Адам Хол
Баракуда (24)

24.
Бомба

„На тях им е добре. От три седмици не съм спал с жена, за роботи ли ни мислят?“

Цял ден.

„Не съм го виждал, сър. Каза, че отива на палубата.“

Седяхме тук цял ден.

Попитах го:

— Колко време ще издържат тези батерии?

— Тридесет и шест часа. Това е нормалната им трайност.

Работеха от полунощ, а сега беше седем вечерта. Работили са деветнадесет часа. Оставаше ни време до утре на обяд.

„Та съдията го пита: «Тогава какво те кара да обираш банки?», а този му отговаря: «Ами там са парите.»“

Смях. Телевизионна програма.

Не спирах да треперя. Не знам дали Паркс беше забелязал. Приличаше на треска, но без температура; настинка, ако изобщо беше нещо; кожата ми лепнеше. Имах кавга с Ким — беше казала: „Трябва да влезнеш в болница за известно време. Шокът трябва да се лекува. Лечението на един шок е толкова важно, колкото и лечението на опасен за живота кръвоизлив. Знам това, защото съм учила и съм виждала какво става, ако хората пренебрегнат шока. Той може да убива.“

Най-лошото бе, че тя вероятно си мислеше, че продължавам, за да се перча, а не беше така. Изобщо не беше така, приятелю. Бих дал страшно много, за да се отбия в някоя болница и да се просна на едно легло с хубави чисти чаршафи, нежна сестра да бърше трескавото ми чело и да държи ръката ми. Страшно много! Само че ако си спомняш, това беше последната ми възможност да завърша „Баракуда“, колкото и да е крехка и отчаяна.

„Ще разговаряме за това на срещата. Апостолос не желае да се казва каквото и да е преди нея. Трябва да се пазим от предубеждения.“

Апостолос Симитис.

Достигащите до магнетофона гласове невинаги бяха така разбираеми. Те идваха през маса несвързани и пречещи си звуци — други гласове, музика, пукане на статично напрежение, преплитане на каналите на шестте предаватели, а Паркс правеше всичко, на което е способен, за да ги раздели и режисира, преди да стигнат до лентите. Седеше като паяк по средата на гъста редица от оборудване: усилватели, модулатори, баланс-регулатори на входящите канали, аудиомонитори с непрекъснато играещи индикаторни стрелки за силата на сигнала.

Беше започнал да режисира и записва още в минутата, в която съм поставил всеки предавател и съм натиснал бутона под гумената изолация. До момента, в който дойдох тук — в три часа тази сутрин, — той беше напълнил три шестдесетминутни ленти с нищо особено във вид на говор; по-голямата част от екипажа и пътниците бяха заспали.

— Добре си, нали? — попита ме той.

— Отлично.

Значи забелязал е треперенето, но това не беше всичко: когато влязох тук, сигурно съм приличал на претърпял автомобилна злополука. Тя беше казала, че загубата на кръв не е критична, но превръзките ще трябва да се сменят след дванадесет часа. Онова същество беше разкъсало ръката ми по цялата дължина над лакътя, оставяйки трицепса открит.

— Не съм лекар — каза тя — и може да ме обвинят в престъпление за това, че правя медицински манипулации върху теб, без дори да съобщя за това.

Не мисля, че шокът се дължеше на раната. Причината беше в нежелаещия да ме напусне ужас от това, че бях там, под грамадния тъмен силует на плавателния съд, който похлупваше голяма площ над главата ми, а онези проклети зверове налитаха към мен от откритата безкрайност на водата като ангели на смъртта.

— Още чай?

Казах „да“.

Самият той изглеждаше доста зле. Не беше спал, откакто започна радиопредаването преди деветнадесет часа. Не беше почивал, защото му казах, че не бива да пропускаме нищо, нито дума.

— Не ти ли се яде нещо?

— Не. Не желая да те прекъсвам.

Струваше ми се, че вече никога няма да ми се прииска да ям — до такава степен ми се гадеше. Седях като размазан в големия разкривен фотьойл, миришех на йод и бог знае какво друго. „Обикновено кучето лежи там — беше казал Паркс, — но сега съм го затворил в кухнята.“

„Не трябваше да влизаш тук, мили! Този кораб е страшно малък. Казах ти, че ще идвам в твоята каюта, когато е възможно.“

Това беше на френски. Досега бяхме чули да се записват английски, френски, немски, руски и японски. На борда имаше пет жени, три от тях секретарки. Чухме да назовават няколко човека с имената им по време на разговори: Такао Сакамото, Симитис, Де Лафоа, лорд Джоплин, Ейбрахам Левински, Стилус фон Бринкерхоф. Бяхме чули само първите имена на жените, с изключение на мадам Сан Рафаел.

„Той каза, че ще дискутират подобни неща на срещата. Не успях да го отклоня от решението му.“

Паркс ме гледаше и аз кимнах. За трети път чувахме да споменават за среща.

— Иска ми се да уточнят кога — казах му аз.

— Това ли търсим? Някаква среща?

— Търсим всичко, до което можем да се доберем.

— Ясно.

