Адам Хол
Баракуда (20)

20.
Моник

— Нямаш ли доверие на уменията ми като шофьор?

— Не заради това — отвърнах аз.

Закопчалката на колана не искаше да работи.

— Знаеш ли какво? Обзалагам се, че съм изпуснала десет цента в гнездото. Много често го правя. — Наведе се към мен. Аромат на пачули. — Почукни я. Ето така. — Звънлив смях. — Виждаш ли? Задръж ги да си купиш яхта.

Закопчах катарамата, облегнах се, пристегнах колана и се опитах да разсъждавам.

— Да направим ли някое друго кръгче?

— Добре ще бъде.

На светофара тя пак зави наляво. Шофираше плавно. Беше облечена с черна кожена пола и късо яке, златист колан, пръстени по ръцете и дълги златни нокти, мънички полубоси ходила в златни сандали стояха отпуснати върху педалите, а извивката на тялото й напомняше за черен полумесец.

— Моник, ако не се лъжа.

— Точно така.

— Какво се случи с хондата? — попитах.

Исках да разбера каква е ролята й.

— Опитваше се да го измести. Джордж Проктър е голям мръсник. Започна да го тласка и ми се струва, че онзи от хондата вероятно е завъртял волана в неподходящ момент, а не се движеше съвсем бавно и изведнъж — хоп, изтъркаля се като варел. Кой беше той?

— Един приятел.

— И той ли е в наркобизнеса?

— Не.

— Опитваше се да ти помогне ли? Не му се искаше Проктър да те докопа.

— Може и така да се каже.

— Май че Проктър здравата ти е ядосан? Да не си му прекъснал каналите за доставки или какво?

— Не съм търговец.

— Изобщо не си! — Наблюдавах бляскавата й усмивка в отражението на предното стъкло. — Затова Нико щеше да нахрани акулите с теб.

— Благодаря ти за опита да го спреш.

— Обикновено — каза тя — изобщо не ми пука, ако един пласьор си получи заслуженото. При положение, че не работи за Туфексис, разбира се. Обаче екзекуцията… знам ли, предполага известна степен правосъдие, не е ли така? Изисква хладнокръвие. Различно е, когато се изпречиш случайно на пътя за някой АК–47 и къррр-бум! Британец ли си?

— Да.

Още не даваше отговор на въпросителните. Те нямаха нищо общо с правосъдието.

„Това той ли е?“ — бе попитал Нико, като тикаше фенера в лицето ми.

„Не.“

„Не ми разправяй глупости!“ — Размахваше снимката пред очите й.

„Никога не съм го виждала.“

„Ох, боже господи, това е същата физиономия като на снимката.“

„По-добре внимавай, Нико — каза тя. — Не убивай прекалено много.“

Лицето й беше скрито зад блясъка на прожектора, но долових аромата на пачули.

— И защо се качи в колата? — Тя също наблюдаваше отражението ми върху предното стъкло.

— Коя кола?

— Ето тази.

— Нямах време да си поръчам такси.

— Понеже господин Проктър се беше залепил за задника ти!

— Точно така.

— Е, и какво прави един британчанин в божията страна? Пробива си със сила път в играта ли?

— Все едно да те нарека американчанка. Това звучи ужасно, не мислиш ли? Британският поданик всъщност е британец.

— Голям си непукист. — Отметна глава назад, изсмя се, а златните обици проблясваха и се люлееха. — И така, защо един британец създава бъркотии на наш терен?

Тя изви волана и се стрелна през кръстовището с умение, което ми се стори секси.

— Работя за Форин офис в Лондон — отговорих аз, — а причината, поради която Нико възнамеряваше да ме убие, е, че Проктър бе помолил приятеля ти Туфексис да ме очисти, както знаеш.

— Може да знам, може и да не знам. — Този път не се усмихна.

И аз, и тя се държахме много предпазливо. Доколкото имах представа, тя работеше за Туфексис и изглеждаше напълно способна да ме пречука, ако кажех нещо нередно въпреки декларираната й неприязън към издаването на присъди. Тя добре знаеше, че преча на Проктър и Туфексис до такава степен, че двамата бяха определили награда за главата ми.

— Форин офис — каза тя. — Какво е това?

— Държавният департамент.

— Покажи си легитимацията.

И тонът й не можеше да бъде сбъркан. Подадох й картата.

— Прилича на истинска, дори може да е — изкоментира тя.

Взех си я обратно.

— И ти можеш да си покажеш значката — казах. — Няма да те издам на Туфексис.

— Каква значка?

Каза го прекалено бързо.

Наблюдаваше ме в стъклото.

