Адам Хол
Баракуда (18)

18.
Балони

— Ако Фон Бринкерхоф е там, естествено ще го проследим.

Над града имаше омара и когато се насочихме в коридора за кацане, светлините се мержелееха през нея, но със снишаването станаха по-ярки.

— Попитай я за сценария, който е използвала за снощния запис — каза Ферис. — Спомня ли си дали го е правила според логиката на кампанията, или й е хрумнала ей така, от нищото, в изблик на вълнение. Но не бих й споменавал, че е възможно да е била под сублиминално влияние или че все още може да е.

— Защо не?

— Това е деликатна област, може да предизвика паника у нея. Предизвика паника и у теб.

Спускане надолу.

Чувствах се добре. Той не ме беше попитал как съм, защото имаше доста ясна представа. Като казвам, че бях добре, наистина имам предвид, че се чувствах нормално. Нормално за конкретната ситуация. Връхлитах направо в опасната зона, а не можехме да се надяваме, че ще успеем да се предпазим от всички рискове, защото пистолетът си е пистолет — не е необходимо да е много голям, а може да бъде съвсем точен, ако хората знаят как да го използват, и може да повали човек от разстояние дори и в тълпата, дори и с поставен заглушител.

— Попитай я дали желае да се срещне с господин Кроудър и господин Монк.

Слушах го наполовина. Той не ме инструктираше в истинския смисъл; знаеше, че имам груба представа какво търсим от Ерика Кембридж. Правеше го, за да върви разговорът, набелязваше основните моменти, за да провери имам ли въпроси, но и същевременно ме успокояваше, като ми осигурява събеседник. Самолетът се насочи хоризонтално, сините лампи запремигваха край прозорците, последва друсване — първото от три. Това, което правехме, беше една сделка. Преценихме шансовете и решихме, че си струва да бъде рискувай животът на изпълнителя на мисията, тъй като вероятността да се получи изключително важна информация е достатъчно голяма.

Така че чувствах се нормално за ситуацията — празнота в стомаха, хлад по кожата, леко овлажнени длани. Чувството, че съм на път към собствената си екзекуция, не беше ново: изпитвал съм го сто пъти, за последно снощи, когато дребният дебел Нико ме водеше през тъмното море на рандеву със злата старица, Бог да даде мир на смрадливата му дребна душа. Не ми харесваше този човек. Екзекуция. Да, нищо ново, но тази беше съвсем различна — всичко изглеждаше толкова цивилизовано: седях с вечерното сако на Монк, в яхтклуба ще има оставена за мен покана за този много тежкарски коктейл и там щях да се срещна с доста привлекателна жена и прочие. Различна, но в никакъв случай по-приятна, защото капанът си е капан, а оттам при нашия занаят често се случва да не излезеш жив.

— Разбира се, винаги, когато ти се налага, ще имаш непосредствен контакт — каза Ферис и измъкна куфарчето си изпод седалката пред нас. Това означаваше, че мога да повикам всеки един от хората му, намиращи се наоколо, и да разговарям с него, да му кажа какво искам: чамов фурнир и прости дръжки, нищо специално. Майтап.

Доста духаше тук, на пистата. Ферис беше поръчал по телефона да ни чака хеликоптер, когато пристигнем в Маями, и да ни откара до площадката пред яхтклуба, защото времето ни бе оскъдно. Беше 11:43, а не знаехме колко дълго ще успее Кембридж да задържи Фон Бринкерхоф.

Очакваше ни чиновник от митническата и имиграционната служба. Показахме му документи, косите ни хвърчаха навсякъде; после той каза, че всичко е наред, и се качихме на един „Хюз 300“.

Излитане в 11:48.

— Кроудър ще ни последва — каза Ферис — и ще бъде на разположение за среща с Кембридж, ако се окаже сговорчива. — Кичур от тънката му сламеноруса коса още стърчеше. — На този етап може всичко да се случи и ако имаме малко късмет и тя е готова да ни даде цялата информация, можем да опаковаме мисията за изпращане.

Разбираш, че поддържа настроението. Знае си работата този Ферис.

