Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (95)

3.

— Това пък откъде го научи?

Хари се усмихна и сви рамене.

— Математиците не са само хладен разум, любов моя.

Дорс се вторачи в него с диво изумление.

— Пан…

— Един вид — и той се стовари в меката постеля.

Сега се любеха някак си по-различно. Той беше достатъчно мъдър да не се опитва да дава имена или определения.

Завръщането толкова назад в това, какво означава да си човек, го бе променило. Усещаше въздействието му в енергичната си крачка и в опиянението от живота.

Дорс не каза нищо повече, само се усмихна.

В мига, в който не мислеха за нищо, тя се обади:

— Сивите хора.

— А. О. Да…

Той стана и облече обичайните си дрехи. За този случай нямаше причина да се облича официално. Цялата работа беше в това да изглежда обикновен. Това можеше да постигне.

Прегледа бележките си, нахвърляни на ръка върху обикновена целулозна хартия… и се впусна в едно от странните мечтания, които го спохождаха напоследък.

За човека — тоест еволюирал пан — напечатаните страници бяха по-добри от компютърния екран, независимо колко лъскав е той. При четене старите части от мозъка — на влечуго, на бозайник и на примат — вземаха участие в държането на книгата, плъзгането на погледа по огънатата страница, дешифрирането на сенки и отражения.

Замисли се над това като налагаше отгоре му новата перспектива, в която виждаше себе си — на размишляващо животно. След като се бе върнал от Панукопия, бе разбрал, че винаги е мразил компютърните екрани.

През целия си живот, докато работеше пред екрана, безгласното му тяло бе протестирало. И той го бе пренебрегвал. В края на краищата за мислещия разум екраните изглеждаха поживи, активни, бързи. Те сияеха от енергия.

Но след известно време ставаха монотонни. Останалите части на мозъка му ставаха нетърпеливи, отегчаваха се, не ги свърташе — и всичко това на несъзнателно равнище. В крайна сметка го усещаше като умора.

Сега Хари го чувстваше директно. Тялото му сякаш му говореше по-гладко.

Докато се обличаше, Дорс го попита:

— Какво те направи толкова…?

— Одухотворен?

— Силен.

— Допирът с реалността.

Само това можеше да каже. Облякоха се. Войниците от Специалните войски пристигнаха и ги придружиха до друг Сектор. Хари се потопи в задачата да бъде кандидат за Първи министър, на която не й се виждаше краят.

 

Преди хилядолетия една благоденстваща Зона бе изпратила на Трантор Планината на величието. Цели седем века я бяха мъкнали дотам с бавен кораб.

Император Крозлик Сръчния бе постановил да я монтират на хоризонта на двореца му и тя се извисяваше там над града. Цял планински връх, скулптиран от най-даровити художници, тя беше най-внушителното творение от онзи век. Четири хилядолетия по-късно един младеж император, твърде амбициозен, я бе разрушил заради някакъв още по-грандиозен проект, който сега също вече го нямаше.

Дорс, Хари и придружаващите ги войници приближиха единствената останка от Планината на величието под огромния купол. Дорс забеляза белезите на неизбежния таен ескорт.

— Високата жена отляво — прошепна тя. — В червено.

— Как ти ги забелязваш, а тия от Специалните войски — не?

— Притежавам техника, с която те не разполагат.

— Как е възможно? Имперските лаборатории…

— Империята е на дванайсет хиляди години. Много неща са се загубили — изрече загадъчно тя.

— Виж, трябва да присъствам.

— Както във Висшия съвет миналия път?

— Толкова много те обичам, че дори сарказмът ти ми харесва.

Тя се усмихна горчиво.

— Само защото Сивчовците те помолиха…

— Трибуната на Сивчовците е добър амвон в нужния момент.

— И затова си облякъл най-износените си дрехи.

— Стандартното ми облекло, както те искаха.

— Пожълтяла бяла риза, черни панталони, черни обувки. Скука.

— Скромност — изсумтя той.

Хари кимна на тълпите, групирани в квадранти под изгнилата основа на планината. Сред редовете на Сивчовците се надигнаха ръкопляскания и дюдюкания — те се простираха в колони и на квадрати, стройни като геометрично доказателство.

— Ами това? — разтревожи се Дорс.

