Адам Хол
Баракуда (19)

19.
Мазда

Вдигнах телефона и избрах номера.

— Да?

Непознат глас.

— Ръководителят на операцията.

— Не е тук.

— Тогава дайте ми номера му.

Ярост. Страшна ярост.

— Парола?

— „Баракуда“. Дайте ми номера.

— В движение е. Ето ви го.

Записах го на бележника.

— За бога — обърнах се към шофьора, — това ли е всичко, което можеш да направиш?

— Стабилно сме задръстени — отвърна Тредър.

Сигнал свободно.

— Да? — беше Ферис.

— Слушай — казах аз, — убиха Кембридж.

Овладей се, приеми го. Но, господи, трябваше да го предвидим. Ние…

— Къде се намираш? — попита Ферис.

— В лимузината, пред яхтклуба.

„Добър вечер. — Брилянтна усмивка. — Аз съм Ерика Кембридж, а това е моето мнение.“

Онова проклето нещо бълваше автоматичен огън. Бялата й рокля стана алена. Телохранителят се опита да стигне до нея, но също падна, тялото му се прегърби и загърни, когато куршумите се забиха в него. После хеликоптерът рязко и много бързо се издигна, раздухвайки балоните над паркинга — сини, зелени, червени и жълти, завихрени над главите на хората. Някои от жените изпищяха и продължиха да пищят, докато настана известна тишина, а шумът от хеликоптера заглъхваше над морето.

— Влизай вътре!

Тредър. Повлече ме към колата и ме натика на задната седалка, затръшна вратата, седна зад волана, запали мотора и потегли. Някой в тълпата бе изпаднал в истерия — точно там, където бяха проснати жената и мъжът, а кръвта им се събираше в локва, лъснала под лунната светлина.

Ярост, жестока ярост.

„А това е моето мнение.“

Дано да го помнят.

— Видя ли как стана? — чух, че пита Ферис.

— Да, видях го.

Овладей се! Не е приятно, но оперативният изпълнител докладва на своя ръководител и трябва да се владее, поне за параван, разбираш ли — тук няма място за лични чувства.

— Как стана?

Много си прав, как наистина стана? Ще искат да го изпратят до информационния пулт в Лондон.

— Един хеликоптер излетя от площадката тук, издигна се над паркинга, някой отвори вратата и стреля с автомат от разстояние петнадесет метра.

— Ти къде се намираше? — попита след кратка пауза.

— Не много наблизо. Не грешаха. Това беше премерен, точен удар.

Придвижихме се напред, после пак спряхме. Колите се скупчваха пред „стопа“, където алеята от яхтклуба се вливаше в главната улица. Пищяха полицейски сирени, опитваха се да очистят изходите, но беше трудно, защото много хора бяха спрели колите си, за да видят какво е станало, някои дори се бяха изправили на покривите им.

— Не са разбрали, че си там — каза Ферис. — Хеликоптерът не промени ли…

— Не. Беше предназначено само за нея.

„Ще отидем в моя апартамент и ще ви покажа за какво става дума. Има всичко черно на бяло, дубликат. Разбирате ли какво казвам? Цял доклад, разбирате ли?“

Продуктът. Мисията приключена.

Не сега.

— Добре. — Ферис звучеше малко пресилено спокоен, съвсем хладнокръвен, с прецизна дикция. В крайна сметка почти бяхме успели да завържем панделката на тази история и да се приберем вкъщи. — Указанията ти са следните…

— Слушай — прекъснах го, — телефонът й вероятно е бил подслушван. Прихванали са разговора й с Насау тази вечер.

— Мислиш ли?

— Тя беше на яхтата, покани ме в клуба за среща със Стилус фон Бринкерхоф и каза, че за мен е много важно да го видя. Спомена и името на Проктър. Били сме подслушвани. Сигурно са ни подслушвали.

— Това не ти ли мина през ума по-рано? — попита внимателно Ферис.

— Всичко, което ми минаваше през ума, бе, че може би се опитва да ме вкара в капан.