Приземяваме се в 11:57. Спуснахме се над мачтите в яхтеното пристанище, наклонихме се леко, когато пилотът намали рязко тягата, зави на няколко градуса и кацна внимателно върху плазовете. Яхтклубът е много приятна сграда, както можеш да предположиш — светлочервени тухли и бели рамки на прозорците, козирка с колони и зелени морави. Хора стоят по балконите с напитки в ръцете; жените — в дълги разноцветни рокли. Ако искаш да знаеш, не си падам особено по коктейлите, защото не можеш да чуеш какво говорят хората всред цялата дандания, което не е кой знае колко важно, но тук-там трябва да отговориш нещо от учтивост. Ферис отвори вратата, скочи на площадката и се спря да ме изчака. В последния момент ме налегнаха опасения, когато го последвах, приведен под витлото, и вече забелязах някои от хората му недалеч от нас. Единият беше онзи, който ме качи в таксито на кея преди два дни, когато изгоря бараката. Свестни хора, добре обучени — успокоително наистина.

Затръшнах вратата на хеликоптера, обърнах се и застанах с лице към сградата, прощавайки се с прикритието, което ми осигуряваха, откакто ме взеха от буксира предната нощ. Отнесе го вятърът. Мафията ми бе издала смъртна присъда, снимката ми е раздадена на хората на Туфексис, а сигурно някои от тях са тук тази вечер. Почувствах рязко завихряне на въздуха, онова проклето нещо избръмча в мозъка ми и после всичко приключи — отново се владеех.

— Осемнадесет човека — каза Ферис, — личната ти малка армия.

Докосна ме по лакътя и се отдалечи, а аз закрачих по настланата с плочки пътека между гъстите мушката, без да бързам, защото вече бях тук, а по всичко личеше, че коктейлът нямаше да свърши скоро. На паркинга от лявата ми страна имаше множество лъскави черни лимузини, около тях стояха шофьори и двама от нашите хора в близост до портала от ковано желязо. Не знам точно какви разпореждания е дал Кроудър за тази нощ, но едва ли би разположил в района толкова охрана, за да изглеждат нещата по-весели. Предполагам, че ги е инструктирал да се озъртат за някоя движеща се ръка с пистолет и да ме защитят навреме с изстрел на месо. Те би трябвало да носят в себе си официални разрешителни за телохранители, за да не се вдига шум, ако полицията се поинтересува какво става: това си беше нормална практика в бюрото.

Кожата започваше да ме сърби, защото топлата нощ загряваше тефлона, който носех под вечерното сако. Хора пресичаха площадката, запътени към паркинга. Наоколо се въртяха само половин дузина полицаи, което ми даде основания да мисля, че сенаторът Джъд си е отишъл вече — беше полунощ. Ако още беше тук, те щяха да са петдесет.

Обаче наоколо стояха множество други хора, повечето в сини костюми от шевиот. Тази вечер сигурно има доста гости от висшите среди, прицел за политическите активисти и особняците.

— Здравейте! Мога ли да ви помогна?

Брилянтна усмивка, малък корсаж от карамфили, оголено рамо — типично маце от Флорида.

— Трябва да има оставена покана за мен. Ричард Кийс.

Името на лицето от снимката. Би трябвало да знаят и името ми. За да няма тън-мън естествено. От друга страна…

— Разбира се, господин Кийс, ето я. Съжалявам, че изпуснахте сенатора.

— Добре ли се представи?

— Ооо… — Очите й грееха, загледани в небесата. Всеки хормон в стройното й наперено тяло бе готов да гласува за Златното момче.

От друга страна, не е лесно в такава навалица да се произведе изстрел и да се измъкнеш между всичките шофьори, полицаи и телохранители, гъмжащи наоколо, а още по-малко да се пусне автоматичен откос от „Узи“: това ще привлече още повече внимание и преди да са стигнали до колата, полицаите ще ги повалят със залп. Търси утеха, приятелю, търси я във всичко възможно.

— Наслаждавайте се на каквото е останало, господин Кийс.

Усмивката заслепяваше, корсажът потрепваше леко с езика на тялото. На каквото е останало от какво, мъничко сладурче? От живота ми ли имаш предвид?

— Шампанско, сър?

— Благодаря.

Изглеждах много елегантно във взетите назаем труфила, с чаша в ръка, а истината се криеше под копринените ревери — кожата ме сърбеше под тефлона, непробиваем от каквото и да е освен от бронебойни куршуми, но ако са професионалисти, те ще стрелят в главата.

