването му тук. Премина по подвижния мост и тръгна през поредицата мрачни порти, построени, за да бъде обграден и унищожен всеки нападател. На всеки ъгъл и завой го спираха добре въоръжени млади мъже със сурови погледи, които го претърсваха и внимателно изучаваха заповедите и писмата, които носеше. Един от тях му стана водач; мрачна фигура с ризница, чието лице беше скрито от конусовиден шлем, той поведе Корбет с ръка на меча, а широкото му бойно наметало се развяваше като крилете на гигантски прилеп. Най-после преминаха зад стените, по много от които още имаше скелета, тъй като Едуард беше решил да подсили отбраната на Тауър, и стигнаха до голямото тревисто пространство, което заобикаляше извисяващата се норманска крепост.

Тук, в най-вътрешния двор на Тауър, живееха членовете на гарнизона със семействата си. За по-високопоставените имаше двуетажни дървени къщи, а за работниците — колиби. Освен тях се виждаха множество каменни кухни, ковачници и пристройки. Няколко деца подскачаха около огромните тарани, катапулти и други обсадни машини на двора, чието злокобно, смъртоносно присъствие бе смекчено от детските викове и смях. Водачът на Корбет се отправи към крепостта, тръгна покрай стената и спря до малка странична врата.

Корбет спря, ужас сви сърцето и стомаха му — знаеше, че в тази част на Тауър се намират тъмниците и стаите за разпит. Напрегна се да чуе песента на птиците и далечните викове на децата. Искаше му се да запечата тези звуци в сърцето си, да се вкопчи в тях за утеха. Вратата се затръшна зад него, водачът му взе една от стенните факли, запали я с огниво и подкани Корбет да го последва. Тръгнаха надолу по влажните плесенясали стъпала, в чието подножие имаше просторно помещение. Корбет потръпна, когато видя мангалите, пълни с пепел, дългата окървавена маса, огромните щипци и назъбени железни решетки, които лежаха покрай влажните, покрити със сива слуз стени. Факли проблясваха в мрака и хвърляха сенки, които му заприличаха на душите на убитите и измъчвани тук. Английските закони забраняваха мъченията, но тук, в царството на прокълнатите, нямаше други правила, освен волята на владетеля.

Тръгнаха по посипания с пясък под на един от тунелите, които започваха от това адско преддверие и водеха надолу към основите на крепостта. Тук светлините бяха по-нарядко, горяха само свещи от натопена в лой сърцевина от тръстика. Преминаха покрай няколко малки килии с обковани с желязо врати и малки зарешетени прозорчета. Завиха и срещу тях внезапно изникна дебел тъмничар, облечен в мръсен кожен елек, панталони и престилка, който изскочи като паяк от тъмнината, сякаш ги беше очаквал. Водачът на Корбет му прошепна няколко думи, мъжът трепна и се поклони, а лицето му се разтвори в угодническа усмивка. Той ги заведе до една килия и дълго се мъчи, докато вкарваше опипом голям ключ в ключалката. Вратата се разтвори и Корбет взе факлата от войника.

— Изчакай ме тук — каза той. — Искам да говоря с него насаме.

Когато вратата се тръшна, Корбет вдигна факлата и се огледа. Килията беше малка и тъмна, рогозките по пода се бяха превърнали в мека, влажна каша, миришеше отвратително.

— Какво има, Корбет? Да злорадстваш ли дойде? Писарят вдигна факлата по-високо и видя Уотъртън на едно ниско легло в отсрещния ъгъл. Дрехите му се бяха превърнали в мръсни дрипи и когато го приближи, видя, че небръснатото му лице е покрито с рани; лявото му око беше полузатворено, а устните — подути и покрити със спечена кръв.

— Бих станал — гласът на Уотъртън беше ясен и твърд, — но пазачите не са много внимателни и глезените ми са прежулени.

— Слушай — настойчиво каза Корбет, — не съм дошъл да злорадствам, а за да те разпитам и може би да ти помогна.

— Как?

— Арестували са те — отвърна Корбет, — защото мислим или по-точно доказателствата сочат, че ти си предателят в английския кралски съвет.

