Адам Хол
Баракуда (5)

5.
Лангуста

Тя бе по-надълбоко от мен и гледаше нагоре през маската си.

Двама души са работили цяла нощ.

„Надолу“ — даваха знак ръцете й. Правех се, че не виждам. Съзерцавах безкрайните корали — много красиво и прочие.

Претърсили са целия апартамент с уреди за откриване на „хлебарки“ и не бяха намерили нищо, поне нищо негово. Само „хлебарката“, която Монк бе наредил да инсталират, без да ми каже. Вече бях спрял да се притеснявам за това, защото тази мисия нямаше да бъде като другите — поставили са я в първа категория и ще ме карат да се лутам из лабиринта като плъх, затова не можех да очаквам особени обноски.

„Надолу“ — казваше тя с ръце, окуражаваше ме, кимаше бавно, леката й коса се носеше по течението. Извих се и се спуснах към мястото, където ме чакаше, малко над пясъчното дъно. Манометърът показваше четири атмосфери. „Окей?“ — попита тя с насочени нагоре палци. Засуетих се привидно с циферблата и после кимнах: „Да, окей.“

Никога не бях виждал Ферис да задвижва нещата толкова бързо: беше свършил много работа, вкарвайки в действие хора незнайно откъде, изпращайки сигнали до Лондон и Монк, както и това, че ми каза да се преместя в „Кедрова гора“ на Саут Ривър и да се уверя, че не са ме проследили, когато стигна там — хотелът ми беше разкрит. Ферис бе наредил да съберат нещата ми и да ги занесат в новата квартира.

Тази сутрин бе приложил всички трикове от учебниците и се бе добрал до телефонните сметки на Проктър за последните три месеца. Прегледахме ги и открихме, че местният номер, на който е звънял най-често в периода от трети до деветнадесети август, е нейният, на Ким Харвестър — жената, която плуваше до мен и ме гледаше през маската с издължените си зеленикави очи.

„Добре, хайде да излизаме“ — ръцете й сочеха с длани нагоре, а плавниците й заработиха. Райетата на костюма й трепнаха на подводната светлина, косата й се изправи, а после се разпиля, когато забави, за да ме изчака. След това отново се изпъна от течението като светла морска трева.

Бяха разбрали, че изчезва завинаги, понеже наблюдателят, който Ферис бе поставил в отсрещната сграда, го видял как трупа много багаж в открития си седемгодишен шевролет долу на улицата — взел дори и стереомагнетофона и гребния тренажор.

„Да излизаме. Добре ли се чувстваш?“ Мехурчета се издигаха към гладката бяла повърхност.

Би трябвало да знаят с кого си имат работа. Забелязал опашката в тойотата през три коли зад него по булевард „Бискейн“, спрял на бензиностанцията, обадил се по телефона, после се върнал в шевролета и продължил, а полицейската кола пристигнала, преди да са минали три пресечки, и подложили опашката на проверка за алкохол, докато шевролетът се отдалечавал… Слънчевата светлина блестеше в очите ми, тялото отново тежеше нормално.

— Много добре се справяте — каза тя, след като свали маската.

— Благодаря.

Бях казал на Ферис, че искам незабавно да прослуша лентата, която са записали, докато съм разговарял с Проктър в жилището му — не желаех в Лондон да мислят, че съм го подплашил с нещо, изречено от мен. Ферис ме освободи от отговорността, нарече го показно упражнение.

— Как ме намерихте? — поинтересува се тя. Събличахме водолазните костюми на кея, където тя имаше барака, пълна с екипи, сакове за лов на раци и оборудване за подводен риболов. — Не съм на много оживено място.

— Един човек, с когото разговарях вчера, ми каза, че сте добър специалист. Кога сте напуснали родината?

— Преди години. — Тя изтръска мократа си коса. — Баща ми беше капитан на малко товарно корабче в Дувър, но накрая зимите взеха да не му понасят.

Тя простря водолазните костюми, изми ги с маркуч, после и кислородните бутилки и почисти маските.

— Ами вие?

— Само гостувам.

Погледна надолу, после отново нагоре:

— Не се нуждаете от уроци по гмуркане.

— Отдавна не съм практикувал. Липсва ми увереност.

Откъм водата, отвъд лодките, се чу внезапен писък на чайки и тя извърна глава, за да погледне към тях — имаше продълговато, неголямо лице, плътни устни, все още неизчезнали следи от маската по скулите, предполагам тридесетгодишна. Кожата й бе остаряла преждевременно от слънцето.