„ЩЕ УСПЕЕШ, МАТИЙСЪН!“ — изписано с огромни златни букви върху знаме, провесено над подиума, където свиреше оркестърът. Около дузина двойки все още бяха на дансинга, обувките им се мотаеха из разноцветни гирлянди. Двама келнери бяха коленичили и почистваха килима, върху който се бе разбила чаша. Трима японци разговаряха помежду си до един от високите прозорци с бяла дограма. И Ерика Кембридж.

— Е, здравейте, господин Кийс.

Дребничка, спокойна, в изцяло бяла рокля с ламен колан, ламени обувки, виолетовите очи ме гледат и усмивката грейна специално за случая.

— Изглеждате зашеметяващо. — Така си беше.

— Благодаря. Сега ли пристигате?

— Да.

— Сам ли дойдохте?

— Да.

— Значи не сте видели Матийсън.

— Чух, че се е представил много добре.

— Той е… — Погледна встрани, после обратно към мен. — Имам да ви казвам много неща. Защо не излезем отвън на по-тихо?

— Там е като в турска баня. — Поведох я към сплетените бели арки срещуположно на прозорците и подадох чашата си на един келнер. — Дойдох тук възможно най-бързо.

Плющящият звук на витло се смеси с музиката, когато кацна още един хеликоптер. „Кроудър ще ни последва“ — беше казал Ферис. Или пък е дошъл да прибере някой от гостите.

— Стилус не можа да остане — каза Ерика. — Трябваше да се връща.

Намерихме един диван със синя дамаска и бели ширити, където беше достатъчно тихо за разговор. Имаше забравена чанта от брокат.

— Да се връща на „Контеса“ ли? — Говорех за Стилус фон Бринкерхоф.

Погледна ме остро:

— Добре сте информиран, господин Кийс.

— Собственото ми име е Ричард. Съжалявам, че го изпуснах.

— Какво знаете за него?

— Казахте, че имате да ми съобщите много неща.

— Госпожо, това вашата чанта ли е?

— О, господи, щях да се побъркам. Страшно ви благодаря… вие сте Ерика Кембридж! Аз съм направо влюбена във вашето предаване!

— Благодаря.

— Е, аз… ви прекъснах.

— Къде е Проктър? — попитах, когато жената си отиде.

Тя отново изглеждаше изненадана, предпазлива. Човек не помни всичко, но мисля, че никога не съм виждал толкова изплашена жена. Личеше дори под грима, толкова близо до предела.

— Не съм го виждала — отвърна ми тя.

— Но той е на „Контеса“.

Реакция след реакция. Започнах да се страхувам, че всичко, което има да ми каже, вече ни беше известно.

— Струва ми се, вече споменах господин… Ричард, че нямам на кого да се облегна, да се доверя истински. Аз… изживяла съм живота си, като се противопоставям на хората. Поне такава репутация съм си създала. Тогава защо да вярвам на вас? Защо да ви се доверявам?

— Няма основателна причина. Дори не ме познавате.

— Не правите нещата по-лесни за себе си.

Напротив.

— Не съм ви молил да ми вярвате, Ерика. Не е задължително. Но ако искате да гарантирам, че няма да разгласявам онова, което имате да ми кажете, без ваше разрешение, мога да ви дам думата си.

— Колко струва тя? Извинете, не е много…

— Желязна е. Готова ли сте да разговаряте с моите хора?

— Кои са те?

— Служители на британското правителство.

Ръцете й отново бяха неспокойни, каквито бяха и когато седяхме на масата в „Кругър Драг“. Поправям се — под грима нямаше страх. Ужас. Ужас от това, което знаеше, което е разбрала за Уест Ривърсайд Уей 1330 и на борда на „Контеса“.

— Британското правителство е замесено — каза тя. — Целият свят е замесен. Аз…

— Вижте, ако искате да се срещнете с моите хора, ще го уредя. Сигурно ще имате повече доверие в тях, отколкото само на един непознат. Те са доста по-висшестоящи от мен.

Това си беше чисто измъкване, но имаше логика. Ако е готова да разговаря с Ферис, Кроудър или Монк, аз мога да се оттегля и да се прибера вкъщи с цяла кожа, а в архива да бъде записано: „Мисията приключена, изпълнителят докладвал“ — защото, ако тази жена притежава нужната ни информация, не ми остава друго, освен да приключа с „Баракуда“. Тя е новата ни цел и аз се намирам само на крачка от предаването й.

