Адам Хол
Баракуда (6)

6.
Безпомощен

От дясната ми страна беше черната дъсчена стена на един пристан и редица от кнехтове от другата, а веднага след тях стръмен наклон към водата. Когато потеглих рязко, задните колела стъпиха на мокро, поднесоха и предницата с удар премина през една купчина от струпани каси за риба. Направих каквото мога да се върна в пътя, преди да съм пребил някого. Не беше лесно, понеже бях превит възможно най-ниско под възглавничката на седалката и очаквах пак да стрелят.

Отляво се появи пикап и аз закачих страната му, като отпрах малко ламарина. Някой викаше. Двуцветно такси потегляше от празното място между пристаните, но се придържаше на разстояние, докато се мъчех да накарам задницата да върви направо и търсех чисто пространство за преминаване, но такова нямаше — трима или четирима души със сакове и въдици слизаха надолу от улицата и аз натиснах рязко спирачката. Колата се подхлъзна, разминах се с тях, но скоростта още беше много висока и избрах единствения изход, който не би наранил никого, като насочих колата между един кнехт и някакво ръждясало ремарке. Изпънах предпазния колан, за да стои стегнато. Тогава те пак стреляха. После се разнесе много стържене на метал, понеже колата отскочи и удари ремаркето под десетградусов ъгъл, отнасяйки канатите, а стъклата от тази страна се пръснаха като сол. Отскочих, коригирах посоката и ударих задницата на нечия кола, като я завъртях. Още стъкло се разби, една гума гръмна, а право срещу мен изникна барака. При тази скорост ударът щеше да бъде силен и аз се смъкнах по-ниско в седалката, отново изпънах колана и зачаках, стъпил здраво на спирачката, а гумите пищяха по бетона.

Блъснах се в бараката с трясък и дневната светлина угасна. Ударът ме изхвърли под ъгъл, но аз очаквах това заради диагонала на колата, така че подпрях дясната си ръка в таблото, когато започна фазата на обратно ускорение. Отново се чу разкъсване на метал и в тъмното избухнаха пламъци, излъчващи оранжева светлина. Търсех с ръце закопчалката на колана и дръжката на вратата. Имаше ужасно малко време, понеже се бях ударил в някакъв запалим резервоар и всичко, което виждах, беше яркооранжева стихия.

Блъснаха ме вълни от горещина. Отворих вратата, смъкнах се долу и запълзях към задницата на колата, понеже бях влетял челно през стената и не беше нужно да търся врата. Резервоарът с горивото се намираше отзад, затова се движех по земята колкото може по-бързо, а горещината заливаше гърба ми.

Някой крещеше „Вътре ли е?“ или нещо такова, под ръцете ми имаше разбито стъкло, местех ги, придърпвах крака след себе си. Едно лице се взираше от неголямо разстояние с очи, засенчени с длани. Някакъв мъж отново викаше „Ще те улучат“ или нещо в този смисъл. Вече бях на светлото. „Търкаляй се, търкаляй се!“ Дрехите ми трябва да са се запалили. После ме сграбчиха ръце, а лицето беше наблизо и устата каза „Баракуда“.

Търкалях се непрекъснато, а ръцете му ме удряха.

— Вече е добре, стига.

— Изкарай ме оттук — казах му. — Не искам да имам работа с полицията.

— Струва ми се, че няма време.

Чувах сирена някъде съвсем наблизо или пък беше отражение от някоя стена.

— Трябва да ме скриеш и да ме измъкнеш.

Той се обърна и аз видях двуцветно такси да застава странично към пламъците. Запълзях натам през отломките, докато човекът не се обърна и каза:

— Чакай, чакай там!

Не виждах никой друг наоколо, понеже цялата барака пращеше, падаха греди и разпръскваха искри. Налагаше се да пропълзя още към откритото, но държах лицето си наведено. На този етап не исках да го виждат. Трябваше да се свия в някоя дупка и да обмисля нещата. Само че проклетата сирена вече беше много близо и май нямаше изгледи…

— Хайде… влизай! — Един мъж протягаше ръка към мен в стелещия се черен дим. — Скачай бързо!

Вратата на таксито зееше отворена и аз се насочих към нея с помощта на човека, понеже очите ми силно сълзяха.