Боях се за кожата си, а това е вредно, защото така няма да стигна по-далеч от онази омразна плоча, нали разбираш? Но проблемът е, че продължавах да се страхувам. Все още се намирах в опасната зона. Бяхме здравата заклещени сред глутница коли и ако някой от убийците на Туфексис ме е видял, че излизам от клуба и отивам към паркинга, ще ме открият и тогава ще бъде безполезно да заключвам вратите — просто ще разбият някой прозорец с дулото и ще започнат да думкат.

Да, нужно е самообладание и поне зрънце ясна мисъл.

— Слушай — казах на Ферис, — това не може да чака специален доклад. Съществува международен синдикат, наречен „Тръст“, и Фон Бринкерхоф е негов член. Тяхната цел е, цитирам: „Да купят Америка и да се спазарят с руснаците.“ — Съобщих му и другите имена, които ми беше споменала, и допълних подробностите. — Каза, че има всичко това в писмен вид в нейния апартамент, нарече го цял доклад. Така че, ако успееш да получиш разрешение и отидеш да огледаш…

— Някой е нахълтал там преди половин час.

Проклятие!

— Как разбра?

— Бях поставил няколко човека там, в случай че наистина се окаже капан. Пристигнали две патрулни коли и те последвали полицаите в сградата, като се представили за репортери. Портиерът им разказал, че преди петнадесет минути бил нападнат и завързан. Намерили вратата на Кембридж отворена, с разбита ключалка.

Жилището сигурно е обърнато наопаки, всички чекмеджета са извадени, картините свалени, за да открият сейфа, спално бельо навсякъде по пода, дюшекът изтърбушен и в крайна сметка са намерили материала. Трябва да са го намерили, защото на нея и през ум не й е минало да провери за монтирани на телефоните в апартамента й и в колата подслушватели. Тя работеше не в разузнаването, а в политиката, не разбираше от неща като прикритие. Най-вероятно е хвърлила материала върху холната масичка или нещо от този род и те първоначално изобщо не са го забелязали, но после са го открили и вече не можем да направим нищо.

Изведнъж потеглихме, освободени от задръстването. Движехме се на североизток по крайбрежния булевард.

— Може да е бил Проктър — казах аз.

— И ние така мислим — той и Кроудър. — Забелязали са го да слиза на брега от моторната лодка на яхтата.

— Кога?

— Рано тази нощ, малко преди единадесет.

Леко потръпване на нервите.

— Изгубили ли са го? — Сигурно, иначе сега Ферис щеше да ми обяснява къде е Проктър в момента.

— След няколко минути.

Хората от спомагателната група са си точно това, което са: редови войници, на които липсва прецизната, изчерпателна подготовка на тайните детективи. Дори самият аз да бях проследил Проктър, той щеше да ме затрудни, понеже е на моето ниво, способен и опитен.

Значи Проктър е слязъл от „Контеса“ и се е върнал в града. Вероятно той лично е извършил нахлуването, защото е много добър в тази област и освен това е търсил изключително важен продукт. По този начин бе предотвратил очакваната крайна фаза на „Баракуда“ и ни бе върнал в изходна позиция.

— Ако е слязъл на брега в 10:45 — казах аз, — това е било около час, след като Кембридж ми телефонира в Насау. За да стигне от „Контеса“ до брега, му е бил нужен около час. Това обаждане със сигурност е подслушано и може би самият Проктър е надавал ухо.

Мисълта за това ме накара отново да потръпна.

— Почакай — казах на Ферис. — Тредър, на какво разстояние сме от тайната квартира?

Той полуизвърна глава.

— На десет минути или малко повече.

— Не се доближавай повече. Продължавай да се движиш, но недей да се въртиш в този район.

— Разбрано. — Забелязах го, че наднича във външните огледала.

— Худ с нас ли е?

— Две коли по-назад.

Електронният часовник показваше 12:41.

Заговорих на Ферис:

— Сигурно е взела този доклад без тяхно знание — не биха й го дали. Вероятно е имало няколко копия и не са разбрали, че този екземпляр липсва, докато тя не ми се обади в Насау по подслушваната линия. Тогава е научил Проктър.

