Адам Хол
Баракуда (16)

16.
Пробив

— Куилър — кимна той, — как си?

Кроудър.

— Достатъчно добре, сър. А вие?

— Съвсем добре.

На този етап от мисията, когато още нямаше сигурен достъп до обекта и от Лондон са изпратили шефа на „Сигнали“, без да предупреждават никого, нервите може да се поизпънат и аз вече търсех скрит смисъл в най-незначителната думичка.

Дали съм „съвсем добре“ не искаше да каже „като се изключи това, че оперативният агент е напреднал толкова малко, че изпращат тук шефа на «Сигнали» лично да попита какво става“?

Той беше последният, когото очаквах да срещна тук. Наблюдаваше ме с черните си очи, потънали дълбоко в скулите му, тънкото му тяло се бе затворило плътно в себе си, за да скрие всякакво изражение. При последната ни среща се бяхме сдърпали заради онзи нещастен дявол Фишер и нямах намерение да търпя разни глупости безропотно.

Очите му набързо огледаха състоянието на дрехите ми:

— Да поседнем ли, господа?

Тя дори не държеше ютия на борда: „Съжалявам, но аз само простирам всичко на слънцето.“

Кожа заскърца, когато заразместваха столовете. В стаята бяхме шестима: Ферис, Кроудър, Монк, един човек, когото не познавах, Пурдом и аз. Пурдом — тъмен, кокалест, мълчалив и кипящ от безплодна енергия. Долетял е тук, за да кацне на рамото ми като лешояд върху надгробен паметник, проклет да е. Нямах настроение, казвам ти, да ме чешат, където не трябва.

— Всичко е наред — изрече Ферис от съседния стол.

Нервите ми личаха и не можех да се понасям: това е страшно слаба защита. Снощи в онази лодка само се бях докоснал до вечността и нищо повече, още съм жив и, дявол да го вземе, крайно време е да влизам във форма.

— С господин Монк си се срещал, но с Тенч не си, нали?

Не бях го виждал преди: нисък, с вид на писарушка, очила, вътрешно напрегнат почти колкото Пурдом, само кимна в отговор на поздрава ни.

— Той е дошъл тук, за да ми помага — добави Кроудър, което, разбира се, можеше да означава всичко: той би могъл да е психиатър към бюрото, изпратен тук да провери състоянието ми, да забележи трепкат ли ми очите, дали се изпотявам, подобни неща — понякога ти правят подобни номера. Правят ги хора като Лоумън. Изпращат някого в оперативната зона да си каже мнението дали изпълнителят показва сериозно изхабяване и трябва ли да бъде отзован, преди да се скапе.

Обаче аз съм все още в добра форма, ръководител е Ферис, така че няма нужда от тези копелета. Ще трябва много да внимаваш — той сигурно не е нищо повече от специалист по шифрите, когото са изпратили да се грижи за кореспонденцията. Успокой дишането, отпусни ръцете, мисли спокойно няколко минути, укроти себелюбието си.

Стаята беше хубава, приятна, малко модерна, но не прекалено официална за предназначението си — намирахме се в кабинета на заместник-консула на Ийст стрийт. Нямаше други хора или поне не се виждаха — един човек от охраната ни беше въвел и си отиде. Повече ни охраняваха по пътя от летището насам — четирима души се бяха пръснали на разстояние, с издути якета, непрекъснато се озъртаха. Единият от тях се паникьоса, когато Ферис се отклони малко встрани от маршрута, за да настъпи един бръмбар. „Моля ви, повече не го правете“, но Ферис никога не се съобразява с такива неща. „Беше импулсивно“ — когато се смее, съска като сменяща кожата си змия, вече знаеш.

— Ще ми дадете ли малко време? — каза Кроудър и започна да прелиства страниците на тефтера.

Успях да укрия мислите си, но само за няколко секунди. Не ме свърташе на едно място, станах и започнах да се разхождам наоколо и да разглеждам картините на стената. Издърпах връзките си и свалих обувките. Тръгнах да обикалям бос — нямаш представа какво облекчение почувствах. Забелязах, че Ферис си записва нещо в бележника — „нови обувки“, предполагам, той не пропуска нищо.

Телефонът иззвъня. Тенч го вдигна още при първото издрънчаване и каза: „Да, но толкова ли е спешно“, после слуша в продължение на половина минута, накрая рече „добре“ и подаде слушалката на Кроудър.

— „Коктейл“, сър.

Бях забелязал това наименование на монитора, преди да напусна Лондон: изпълняваше я Джоует. Една от първите ни операции в Шри Ланка.