— Покажи им дупките от куршумите — казах му. — В задницата има две. Дупките от куршумите, разбра ли ме?

— Ясно. — Той ме натика в таксито. — Стой ниско долу.

— Чуй — продължих аз, — това е за Ферис. Незабавно. Проктър е завербуван от руснаците. — Повторих го отново, понеже се задавях, а исках да съм сигурен. — Разбра ли?

— Да, разбрах го — отговори той и тръшна вратата, като каза на шофьора да изчезва бързо.

 

 

Гърлото ми още дращеше, постоянно пиех вода.

Името на шофьора беше Декър — един от нашите. Такси на бюрото — Ферис го е държал в готовност и Декър е наблюдавал тайно, макар да бях казал, че не желая подкрепления. Отпратих Декър, след като ми донесе нови дрехи и взе старите. Стари! Божичко, бяха по-зле от стари — повече напомняха за облеклото на плашило, ударено от мълния.

Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката.

— Кой?… Добре.

Желязно правило: не ни е позволено да отказваме.

Имаше два прозореца — северен и западен, — понеже стаята беше ъглова, така че, докато чаках, аз надникнах и през двата. Контролната кула на летището, намираща се на няколко мили разстояние, няколко триетажни сгради, разположени пред други с рекламни табла: „С «Юнайтед Овърнайт» в десет града“, „«Марлборо» за пушачите с вкус“, „«Куърз» е шампион“. Нямаше прозорци, гледащи към моите, на по-малко от петнадесет метра откъм север и на десет от запад. Един човек стоеше до входа недалеч от автобусната спирка, друг — на ъгъла и още двама от северната страна, на двадесет метра един от друг, зяпаха във витрините. Естествено, сигурно имаше още и от южната страна на хотела, където бе входът — бях като пленник. Те обаче не стояха там само да ми осигурят подвижна охрана, когато излизам. Следяха и за евентуално замърсяване на околната среда — бинокли зад прозорците или дулото на някой магнум с лазерен мерник, или пък инфрачервен апарат за нощно виждане и прочие.

Задачата им също е да открият има ли из района противникови куки, влизат ли в хотела, излизат ли, мотаят ли се наоколо. Приемете го като ирония на съдбата, ако щете, че първото нещо, което съм искал в началото на всяко ново шоу, е то да бъде режисирано от Ферис, а ето че сега той ме бе блокирал с огромните си подкрепления и не бих могъл да мръдна, без да поздравя парада.

— Влезте.

— Грийнспан — представи се той с меко ръкостискане. Имаше вежди като на Чарли Чаплин. Пусна чантата си на леглото и ме огледа от горе до долу. — Боли ли ви нещо?

— Малко съм изгорял от слънцето.

— Не се изненадвам. Запалил се е бензин, нали?

— Нещо подобно. Вие от консулството ли сте?

— Грижа се за персонала им. Ще ви помоля да си свалите ризата.

Това е основно правило: не можеш да откажеш медицински преглед, след като си преживял някаква травматизираща случка, иначе не бих му разрешил да се качи тук, защото нямах настроение да кашлям и да казвам „ааа“ при положение, че имаше толкова много неща за обмисляне, толкова въпросителни. Например, тя ли ми подготви тези изстрели?

— Дишайте дълбоко. Още веднъж. Усещате ли, че изпълвате дробовете си докрай?

— Да.

— Добре, имали сте късмет с предпазния колан. Виждал съм такива остеохондрити по хрущялите около гръдната кост, че няма да повярвате. Сигурно сте поели част от удара с дясната ръка, макар че няма натъртване. Попадал съм на хора, при които коланът се е врязвал до средата на гръдния кош. Гледали ли сте „Дъгата“?

— Какво?

— Един филм. Трябва да го гледате. Тук боли ли?

— Не.

Яхтата се беше прибрала в пристанището успоредно с нас и ме бяха обстрелвали от нея, а може би са се приближили с кола или са влезли в една от сградите около кея и са изкачили не повече от два етажа, защото първият изстрел бе влетял през задното стъкло и се заби в спидометъра под ъгъл, не по-голям от петнадесет градуса спрямо хоризонтала. Те…

— Наклонете главата… леко. Сега в тази посока. Добре ли се чувствате?