Тонът му показваше, че явно ме мисли за твърде потаен, че го изолирам, а то си беше вярно. Всеки записан звук, идващ от „Контеса“, беше по същество свръхсекретен, с изключение на интимните разговори. Ако батериите издържат достатъчно дълго, за да чуем плановете за срещата, то тогава ще имаме материал не по-малко ценен от доклада, който Ерика Кембридж бе измъкнала от борда на яхтата. Би ни дал пълното решение на „Баракуда“.

— Ако получим това, на което се надявам — казах аз, — ще поискат да дойдеш с мен в Лондон за специален доклад. Считай, че този материал може да бъде предаден само устно и единствено на шефа на бюрото. Разбираш ли какво казвам?

— Майко мила! — Чайникът свиреше и той каза: — Слушай, можеш ли…

— Стой си на мястото.

Станах и тръгнах към табуретката, върху която бе устроил временната кухня. Но таванът внезапно се наклони косо към мен и аз спуснах ръка зад себе си, за да омекотя падането. Лежах на пода и слушах непрекъснатия поток от пращене и гласове. Паркс се изправи от стола пред оборудването, а аз му казах да седне и да продължи работата си, защото не бива да изпускаме… Около мен всичко заплува, кухнята заплува… Да не изпускаме дума, нито дума.

Станах и опитах отново.

— Трябва да хапнеш нещо — каза Паркс.

Намерих малко хляб, направих чая и се върнах на фотьойла. Попитах го:

— Искаш ли хляб?

— Не точно сега.

Седеше като джудже върху чадърчето на гъба, с изпито от умора лице, очите му премигваха, докато наблюдаваше индикаторите, а аз му предложих само хляб. Горката малка мравка! Още щом почувствам леко подобрение, ще отида да потърся яйца или нещо друго.

„… Той трябва да бъде елиминиран.“

„Но как може да стане това? Туфексис го охранява.“

„Туфексис е в наши ръце. Ще бъде натоварен със задачата да изкорени престъпността на целите Съединени щати след установяването на новия ред. Ще постъпи, както му кажем.“

Получи се смесване на сигнали, което разми гласовете, после малко се проясниха.

„… Вече е много опасен. Използувахме го да обработва записите на подбрани реклами от студиото и всичко беше нормално, но после Апостолос го доведе на яхтата и му гласува прекомерно доверие според мен. Сега той е запознат с много съществена информация за целия проект, а поведението му става малко нелогично, както вероятно сте забелязали. Бринк е съгласен с мен. Ще му позволим още веднъж да слезе на брега и ще дадем указания на Туфексис… Това ще… но не по-късно от…“

Двамата с Паркс се бяхме надвесили над конзолата с уредите, но прашенето връхлиташе на оглушителни вълни.

— За Проктър ли говорят?

— Така изглежда — отвърнах аз.

Паркс знаеше за него; Ферис го беше изпращал да претърси апартамента му за подслушвателни устройства на следващия ден, след като той се омете оттам. Не се изненадах, че са решили да го отстранят. Последния път, когато разговарях с него, той изглеждаше опасно близко до ръба, психическата му устойчивост беше разклатена от кокаин и сублиминални внушения и сигурно вече е готов да рухне.

„… Ти ме доведе на яхтата като любовница, Баптист, а не като слугиня. Искам да поспя, ако обичаш… След това… иначе…“

Осем. Часът е осем вечерта.

В девет Паркс ми показа как да регулирам звука и селекторите, за да записвам всичко, идващо по отделните канали, и отиде в кухнята да приготви сандвичи с яйца и кафе.

Към полунощ се почувствах по-силен и смених Паркс, за да дремне един час. Потокът от сигнали вече съвсем изтъня, съдържаше главно лични разговори и откъслечен говор откъм мостика.

Спах от два до шест и после прослушах единствената лента, която Паркс каза, че може да ме интересува, но тя нямаше нищо общо с проекта и само веднъж се споменаваше среща, без да се посочва някакво определено време.

„… При това положение те упълномощавам изцяло да уредиш прехвърлянето. Ако искат да оспорят офертата ни за три и половина милиарда щатски долара, готов съм да изслушам контрапредложение, но долната граница не бива да пада под три милиарда и четвърт. Извикал съм Винер да дойде днес, за да чуя мнението му…“

На сутринта:

— Изглежда, не е много добре — каза Паркс.

Страшно ми се иска хората да не казват само очевидното. Разбира се, че не беше много добре, майка му стара, при положение че ни остават два часа — два часа, докато тези проклети батерии се изтощят. Да не си мисли, че не ми е ясно положението? Онези противни зверове връхлитаха към мен с широко отворени челюсти и вселяваха в мен страх от Бога, а какво постигнахме накрая? Нищо, което си струва да занеса на Ферис.

Единадесет.

Часът е единадесет.

Почти всичко беше без стойност. Разговори за устройство на корпорации и агресивна търговска политика, откъси от телевизионни беседи и неприлични историйки под палубата, идиотски ритъм на хевиметъл, покачването и падането на индекса Дау Джонс по финансовите емисии, дълги дискусии по въпроса разумно ли е или напротив, да бъде попитан Ватиканът желае ли ограничено участие с цел да убеди южноамериканските държави да приемат предложеното им статукво без излишни бунтове.