— Кога е станало?

Не можеш да отгатнеш нищо по тона на Кроудър — говори като адвокат, който чете завещание. Забелязах, че Ферис го гледа напрегнато.

— Какви са шансовете му?

Не биваше да чувам това. При Джоует е станала засечка и шансовете му не струват пукната пара, защото и човекът на пулта не знае как да му помогне, а никой не би безпокоил шефа — никой не би го потърсил през централата в Челтънхам, — когато той се намира в другото полукълбо и е зает с много важна мисия, освен ако на кантара не е заложен живот.

— При него ли е?

Ставаше въпрос за крайния продукт. Този нещастник е успял да се добере до последната фаза, получил е крайния продукт и е побягнал лудо към спасителния бряг на борда на някой самолет или с кола на „Херц“, или скрит под чувал с овес в случаен камион, но някой го е издал или пък е оставил следи подир себе си и сега се е свил в някоя телефонна кабина, обувките му са пълни с кръв, а душата му — с боязън от Бога; звъни в Лондон, подръпва нишката на живота да провери дали още я има, още ли е достатъчно здрава, за да го отведе у дома, да го отведе жив у дома…

— Уведомихте ли Халоус?

Казвам ти, че не биваше да слушам това, не би могло да се нарече ободрително, нали? Имам предвид обстоятелството, че Халоус е човекът, когото изпращат, щом се налага изключително бързо да се направи нещо, по лично мое мнение, не като последен опит да се помогне на изпълнителя, а като жест на загриженост, за да може да се напише в окончателния доклад, че са се опитали, че поне са направили усилие.

— Кажете му — продължи Кроудър, а аз знаех тези думи наизуст, — че ще опитаме всичко възможно, но че очакваме от него да остане дискретен в случай на нужда.

Да остане дискретен — да, капсулата.

Той върна слушалката на Тенч, който я хлопна върху вилката със звук — кълна ти се, — сякаш се затвори ковчег.

Още десет минути в стаята цареше тишина, докато Кроудър прегледа останалата част от докладите. Тенч поглаждаше задната част на рошавата си глава, Пурдом зяпаше в ръцете си, Монк седеше като смачкана статуя на Буда в най-големия стол, а аз разговарях с Кроудър в безмълвните дълбини на мисълта си: „Хич ли не ти пука за Джоует? Това ли само можеш да направиш — да изпратиш Халоус, за да си измиеш ръцете в окончателния доклад и всички да спим спокойно в леглата си? Трябва да въртиш проклетия телефон, да мобилизираш всички възможни подкрепления за този нещастник, би трябвало…“

„Ох, за бога, спести ни мелодрамата. Хванала се мишката в капана и не може да се измъкне — това е всичко. Не се случва за първи път и няма да е за последен. Да почива в мир и прочие. Да се захващаме за работа, господа.“

— Много добре.

Пружинената спирала на бележника му произведе тиха бъркотия от тонове при допира с желязната ръка на Кроудър, когато го затвори и го пусна в скута си. Погледна ме и каза:

— И така, Проктър. Интересно ми е да чуя мнението ти.

Очакван първи въпрос и аз имах готов отговор за него в главата си.

— Срещнах го само веднъж, но бих казал, че страда от натрапчиво напрежение вследствие свалянето му от активна дейност заради останалия в тялото му куршум. Изглежда, е бил подложен на някакъв вид радиовълнова сублиминална сугестия, която вероятно е променила психиката му на подсъзнателно равнище, разстроила е чувството му за лоялност, което беше много силно, насочвайки го против нас. Днес установих също, че от доста време е употребявал кокаин и е показвал симптоми на мания за величие. Веднъж казал на Харвестър, че би се кандидатирал за президент на Съединените щати, ако не бил чужденец. Той…

— Харвестър? — хвърли поглед в бележника си. — Достатъчно надежден източник на информация ли е?

Ферис не се беше помръднал от стола, но аз усещах вълните. Мисля, че очакваше Кроудър да попита от какво естество са отношенията ми с Харвестър. Ферис обича да се забавлява.

— Била е медицинска сестра в Англия в продължение на седем години, работила е тайно за полицията в Маями при разследването на операции на мафията, а в момента е доброволен цивилен леководолаз, когото полицията може да повика при нужда — работела е за тях и снощи, когато една лодка се разбила в залива. Разговарях с нея в продължение на седем или осем часа и според мен тя е надеждна, що се отнася до информацията, и може да й се вярва.