— Дали съм съгласна да се срещна с вашите хора или не, аз съм решила да се обърна към Министерството на външните работи. — Движеше лакирания си във виолетово нокът по белия ширит, не можеше да седи спокойно. — След това те ще трябва да се консултират с президента, а той от своя страна да реши дали да повика на среща посланиците на двете ни страни. Но не знам, Ричард, цялата тази работа е… — махна с ръка — … отива твърде далече. Ето какво ме плаши: искам да помогна на сенатора Джъд да влезе в Белия дом и на практика вече му помагам, но след като научих това, което знам, не съм сигурна дали не върша най-опасното нещо, което бих могла да направя. За всички. За Съединените щати и целия свят.

Не отвърнах нищо.

— Сигурна съм, че отиде в тази посока, Саймън. — Бурен смях. От многото шампанско. — Той каза мъжката тоалетна. — Отминаха с несигурна стъпка, хванати ръка за ръка. — А къде е Нанси?

— Да се надяваме, че не е в мъжката тоалетна! — Още смях.

— Ричард, има няколко човека, с които трябва да разговарям, преди да си тръгна. Не по този въпрос. Да се срещнем на площадката пред входа след петнадесет минути. Ще отидем в моя апартамент и ще ви покажа за какво става дума. Има всичко черно на бяло, дубликат. Разбирате ли какво казвам? Цял доклад, разбирате ли?

Продуктът. Мисията приключена.

Освен ако не е капан.

Нямах представа доколко е добра като актриса. Не можех да разбера дали уплахата в тази жена, чувството за ужас не се коренят в съзнанието, че й предстои да направи това, за което са я инструктирали, докато е била на „Контеса“: да поведе един човек към смъртта му. На тази яхта е бил и Проктър. Това трябва да се има предвид, защото вчера той беше поискал от Коза Ностра да ми издадат смъртна присъда и за малко да я изпълнят.

„Не отивай с нея!“

„Прав си.“

— Трябва да знам нещо повече — казах аз.

— Не е възможно да разговаряме сега. Поканих ви да дойдете, за да се срещнете с този човек, а не да обсъждаме това, което знам. Апартаментът ми се охранява и ще бъдете напълно…

— Свикнал съм сам да се грижа за сигурността си. Затова искам да чуя нещо повече.

Оглеждаше се непрекъснато, сякаш я преследват:

— Но на такова оживено място…

— На практика е съвсем уединено. В стените няма микрофони. Кажете ми основното. Трябва да знам доколко сериозни са нещата. — Дали наистина са достатъчно сериозни, че да ме подтикнат да отида в апартамента й.

Тя отново се огледа, потисната, изплашена. С такова впечатление останах.

— Е, добре — започна тя след кратко мълчание, — слушайте. — Облегна се назад към стената, върху която имаше голямо пано, изобразяващо наклонени към бурно море платна, обкръжени от пръски вода. Продължи тихо: — Казах ви, че има планове за купуването на Америка със сенатора Джъд като основна фигура. Вече знам повече за тях. На борда на „Контеса“ се намира една групировка, нарекла себе си „Тръст“ — страхотно мощна, ужасяващо влиятелна в световните отношения. В нея са хора като корабния магнат Апостолос Симитис, лорда на Ийстлей — Джоплин, който владее повече от половината минерални залежи на Южна Африка; Такао Сакамото — водещ индустриалец в Япония. Може би не сте чували за тези хора, но…

— Не…

— Тогава знайте го от мен — те са кукловодите зад кулисите на световните финанси. Личности като Стилус фон Бринкерхоф — швейцарския банкер, човека, с когото се надявах да ви срещна тази вечер. Те… — Тя прекъсна, понеже някой минаваше под арките към стаите за почивка на около четири-пет метра от нас. След малко продължи: — Боже мой, толкова е опасно да се разговаря на такова място. Искахте същината и я получихте, Ричард. Тези хора имат намерение да купят Америка и да се спазарят с руснаците. Зад афиширания интерес в окончателното и трайно помирение между народите те планират създаването на едно световно правителство за целия свят, зад чиято публична фасада ще могат да упражняват личната си власт. За да отговорят на необходимостта от огромно преустройство на обществото, те предвиждат тронът да бъде в Москва.

Наблюдаваше ме за реакция, но не видя такава. Обаче чувствах, че пулсът ми е ускорен. Значи ще си струва да поема риска и да отида в апартамента й, защото едва ли съчиняваше: в разказа звучеше страховита нота на достоверност.

— Ще отидем там поотделно — казах аз.

