Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (85)

3.

По време на изследванията си Хари бе открил един любопитен малък закон. И сега го обърна в своя полза.

Бюрокрацията нараства като удвояваща се функция във времето въз основа на дадените ресурси. На лично равнище причината беше настоятелното желание на всеки управител да си наеме поне един заместник. Така се осигуряваше времевата константа на растежа.

Това обаче влизаше в сблъсък със способността за понасяне на обществото. Въз основа на времевата константа и способността човек можеше да предскаже равнището на задържане на бюрократично претоварване — или, ако растежът продължаваше, датата на рухването. Предсказанията за дълголетието на бюрократичните общества съвпадаха с точна крива. Изненадващо, но същите стъпаловидни закони действаха и при микрообществата като например големите агенции.

Обемните Имперски бюра на Сарк не можеха да действат бързо. Ескадронът на секторния генерал Дивенекс трябваше да остане в планетарното пространство, тъй като визитата му беше съвсем официална. Все още спазваха приличието. Дивенекс не искаше да използва груба сила там, където и играта на изчакване можеше да свърши работа.

— Разбирам. Това ни дава няколко дни — заключи Дорс.

Хари кимна. Беше приключил с всички речи, преговори, сделки и обещания за услуги, които се изискваха от него — все неща, които никак не обичаше. Дорс бе свършила черната работа.

— Към…

— Трейн.

Червеевите дупки бяха лабиринти, а не просто тунели с два края. Големите се държаха може би от милиарди години — нито една от тях, по-голяма от сто метра в диаметър, досега не беше колабирала. Най-малките понякога изтрайваха едва часове, в най-добрия случай една година. В по-тънките дупки гънките в стените по време на преминаване можеха да променят крайната точка на траекторията.

Нещо по-лошо, дупките в последните си стадии пораждаха мимолетно, обречено поколение — дивите дупки. Като деформации във времето и пространството, поддържани от негативни „подпори“ от енергия-плътност, те бяха неустойчиви по рождение. При изчезването им изчезваха и малките деформации.

Сарк разполагаше със седем дупки. Едната умираше. Тя се намираше на един светлинен час разстояние и плюеше диви дупки, които варираха от колкото една човешка длан до няколко метра в диаметър.

Преди няколко месеца отстрани на умиращата дупка бе изникнала доста широка дива дупка. Имперският ескадрон не знаеше това, разбира се. Всички дупки се таксуваха, така че свободната дупка си беше същинска благодат. Някои планети докладваха за съществуването им едва след като дивата дупка се загубеше сред пръските на субатомни вълни.

Дотогава пилоти прекарваха през тях товари. Това, че дивите дупки можеха да се изпарят за секунди след предупреждението, превръщаше занаята в опасен, високоплатен и легендарен.

Такива пилоти ставаха хора, които като малки са обичали да карат колело без ръце, но по малко по-различен начин — като го карат по покривите.

По странна логика тези деца порастваха, улягаха и дори си плащаха данъците, но вътрешно си оставаха същите.

Само хора, способни да поемат риск, можеха да преминат през хаотичното течение на временна дупка, да поемат онези рискове, които вършеха работа, а не онези, които не вършеха, и да оживеят. Те бяха издигнали перченето до неговия най-висок връх.

— Тази дива дупка е доста трудна — обърна се към Хари и Дорс прошарената женица. — Ако пътувате и двамата, не остава място за пилот.

— Трябва да сме заедно — отсече Дорс.

— Значи се налага вие да пилотирате.

— Не знаем как — рече Хари.

— Имате късмет — сбръчканата женица се усмихна невесело. — Тая дупчица е късичка и лека.

— Какви са рисковете? — попита със свито гърло Дорс.

— Не съм ви застрахователен агент, госпожо.

— Настоявам да научим…

— Вижте, госпожо, ние ще ви научим. В това се състои сделката.

— Надявах се на по…

— Стига или сделка въобще няма да има.