— Пак стандартно.

Птиците бяха често срещани домашни любимци на Трантор, така че тези маниаци, Сивчовците, ги бяха дресирали блестящо. Във всички Сектори се стрелкаха шарени вързопи. Тук ятата постоянно хвъркаха в шестоъгълните пространства с високи куполи, кръжаха и цвърчаха като живи, въртящи се дискове. Патентовани рояци „Умна птица“ се рееха — калейдоскопични чудеса. Подобно шоу в обширната вертикална аудитория привличаше стотици хиляди зрители.

— Идват котките — обади се с отвращение Дорс.

В някои Сектори котките обикаляха на глутници — гените им бяха подкастрени така, че обноските им да са любезни, а външният вид — елегантен. Тук една дама ескорт с Приветствие вървеше напред, придружена от хиляда златооки сини котки с гладък косъм. Те се вълнуваха около нея като вода в елегантно, премерено шествие. Тя беше облечена в тоалет в отровно червено и оранжево като пламък сред хладния вир от котки. После се съблече с елегантен замах. И застана напълно гола и безстрастна зад котешката бариера.

Бяха го информирали, ала все пак зяпна.

— Нищо изненадващо — обади се кисело Дорс. — И котките са голи по свой начин.

Кучетата въобще не можеха да постигнат на парад тази елегантност. В някои Сектори те правеха спонтанно акробатични упражнения, щом стопанинът им вдигнеше вежда, носеха напитки или пък тананикаха нестройно песни. Хари се радваше, че при Сивчовците нямаше кучешки шествия — щом се сетеше за онези хрътки, тичащи към Азпан, лицето му все още се сгърчваше…

Той тръсна глава и прогони спомена.

— Забелязах още трима от хората на Ламурк.

— Нямах представа, че са мои почитатели.

— Да беше сигурен, че ще спечели във Висшия съвет, щях да се чувствам в по-голяма безопасност.

— Защото тогава нямаше да има нужда да ме убива ли?

— Точно така — тя говореше през зъби, докато се усмихваше пред обществото. — Агентите му тук намекват, че не е сигурен в резултата от гласуването.

— Или може би някой друг желае смъртта ми?

— Това винаги е възможно — особено за Академичния потентат.

Хари говореше с лекота, но сърцето му тупаше ускорено. Дали постепенно не свикваше да изпитва наслада от чувството за опасност?

Голата жена пристъпи напред сред котките, които й сториха път, и приветства Хари с ритуален жест. Той направи крачка напред, поклони се, пое дълбоко дъх и плъзна палец надолу по ризата си. Тя се разтвори, после — и панталоните. Той застана гол пред няколко хиляди души, като се опитваше да изглежда невъзмутим.

Жената с котките го поведе под съпровода на мяучещ хор. Зад тях ги следваше Приветствието. Приближиха се до редицата Сивчовци, които също снеха одеждите си.

Те го придружиха до изровените склонове на планината. Той видя, че долу легионите Сиви хора също се събличат. Квадрати гола плът…

Тази церемония датираше поне от десет хилядолетия. Тя символизираше режима на подготовка, който започваше от постъпването на младите Сиви — мъже и жени. Отхвърлянето на дрехите от родната им планета обозначаваше предаността им към по-великите цели на Империята. Пет години те се обучаваха на Трантор — пет милиарда силни люде.

Сега един току-що влязъл клас събличаше дрехите си край външния ръб на огромния басейн. Откъм вътрешния ръб на мъжете, завършващи петата година, връщаха обратно старите дрехи. Те ги обличаха ритуално, готови винаги да изпълняват дълга си към Империята.

Фасонът на дрехите им беше от времето на древния император Свен Свирепия. Под изключителната външна простота вътрешната подплата беше твърде богато украсена — плод на изкуството на шивача и богатството на притежателя, изразходено скришом. Някои от Сивите мъже харчеха спестяванията на цялото си семейство за един-единствен филигран.

Дорс вървеше до него.

— Колко още трябва да…?

— Тихо! Аз показвам, че съм послушен на Империята.

— Показваш гъша кожа.

