Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (86)

4.

Над писоара в мъжката тоалетна Хари видя малка златна табелка: „Старши пилот Джокан Бьон се облекчи тук на 4 октдент 13 435-а“.

Над всеки писоар имаше подобна табела. В съблекалнята над пералнята можеше да се прочете: „Целият 43-ти пилотски корпус се облекчи тук на 18 марлас 13 675-та“.

Пилотски хумор. Оказа се твърде предсказуем. Беше оплескал първата си тренировка.

За да направят абсолютно фаталната дължина на затваряща се дупка по-малко страшна, червеевите флаери имаха планове за изтегляне. Те вършеха работа само в покрайнините на дупката, където гравитацията започваше да се изкривява и времето и пространството бяха съвсем леко огънати. Под седалката имаше малка мощна ракета, която изхвърляше навън цялата пилотска кабина и тя автоматично изскачаше от дупката.

Обаче имаше ограничение за това, колко самозадействащи се устройства можеше да набута човек в кабината. Още по-зле, отворите на дупките бяха с особен електродинамичен „климат“ — гърчещи се разклонени светкавици, сини разреди, червени магнитни вихри, подобни на торнадо. Електрическите устройства работеха зле, ако в отвора бушуваше някоя лоша буря. По-голямата част от управлението при спешни случаи бе ръчно. Безнадеждно архаично, но неизбежно.

Така че двамата с Дорс минаха тренировъчен курс в продължение на три часа. Мислеха, че щом е прочут математик, трябва да запамети цялото меню от инструкции отведнъж.

Беше безсмислено да попарва илюзиите им, той просто кимаше и присвиваше очи, за да покаже, че следи внимателно и е съвсем погълнат от това, което му говорят. Междувременно, за да не губи форма, си решаваше наум диференциални уравнения.

— Сигурна съм, че ще се оправите — рече им мазно Бута Файрникс на изпроводяк.

Тази жена се оказа по-свястна, отколкото предполагаше Хари. Беше разчистила пътя и бе задържала хората в сиво от имперската канцелария. Вероятно й беше минала хитрата мисъл, че като стане Първи министър, той ще й се отплати. Много добре — струваше си, ако успееше да отърве кожата.

— Надявам се, че ще се оправим — рече Хари.

— И аз — додаде Дорс.

— Нашето обучение е най-доброто — обясни Файрникс. — Новият ренесанс насърчава индивидуалното съвършенство…

— Да, много съм впечатлена — рече Дорс. — Може би можете да ми обясните подробностите около вашата Програма за съзидателност? Толкова съм чувала за нея…

Хари й се усмихна с лека благодарствена усмивка, задето е отвлякла вниманието на Файрникс. Той инстинктивно не харесваше тъкмо този вид бойка самоувереност, толкова разпространена на Сарк. Бяха тръгнали към провал, сигурен беше. Копнееше да се върне отново при пълните си психоисторически ресурси и да моделира ситуацията на Сарк. Ранните му работи имаха нужда от усъвършенстване. Тук бе събрал тайно най-нови данни и копнееше да ги приложи.

— Надявам се, че не ви безпокои дивата дупка, господин академик? — обърна се отново Файрникс към него, сбърчила чело.

— Тесничко ще ни е — рече той.

Щяха да летят в тесен цилиндър, Дорс щеше да е навигатор. Разделянето на работата на две се бе оказало единственият начин да стигнат до някаква степен на компетентност.

— Според мен е прекрасно, че сте толкова смели.

— Нямахме особен избор — рече Дорс. Слабо казано, но тя го формулира с изящество. Още ден-два и офицерите на секторния генерал щяха да ги арестуват.

— Да пътувате с корабче, колкото моливче. Толкова интимно!

— Ъ-ъ, време е да тръгваме — рече Хари с бледа усмивка. Пак беше започнала да му досажда.

— Съгласна съм с Императора. Всяка технология, която не прилича на магия, не е достатъчно напреднала.

Значи казаната от него забележка пред Императора вече бе стигнала и дотук. Маловажните лафчета се разпространяваха бързо, когато имаха имперски гръб.