— Обсъдихме този вариант. — Тонът му още беше остър. Чувал съм го по време на „Мандарин“, „Северно сияние“, когато мисията опасно излиза от коловоза. Тази нощ той не се гневеше на Проктър. Гневеше се на себе си, защото е допуснал това да стане; на собствената си некомпетентност, както често правят компетентните хора, щом някое колелце засече. — Обмислихме също и възможността Стилус фон Бринкерхоф да й е дал копие от доклада. Тази вечер той беше на тържеството.

— Възможно е. Тя каза, че си пада по нея.

— Склонен съм да вярвам, че повечето мъже си падат.

— Къде е Фон Бринкерхоф сега? — попитах го аз. — Може би ще успеем да го открием.

— Следим дали няма да вземе скутера обратно към „Контеса“. Монк направи предположение, че ако Кембридж е искала да се срещнеш с Фон Бринкерхоф, то той е бил готов да се оттегли от проекта или може би да разкрие „Тръста“. Изпратихме един човек да го чака на кей 19 и да предложи извиненията ти, че не си отишъл навреме, за да го срещнеш в яхтклуба тази вечер и да види какво ще каже той; дали е готов да доведе нещата докрай.

Тредър премина на жълта през един светофар и надникна в лявото странично огледало.

— Една корвета се е залепила за нас — каза той. — Опитвам се да се откача.

— Непосредствено зад нас ли е?

— Не, има един буик, но корветата се опитва да го отстрани от пътя.

Седиш си в даден момент удобничко в разкошно обзаведена лимузина с телефон в ръката и шкаф за напитки пред тебе, дебел килим под официалните обувки и изведнъж в следващия момент осъзнаваш, че си се превърнал в жадувана плячка за някой ловец, който те преследва изкъсо и желае смъртта ти. Осъзнаваш също, че нямаш никаква надежда да му избягаш, колкото и да бързаш. Контрастът между тези два момента е толкова рязък, че парализира мисълта. Животът мигновено изгубва цивилизованата си маска и се оказваш в друг свят. Преобразяваш се в различно същество — босо, превито върху твърдата земя с настръхнала козина по врата и оголени зъби, а ужасът циркулира в кръвта като студен огън.

Проктър отново се намира в града. Дошъл е тук, за да си върне онзи материал. Помолил е Туфексис да направи удара с Кембридж, знаел е, че изпълнителят на „Баракуда“ е на крачка от разгадаването на неговата операция, че ще бъда на тържеството в яхтклуба, понеже е подслушвал телефона на Ерика, но не е поискал от Туфексис да убие и мен, защото предпочита да го стори самият той.

Въпросът се бе превърнал в личен. Срещата ми с него в деня, когато пристигнах в този град, го бе принудила да напусне апартамента си и го бе прогонила в нелегалност. Използвал е връзките си с мафията, убедил е Туфексис да ми издаде присъда и на два пъти се опитаха да я изпълнят, но аз все още съм жив и представлявам заплаха за него, а това е наранило гордостта му и е поискал от разбойниците на Туфексис да се въздържат тази нощ, защото желае лично той да извърши това убийство.

Светлини се люлееха в огледалата, но от този ъгъл не можех да видя това, което виждаше Тредър.

— Искам постоянно да ме държиш в течение какво става отзад.

— Буикът изостана. Мисля, че се изплаши.

— Корветата непосредствено зад нас ли е?

— Да. Плътно.

— Ферис — казах в слушалката, — на телефона ли си още?

— Да.

— Движим се на север по Двадесет и второ авеню и пресичаме „Коръл Уей“. Струва ми се, че Проктър е плътно зад нас. — Оставих го да асимилира това, докато кажа нещо на Тредър, после пак заговорих в телефона: — Той е в черна корвета с номера от Флорида. Разбра ли ме?

— Да, ще видя какво мога да направя.

— Благодаря. Имаш ли втори телефон?

— Да.

— Тогава не затваряй този.

Каза, че няма да го затваря.

Проблясвалия по тапицерията на тавана — бързи и ритмични. Проктър ни даваше знак да спрем.

— Тредър, къде е Худ?

— След корветата, а зад хондата му има червена мазда.