После трябваше да погледне с необходимото уважение кулата Скрабо, от която една императрица се бе хвърлила на тълпата долу. Сивото абатство — разрушен манастир; Зелените гробове — древно гробище, понастоящем парк; Пръстена на великана — място, на което се твърдеше, че се бил разбил един мегакораб на Империята в ранните й дни и от него останал кратер, цял клик широк.

Най-накрая Хари мина под високата двойна арка и влезе в церемониалните зали. Процесията спря и му върнаха дрехите. Тъкмо навреме — беше започнал да посинява.

Дорс пое дрехите, а той се ръкува с началниците. После припряно влезе в една ниска постройка и набързо се облече, тракайки със зъби. Бяха грижливо сгънати и прибрани в церемониална торба.

— Каква глупост — обади се Дорс, когато се върна.

После началниците го изведоха навън пред огромната тълпа. И отгоре, и отдолу обективите на тримерни камери се подаваха от минифлаери и му махаха да застане така, че снимката да излезе хубава.

Огромният купол отгоре изглеждаше голям като истинското небе. Разбира се, това ограничаваше публиката му, тъй като мнозинството транторианци никога не биха понесли подобно пространство. Но Сивите го понасяха. Така тяхната церемония се бе превърнала в най-мащабното събитие на цялата планета.

Тук беше неговият шанс. Бе избягал от истинското открито небе на Сарк, беше му прилошало — и въпреки това бе преминал през безкрайните перспективи на Галактиката. Страхуваше се, че това огромно пространство ще пробуди отново старите му фобии.

Ала не. Куполът някак си караше люшкащите се перспективи да изглеждат съвсем нормални. Отхвърлил страховете, Хари пое дълбоко дъх и започна.

Ревът на аплодисментите проникна дори вътре в церемониалните зали. Хари тръгна между колоните от Сиви хора, а зад него се носеше буря от овации.

— Поразително, сър! — каза му въодушевено един началник. — Да направите подробни предсказания за положението на Сарк.

— Според мен хората трябва да се замислят над последствията.

— Значи слуховете са верни? Вие наистина имате теория за събитията?

— Съвсем не — припряно му отвърна Хари. — Аз…

— Ела бързо — дръпна го Дорс за лакътя.

— Но аз бих искал да…

— Идвай!

Той се върна на укреплението и помаха на покритата с хора равнина. Отговори му порой от аплодисменти. Ала Дорс го водеше наляво, към тълпа официални зяпачи. Те стояха в изопнати редици и нетърпеливо му махаха.

— Жената в червено — посочи тя.

— Тя ли? Тя е в официалната група. Нали каза, че била агент на Ламу…

Високата жена избухна в пламъци.

Обвиха я ярки оранжеви огнени езици. Тя запищя ужасено. Ръцете й удряха напусто мазните пламъци.

Тълпата се паникьоса и се разбяга. Заобиколиха я войници. Писъците се превърнаха в пронизителни молби.

Някой я заля с пожарогасител.

Обгърна я бяла пяна. Внезапна тишина.

— Вътре — обади се Дорс.

— Ти как…?

— Тя току-що се разкри.

— Запали се, искаш да кажеш.

— И това. В края на речта ти минах през тълпата и оставих дрехите ти във вързоп зад нея.

— Какво? Че нали съм облечен с тях!

— Не, тия ти ги донесох аз — тя се усмихна. — Веднъж и твоите предсказуеми навици на обличане да свършат работа.

Хари и Дорс тръгнаха покрай колоните началници. Хари си спомни, че трябва да кима и да се усмихва, и междувременно прошепна:

— Подменила си дрехите ми?

— Да, след като агентите на Ламурк бяха поставили в тях микроагенти. Носех в ръчната си чанта същия комплект. В предишния открих фосфорите микроагенти, програмирани да пламнат след четирийсет и пет минути.

— Откъде разбра?

— Най-добрият начин човек да се добере до тебе на тая шантава церемония би бил този номер с дрехите. Съвсем логично си беше.

Хари примигна.

— А разправяш, че все аз съм преценявал.

— Жената няма да умре. Но ти щеше да загинеш, обвит в пламъци.

— Слава Богу! Щеше да ми е доста неприятно…

— Любов моя, „слава Богу“ тук не важи. Исках тя да остане жива, за да може да бъде разпитана.

— О! — възкликна Хари и изведнъж се почувства голям наивник.