— Знаеш ли кое ми е толкова интересно у теб? За първи път те виждам, когато идваш на гости у Проктър. Веднага след това той побягва като заек, ужилен по задника. По-късно се появяваш на кей 19 и Нико се кани да те сапуниса в екзекуторски стил, което е единственият му познат начин. Изведнъж тази вечер те виждам да разговаряш с най-високозаплатената телевизионна водеща в Съединените щати на Америка, сякаш сте се познавали цял живот, вместо да храниш акулите в океана. Преди да съм успяла да си поема дъх, и самата Кембридж лежи мъртва на земята само на тридесет метра от мястото, където си застанал, сякаш служеше за ориентир на онези типове, не че твърдя подобно нещо. Още не съм мигнала, и ти вече хвърчиш из града с една лимузина, а Проктър пробива дупки в ламарината й с невиждано усърдие. Считам, че си много интересен човек.

Тя превключи скоростите, масивната златна гривна проблясваше на слабата светлина от арматурното табло. Отново завихме, този път на изток към залива.

Не казах нищо. Одеве бях принуден да се претъркалям два пъти на тротоара и шевовете сигурно са се поизпънали, защото ризата ми лепнеше по раната, а дясното ми рамо беше охлузено, понеже то пое удара, но силата на шока вече беше попреминала и започвах да усещам главозамайването, което облива организма, когато разбереш, че животът е мил и че още не са ти го отнели.

Проктър почти успя да го направи и сега ми беше особено приятно, че се возя из среднощните улици на този хубав град с красива, дребничка тайна служителка на полицейското управление в Маями.

Тя продължаваше да ме наблюдава и предполагам, че щеше да е неучтиво, ако не отговоря:

— Човек трябва да се занимава с нещо.

— Тази история с Форин бюрото не мога да я разбера. Не се връзва с всичко останало.

— Офис.

— А?

— Форин офис.

— Ох, да де. Може би разузнаване?

— Страхувах се, че никога няма да се сетиш.

Проктър знаеше, Туфексис и бандата му знаеха, оставаше да го напишат и във вестниците.

— Добре, това звучи правдоподобно — каза тя след малко и обърна главата си, за да ме разгледа. — Да, имаш данни за такъв. Не се набиваш в очи, корав като камък и готов да продадеш живота си за дребни стотинки. — Тя пъхна тънката си тъмна ръка в златистата чанта на седалката. — Тази ли имаш предвид?

— Да. — Вече лейтенант.

— Само парче лъскава тенекия, но ми допада животът.

— Подхожда ти. Той търгува ли? Говоря за Проктър.

— Не, просто употребява наркотици, и толкова, но е свързан с Туфексис, както казваш. В твоето жилище ли отиваме или в моето?

— Твоето.

— Добре. Ще ти сготвя малко протеини. Сигурно се чувстваш гладен след подобна разходка. И на мен ми се е случвало. — Сигурно говореше за корветата.

— Предполагам.

— Насочих се към Проктър, за да разбера с какво се занимава. Знаех, че има връзки с Туфексис.

— А Туфексис е крайната ти цел.

— Точно така. Справя ли се с него, справила съм се с най-мощния клон на мафията в Маями, което няма да ме направи капитан. Нищо не може да ме направи. Не, Проктър не търгува, но ще ти кажа следното: замесен е в нещо много по-голямо от това. Политика, при това много сложна. Както беше сложно да изместя Кембридж, когато трябваше да се сближа с него, а тя е… беше много красива. Та какво се случи в онази лодка? Да не искаш да ми кажеш, че Нико е получил знак свише да пожали живота ти?

Доста разпити е провела по време на службата си, научила се е как да изоставя дадена тема за известно време и после да те изненадва с внезапно връщане към нея.

— Не бяха професионалисти — отвърнах аз.

— Човече, можеш да се обзаложиш срещу драгоценния си задник, че са професионалисти. Те…

— Искам да кажа, че не са научени на близък бой.

— Я стига, да не ме убеждаваш, че си имал един съвсем мъничък „ХМ–177“, затъкнат в чорапа, и те изобщо не са те обискирали?

— Никога не нося пистолет.

Тя спря на светофара, ръката й стоеше подпряна на лоста за скоростите, главата й извърната към мен, за да ме огледа:

— Никога не носиш пистолет, но тези типове бяха четирима и имаха…

— Виж сега, крайно неловко е. Просто имах малко късмет.

Наблюдаваше ме с блеснали тъмни очи, премрежени от дългите мигли.

— Страшно ти е досадно, нали?

— Да.

Тя избухна в смях. Светлината се смени. Бутна лоста на скоростите и подкара маздата.

— Хладнокръвен си като котка.

Хладнокръвна котка, на която й е много досадно:

— А защо просто не показа значката си и не извика полицията, за да ме вкараш на сигурно място?