— Ясно. — После каза внимателно: — Склонен си да влизаш в лични отношения с жени по време на мисиите. Бих искал да попитам…

— Бих искал да ви кажа, че успехите, които съм постигнал в работата си за бюрото, сочат някаква степен на интелект, който трудно би ми позволил да направя погрешна преценка в критична ситуация, но ако се съмнявате в това, можете веднага да ме изпратите обратно в Лондон, за да не ми се налага да стоя тук и да слушам дивотии.

Навън беше двадесет и седем градуса, но не съм съвсем сигурен дали по прозореца нямаше скреж. Слушай, знам, че съм груб, но този проклетник се канеше да ме пита дали съм способен да изпълнявам задълженията си на старши агент-детектив, без да захвърля цялата мисия по дяволите при първата среща с някоя жадна за любов жена, и това ме вбеси, а ако не разбираш за какво говоря, то си е твой проблем.

Мълчанието продължи ужасно дълго. В очите на Монк долових изражение, което може да се тълкува като удивление. После Ферис каза спокойно:

— В ранните часове на тази сутрин Куилър се размина на косъм от смъртта, сър, и мисля, че…

— Благородно от твоя страна — прекъснах го, — но вече мога и сам да се закопчавам.

Знам, че не успокоих положението, и това беше грозен позор. Очаквах Кроудър да ми поиска извинение още щом се поразсее пушилката, но той направи нещо изненадващо.

— Благодаря ти — обърна се той към Ферис, а после към мен, — на сегашния етап от мисията сигурно имаш някакви въпроси относно цялостната картина и мисля, че трябва да получиш отговорите. Ще бъда кратък. Проктър е британски поданик и се е забъркал в някаква подмолна дейност на територията на Съединените щати, по всяка вероятност във връзка с кампанията на сенатора Джъд за президентските избори. — Махна с желязната си кука. — Това го взимам от бележките по докладите и частично от собствена информация от други източници. Уверен съм, че и двамата сте по-близко до успеха в тази мисия, отколкото можете да предположите в момента.

Мисля, че последното беше много съмнително, защото нямаше как да се приближим дори и мъничко до крайната фаза, преди да намерим физически достъп до Проктър. Все пак Кроудър виждаше пълната картина, а аз не.

— Обстоятелството, че Проктър се е набъркал във вътрешните работи на Съединените щати, ни притеснява, понеже той може да навреди на нашия съюзник. Това може най-малкото да предизвика затруднения на дипломатическо ниво. Американският народ сега е ангажиран и вглъбен в изборите и всяка намеса от страна на Обединеното кралство, колкото и да е непреднамерена, може да постави под въпрос отношенията между двете страни. Това е едната причина, поради която си изпратен тук, Куилър — да откриеш Проктър и да го изведеш от САЩ колкото може по-скоро и тайно. Другата е, че не можем да предупредим и информираме нито ЦРУ, нито ФБР и да ги оставим сами да се погрижат за проблема, защото бяхме уведомени, че и двете служби може да са замесени. Дори и да не е така, ние сме готови и способни да разпитаме Проктър, щом го хванем, по-ефикасно, отколкото това може да се направи в Съединените щати, където практикуването на специални методи за разпит не е разрешено. В този смисъл имам въпрос. Изпълнил си две мисии заедно с Проктър, нали?

— Да.

— Ясно ми е, че характерът му може да е претърпял известни промени оттогава насам, но считаш ли, че е реално да очакваме информация от него, ако бъде подходящо попитан.

След около минута отвърнах:

— Не знам. Не мога да кажа.

В онази специално предназначена за целта стая в бюрото не се използват касапски прибори. Искам да кажа, че не употребяват „маши за къдрене“, упойки в клепачите, игли в уретрата и подобни уреди. Обаче използуват „качулката“.

— Да разбирам ли, че не си сигурен какво е сегашното му психическо състояние?

— Ами да. Доста е сложно. Главата му е пълна със странни идеи, нервите му вероятно са разстроени от кокаина и бих казал, че той е по-скоро опасен психопат, отколкото разузнавателен агент. Естествено, нищо не пречи да опитате с качулката. Може да го прекърши.