— Не — каза тя, — не ви липсва увереност. Само се стараехте да изглежда така.

Тя се усмихна за първи път, откакто бях дошъл.

— От колко време преподавате?

— О, отдавна. — Прокара четката през косата си. — И кой ви каза къде да ме откриете?

— Джордж Проктър.

— О! — Тя се изправи.

— Каза, че сте добра учителка.

— Той е боклук — отсече тя безцеремонно, поглеждайки встрани, и започна да подрежда кислородните бутилки.

— Мога ли да помогна?

— Справям се и насън.

Имаше жилаво и силно тяло, къс панталон от каки със запретнати крачоли и тениска с потъмнял от мократа коса гръб.

Очаквах да ме попита как е Проктър, понеже й се е обаждал всеки ден, понякога дори два пъти, за последно преди почти месец, но тя само каза:

— Не чух добре първото ви име.

— Ричард.

Разбира се, вярвам, че и ти не би попитал за здравето на човек, когото току-що си нарекъл боклук.

— Щом не са ви нужни уроци по гмуркане и не ви липсва увереност във водата, защо сте дошли тук? — попита тя с прям и искрен поглед.

— Надявах се, че може да знаете къде е отишъл.

— Така ли?

Някой вкарваше моторна лодка в пристана. Загаси дизелите. На палубата имаше двама или трима души, много почернели от слънцето. Единият бе приготвил въже. Когато я видяха, тя им махна с ръка. По повърхността на водата като следствие от бурята все още се въртеше много боклук. В интерес на истината всичко наоколо гъмжеше от боклук — като упражнение по охрана Ферис ми беше лепнал трима души. Доста неща станаха през последната нощ — стаята ми в хотела бе преровена, някой ме бе проследил дотам, а после Проктър се измъкна наистина много бързо, без да остави следи, така че сега можеше всичко да се случи и ако отново някой ме открие и се намеси, то Ферис ще иска да знае кой е той и откъде се е взел.

„Проктър е ключът — бе казал той, — а също и подходът.“ На контролния монитор на „Баракуда“ Кроудър не би се очаровал от следния сигнал: „Обектът изчезнал безследно.“

— Искаш ли раци? — попита ме тя.

— За ядене ли?

— Какво друго можеш да направиш с един рак? Не ме убеждавай, че си толкова смахнат.

Говореше с ледена усмивка, презираше ме само защото съм познавал Проктър и все пак бе твърде заинтригувана, за да ме пусне да си вървя.

Отговорих й, че обичам раци.

— В действителност това е буксир — каза Ким — и все още си е, макар че съм направила някои изменения.

Бяхме влезли на няколко мили, до предупредителните шамандури нарифа, и пуснахме котва.

— Беше на баща ми — единствената му голяма любов, като изключиш мене. Пет сантиметра дебели дъбови дъски върху двустранно бичен дъбов скелет. Боже мой, как са изработвали нещата навремето! Още е регистриран за крайбрежна и пристанищна работа. Умираш ли вече от глад?

— Не бързам.

— Първо трябва да ги уловя. В онзи шкаф има малко уиски. Или може би предпочиташ вино? Обслужвай се. — Тя влезе в една каюта и се появи в черни бикини. Закопчаваше сутиена и същевременно затвори вратата с босия си крак. — Не са ли красиви?

Бях се загледал в увеличените снимки на акули, окачени из цялата кабина. Отривайки се в мен, докато минаваше през тясното пространство, тя добави:

— Държах се грубо с теб на кея. Извинявай, но той наистина е абсолютен мерзавец. Няма да се бавя много. Може да кипнеш малко вода, ако искаш, ей в онази тенджера. Наполовина пълна.

Скочи през борда в идеална крива, без да разплиска вода. Поплавъкът на ранилото потрепваше върху малките вълнички.

Седях на сянка под брезентовия навес, който бе опънала зад кабината. Слънцето прежуряше от пладнешкото небе и палубата изпускаше миризма на катран. От моторната яхта, която бе пропълзяла от тази страна на рифа скоро след като пуснахме котва, отново проблесна бинокъл.