Ала все пак стомахът на Хари се сви от ужас.

— Права сте.

 

Беше изхвърлил от мислите си забележката.

Четири часа по-късно, докато се приближаваха на висока скорост към големия комплекс на входа на червеевата дупка, Хари се обади по комуникатора на Дорс.

— На една лекция — по нелинеарна философия, доколкото си спомням — професорът ми каза нещо, което никога няма да забравя: „Идеите за съществуването бледнеят пред фактите на съществуването.“ Съвсем вярно си е.

— Приближаваме скорост 0695 — каза тя строго. — Никак не е малко.

— Тук нищо не е малко — освен входът на тая дива дупка. Дивата дупка беше цвърчащо острие от трепетна възбуда.

Тя обикаляше на орбита около основната дупка — далечна светла точица.

Имперските кораби патрулираха около главния отвор, без да обръщат внимание на дивата дупка. Бяха им платили много отдавна и очакваха стабилен поток от кораби да се промъкне през имперската стража.

Хари и преди бе преминавал през входове на дупки — винаги с големи крайцери, чиито маршрути преминаваха през червееви дупки с диаметър десетки метри. Всяка дупка с такъв размер беше център на комплекс, жужащ от внимателно организиран трафик. Виждаше как далеч напред блещукат инжекционните коридори на главния маршрут.

Тяхната дива дупка можеше да изчезне всеки момент. Квантовата й пяна беше белег за нейната смъртност. „И може би и за нашата“ — помисли си Хари.

— Приближаваме към сума вектор нула — извика той.

— Проверявам конвергентните асимптоти — отвърна Дорс.

Също като на упражненията.

Но към тях прииждаше цвърчаща оранжева сфера, пурпурна по краищата. Осветена в неон уста. Стегната, с тъмен център…

Хари усети внезапно желание да завие, да не се гмурка в това невъзможно тясно гърло.

Дорс започна да брои. Компютрите ги водеха. Той се нагаждаше — сръчкване тук, завойче там.

Това, че познаваше донякъде протичащите физични явления, не му помагаше. Червеевите дупки се поддържаха отворени от пластове отрицателна енергия, обвивки от антиналягане, възникнали при първата конвулсия на вселената. Отрицателната енергия в „подпорите“ беше еквивалентна на масата, нужна за възникването на черна дупка със същия радиус.

Така че те се гмуркаха към космическа област с плътност, каквато не можеха и да си представят. Но опасността се спотайваше само на ръба, където напрежението можеше да ги разкъса на атоми.

Ако удареха в десетката, не ги грозеше никаква опасност. Ала всяка грешка…

Тръстерите пулсираха. Дивата дупка се бе превърнала в черна сфера, поръбена с квантов огън.

Разрастваше се.

Хари внезапно усети колко безпомощно е притиснат в това корабче. Едва два метра в диаметър, изолацията му беше тънка, буферите — минимални. Отзад Дорс продължаваше да нарежда данни и той да ги следи… но част от него крещеше от смазващо чувство за ограниченост, за безпомощност.

Отново усети дълбоко в себе си страха, който го бе обхванал по улиците на Саркония. Не клаустрофобия, а още по-тъмно: влажен страх нещо да не се обърка, бунт на съмнението. Той го сграбчи, стисна гърлото му.

— Векторите стигнаха 073 — съобщи Дорс.

Гласът й беше спокоен, стабилен — чудодеен балсам. Той се вкопчи във ведрата му увереност и потисна собствената си паника.

Писъците на корекциите в последната секунда отекнаха в тясната кабина. Бързият ритник на ускорението…

Светкавица, която ги връхлиташе в синьо и златно…

… грохот. Навън — през другия край, на петнайсет хиляди светлинни години разстояние.

— Онзи стар професор… прав беше, да му се не види — рече той.

Дорс въздъхна — единствената й притеснена въздишка.

— Идеите за съществуването бледнеят… пред фактите на съществуването. Да, любов моя. Животът е по-велик от всякакви приказки за него.