— Не се получи камшичен ефект. — Бях подпрял главата си на облегалката, преди колата да се блъсне във вътрешната стена на бараката и да отскочи назад. „Приятели ли са ти?“ Онези с биноклите. Приятели, но може би нейни. Обаче, ако…

— Вижте, ще ви дам гел „Алое Вера“ за изгарянията и малко прополис. Донесъл съм ги, понеже ми разказаха в общи линии какво се е случило. — Той затършува в чантата.

Слънцето се снижаваше над океана и оцветяваше стената в червено. Ще се наложи да чакам, докато се стъмни, преди да изляза.

— От прополиса слагайте съвсем по малко — много е леплив. Сигурен ли сте, че нямате никакви болки?

— Не ме боли. — Само умирам от нетърпение да изясня тази история.

— Явно поддържате доста добра форма. Ще ви оставя малко дифенилаланин — 500 милиграма. Вземайте по две таблетки петнадесет или тридесет минути преди ядене, като не надвишавате общо шест дневно — обяснено е на етикета. Искам…

— Никакви лекарства.

— Това не е лекарство, а аминокиселина — не е токсична, не дава странични ефекти. Ако искахте аспирин, антибиотици и подобни конски фъшкии, по-добре да бяхте потърсили някой друг. Сработва се с Л-фенилаланина и стимулира нервните пътища, както и с естествената болкоуспокояваща система на организма. — Затвори чантата, меко ръкостискане. — Нейно величество си взема хапчето — така ли се изразявате във вашите среди? На леглото съм оставил два телефонни номера, вторият е за подвижния ми радиотелефон. Обаждайте ми се по което и да е време — в полунощ, три сутринта, когато имате нужда от мен. Може да се очаква закъснял шок през нощта, когато захарната концентрация е ниска. Ще ми се обадите, нали?

Казах, че ще се обадя.

Вече на вратата:

— И отидете да гледате „Дъга“. Намерете време, повярвайте ми.

Минута след като си отиде, телефонът иззвъня, но го оставих да дрънка, докато спре. Сигурно е бил Ферис. Искал е да се срещнем, за да докладвам, само че аз не бях готов. Твърде много информация се бе събрала и исках първо да си направя собствен анализ.

Проснах се на леглото със затворени очи, но мускулите не се отпускаха и не можех да съсредоточа мислите си, понеже няма извинение, няма приемливо извинение за отлагане на доклад пред оперативния ти ръководител по което и да е време в хода на мисията.

Закъснял шок, точно както каза човекът.

Врели-некипели. Няма извинение.

Потях се леко, усещах хлад по кожата. Сигурно ще се съгласиш, че е нормално да покажа поне минимална реакция на това, че бяха стреляли по мен и траекторията мина на пет сантиметра от тила ми, след което онова нещо се заби в спидометъра, че беше стреляно по мен два пъти и после се блъснах в барака с петролни варели. А може би повече от два пъти — възможно е да са изпратили още половин дузина изстрели в огнената стихия, без да съм ги чул всред силния грохот.

Проктър?

Мускулите ми още бяха напрегнати, лошите мисли постоянно ме измъчваха, а единственото, което исках, бе да си почивам и да чакам падането на мрака.

Уест Ривърсайд Уей №1330.

Чаках падането на мрака, понеже исках да отида сам на този адрес, а тях да ги оставя долу да пазят хотела.

Проникващата през клепачите ми алена светлина от стаята потъмняваше, нервите изпращаха многоцветни фойерверки към ретините, кръвта кипеше в тъпанчетата, потта избиваше по-обилно и бързо, защото нямаше извинение за отлагането на доклада и все пак знаех, че точно така трябва да постъпя.

Съмняваш ли се?

Приеми го на доверие.

Само че мускулите не искаха да се отпуснат, защото подсъзнанието ми беше в паника. Чувствах, че организмът ми е излязъл от равновесие, че нещо не е в ред, ужасно не е в ред.

„Тези указания са за теб.“

Причуваха ми се гласове: „Изпратете този нещастник във веселата гимназия, преди да се е затъркалял по пода с пяна на устата за смайване на всички.“ Това мои мисли ли са? „Вкарайте го в прохладна бяла стая с грижливи сестри и успокоителни лекарства вместо целувка за лека нощ, дайте му още един валиум.“ Вече треперех, плувнал в пот. Тези мисли не са мои, не, сигурно халюцинирам. Пустите му доктори, невинаги грешат. „Може да се очаква закъснял шок през нощта.“ Значи ето къде е работата, скъпи приятелю, няма нужда да се тревожиш. Успокой се.