— В моя апартамент ли?

— Да.

— Моята лимузина е тук. Можем да разговаряме…

— Не. От съображения за сигурност.

— За вашата или моята?

Това, изглежда, я разтревожи.

— На двамата.

Моята, ако историята е клопка. За нейната — да не бъде улучена вместо мен, ако отвън започнат да стрелят. В такава нощ не бива да се осланяме на късмета си.

— Добре. Имате ли адреса ми?

— Дадохте ми визитната си картичка.

Тя стана и приглади ламения колан.

— До четиридесет и пет минути ще бъда там, зависи от движението. Сам ли ще дойдете?

— Разбира се.

Напусна ме.

„Устройва ми капан.“

„Тя ти устройва капан.“

„Вероятно.“

„Това е капан, знаеш го.“

„Вероятно.“

„Не отивай там. Не бъди такъв…“

„Ох, млъквай, за бога! Знам какво правя.“

„Това е капан, това е капан, това е…“

„Млък!“

Жалко дребно хленчещо същество, изплашено от собствената си сянка. Един от тях стоеше оттатък до френския прозорец. Беше там още когато влязох. Друг бе застанал до входа и говореше с момиче, правеха си лаф — добро прикритие. Още един се намираше на дансинга, захласнат или поне привидно захласнат, докато видя знака ми, незабавно каза нещо на момичето и то бързо се разсмя. Казал й е, предполагам, че ако не отиде в скоро време да си изцеди бъбреците, ще стане беля, защото идваше към мъжката тоалетна. Върнах се обратно под арките и го засякох в коридора — дребничък, слабоват мъж с очила; не би го погледнал втори път, ако не си забелязал очите му — студени като очите на влечуго. Точно такъв тип хора обичам да виждам, когато имат за задача да ме държат възможно по-далече от времето, когато ще легна изпънат върху плочата в моргата, покрит с чаршаф и вонящ на формалин. „Капан е!“ „Ох, я се разкарай!“

— Виждал ли си Лукас? — попита ме той.

— Не, но видях Болдуин. Искам следното: тя си заминава оттук след около петнадесет минути, ще й отнеме още тридесет, докато стигне до апартамента си. Ето адреса. Аз…

— Знам адреса.

— Аз отивам до бара и ще чакам, докато я видя да излиза. Искам да я проследите. Наблюдавайте я дали не прави някакъв знак и ако направи, искам да забележите кой го получава и какво предприема, къде отива; ако…

— Нормална процедура — прекъсна ме той.

Докачливо копеле, същият като Ферис — веднага се нацупват, щом си помислят, че им казваш как да си вършат работата, но това ми хареса, защото само истинските професионалисти са толкова горди, а тази нощ исках да имам истински професионалисти около себе си, приятелю, не по-лоши от Касиус Клей.

— Каквото и да става, ще я последвам до апартамента й, все едно че нищо не съм разбрал и ако видите, че ви се отваря много работа, направете точно толкова, колкото е необходимо, включително и със смъртоносна сила — имате ли разрешение от шефа на „Сигнали“ за това?

— Да.

— Какво сте ми приготвили навън? Нещо с тъмни стъкла ли?

— Да. Една лимузина.

— Ще седна отзад. В случай, че…

— Само да не кажеш на Нанси, нали ме разбираш?

— Да не мисли, че не спиш с чужди?

— Точ… точно това си мисли.

Приглушен смях, гласовете им затихнаха.

— В случай, че стигна до апартамента й без отклонения, в момента, когато слизам от колата, ще ми е нужно максималното прикритие, което можете да осигурите. Колко човека има сега около апартамента й?

— Четирима. Кросби, Мейс…

— Ти къде ще бъдеш?

— Ще следвам лимузината ти. През две коли. Черна хонда-купе с флоридска регистрация.

— Добре, когато… — Прекъснах, за да го оставя да се съсредоточи върху двамата мъже до рецепцията. Той извърна глава на сантиметър и получи знак от човека до пердетата, който си чоплеше ноктите.

— Не са опасни.

— Виждал ли си сицилианци тук?

— Девет. Не са те видели. Поне не така, че да те познаят.

— Къде са?

— Навън са петима, двама от които на паркинга. Останалите са тук, вътре — ей онзи там, другият — в далечната страна, с широкия колан, онези двамата до бара.

