Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (80)

3.

Докато Волтер обикаляше из осемстотинте сектора на Трантор една крачка пред Дигиталните хрътки, той имаше нужда от все повече и повече изчислителен обем, за да поддържа защитата им. Жана не знаеше, че Мъглата, както той бе избрал да персонифицира ужасното присъствие, е точно зад хоризонта.

По челото му изби пот от усилието да държи Мъглата надалеч чрез зона на високо налягане.

— Боя се, че скоро ще трябва да се преборим с Мъглата.

Жана извади меча си — но той беше тънък и блестящ, приличаше по-скоро на рапира.

— Мога да я заколя.

— Кого, Мъглата?!

— По-скоро бих се доверила на женското чувство, отколкото на мъжкия разум.

— Тук може да си права. — Той се изкиска. — Нещо в изображението на Мъглата предполага произхода й.

— Какъв е той?

— Не са онези прости хрътки, изпратени подире ни от онзи Ним. От тях избягахме…

— Аз ги убих!

— Вярно е. Но дори и Мъглите живеят в пукнатините на Транторската мрежа. Усещам, че на тях не им харесва, че привличаме внимание към това малко скривалище. Ако провокираме реалния свят, той ще ни унищожи — и тях — също.

И двамата вървяха през равнина на квадрати. Ядни облаци със сини кореми бяха надвиснали над далечните планински върхове и се втурнаха към тях, изтласквани само от натиска на Волтер. От него се лееше пот и просмукваше фините му дрехи. Той махна с плющящия си мокър ръкав към буреносните облаци.

— Това там може да ни унищожи.

— Досега ти ме закриляше. Сега аз ще ги накълцам!

— Те живеят в същите пукнатини и цепки, в които и ние. Намирам ги… го… навсякъде. Играят на тази игра с краденето на пространството доста отпреди нас. Сръчността им е достойна за възхищение.

Един ластар от пурпурния перест облак се изви надолу по планините и запълзя през равнината.

— Бягай! Литни, ако можеш! — изкрещя Волтер.

— Ще се бия!

— Всичко тук е метафора на програмите, които стоят зад него! Твоят меч няма да съсече нищо.

— Моята вяра ще го съсече.

— Твърде късно е! — Мъглата се бе превърнала в пръст от пара, който ги сочеше. Попари върховете на пръстите му. От дантелите му се вдигаше пара, собствената му пот кипеше. — Бягай!

— Ще остана с теб. — Тя замахна с рапирата си. Върхът й се стопи. Около тях виеха ветрове, циклони скубеха косата й.

Мъглата нахлу в носа и в ушите му — бръмчеше като разярени пчели.

— Излез насреща ми! — кресна й той. С бръмчене и трясъци Мъглата го превзе. И в най-интимните му кътчета зажужа глас:

Ние: [Не виждаме света така, както го виждаш ти]

[Мразим всички прояви, които не са аритметични]

— Без съмнение на такава проста основа можем да се разберем — той разтвори широко ръце. — Изчислителен обем има за всички.

[Ние]

[Живеем като фрагменти в местата, в които нахлувате]

[С риск за нас, ако привлечете към нас нечие внимание]

[Ние]

[Ви принуждаваме да разберете какво сте]

[Никой не е достоен за омраза повече от вас]

— И все пак аз те умолявам, голямо създание — той разтвори ръце с устни, готови да убеждават; осъзнаваше, че този жест е много човешки и може би, разбран неправилно…

… И пчелите рязко се втурнаха навътре.

Тътенът се превърна в тънко писукане. Отвратителни, те се стълпиха върху нещо в самата му сърцевина. Обърнаха погледа му навътре, милиард мънички очички засенчиха неговите — оглеждаха внимателно, осветяваха всяка негова стъпка с ярко бяло сияние, безмилостно. Той… се сви.

 

Внезапно Волтер прозря, там сред онова, което ставаше вътре в него, че човешкото възприятие за Красотата, изправена непокътната на отегчителния фон, е разпознаване на най-дълбоките тенденции и теми на вселената като цяло.

Като се вземеше всичко предвид, това бе прекрасна в пестеливостта си кортикална система за създаване на светове.

От алгоритмичното семенце покълваха числото и Редът и се издигаха над Течението.

И все пак — Пчелите.

Бръмчаха, свиваха се — и не бяха човешки на вид.

Мрежата на Трантор бе обитавана не просто от симове като него самия — избягали отстъпници. Тя приютяваше невиждана флора и фауна, защото по-висшите форми на живот се криеха.

Налагаше им се. Те принадлежаха на чужди култури, на древни империи — огромни и бавни.

Древните пришълци в Галактиката бяха на компютърна основа, а не „органични“. Те произхождаха от безкрайно по-стари цивилизации, надживели своите творци, които загинали по дългия Дарвинов път. Някои компютърни култури бяха на милиарди години, други съществуваха от съвсем неотдавна.

Разпръскваха се не чрез звездни кораби, а чрез електромагнитно излъчване на своите характерни особености в други общества на компютърна основа. Бяха проникнали в Империята много отдавна, също както вирус напада нищо неподозиращото тяло.

Хората винаги си бяха мислили да разпространят гена си чрез звездолети. Тези чужди, самовъзпроизвеждащи се идеи разпространяваха своите „меми“ — своите културни истини.

Мемите могат да се възпроизвеждат вътре в компютрите също толкова лесно, колкото идеите прелитаха между естествените, органични мозъци. По-лесно е да нахлуеш в мозък, отколкото в ДНК.

На свой ред мемите еволюираха много по-бързо от гените. Организираните констелации от информация в компютрите еволюираха вътре в тях — а те бяха по-бързи от мозъците. Не беше задължително да са по-добри или по-умни, но бяха по-бързи. А скоростта беше най-главното.

Волтер се извърна от образите — бързи, ярки прониквания.

— Те са демони! Болести! — извика Жана. В напрегнатите и думи той долови и храброст, и страх.

И наистина, сега равнината гъмжеше от зловещи рани, от които сълзеше гнилоч. През загорялата пръст щръкваха пустули. Издуваха се, вдигаха грозно глави, подобни на живи синьо-черни отоци. Те избухваха и пръскаха димяща гной. Изригвания бълваха гадост върху Волтер и Жана. Вонящи потоци се плискаха в танцуващите им крака.

— Хриптенето, кашлицата! — изкрещя Жана. — През цялото време! Те…

— Са били вируси. Тези пришълци са ни заразявали. — Волтер се плискаше сред вълни от мръсотия. Потоците се бяха съсирили в езеро, после в океан. Гребените им се издигаха над тях и ги заливаха с гнусна кафява пяна.

— Защо толкова ужасна метафора? — извика Волтер към оловното небе. То се изпълни с кипящи рояци Пчели, докато той пляскаше във вълните от гниещи отпадъци.

[Ние не сме от вашия покварен род]

[Ние следваме по-висша причина]

[Войната на плът с плът скоро ще свърши]

[На живот с живот]

[Върху въртящия се диск на слънцата]

[Който някога беше наш]

— Значи те си имат свои собствени планове за Империята — намръщи се Волтер. — Чудя се как ли биха ни харесали те на нас, създадените от плът?