Не е там работата.

Дълбоки вдишвания, дълбоки равномерни вдишвания, целящи да обуздаят бясното препускане на сърцето. Сега очите ми са отворени, защото, когато организмът е в крайна опасност, се налага сетивата да се адаптират, да се справяме с отчаяния порив да разберем какво става, да гадаем как да спасим измъчените си души, как да оцелеем.

„Уест Ривърсайд Уей 1330. По всяко време преди полунощ, но не по-късно.“

На всичко ще бъде даден отговор тогава, на това място.

Унесох се в нещо като сън — вихрен свят от разпилени фантасмагории, носещи се из тъмни кошмарни улици. Накрая ме захвърлиха върху твърдата скала на действителността. Потта се лееше, когато се събудих и си поех дъх, после го изпуснах — бях изцеден и лишен от сили, но някак си пречистен и отново спокоен, готов да се подчиня и да последвам инструкциите.

По пътя към банята краката ми се препънаха и се ударих във вратата, но не паднах. Пуснах студения кран и напълних мивката, подпрях се на нея и натопих лицето си, после цялата глава, всмуквах вода в изцеденото си тяло, опитвайки се да задоволя неутолимата жажда, горяща в него. Това е следствие от страха и ужаса — устата изсъхва като есенна шума.

В стаята червено-охрената светлина бе напуснала и нейното място бе заела острата ярка светлина на уличните лампи, влизаща през северния прозорец. Беше се стъмнило.

 

 

— До следващия ти обект — казах му аз.

Той не отговори, вдигна още една каса и я занесе в сградата. Моторът на микробуса още работеше, остра миризма на въглероден окис изпълваше двора, който обслужваше двете сгради — „Кедрова гора“ и съседния ресторант.

Вече се чувствах добре. Не съвсем уравновесен, но добре в смисъл, че нищо не се е променило, че повече не се страхувах и само една брънка от съзнанието ми казваше, че би трябвало да се страхувам.

— В каква посока? — искаше да знае рошавото русокосо момче с неслизаща от лицето полуусмивка. Може би… — какво ти, направо със сигурност не приемаше сериозно чудака, когото срещна в двора.

Толкова ли странно изглеждам?

Само че огледало не би свършило работа — имам предвид не как изглеждам, а как се държа — странно ли се държа?

— В която и да е посока — отвърнах.

— Не те интересува накъде отиваш? — Нарами друга каса, съдейки по миризмата — с риба.

— Само искам да се разкарам.

— Отпред има таксита.

Треперех в топлия влажен въздух, но, надявах се, не толкова, че да личи.

— Налага се да се разкарам дискретно.

Старателно избягваше да ме погледне. Извърташе очи по начина, по който отклоняваме поглед от пиян или от някое нещастно изродче, защото чувството за неадекватност пред присъствието на ненормалното ни притеснява. Та така ме гледаше Били — на табелката с името, забодена на работния му комбинезон, пишеше Били.

Той взе нова каса и аз останах сам на двора. Спомнях си по-късно, че стоях там като изображение от сюрреалистична картина и чаках търговеца на риба да се върне. Той се размотаваше, а тъмноиндиговото небе, покриващо двора, дрънчеше като смесица от барабани и сирени в такт с мигането на малките лампички по пулта на „Баракуда“ в далечния Лондон, а цялата система се тресе от настойчивия тенор на входящите сигнали: „Обектът изчезнал… Има сведения, че е преминал към руснаците… Агент-детективът не се е явил на доклад след опит за покушение срещу него… Ръководителят иска указания относно по-нататъшните действия…“ В същото време агент-детективът, този безкъсметен особняк, стои и чака съдействие — Бог да му е на помощ, — а дузината мъже отвън, на улицата, са готови да му окажат всякакво съдействие, което би му хрумнало да поиска.

Но не можех да поискам. Не сега.

— Между нас да си остане — рече Били, без да ме гледа, — нямам право да качвам никого в колата, разбираш ли?