— А? Ами виж каква е работата: мислех, че си търговец конкурент, който се опитва да му провали сделките, или че си заделил тайничко част от стоката на Туфексис, а обикновено хич не ми пука, когато един от тези негодници се изпречи пред дулото на някой автомат — това ни облекчава работата и спестява разправиите в съда. Скъсваме си задниците от работа месеци наред, за да изпратим няколко от тези мръсници в съда, и накрая виждаме как някакъв разплакан от умиление съдебен състав ги оправдава по всички обвинения и ги пуска да си вървят по пътя — винаги става така. Обаче, както ти казах, екзекуциите ми действат на нервите, а аз искам да спя нощно време. По тази причина се обадих и се опитах да укротя Нико, но повече не можех да направя, защото знаеш ли какво щеше да последва? Ако бях показала значката си, той щеше да ме повози на лодката заедно с теб, можеш да ми вярваш, а дори да не го беше направил, щях да се разкрия. Работя в продължение на повече от шест месеца, за да проникна колкото мога по-близо до Туфексис, и щях да запратя всичко по дяволите заради един дребен търговец от крайбрежието, за какъвто те мислех, както вече казах. Нямах представа, че си истински жив чешит от британското Форин бюро — да де, офис. Обаче, гледай ти, голяма работа! Не си имал нужда от помощта ми.

— Въпреки това — казах аз — беше много мило от твоя страна.

— Хей, за тебе винаги. — Бялата й усмивка блесна на стъклото.

Тя пак зави на юг, като намали скоростта по улица с крайбрежни жилищни сгради.

— Това с Кембридж удар на мафията ли беше? — попита тя.

— Не знам.

— О, какъв позор!

Влетяхме в една алея зад блоковете, подскочихме от две гърбици за ограничаване на скоростта, тя изви маздата успоредно на разнебитена ограда и изгаси мотора.

— Мъничко се надявах, че ще можеш да ми кажеш нещо по случая. Като се съди по начина, по който разговаряше с нея на приема, изглежда, я познаваш доста добре. Гледай сега, работата по наркотиците не е лоша, но тя беше много известна и този удар е много голям и ако успея да се добера до някакъв ключ към тази операция, бих могла да го отнеса направо във ФБР и кой знае, може да ми предложат да работя за тях — промяна в ритъма, малко повече престиж, нали разбираш?

Тя заключи колата и прекосихме настлания с бетон двор, влязохме през задния вход на най-близката сграда и взехме асансьора до четвъртия етаж. Разплетена нишка на едно от въжетата щракаше в макарите. Пред третата врата в оскъдно осветения коридор тя извади ключовете си, отвори, влезе вътре и аз я последвах.

— Искаш ли яйца?

— Ще бъде чудесно.

— Чувствай се като у дома си. Банята е ей там, отсреща, ако искаш да се почистиш. Ама страхотни крака имаш, знаеш ли?

— Моля?

Хвърли чантата си на един стол и поправи косата си пред огледалото:

— Видях как изскочи от онази лимузина с такава скорост, че очаквах да си размажеш главата по целия тротоар. След миг беше прав и тичаше. Стана ми ясно, че ще продължиш така чак до края на онази алея, и се наложи да изпуша с гумите на червено, да мина покрай целия блок, да направя още един завой и да хвърча по пялото разстояние обратно до мястото, където беше ти, за да те хвана навреме. Едвам успях. Това имам предвид, като казвам, че имаш крака. — Извърна се от огледалото и застана с лице към мен, с ръце на кръста върху черната кожена пола. Влажната й кожа лъщеше на светлината, а очите й бяха полускрити от дългите тъмни мигли. — Страшно се радвам, че успях, знаеш ли? Сега, след като Проктър отлетя, оставам без мъж. Падаш ли си по черни гаджета?

— Ох, за бога, лейтенант, имаме да вършим работа.

Кратък смях:

— Да разкараш този акцент… лейтенант, олеле! Сварени ли ги искаш или пържени, бенедикт, на очи, бъркани, две, три, четири?

— Както ти ги предпочиташ — отговорих и отидох в банята, а когато се върнах, тя вече ги пържеше. Горната част на тялото й се виждаше над плота, разделящ голямата стая с таван като на катедрала от кухнята.

— Искаш ли нещо за пиене?

— И така ми е добре.

— Поразгледай наоколо. Това по стените е мое изкуство.

Говореше за снимките, цели редици, черно-бели, повечето правени със светкавица: лейтенант Лакроа в случай номер 3546, лейтенант Лакроа в случай номер 1170. Повечето пози си приличаха — наведен мъж или подпрян с лице на стената, или легнал по корем на пода, полицай го обискира или му слага белезници, или държи ръката му извита, или го натиква в патрулната кола. Лейтенант Лакроа наблюдава, облечена в къси панталонки или джинси, с тениска или скъсано кожено яке. На всяка снимка едно и също изражение на лицето й — много бдителна, широко отворените й очи не пропускат нищо; създава впечатление, че ако полицаят обърка нещо с белезниците или изпусне извитата ръка, или човекът се измъкне от колата, тя ще използува неподозираната си сила, защото не си е губила всичкото време, докато залови тези хора, само за да ги гледа как се изплъзват от ареста.