Кроудър използва израза „подходящо попитан“, защото в нецивилизован занаят като нашия сме свикнали да прибягваме до евфемизми, точно както работещият върху смъртен случай следовател си слага шишенцето с амоняк под носа. Методът с качулката не причинява болка и няма физическо въздействие. Само те държат затворен в споменатата звуконепроницаема кабина с черна торба на главата, докато склониш да им кажеш онова, което искат. Рафинираният термин за горното е лишаване от сетива. Изпитах действието му в Турция и знам, че е далеч по-неприятно, отколкото звучи. След два или три дни започваш да блуждаеш в умствен вакуум, накрая те завладява паника и с тебе е свършено, понеже, когато дойдат и свалят качулката, ти или ще кажеш каквото искат да научат, за да запазиш психическото си здраве, или ще си държиш устата затворена и ще превъртиш. Ако си късметлия, ще свършиш във веселата гимназия. В Турция не ми се случи нито едно от двете, защото човекът, който се грижеше за мен, се приближи достатъчно, за да стигна до гърлото му, и ключовете за белезниците бяха в него.

— Единият вариант — обърна се Монк към Кроудър — е да го държим без кокаин и да го притиснем, когато започне да се съдира от крясъци.

Ферис си отметна нещо.

— Благодаря ти — отвърна Кроудър, — наистина можем да опитаме такъв вариант. — Прелисти страниците на бележника. — От това, което току-що ти казах, Куилър, следва да имаш предвид, че ако по някое време ФБР или ЦРУ надушат нещо и те попитат какво правиш в Маями, ще трябва стриктно да се придържаш към фиктивната си самоличност. Ако решат да те задържат по някакво подозрение, оперативният ти ръководител ще поиска от Лондон да направят постъпки по частни дипломатически канали.

Винаги събуждаш известно подозрение, ако например те видят да изпълзяваш от горяща кола, надупчена от куршуми, или да се измъкваш от водата на сто метра от разбита лодка на мафията в три сутринта. Ето защо избягвах въпросите около двата случая.

— Разбрано — отговорих.

— Ферис?

Ферис кимна и се обърна към мен:

— Трябва да знаеш също, че открихме микропредавател, скрит в таванния вентилатор в жилището на Проктър. Изпратихме го в Лондон да го прегледат, но Пракс счита, че е предназначен за предаване от разстояние на сублиминална информация, модулирана във вълновата структура на каквото и да е електрическо изключване — от вентилатор, от хладилник. Може да работи и чрез телевизионен приемник винаги, когато е включен. Паркс продължава да разнищва апартамента на Проктър и търси още електроника.

Кроудър пак разнищваше бележника с докладите:

— Бих искал да чуя малко повече за водещата на новините Ерика Кембридж. Съобщил си, че много държи да открие Джордж Проктър.

Бях докладвал на Ферис по въпроса в самолета, но много неща не успях да му предам.

— Тя ми каза, че „много иска“ да го намери, но че не е по лични причини.

— Считаш ли, че това е вярно?

— Да. Мисля, че са били близки — всъщност тя го каза, — но чувствам, че когато са се разделили, е останала много несвършена работа — политическа работа. Попита ме какво мислим да правим с Проктър, когато го намерим, и аз й отговорих, че веднага ще го изведем от страната.

Ферис пак си записваше. Кроудър ме попита:

— Как реагира тя на това?

— Поиска среща с него, преди да го депортираме, и аз използвах това като разменна монета…

— Да, обещал си й, че ще го види, ако ти помогне да го откриеш. Може би няма значение, но считаш ли, че трябва да удържим на това обещание?

— От гледна точка на етиката ли?

— Да.

— Вашата етика може да е различна от моята. Аз съм научен да играя грубо, но една среща между тях двамата, подслушана по подходящ начин, вероятно би ви дала огромна информация. Ако успеем да го намерим.

Предполагам, че Ферис си записваше тези бележки заради Пурдом. За да държи този негодник в течение. В готовност да ме смени. Само през трупа ми. Майтап.

— Да, ако го намерим — обади се Монк. Той ме наблюдаваше постоянно. — Според теб какви са шансовете? Ще ни бъде от полза да знаем мнението ти.

Едва ли. Мнението ми не беше особено оптимистично.

Телефонът пак иззвъня и Тенч го вдигна.

— Проктър е професионалист — казах аз. — Голям професионалист. Той е сериозно обучен и опасен и очевидно има зад себе си цялата мафия на Маями, а всичко това може да му осигури господ знае колко скривалища.

Ферис разговаряше по телефона — Тенч му го беше прехвърлил. Кроудър се обърна към мен:

— Значи не мислиш, че шансовете ни са много големи.

Опитах се да овладея тона си, но не успявах съвсем:

— Ох, за бога, да не искате да го напиша с кървави букви?

В този момент се получи едно от онези глупави съвпадения, сигурен съм, че си виждал подобни, защото Ферис казваше:

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но са направили проверка на номера от тефтерчето, онзи с инициали Дж. Р. П., и ми се струва, че си открил местонахождението на Проктър — намира се на борда на „Контеса“.