Нищо не можех да използувам — не се споменаваха цели, никакви намерения за незаконни действия, никакви материали за опорочаване на предстоящите избори, нищо за Матийсън Джъд, нищо за московската връзка, нищо, нищо, нищо!

Дванадесет по обяд.

Петнадесет минути по-късно Паркс каза:

— Първата започва да заглъхва. — Човъркаше един потенциометър и наблюдаваше индикатора.

— Батериите ли?

— Да.

— Не можеш ли да я усилиш?

— Едновременно с това ще се усилят и всички вредни шумове.

Затворих очи, за да спра ярката светлина, проникваща през щорите. Ръката ми бе започнала да пулсира. Спомних си, че Ким ми каза да сменя превръзката след дванадесет часа. Даде ми и някакви антибиотици, но не ги пих, защото исках главата ми да е бистра.

„… Или обратното. Испания, разбира се, трябва да бъде поканена.“

Двадесет минути след пладне започна да заглъхва следващият предавател и се загуби.

Рапани.

Превръщаха се в обикновени рапани, залепени за корпуса на моторната яхта „Контеса“, около която в проникващата под водата светлина блещукаха ята малки рибки, а веригата на котвата висеше като гердан от черни перли.

„… Нека да ви посоча по-особените моменти, за да ги разгледаме в подробности по-късно. Главният агент естествено е Гордън Шафер…“

Това бе гласът на Апостолос Симитис.

„… Убедихме сенатора Джъд, че Шафер е повече от подходящ да заеме поста на негов първи съветник в Белия дом. Задачата на Шафер ще бъде да монтира радиопредавателите в самия Овален кабинет, за да поставим президента Джъд под непрекъснатото влияние на нашите директиви…“

— Паркс, задръж това! Не го изпускай.

— Ако свършат батериите, нищо не може…

— Добре, добре.

Бе настанал моментът за молитва от все сърце.

„… Хелстром е пресметнал, че ще са необходими някъде около дванадесет месеца непрекъсната сублиминална сугестия, за да вградим главната схема в подсъзнанието на президента и ако това ви се струва прекалено дълъг път, трябва да си спомните, че промените, които предвиждаме в обществените взаимоотношения на човечеството, са по-значителни от всичко виждано досега от началото на човешката история.“

Тънък лъч светлина се промъкна от щорите към балатума и в него се зареяха дребни точици прах, които светваха внезапно и угасваха, след като го прекосят — микроскопично подобие на съзвездие, в което всяка звезда се движи от светло към тъмно, от живота към смъртта.

„… Трябва да имаме предвид, че в Кремъл има известни групировки, на които, меко казано, не може да се разчита да подкрепят с влиянието си нашия проект. Започваме да подозираме, че англичанинът Проктър може би се опитва да злоупотреби с доверието ни и да работи за тези групировки в ролята на това, което се нарича двоен агент. Споразумяхме се да ликвидираме този проблем при първа възможност.“

Последва пауза, остана ни само потокът от статично прашене и смущения. Погледнах към Паркс.

— Започваме да ги губим — каза той.

— Увеличи звука. Да шуми или каквото ще. Не изпускай звука!

„… Джоплин, можете ли да ни уверите, че Великобритания ще се присъедини към нашите планове?“

„Мога да ви уверя, че щом президентът Джъд убеди Съединените щати… и края на войната с… няма да има избор, освен да се присъедини… За Европа ще е невъзможно да остане на своите… мащабните размери на това начинание, но… при положение, че… можем да приемем… без да… интересите на военните… когато… компромис… начало… само ако…“

Шумотевица. Оглушителна шумотевица заля стаята, когато Паркс пусна усилвателите докрай и отправи поглед към мен. Вдигнах ръка и той изключи канала.

— Остави другите да работят, докато издържат — казах аз. — Можеш ли да започнеш през това време да правиш копия на тази?

— Колко?

— Шест.

— Не е проблем.

Последният предавател заглъхна малко след един часа, Паркс чукна един бутон и вече чувахме само как кучето дращи в кухнята да излезе.

— Звучи като доста сериозен материал — каза колебливо Паркс. — Това ли ти трябваше?

Предполагам, че съм бил малко замаян и все още несъвсем способен да оценя какво има на онази лента, защото казах само:

— Какво? Да, струва ми се. Слушай, има ли начин този всичкият материал да бъде изтрит тук или по пътя?

— Ще се погрижа. Ще ги поставя в екранирана кутия, ако това имаш предвид.

— Да, направи го. Точно така. Работи върху тях, все едно че са заредена бомба, защото в голяма степен са точно това.

 

 

Половин час по-късно го попитах мога ли да използувам телефона и той ми показа къде се намира.

Дори не се бях опитвал да пресмятам риска, но естествено някъде в дъното на съзнанието си разбирах, че е ужасен. Това беше работа, която трябваше да се свърши, така че в известен смисъл нещата се опростяваха.