Ама че парад! Проктър плътно зад нас, а в маздата зад Худ главорез на Туфексис. Насрещното движение беше сравнително рехаво — баровете още работеха. Този град не заспива. Проктър продължаваше да превключва светлините, което беше разумно от негова страна, защото не искаше да вдига шум и да привлича вниманието — никой от нас не желаеше да се среща с полицията. Щеше да е много приятно, ако кажа на Тредър да лепне лапата си на клаксона и да я държи там, докато ни засече някоя патрулна кола — „Полицай, този досадник зад нас иска да ме очисти, моля, изпълнете си задълженията“ и така нататък. Нищо подобно, защото това ще доведе куп неудобни въпроси и предявяване на обвинения, ще спре „Баракуда“ насред пътя и освен това в правилника има строго разпореждане тайният агент да не се обръща за съдействие към полицейски служител — странно написано, нали? Да, разбирам те — „Баракуда“ при всички положения ще бъде спряна още щом Проктър се намърда на задната седалка в луксозно обзаведената ни лимузина с неговия 9-милиметров „Хеклър и Кох РУ“ със заглушител „Уилсън“ и започне да гъделичка спусъка, което той най-вероятно ще направи по простата причина, че е три пъти по-бърз от този разкошен капан за мацки, а ако мислиш, че всичко това прилича на гонитба с коли, жестоко се лъжеш — това е погребално шествие.

При първия изстрел се плъзнах надолу по меката кожена тапицерия, за да смъкна главата си по-ниско от задния прозорец. Забелязах, че и Тредър прави същото, прикривайки се зад възглавничката, което не би му помогнало много, защото срещу такава кола Проктър би трябвало да използува мощно оръжие, иначе изобщо не би започнал да стреля. Все пак на Тредър може да му се размине, при положение че куршумите минават през маската на багажника, после през облегалката на задната седалка и докато се ударят във възглавничката, ще са изгубили повечето от силата си. Той просто облекчаваше възможно повече нещата за себе си — никога не решавай предварително, че си умрял и прочие, прикривай се по най-добрия възможен начин.

— Какво да правя? — попита той. Това ми хареса — обсъждахме нещата и ако ни беше нужен съвет от щаба, имахме отворен канал за връзка. Не можеш да кажеш, скъпи приятелю, изобщо не можеш да кажеш, че положението не е под контрол.

Куршум улучва багажника, пробива си път през облегалката на задната седалка, съвсем близо до лявата ми ръка. Ах, този мръсник! Ще натика следващия направо в гръбнака, а това означава бавна смърт в непоносими болки или шест месеца рехабилитация и инвалидна количка. Цели се в главата, копеле такова, не забравяй проклетото си възпитание. Облизва шкафа за напитки и се разхвърчават трески, изтраква в предното стъкло, но няма достатъчно сила да пробие дупка в него.

— Какво е положението? — Ферис.

— Обстрелва ни.

— Наредил съм да се намесят три коли. Къде сте сега?

— Продължаваме да се движим на север покрай парка „Шенандоа“.

— Още ли сте на Двадесет и второ авеню?

— Да.

— Не се отклонявайте. Ще ги насоча да направят прехващане.

Казах това на Тредър.

Присветването през задния прозорец бе престанало. Тредън нямаше намерение да спира, защото, ако го стореше, с мене е свършено, а на него работата му е да ме опази жив колкото може по-дълго или господ да му е на помощ, когато отиде да докладва. Зад нас се чу шумотевица и аз го попитах какво става, а той отговори, че, изглежда, Худ се опитва с хондата да притеснява корветата, като я блъска странично, за да спука някоя гума. Явно Проктър беше сам в колата си, защото не чувах повече изстрели освен насочените към лимузината.

Проктър беше решил как да се оправи с полицията: пищовът вдигаше шум и нямаше да мине много време, преди да ни засече някоя патрулна кола, но той разчиташе да ме убие бързо и да има достатъчно време да изчезне. Той…

Туп-туп — в бърза последователност, когато нов куршум удари багажника и трипластовата преграда към купето, след което започна да се провира през тапицерията и аз се изместих вдясно. Усетих, че проклетото нещо разкъсва ръката ми и видях как на предното стъкло се образува звезда като от скреж.