През нощта нещата се бяха развили по-добре, отколкото очаквах. Вещиците на Морфей бяха прогонени от телефонното обаждане на Ферис, с което ми съобщи, че Проктър е изчезнал, така че за сън и кошмари ми останаха само няколко часа до разсъмване. Все още обаче в съзнанието ми имаше една възбудена зона, която старателно избягвах, понеже ме плашеше. Имаше връзка със сенатора Джъд и начина, по който Ферис зададе въпроса си.

По-късно, ща не ща, ще се сблъскам с нея, когато вече нямам изход. Сигурен съм, че ще бъда принуден.

— Langouste a la setoise — каза тя, — но май трябваше да я мариновам. Чесън, домати, зехтин, маслини като допълнение, понеже страшно ги обичам. Майка ми беше французойка или, по-точно, не французойка, а белгийка. Срещнала баща ми на дувърския ферибот една нощ по време на буря. Самотните хора са много приказливи, нали?

— Ти приказлива ли си?

— Не си ли забелязал?

— Самотна ли си?

— Господи, четири въпроса един след друг. Що за разговор?

— Простено е.

След кратка пауза, която не беше натрапчива:

— В известен смисъл — да. Предполагам, че съм самотна. Може би това е като махмурлука. Той буквално ме заряза само преди няколко седмици.

Заради Моник.

— И ти си обидена, нали?

Тя вдигна поглед към мен. Зелените й очи изглеждаха по-тъмни в сянката на кабината.

— Виж сега, никога не е имало особено значение какво представляват, но той беше единственият мъж, когото съм обичала. По-точно — не го обичах, а бях луда по него. — Махна небрежно с вилицата. — Защо не дойде и просто да ми кажеш какво искаш?

— Не знаех до каква степен се чувстваш обидена.

Тя ме изгледа за момент:

— Много мило от твоя страна, обаче ти струваше петдесет долара.

Проблясък. Проблясък откъм яхтата край рифа.

Не бях й отговорил и тя попита:

— Казваш ми, че е „изчезнал“. Имаш предвид, че съвсем се е омел ли?

— Взел си е всичкия багаж.

— Но ти спомена, че вчера си разговарял с него. Снощи ли е заминал?

— Да.

— Знаеш ли, за такъв случай наистина подхожда „Шабли“.

— Не бива да пия.

— О, да не би да си нещо като представител на властта? Търсят ли го за нещо?

— Не, доколкото ми е известно.

— Колко жалко. — Външно се смееше, но в себе си плачеше. С голямо усилие, което пролича в гласа й, добави леко небрежно: — Той говореше ли за мен?

— През цялото време приказвахме само за работа.

Една чайка се спусна и кацна върху парапета на кърмата. Тя извърна глава и после отново ме погледна:

— Обаче твърдиш, че ме е препоръчал като добра учителка по леководолазен спорт.

— Излъгах. Не можах да измисля по-добър повод.

— Честен лъжец. Това е необикновено. Тогава как в действителност ме намери?

— Изнесъл се е набързо и е оставил жилището в безпорядък — хартийки навсякъде, включително малко телефонни сметки.

Поглеждаше ме по-рядко и слушаше внимателно с наведени очи.

— И на колко номера си звънял? На всичките ли?

— Започнах с този, на който се е обаждал най-често.

— Моя?

— Да.

Гледаше встрани:

— Нямаше ли друг номер след това, на който е звънял често?

— Не. — Не беше нужно да знае за Моник.

— Е, няма да е задълго. — Тя си наля още вино. — И така, намери телефонния ми номер, но не се обади.

— Отговори ми телефонният секретар.

— И не си оставил съобщение?

— Беше запълнен.

— Слушай, аз съм много предпазлива и когато някой мъж дойде за уроци и борави с екипировката като експерт, искам да знам повече за него. — Най-после вдигна очи. — Мисля, че вярвам в основни линии на това, което ми каза. Зарязвали ли са те някога, Ричард?

— Непрекъснато ми се случва.

— Съмнявам се. — Улови погледа ми за миг. — Проблемът не е, че той ми липсва толкова много, сексът и прочие. Той е в колосалния удар по собственото его. Разбираш ли? Искам да кажа, че мога да си намеря друг мъж, тук поне е пълно с такива. Но вече и това не е сигурно. Изведнъж ме накара да се почувствам непривлекателна, а усещам, че си от редкия тип мъже, които знаят какво означава това за една жена.

— Не е нужно много въображение. Обаче трябва да си избиеш тази мисъл от главата. Никога в живота си не съм бил толкова близо до по-привлекателна жена.

— Слушай, не исках…

— Знам.