— Слушай, ще бъда откровен с теб, Били. Невъзможно е да ползвам такси, понеже са пред хотела и той ме чака там.

— Кой?

— Нейният старец.

Сега се ухили широко, блеснал от разбиране:

— Австралиец ли си?

— Британец.

— Баща ми е бил навремето там, през войната. В Кенли. Чуй, не мога да возя никого в микробуса. Правила. — За първи път ме погледна съучастнически, окуражен, че в крайна сметка не съм ненормален. — Малко следобедна любов, а?

Започнах с двадесетачка, но той не я удостои с повече от трепване на окото, внесе още две каси и се върна с подсвиркване като човек, знаещ как да прави намеци. Подадох му банкнота от петдесет и той я изгледа достатъчно продължително, за да си даде вид, че обмисля внимателно, после я сгъна и я пъхна в износения си найлонов портфейл.

— Внимавай да не се подхлъзнеш. Подът е метален. — Побутна ме, затръшна двете врати, спусна куката и заобиколи към кабината, влезе и потегли.

Тъмнина и амонячна миризма на риба. Празните каси се местеха, когато микробусът завиваше, от кабината долиташе тихо подсвиркване, а дълбоко в себе си чувствах, че съм подминал пътя, че съм поел в грешна посока, натрапчиво желание да се върна.

— Мой човек, отсреща има колонка за таксита. — Наблегна на „мой човек“, горд от частицата кокни-жаргон, която е запомнил от баща си. Намирахме се на четири пресечки от хотела, в северозападната част на Шеста улица. — Искаш ли да ти дам малък съвет? Премини на неомъжени мацета, в крайна сметка излизат по-евтини.

Това ставаше в 20:14 часа.

— На Ривърсайд Уей, отсечката с номера 1100.

— Не знаете ли точния адрес?

— Съвсем близко е.

Напукана изкуствена кожа и миризма на стари фасове, от шофьорското огледало виси синя копринена панделка, здравата набита с прах, на табелката с името му пише Алберт Мигел Иглесиас, снимката няма нищо общо с лицето му.

— Търсите добро място да се нахраните?

— Не.

— Знам едно хубаво местенце. „Филипо грил“ фантастично, ей толкова големи стриди!

Отвърнах, че не може да бъде.

След двадесет минути завихме на изток към блок 1100 и аз слязох.

— Отворено е до полунощ, този бар също е страхотен, фантастичен!

20:41. Улицата беше тиха, ресторантът — пълен.

Закрачих.

На Уест Ривърсайд Уей 1330 сигурно ме очакват. По някое време преди полунощ, не по-късно. Но вероятно очакват и че ще се разколебая с приближаването, дори да променя намеренията си. Значи възможно е да са поставили хора по улиците в района на срещата, за да попадна в клопката им и да ми отрежат пътя, ако действително реша да се обърна и тръгна обратно в посоката, от която съм дошъл. По тази причина оглеждах внимателно околността, докато се движех. Нямах никакъв шанс за връщане, ако Алберт Мигел Иглесиас ме оставеше където и да е в отсечката с номера 1300. Ако се приближа пеша, ще имам такава възможност.

Оглеждам се внимателно на всяка крачка.

Сигурно получаваха късен сигнал, нещо като: „Опитах се да се свържа по телефона с агента между 20:05 и 20:40 часа, но не отговаряше.“

Вечерният въздух лепнеше по лицето ми: на обяд температурата беше тридесет и три градуса, а влагомерът сочеше почти седемдесет и пет процента. Отново треперех под дрехите си — идваше на спазми, отприщване от всеки нервен импулс. Знаеш ли как се чувствах в тази топла вечер в Маями? Чувствах се като човек, тръгнал да го бесят.

„Опитах да посетя агента в 20:45. Никой не отговори на почукването. Насилственото влизане показа, че стаята е празна, няма признаци за нещо нередно, няма оставено съобщение.“

Хора зяпат по витрините. Тротоарите тук са широки и наблюдението е лесно поради многото отразяващи стъклени повърхности и липсата на сянка. Той беше от бялата раса, на около тридесет, среден ръст, бавна походка с известна степен самодоволство.

„Та какво те накара — щеше да ме попита Ферис — да напуснеш хотела, без да уведомиш сътрудниците?“

Обаче повече няма да се срещам с Ферис.