За малко да улучи и аз пропълзях по седалката в противоположната посока, понеже той местеше мерника си всеки път с петнадесет сантиметра надясно в опитите си да ме намери. По кожата ми изби пот, скалпът ми настръхна, защото на практика положението изобщо не беше под контрол и не можехме да предприемем нищо. След малко ще му писне, ще настъпи газта и ще застане редом с нас, вземайки на прицел Тредър, и ще запрати тази каляска в някоя витрина, ще слезе от колата си, ще направи няколко крачки, ще ритне стъклото и ще изпразни целия пълнител в слепоочието ми, в случай, разбира се, че Ферис не успее да докара прихващачите си някъде на север оттук и не направи нещо полезно.

Доколкото можех да се ориентирам, движехме се с около деветдесет километра в час и Тредър използваше светофарите възможно най-добре, като намаляваше скоростта, но все пак караше достатъчно бързо, за да стигне до следващото кръстовище и да прелети на зелено, без да губи много скорост. Бихме могли…

Туп-туп и куршумът отскочи от колонката между вратите, погребвайки остатъка от инерцията си в козирката против слънце над дясната предна седалка. Аз отново се размърдах и пропълзях надясно по седалката. Малки пухчета се търкаляха наоколо като кълба дим, откъснати от дунапренената възглавница под кожата.

— Добре ли си? — попита Тредър.

— Да.

Внезапно отзад се разнесе силен шум и видях как светлини от фарове облизват фасадите на сградите по отсрещната страна на улицата, но потокът светлина по тавана не се промени, така че това трябва да е била хондата на Худ — случило се е нещо неприятно.

— Той изгуби — каза Тредър.

— Худ ли?

— Да.

Звук от мачкане на ламарини, преобръщане, фаровете проблеснаха по витрините и после угаснаха.

— Ферис?

— Не, сър, той е на другия телефон. Говорите с Тенч.

— Кажете му, че изгубихме Худ. Катастрофира.

— Разбрано.

Туп-туп. Вратата на шкафа за напитки се сцепи и вътре се разби стъкло. Легнах на пода и попитах Тредър:

— Можа ли да видиш какво го принуди да се блъсне?

— Възможно е да е била маздата зад него, странично избутване или нещо такова.

Тредър не виждаше чак толкова, защото беше свит надолу зад облегалката и можеше да използва само външните огледала, а от този ъгъл те не биха могли да му показват повече от горната половина на корветата на Проктър, но беше логично да се заключи, че мафиотът в маздата е изхвърлил хондата от състезанието, понеже представлява заплаха за Проктър.

Вече подминавахме парка от дясната ни страна и пресичахме Шестнадесета улица, когато жълтата светлина се смени с червена, но корветата и маздата преминаха, без да спират, и според мен ни оставаше още минута, най-много две, ако Ферис не успее да вкара в действие прехващачите си. Представлявахме седяща мишена и всичко беше въпрос само на време.

— Слушаш ли ме? — беше Ферис.

Отговорих утвърдително.

— Планът ми се променя. — Звучеше тихо и безпристрастно. — Получих нареждане да отзова хората си.

— Да отзовеш…

— Няма да правят прихващане. От теб се иска да се справиш със ситуацията с всякакви средства. Поддържай връзка.

Finis.^[1]

Отговорих му, че съм го разбрал. В интерес на истината не беше нужно много разбиране: Ферис се обаждаше от базата си, а сигурно и Кроудър е там и или току-що е разбрал, че Ферис е наредил да се организират подвижни подкрепления в района, или сам е издал нареждането и после е променил решението си. Бюрото дава голяма свобода на действие на изпълнителите и техните оперативни ръководители, но има някои твърде стриктни ограничения, едно от които е, че нямаме право да влизаме в битки по време на движение из улиците и да излагаме на опасност населението, а… сирени… а точно това щяхме да сторим, ако бъдат изпратени прихващачите.