— Така ли мислиш?

— Може би, но само ти можеш да опровергаеш това.

— Отново те питам — как?

Корбет пристъпи по-близо и го огледа. Уотъртън се държеше смело, но в трептящата светлина на факлата, той съзря в очите му страх.

— Можеш ли да обясниш откъде си толкова богат?

— Баща ми остави много пари при италиански банкери. И Фрескобалди, и Барди могат да потвърдят това.

— Ще видим. Кой беше баща ти?

— Противник на крал Хенри III — горчиво заяви Уотъртън, разчесвайки раната, която се виждаше през разкъсаните му панталони.

— Споделяш ли възгледите му? — тихо попита Корбет.

— Не. Предателите ги бесят. Аз не искам такъв край.

Уотъртън се изправи и веригите задрънчаха, прежулвайки китките му.

— Майка ми? — каза той почти подигравателно. — Нима е държавна измяна, че е французойка?

— Не — отсече Корбет, — но е държавна измяна да се съюзяваш с французите.

Уотъртън скочи и веригите заскърцаха и задрънчаха, докато гневно жестикулираше.

— Не можеш да го докажеш!

— Значи не го отричаш.

— Напротив — изръмжа Уотъртън. — Не се прави на толкова умен и престани да ми приписваш думи, които не съм казал. Не знам за какво говориш.

— В Париж — отвърна Корбет — французите ти обръщаха специално внимание, правеха ти много подаръци.

Уотъртън уморено сви рамене.

— Не знаех и още не знам защо ми оказваха такова внимание.

— Сигурно не знаеш и защо се срещаше с дьо Краон и една млада руса жена тайно през нощта в една парижка кръчма?

Дори на слабата светлина на факлата Корбет забеляза как кръвта се отдръпна от изтощеното лице на Уотъртън.

— Не знам за какво говориш!

— Напротив, знаеш! — извика Корбет. — Ти ли си предателят, шпионинът? Ти ли причини смъртта на Аспейл и останалите? На цял екипаж на кораб? Защо? За да си начешеш крастата?

Уотъртън се хвърли напред с оголени зъби като куче и обичайно мрачното му лице се разкриви от гняв. Корбет не помръдна и видя как веригите се опънаха и той яростно размаха ръце във въздуха.

— Кажи ми — настоя Хю, когато Уотъртън се свлече обратно на мръсното си легло. — Кажи ми истината. Ако си невинен, след няколко часа ще бъдеш свободен, но сега си се оплел здраво като муха в паяжина.

Той млъкна.

— Защо французите бяха благосклонни към теб? Кое беше момичето с дьо Краон, с което се срещна? Пишеш ли си с лорд Морган от Нийт?

Уотъртън си пое дълбоко дъх.

— Баща ми беше бунтовник срещу короната — започна бавно той, — но аз не съм. Майка ми беше французойка, но аз не съм. Богатството си е мое. Верен съм на Едуард Английски и не знам защо дьо Краон беше тъй добре настроен към мен. Аз бях определен да изпращам на лорд Морган кралските писма, но не бих заговорничил с този продажен уелсец повече, отколкото ти!

— Ами младата жена в Париж?

— Това, Корбет, си е моя работа. Единствената ми тайна. За Бога — извика Уотъртън, — ако всеки мъж, който тайно се среща с жена, бъде обвинен, че е предател, всички ще бъдем екзекутирани.

— Кажи ми името й!

— Няма!

Корбет сви рамене, обърна се и почука на вратата.

— Корбет!

Хю се обърна и потръпна от омразата, която прочете в очите на Уотъртън.

— Слушай, Корбет — дрезгаво каза той, — ако ти кажа, няма да ми повярваш. Не и ти. Ти си самотник, праведник с остър ум и без душа. Може да си обичал веднъж, но сега си забравил дори как става това. Защо тогава да ти кажа? Мразя те, мразя студенината и празнотата в теб и дано Сатаната и неговите демони я запълнят!

Корбет се обърна и потропа по-силно на вратата. Искаше да се махне оттук. Бе дошъл да накара Уотъртън да се изправи срещу истината, но не му беше приятно сам да застане срещу нея.