— Някакъв хляб? — попита тя. — Ръжен, чиста пшеница, френски?

— Какъвто искаш. Какво би направила, ако някой от тези хора се опита да избяга, Моник?

— Правя каквото е необходимо. Тази година три пъти ме наказваха за полицейска бруталност, можеш ли да повярваш? Проблемът е, че всичките бъхтят. Изглежда, това е част от играта.

— Колко си висока?

— Един и петдесет и шест, петдесет и пет килограма. Викат ми шибания дребосък, обаче чуй ме, цялата работа е в това колко силно ги риташ по топките, защото това наистина ги стряска.

Седнахме до черната лакирана маса, над която имаше окачен глобус от онези с огледалцата, а отразената от тях светлина играеше по стените и черните мрежести пердета. Тя се усмихна, подаде ми кетчупа и каза с лекия си дрезгав глас:

— Гледай сега, лично на мен не ми пука изобщо, ако хората са решили да се пратят по дяволите със собствената си ръка, като пушат деривати или си тъпчат носа с кокаин. Не искат да живеят, избрали са си начин да умрат — тяхна си работа. Просто ми харесва да участвам в играта — динамична и рискована е. Вмъквам се в някое от свърталищата им, правя покупката, след което си показвам значката и повиквам колегите от колата, изплашвам цялата тайфа до подрискване. От време на време изръсвам някой тип с някоя друга хилядарка. Обичам хубавите неща, огледай стаята. Харесва ми да имам хубав часовник, обувки, нали знаеш? И от кого крада, от обществото ли? Глупости! Крада от пласьорите. Не съм като тежкарите конгресмени, които вземат от обществото за пътуванията си със самолет, за жените и разходките си и всичко останало. Те са истинските разбойници, но естествено за тях всичко е законно. Добри ли са?

Ставаше въпрос за яйцата. Отговорих утвърдително.

— Проблемът е в това, че се поражда голяма престъпност, а не можем да направим кой знае какво, за да я намалим, цифрите са просто огромни. В този град стават може би по хиляда въоръжени грабежа, кражби на коли и прониквания в жилища всеки ден и голям процент от тях са свързани с наркотиците. Тези жалки нещастници, захапали чепа на дявола, трябва да изкарват по сто или двеста хиляди, за да поддържат навика си — ето къде плаща обществото. Та върша си работата, а както казах, тя е динамична и рискована, но няма начин, просто няма начин да спрем най-бързоразвиващата се индустрия в Маями — стоката вече просто пада от небето в бали и брезентови торби от нисколетящи самолети, а моторни яхти обикалят и ги събират. В същото време колумбийци, пренасящи стоката в телата си, умират по хотелските стаи. Днес намерихме един с половин кило кокаин в стомаха, разпределен в осемдесет и два презерватива. Наложи се да го оперират спешно, защото, разбираш ли, тези неща могат да се спукат, а кокаинът парализира дебелото черво. Това нещастно копеле отишло и си купило апарат за правене на клизми, два пакета сливи и една опаковка разхлабително. Нищо не помогнало, беше почти умрял, когато го намерихме. Пресели се във вечното царство два часа по-късно, в реанимацията. Ей такива неща стават из целия град. Стоката пристига по всички възможни начини: със самолети, кораби, в камиони, в стомасите на хората. Искаш ли още?

Питаше за кафето. Казах й, че искам.

— Както и да е, моята цел е Туфексис, искам да кажа моя лична цел, защото никой няма да постави само едно дребно лейтенантче да обработва шефа на мафията в Маями. Пуснали сме цял специален отдел подир него, но това беше причината да се закача за Джордж Проктър, разбираш ли?

— Какво предизвика интереса ти?

— Видях го със самия Туфексис, разговаряха във фоайето на „Златният хибискус“, здрависаха се и така нататък, като истински добри приятели. Оттам се заинтересувах. Трябваше да изтикам Кембридж от сцената, но за това ми бяха нужни само няколко дни, защото, изглежда, хареса кройката на панталоните ми или нещо такова. Тогава започнах да го обработвам, по-точно когато имах копие от ключовете за апартамента му и него го нямаше там. Записки, телефонни номера, обикновената процедура, а веднъж го проследих до едно място, което посещава често. На следващия ден се самопоканих вътре, показах значката кротко и учтиво.

— Къде беше това?

— Една къща на Уест Ривърсайд Уай 1330. Знаеш ли я?

— Не — отвърнах и оставих кафето на масата. — Разкажи ми.