— Е, винаги е приятно да го чуеш. — Тя зарея поглед към рифа. — Той е опасен, знаеш ли това? Нямам предвид само за жените.

— Знам само, че ми е длъжник.

— Пари ли ти дължи?

— Да.

— Затова ли искаш да го намериш?

— Сещаш ли се за по-сериозна причина?

— Не, но би могло да има. — Тя остави ножа и вилицата.

— Добре ли съм се представила?

— Беше превъзходно.

— Може да благодариш на майка ми. Не звучи ли, сякаш постоянно си прося комплименти?

— Не, но в този мъжки свят жените са принудени.

— Това е Божията истина. — Започна да разчиства масата.

— В хладилника има плодове. Запали цигара, ако искаш. Твои приятели ли са?

— Кои?

— Онези там, с биноклите.

— В яхтата ли?

— Да.

— Не бях ги забелязал.

— Стори ми се, че си. — Тя донесе панерче с праскови.

— Не желая да се правя на остроумен, но не се изненадвам, че наоколо има бинокли, когато се гмуркаш за раци.

— Божичко, това е ставало през петдесетте. В днешни времена действат, не се задоволяват само с гледане.

— Не е зле пак да започнат само да гледат.

— Вярно, страшничко си е. — Започна да реже една праскова. — Предполагам, че това е начин за намаляване прираста на населението. Със същия бизнес ли се занимаваш?

— Същия…

— Като Джордж Проктър.

— Да, с реклама.

— В Щатите ли живееш?

— Не.

— Значи изборите не те интересуват. Тези не са узрели, не трябваше да ги нося.

— Не съм много запознат, но се надявам да изберат Джъд.

Тя вдигна бързо очи:

— Трябва да го изберат. Матийсън Джъд не е за подценяване. Той е държавник с поглед върху световната политика, какъвто не сме виждали от времето на Никсън и освен това не е мегаломан. Ще бъде избран. Трябва да го изберат.

Тя спря, но не казах нищо. Не очакваше да кажа, не ме гледаше — беше се отдръпнала в себе си.

— Не се касае само за американците, този път е заинтересован целият свят, и то в много по-голяма степен от обикновено при досегашните смени на администрацията тук. Дълбоко се надявам, че правителството на Тачър ще разбере ползата ни от Матийсън Джъд, защото изходът от тези избори ще има огромно отражение върху Обединеното кралство.

Отново прекъсна. Още не казвах нищо. Беше насочила късо ножче за плодове отвесно към костилката от прасковата в чинията си, държеше го внимателно и го забиваше леко, опитвайки се, предполагам, да я разцепи. Дори да я бях попитал какво иска да направи с нея, не би могла да ми отговори; щеше дори да се учуди кой съм аз и какво правя тук. Приличаше на лишена от воля, на робот.

Точно тази сфера на подсъзнанието ми, която се страхувах да докосна и разчопля, сега изведнъж ме постави на изпитание, изплувайки в центъра на мисълта ми. Буквално едва не подскочих.

Удари с ножа, отцепвайки парченце от костилката на прасковата:

— Познанията му върху междуособните борби за власт в Кремъл са далеч по-задълбочени, отколкото сме виждали в който и да е досегашен президент на Съединените щати — наистина, благодареше на частичното повдигане на завесата от гласността, но Джъд забелязва всичките им ходове.

Спокойната вода ромонеше покрай корабчето. Едно опънато въже потрепваше от вятъра. Не знаех дали яхтата си беше отишла от рифа. Исках да знам, но не можех да обръщам глава или да правя каквото и да е, с което бих нарушил тишината, защото сега се намирах в зоната на подсъзнанието — същата, която ме плашеше. Бях изгубил чувството си за време. Миналото и настоящето се припокриваха, запращайки мисълта ми в една объркана и страшна пустош.

Внезапно ножът разцепи костилката и тя вдигна поглед към мен с празни за момент очи. После ги фокусира и каза:

— Не са узрели, нали?

— Не знам.

Погледна в чинията ми.

— Не си ги опитал!

Направих жест с ръка и когато пак проговорих, имах чувството, че издърпвам предпазния щифт на граната:

— Джордж Проктър мисли по същия начин.

Тя се намръщи:

— Нямам представа.

— Не ти ли е говорил за Матийсън Джъд?

— Господи, не. — С болезнена усмивка. — Само юнашки секс и… това, за което си въобразявах, че е любов.