Искаше да каже, че ги е виждал преди или че някой друг от охраната ми тази вечер ги е виждал и са ги разпознали. Можеше да има още дузина или сто — те също имат право да гласуват, имат политически възгледи, похапват бисквити, фъшкии, налитат върху тебе, целят се в главата, кървави отломки от кост се разлитат от мястото, през което куршумът излиза от черепа. „Излагаш се на риск, пак играеш на руска рулетка, ти…“

„Ох, изчезвай, за бога!“

— Щом ме видиш да излизам от колата, искам лично да ми дадеш знак дали считаш, че мога да вляза в сградата. Ти се казваш Худ, нали?

— Да.

Виждал съм го по-рано, в Северна Африка. Лоумън го беше изпратил в „Танго“. Направи ми впечатление: умееше да шофира, знаеше как да надделее над някого, как да не вдига шум, да не задава въпроси. Няма да се изненадам, ако го изпратят в Норфък да се обучава за детектив, ако поживее достатъчно дълго, макар че за „войската“, както знаеш, това е до известна степен въпрос на късмет. Виж какво стана с онзи, когото докопаха снощи на Ривърсайд Уей.

— Добре — казах аз, — кажи на някого да приближи колата ми така, че да се вижда нейната лимузина. Тя…

— Погрижили сме се за това. Твоята е от западната страна, на три реда от портала и на пет коли от централната алея. Нейната е от същата страна, на два реда от портала и шестата от алеята. Празните места се броят като коли, защото сега там има доста движение, хората още си отиват. Шофьорът те чака там, казва се Тредър. По-добре е да се изнизвам.

Разхождах се из залата, като гледах, когато е възможно, да стоя зад хора, и търсех Ерика. След десет минути тя мина под една от арките с някакъв мъж, погълнати в разговор. Не бях го виждал преди. Худ го наблюдаваше от бара. Отново се размърдах, този път в посока към рецепцията, и бях навън по същото време, когато тя прекоси входната площадка. Още разговаряше с човека, слушаше го, нито се усмихваше, нито се държеше официално, а когато се разделиха, тя просто се обърна и се върна вътре.

Хора се движеха по полянките и алеите — вечерни сака, голи загорели от слънцето рамене, пури, блясък на бижута, рязък смях, някакъв пиян прекалено повиши тон и започнаха да го укротяват; шофьори излизаха, някои от мъжете в сини костюми шетаха из тълпата, през отворените френски прозорци на сградата още долиташе музика; луната, в третата си четвърт, плуваше в ясното небе над покрива с кулички. Хубава вечер, безветрена, но душна, потискаща.

Не знаех къде се намира Кроудър и дали беше тук в момента. Не е задължително да е бил на хеликоптера, който чух по-рано. На площадката имаше друг и роторът му се въртеше, но мисля, че се канеше да излита, а не е кацнал сега. Кроудър може изобщо да не е тук, макар да предполагах, че вече е някъде в Маями. Все още имаше надежда Ерика да се съгласи на среща с него и да му предаде всичко.

Мисля, че Ферис, докато е прехвърлял като домашна работа доклада ми за срещата в „Кругър Драг“, е предложил Кроудър да ме последва в Маями в случай, че Ерика е готова да говори.

Тя крачеше към портала, придружена от друг мъж — телохранител, — държеше се на къса дистанция зад нея, главата му се въртеше непрекъснато. Някой се смееше в малката групичка в западния край на паркинга. Хеликоптерът висеше във въздуха над площадката и над главите на хората се разхвърчаха балони, издухани от низходящата тяга.

Минах през портала, недалеч зад Ерика, свих наляво и извървях разстоянието от пет автомобила в третата редица. Намирах се в малко открито пространство и видях, че един човек ми подава знак от лимузината. Не ми направи впечатление някой да гледа към мен, но забелязах, че Худ е застанал близо до централната алея и ме прикрива. Почувствах, че напрежението отстъпва — парализиращият страх, който беше с мен, откакто пристигнах тук.

Обувките ми — обувките на Монк — се хлъзгаха леко по тухленочервените плочки. Струва ми се, че бяха нови. Хеликоптерът вече се движеше над главите ни и част от цветните балони се понесе към земята. Отскочиха и пак политнаха, дърпани от тягата на витлата. Той забави ход и увисна във въздуха. Погледнах нагоре и видях, че вратата се открехва на няколко сантиметра и през отвора наднича автомат, както и тъмнооранжевия пламък, когато започна да стреля.