Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (93)

1.

Хари Селдън беше сам в асансьора и мислеше.

Вратата се отвори. Една жена попита дали асансьорът отива нагоре или надолу. Той отвърна разсеяно: „Да.“ Изненаданият й поглед му подсказа, че отговорът му някак си не е улучил мишената. Едва след като вратата се затвори пред озадаченото й лице, той проумя, че смисълът на въпроса й е бил накъде отива асансьорът в момента, а не изобщо.

Той имаше навика да прави точни разграничения; светът — не.

Влезе в офиса си, като продължаваше почти да не забелязва какво го обкръжава, и още преди да седне, триизмерното изображение на Клеон цъфна във въздуха. Императорът не бе изчакал никакви филтриращи програми.

— Толкова бях щастлив да чуя, че сте се върнали от почивка! — ухили се императорът.

— Радвам се, сир. — Какво ли искаше този?

Хари реши да не му разказва всичко, което бе излязло на повърхността. Данийл бе наблегнал на секретността. Едва тази сутрин, след обиколка на зигзаг из дворовете на тунелите, Хари се остави присъствието му да стане известно дори и на Специалните войски.

— Боя се, че пристигате в труден момент — намръщи се Клеон. — Ламурк настоява Висшият съвет да гласува за Първия министър.

— Колко гласа може да събере?

— Достатъчно, за да не мога да пренебрегна Съвета. Ще бъда принуден да го назнача въпреки собствените си предпочитания.

— Съжалявам за това, сир.

— Предприех някои маневри срещу него, но… — отработена въздишка. Клеон прехапа пълната си долна устна. Пак ли беше напълнял? Или възприятията на Хари се бяха променили след оскъдната диета на Панукопия? Сега повечето транторианци му се виждаха пухкавички. — Пък и онези досадни истории със Сарк и проклетия им Нов ренесанс. Кашата става все по-голяма. Дали това не може да плъзне и по другите планети в тяхната Зона? Нима и онези биха се юрнали с тях? Имаш ли представа?

— В подробности.

— Чрез психоисторията?

Хари се остави да го води вътрешния инстинкт.

— Там ще стане неспокойно.

— Сигурен ли си?

Не беше, но…

— Предлагам да го пресечете.

— Ламурк фаворизира Сарк. Разправя, че това щяло да доведе до ново благоденствие.

— Иска да яхне недоволството и то да го качи на поста.

— Откритото противопоставяне от моя страна в този деликатен момент би било… лоша политика.

— Дори и когато има вероятност той да стои зад покушенията над живота ми?

— Уви, няма никакви доказателства. Както винаги, няколко фракции биха се облагодетелствали, ако ти… — Клеон се изкашля притеснено.

— Се оттегля… не по свое желание?

Устните на Клеон се размърдаха неспокойно.

— Императорът е баща на семейство, с което вечно не можеш да се оправиш.

Щом дори и Императорът обикаляше на пръсти около Ламурк, работата наистина беше зле.

— Не може ли да изпратите ескадрони за бързо реагиране, ако изникне възможност?

Клеон кимна.

— Ще пратя. Но ако Висшият съвет гласува за Ламурк, ще бъда безсилен да предприема нещо срещу един толкова прочут и… ами вълнуващ свят като Сарк.

— Според мен безпокойството ще обхване цялата зона на Сарк.

— Наистина? Какво би ме посъветвал да предприема срещу Ламурк?

— Сир, аз не притежавам политически умения. Знаехте го.

— Глупости. Ти имаш психоисторията!

Хари все още се чувстваше неудобно, когато станеше дума за теорията — дори и с Клеон. Ако някога тя влезеше в работа, психоисторията не биваше да се прочува, защото инак всички щяха да я използват. Или поне да се опитват.

Клеон продължи:

— А и разрешението ти на проблема с терористите — добра работа върши. Току-що екзекутирахме Малоумник номер сто.

Хари трепна при мисълта за това колко живота са били заличени поради хрумнала му мимоходом идея.

— Дребна работа, сир, дребна работа.

— Тогава впрегни изчисленията си в онази история с Далитския сектор, Хари. Неспокойни са. Всеки в днешно време е неспокоен.

— А Зоните с далитски убеждения по цялата Галактика?

— Те подкрепят местните далити в Съветите. Става дума за онзи въпрос с представянето. Планът, който следваме на Трантор, ще бъде копиран в цялата Галактика. Всъщност в плановете на цели Зони.

— Е, щом повечето хора мислят, че…

— Ах, драги ми Хари, вие все още страдате от матистка кокоша слепота. Историята се определя не от онова, което мислят хората, а от това, какво чувстват.

Поразен от истинността на тази забележка, Хари успя да каже само:

— Разбирам, сир.

— Ние — ти и аз, Хари, — трябва да вземем решението по този въпрос.

— Ще поработя по него, сир.

Как бе намразил самата тази дума! Решение се римуваше с унижение и унищожение. Решенията сякаш бяха малки убийства. Някой, който е изгубен.

Хари сега знаеше защо не го отрязват от тези въпроси. Ако кожата му беше твърде тънка, той лесно би изпитал емпатия към другите, към споровете и сантиментите им. И тогава нямаше да взема решения, които знаеше, че ще са само приблизително правилни и които биха причинили някому болка.

От друга страна, трябваше да се научи да не обръща внимание на личната си нужда да бъде харесван.

Клеон повдигна още въпроси. Хари се измъкваше и ги отклоняваше, доколкото можеше. Когато Клеон рязко прекъсна разговора, вече бе разбрал, че не се е справил добре. Но не му се отдаде възможност да размисли над това, защото влезе Юго.