— Отървала си се. Приеми го по този начин.

Станах и й помогнах да почисти масата.

— Да, но не е толкова лесно. Харесват ли ти акулите ми?

— Разгледах ги одеве.

— Тук някъде се върти един специален екземпляр.

— Който искаш да уловиш ли?

— Който искам да убия.

Тя пусна чешмата над малката метална мивка, от време на време се отъркваше в мен, все още по бикини. Загоряла кожа с цвят на мед в светлината от люковете, поръсени с изсъхнала сол рамене.

— Не е ли едно и също? — Имах предвид да уловиш или да убиеш.

— Не. — Погледна към снимките в отдалечения край.

— Една от тях е акула-чук. Отнесе баща ми тук, в тези води. И аз бях там.

— Кога?

— Преди осемнадесет месеца. Осемнадесет месеца, една седмица и два дни.

— Как се случи?

Когато разказваше за буксира, спомена, че той е бил единствената голяма любов в живота на баща й, „като изключиш мене“.

— Бяхме малко по-нататък от рифа. Котвата се заплете и той се спусна да я освободи. Акулата го видя.

— Съжалявам.

— Цяла глутница. Не бяхме ги забелязали.

Пусна последната чиния в сушилнята, избърса ръцете си и се запъти, шляпайки с босите си крака, към сянката под навеса, погледна към яхтата и махна с ръка. После се обърна с лице към мен:

— Сега може би ще престанат да зяпат като глупаци. — Зелените й очи се овлажниха, докато говореше. — Виждал ли си да изяждат някого жив?

Преди още да съм измислил какво да кажа, тя продължи:

— Извинявай. Мина ми вече, повярвай. С тях сме се разбрали — приближи се към мен със сковано лице, — няма да ме нападнат, докато не я намеря — мъжката акула-чук. Докато не я убия или поне преди да се опитам.

Силуетът й се очертаваше в ореола на отразяващото се в морето слънце. Краката й бяха стъпили здраво върху люлеещия се кораб с леко разтворени стъпала, с отпуснати ръце. Само очите й отразяваха светлината от люковете и блещукаха на фона на тъмното й лице. Изглеждаше примитивна, гола, по начина, по който стоеше и говореше за примитивни неща.

— Разбираш ли, спускам се, за да се срещна с тях винаги когато са в тези води. Влизам и плувам заедно с тях.

След кратка пауза казах:

— Сама ли?

— Веднъж взех един приятел с камера.

— Това ти ли си?

Бях насочил поглед към увеличената снимка близо до дъното на коридора, под люлеещия се фенер.

— Да.

Бях я забелязал по-рано и имах намерение да попитам за нея, защото изглеждаше нереална, сюрреалистична: фигурата на плуващата не беше съвсем ясна и би могла да бъде взета за акула заради отблясъка на водата.

— Те не нападат, ако плуваш както трябва — освен ако, разбира се, не са гладни. Тогава е без значение какво правиш. Татко се бореше здравата с котвата — изобщо нямахме представа, че са близо до рифа, иначе той не би се спуснал. Исусе… — Изведнъж се разплака и посегнах да я хвана, но тя отблъсна ръцете ми. — Нищо ми няма, но понякога изпитвам нужда да говоря с някого за това и днес лошият късмет се падна на теб, понеже, разбираш ли… долу беше моят татко и се мотаеше с тази скапана котва и после на повърхността изплува много кръв — голяма въртележка и после кръвта. Исусе! Беше красиво червено… — Тя трепереше и стенеше тихо. — Той беше прекрасен човек. Оцвети цялото море като флаг, като бойно знаме — вече хлипаше, но още стоеше изправена с отпуснати отстрани ръце, отказваше да ги вдигне към лицето си, — и това бе всичко, което успях да видя от него, всичко, което остана — залез в морето под светлината на ранното утро. И знаеш ли какво не мога да разбера? Не мога да разбера защо, Господи, не скочих през парапета в средата на това красиво червено, за да не бъде сам. — Сълзите блестяха на тъмното й лице. — За да не съм сама.

Вълните заклатиха корабчето и лампата в кухнята се залюля, вратата на каютата изскърца. След известно време казах:

— Прекрасен човек.

— Откъде знаеш? — изрече тя между хлиповете.

— Защото си го обичала толкова много.