Изстрел и след него втори гърмеж, който прозвуча точно под нас, лимузината се олюля, а Тредър каза: „Улучи гума“, започнахме да криволичим, но после пак тръгнахме направо. Сега беше много шумно, защото гумата превърташе около джантата и започна да се нагрява. Сирените заглъхваха някъде зад нас, предполагам към хондата — някой я е видял, че се търкаля, и се е обадил по телефона.

— Тредър, няма да получим помощ — казах аз. — Променили са решението си.

— Ясно. — Опитваше се да изглежда спокоен. Сега и той знаеше реалното положение.

В колата влизаше миризма на запалена гума. Мразя тази миризма — действа на стомаха. Изстрел, и задното стъкло побеля като заскрежено, когато куршумът премина през него и проби дупка в тавана. Мисля, че не стреляше напосоки, просто лимузината залиташе доста и беше трудна мишена при скоростта от деветдесет километра в час и несигурното управление. Отново се чу сирена, този път пред нас — патрулна кола, уловила повикването за хондата от диспечера и потегляща обратно в южна посока. Светлините й започнаха да оцветяват полираните повърхности в лимузината и сирената се усилваше. Не вярвах да подмине без внимание лимузина, движеща се с такава скорост със спукана гума, затова пак се обърнах към Тредър:

— Слушай, искам да ме изсипеш някъде. Търси алея между постройките, врата на двор или паркинг… — Светлините станаха ярки, полицейската кола ни забеляза и започна да прави обратен завой с виеща сирена. — … някое място с достатъчно прикритие, за да мога да бягам, разбираш ли?

Отвърна, че ще направи каквото може, и аз напипах хромираното лостче, отключих дясната врата и зачаках. Измъкнах носната си кърпа и я увих около дясната си длан. Чаках, гледах цветните светлини, отразяващи се по вътрешните повърхности на стъклата, чаках, задържах дишането си заради отвратителната миризма на гума, лявата ми длан се потеше, телефонът се хлъзгаше в нея, чаках, докато Тредър ми каза да се приготвя. Съобщих на Ферис, че предприемам бягство, и приклекнах странично, с крака, опрени в колонката на пода, спирачките се задействаха, гумите изсвириха и колата се поднесе веднъж-два пъти, когато Тредър изпусна посоката на предницата и после я овладя, а спуканата гума се измъкна от джантата и металът заскърца по асфалта. В шумотевицата чух гласа на Тредър:

— Изскачай!

Дръпнах дръжката на вратата, блъснах я и прелетях през нея, докато се отваряше широко. Претърколих се в „юкеми“, като външната страна на дланта ми първа се срещна с тротоара, последвана от ръката и рамото, а после цялото тяло, навито на топка, и завърших с ходила на земята и достатъчно равновесие, за да хукна да бягам.

Беше ми намерил една алея и аз оглеждах обстановката, докато тичах, защото не исках да оставя силуета си очертан на фона на светлината, идваща от улицата в отсрещния край. Отзад беше бъркотия, не знаех дали Проктър или човекът от маздата са видели, че изскачам от колата, но ако са ме забелязали, щяха да ме последват пеша и едва ли бих имал повече от петдесет метра преднина, а стените тук бяха високи, без прикритие, което да ме защити, ако се доближи достатъчно, за да вкара в употреба пистолета си.

Алеята напред изглеждаше безкрайна, с дължината на градски блок, светлините на следващата пресечка образуваха ярка ниша в сянката. Не обръщах глава да погледна зад себе си, защото това щеше да ме забави, а ако видех, че идва Проктър, не бих могъл да сторя нищо — той щеше да има достатъчно време да спре своя бяг, да заеме стрелкова позиция и да бъде сигурен в изстрела си. „Агентът повален“, куршумът пробива вечерното сако, натрошава гръбнака и причинява катастрофално объркване в нервите, мускулите на краката губят връзка с мозъка и тялото се накланя напред… „Агентът повален.“

Приближавах се към улицата насреща, но сцената във въображението ми вселяваше страх и аз трябваше да погледна зад себе си, но не видях нищо — никакво движение по цялата дължина на алеята, така че забавих малко ход, а ярката светлина на улицата ме заля обилно. Една кола спря рязко със скърцащи гуми и вратата й се отвори.

Мазда.