Небето натискаше върховете на високите сгради, огъваше ги с теглото си, спусна се надолу през гъстия влажен въздух, за да се стовари върху главата ми, да ме премаже. Перспективата на улицата се разшири и изду като кадър, заснет с обектив от типа „рибешко око“. Тежък ден беше в края на краищата — куршумите прелетяха съвсем близко до мен, а, повярвай ми, винаги настъпва промяна в състоянието на психиката, ако все още се разхождаш и вършиш обикновени неща, след като си се разминал на косъм с възможността да те сложат върху леденостудената плоча и да те натъпчат с формалин. Цялата работа е, че сега изживявах последствията.

Не изживявах последствията.

Гласът на паниката — прекалено силен, за да бъде пренебрегнат.

Той вече беше съвсем близко. Движех се от лявата страна на тротоара и го видях в ъгловото стъкло на витрината пред входа на един магазин. Не бях го срещал досега — на кея или някъде из улиците.

Да, бях на път за бесилката. С други думи — следвах посока, която щеше да ме изведе към неизбежна смърт. Посока, от която не мога да се отклоня. Обзело ме беше чувство за неизбежност, на сбъдваща се карма. То не премахваше страха и ужаса, но бе изместило отговорността.

Имах указания да осъществя срещата.

„Получаваш указания само от бюрото.“

Да, но нещата са се променили.

Извъртях се много бързо и той почти се блъсна в мен — трябваше да отскочи встрани с широко отворени и изненадани очи.

— Добре ли сте?

Предполагам, всъщност — сигурен съм, че това се дължеше на начина, по който го гледах.

— Не. — Точно така му отговорих, чух се. Не бях добре и нещата ужасно се бяха объркали.

— Имате ли нужда от помощ?

Обаче вече бързаше да си тръгне, не желаеше да влиза в контакт и да се забърква в истории с някакъв дрогиран наркоман. Сам разбираш, че той беше толкова противников агент, колкото и Мики Маус и че просто случайно сме се движили с приблизително еднаква скорост по улицата. Случва се често.

— Не.

Никаква помощ.

Той вече беше отминал, а аз стоях и подпирах с глава непосилната тежест на небето и съзнавах, че не мога да отхвърля цялата отговорност, защото това наистина ще ме отведе към моргата и формалина, но, боже мой, нямат представа колко далече е телефонът в края на блока, колко ужасни срещи преминаха през главата ми с нематериални фигури, изскачащи отникъде и отвсякъде, колко пъти се нахвърляха върху мен и скимтяха за кръвта ми, докато ме водеха към палача. Вонята на риба преобръщаше стомаха ми, глупавата му побъркана усмивка: „Премини на неомъжени мацета, те са поевтини.“ Влачех се на безчувствените си крака към целта, по целия път към края на блока с „ей такива стриди“, а небето най-после се срути в ревящата бездна на улицата и стигнах до телефонната кабина, блъскайки се с рамо в крехкия алуминиев панел, за да убия инерцията. Бръкнах в джоба за монета и я натиках в прореза. Бледо, пъпчиво момиче ме позяпа за кратко време, преди да продължи по пътя си. Заврях се в телефонната кабина с гръб към улицата и хората, превит като безстопанствено куче, като прокажен…

— Да?

Ферис.

„Уест Ривърсайд Уей. По всяко време преди полунощ. Не по-късно.“

— Да?

„Тези инструкции са за теб.“

Разбира се. Окачи слушалката и отиди на срещата! Разбира се. Без съмнение.

— Кой се обажда? Слушам.

Трябваше да употребя физическа сила, казвам ти, за да задържа слушалката до ухото си, а другата сила правеше всичко възможно да я свали и да я тръшне на вилката. Спомням си го съвсем ясно.

— Нужно ми е… — Дъхът засядаше в гърлото ми.

— Да? Нужно ти е какво?

Едната сила се бореше с другата, а аз очаквах изхода безпомощен, потта се изцеждаше от тялото ми, а улицата се въртеше, трещеше, мачкаше ме.

— Трябва да докладвам.

Държах се за счупената кабина като удавник за сламка.

„Блокът с номера 1200 на Ривърсайд Уей. Уест Ривърсайд Уей. Побързай! За бога, побързай!“