Тя поклати глава, косата й се разлюля:

— Обичта не е достатъчна, нали? Не е достатъчно силна. Колкото и да е голяма, не може да гарантира нищо. — Обърна се и облегна гърба си на кабината. Напрежението я напусна и тя зарея поглед в морето по посока на рифа. — Да, прекрасен човек. Ей там беше.

На това място ниските вълни се разбиваха над рифа и подхвърляха боклуци.

— Не можеш ли да стоиш настрана оттук?

Бързо обърна глава:

— Не искам. — Тя отново се загледа в морето. — Тук плувам заедно с тях, тук ще го намеря и ще го убия.

— Как ще разбереш кой е?

— Ще го позная. Ние мислим, че думите са всичко. — Върна се под сянката. — Писменост, реч — мислим си, че това е единственият начин на общуване. Говорим за излъчване, но в действителност не знаем колко дълбоко прониква, колко е силно. Когато видя онзи екземпляр и го докосна, ще го позная.

Отиде и намери хартиени салфетки.

— Това баща ти ли е?

— Да.

Усмихнат, на снимката в средата на вътрешната стена на каютата, вдигнал голяма риба тон или нещо такова. Красив мъж, не млад, но младолик, строен, загорял от слънцето.

— Ще направя кафе — рече тя.

— По кое време искаш да се връщаш?

— Когато ти искаш.

— В такъв случай, когато ти пожелаеш.

Тя се приближи и облегна главата си на мен със затворени очи:

— Трогателно е, че изслуша всичко това. Не че можеше да го избегнеш — слушател по принуда. — После, докато се отдалечаваше, каза: — Знаеш ли как се вдига котва?

— Да.

— Чудесно, ще сложа кафето и ще запаля мотора. Ти се погрижи за макарата.

Сега имаше повече чайки. На кея дрънчеше лебедка, далечен вой на сирена се чуваше откъм улиците.

— Ще се опитам да ти намеря Джордж Проктър, ако искаш — каза тя.

— Много ще ми помогнеш.

— Колко ти дължи? Или може би не бива…

— Повече, отколкото съм готов да загубя.

— Не мога да обещая нищо.

Тя намали оборотите на мотора до минимум и завъртя кормилото. Отново бе облякла шортите от каки и пуловер върху тениската — откъм морето лъхаше хладен бриз. Движеше се леко, умело, владееше се — не приличаше на жена, която би се опитала да убие акула човекоядец за отмъщение.

Попитах я:

— Защо е опасен?

Тя ме погледна за момент, колебаейки се, струва ми се, дали да ми отговори:

— Последния път, когато бях в жилището му, тъкмо си тръгвах, и телефонът иззвъня. Казах му, че ще изляза сама, и той се върна да се обади. От мястото, където беше, той не можеше да вижда вратата и аз изчаках за минута да разбера кой е. Не е редно… — тя сви рамене, — но бях започнала да мисля, че има друга. Обаче не беше жена. Може да се разбере, нали, дори и да не споменават имената си, дали един мъж разговаря с друг мъж или с жена. — Тя завъртя рязко кормилото и обърна буксира напряко на движението. — Знаеш ли как се завързва въже около кнехт?^[1]

— Да. — Яхтата не беше ни последвала в залива, но бе напуснала рифа и се движеше към яхтеното пристанище по-надолу по брега. — И за какво разговаряха?

— Наистина не си спомням много, понеже явно не беше жена. Знам, че говореше нещо за „работа за други“. „Подозират, че работя за други“ или нещо подобно.

Една чайка се спусна рязко, като крякаше и разглеждаше боклука.

— Нещо друго?

Тя вдигна поглед от въжето и го насочи към мен — тонът ми ме е издал.

— Важно ли беше това? Той спомена нещо за посолство, „вашето посолство“, струва ми се. Причината да си мисля, че е опасен, е, че той наистина звучеше така по телефона. Знаеш ли, понякога гласът му може да изглежда… как да кажа… заплашителен. Става мек като коприна. Винаги ме е карал да потръпвам. Сега си спомням, че каза и едно име. Беше Виктор. Слушай, вече сме на пристана. Ще скочиш ли да поемеш въжето? Ще ми спестиш време да свиркам на някого.

Скочих на кея и зачаках. Значи Виктор. На буксира имаше телефон, но не исках да използвам точно него. Ще трябва да намеря уличен колкото може по-скоро и да предам сигнала на Ферис, без да има някой край мен: „Проктър е презавербуван. Името на свръзката — Виктор, в съветското посолство.“