— Толкова се радвам, че се върна! — усмихна се Юго. — Проблемът на Дал наистина има нужда от твоето внимание…

— Стига! — Хари не можеше да излее гнева си върху Императора, но Юго щеше да свърши добра работа. — Без политически разговори повече. Я ми покажи докъде си напреднал в науката.

— Ъ-ъ, добре.

Юго беше като попарен и Хари веднага съжали, че се е държал толкова рязко. Юго побърза да пусне последните получени данни. Хари примига — в един миг бе съзрял в припряността на Юго странна прилика с жестовете на пановете.

Хари се заслуша като едновременно си мислеше за две неща. И това му се виждаше по-лесно след Панукопия.

Из цялата Империя се надигаха бедствия. Защо ли?

Откакто имаше бърз транспорт между световете, болестите процъфтяваха. Човеците бяха основното ястие на микробите. Древни болести и нови вирусни заболявания пламваха до далечни звезди. Това пречеше на интеграцията между Зоните — още един скрит фактор.

Болестите попълваха една екологична ниша и за някои от тях човечеството беше уютно кътче. Антибиотиците преборваха инфекциите, но после те мутираха и се завръщаха още по-вирулентни. Човечеството и микробите образуваха интригуваща система, защото и двете страни бързо отвръщаха на ударите.

Лекарствата се разпространяваха бързо чрез системата на тунелите, но и носителите на болести — също. Целият проблем, бе открил Юго, можеше да бъде описан като „маргинална стабилност“, в която болестите и хората поддържаха напрегнато, вечно променящо се равновесие. Големите епидемии бяха рядкост, но дребните — нещо обичайно. Недъзите възникваха и изобретателната наука се справяше с тях в рамките на едно поколение. Тази осцилация изпращаше по-нататък вълни, които се разбиваха сред другите човешки институции, разпространяваха се в търговията и културата. Със сложните двойки термини в уравненията той виждаше как възникват различни последователности с едно и също тъжно последствие.

Продължителността на човешкия живот в „естествено“ цивилизовано човешко състояние — живот в градовете — имаше и също толкова „естествена“ граница. Докато малцина стигаха до сто и петдесет година, повечето хора не доживяваха и сто. Постоянният приток на нови болести се грижеше за това. В крайна сметка не съществуваше траен заслон срещу бурите на биологията. Човеците живееха в неспокойно равновесие с микробите — безкрайна борба без окончателни победи.

— Също като тоя бунт на автоматите — довърши Юго.

Хари подскочи.

— Какво?!

— Също като вирус е. Обаче не зная какво го разпространява.

— Из цял Трантор?

— Май точно тук е фокусът. И други Зони си имат неприятности с автоматите.

— Отказват да прибират реколтата ли?

— Ъ-хъ. Някои автомати, най-вече последните модели, от 590 нататък, разправят, че не било морално да се ядат други живи същества.

— Майчице мила.

Хари си спомни закуската. Дори и след екзотиката на Панукопия мижавото предложение на автокухнята му беше дошло като шок. Транторската храна винаги беше сготвена или смляна, смесена или съставена. Плодовете обикновено се поднасяха във вид на сос или компот. За негово учудване закуската като че ли беше излязла направо от пръстта. Зачуди се дали изобщо е измита — и как ли да разбере със сигурност. Транторците мразеха храната да им напомня за природа.

— Отказват дори да работят в Пещерите — добави Юго.

— Но това е жизненоважно!

— Никой не може да ги поправи. Сякаш вирусът е непобедим.

— Също като тия чуми, които анализираш.

Хари беше шокиран докъде бе стигнала ерозията на Трантор само за няколко месеца. Двамата с Дорс се бяха промъкнали в Стрилинг с помощта на Данийл — сред мръсни, осеяни с боклук коридори с повредени фосфори и блокирали асансьори. А сега и това.

Стомахът на Юго изведнъж закъркори.

— Ъ-ъ, съжалявам. За пръв път от векове се налага в Пещерите да работят хора! Те нямат никакъв непосредствен опит. Всички са на тънки дажби освен аристокрацията.

Хари бе помогнал преди години на Юго да се измъкне от тази непоносимо тежка работа. В обширните куполи дървото и грубата целулоза преминаваха автоматично от соларните каверни във вани, пълни със слаба киселина. Преминаването през дълбоки киселинни реки ги хидролизираше до глюкоза. Сега хора, а не разнебитени бракми, трябваше да смесват селитрови разтвори и да мелят фосфатни скали във внимателно изчислена суспензия. След като добавяха и подготвените органични вещества, получаваха богато разнообразие от май и техните производни.

— Императорът трябва да направи нещо! — настоя Юго.

— Или пък аз — додаде Хари. — Но какво?

— Хората разправят, че трябвало да унищожим всички автомати — не само от серия петстотин — и да вършим всичко сами.

— Без тях ще слезем до мъкнене на товари с храни през Галактиката с хиперкораби и през тунели — абсурд! Трантор ще пропадне.

— Хей, ние можем да се справим по-добре от бракмите!

— Драги ми Юго, на това аз му викам ехо-номика. Повтаряш конвенционални мъдрости. Човек трябва да се замисля над по-голямата картина. Транторците не са същите онези хора, които са построили този свят. Те са по-меки.

— Ние сме също толкова яки и умни, колкото и мъжете и жените, построили Империята!

— Те не са живели на закрито.

— Стара далитска поговорка — ухили се Юго. — Ако не ти харесва голямата картина, приложи към живота кучешката логика. Да те галят, да ядеш често, да си приятен и да те обичат, да спиш много и да сънуваш свят без нашийници.

Напук на себе си Хари се разсмя. Но знаеше, че трябва да действа и то бързо.