Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (76)

22.

Хари рязко отвори очи.

Програмата за възстановяване продължаваше да изпраща електростимове в мускулите му. Остави ги да подскачат, да го парят и болят, докато мисли. Чувстваше се чудесно. Дори не беше гладен, както обикновено след потапяне. Колко време бе прекарал в дивата пустош? Поне пет дни.

Надигна се. В стаята с ваните нямаше никого. Очевидно Вадо бе алармиран по някакъв безшумен начин, без никой друг да усети. Това отново сочеше спретнат малък заговор.

Излезе навън разтреперан. За да се освободи, трябваше да отстрани разни тръбички и електроди, но това изглеждаше доста просто.

Азпан. Едрото тяло изпълваше пътеката. Коленичи и провери пулса му. Беше неравен.

Но първо Дорс. Нейната вана беше до неговата и той задейства съживяването. Изглеждаше добре.

Вадо сигурно бе вградил в системата някакъв блок за трансмисия, така че никой от персонала да не познае по таблото, че нещо не е наред. Проста история за прикритие: двойка, която е искала да се потопи за наистина дълго време. Вадо ги бил предупредил, обаче не, те искали така и… Съвсем приемлива история.

Клепачите на Дорс трепнаха. Той я целуна. Тя въздъхна.

Направи й пански жест — „тихо!“ — и се върна при Азпан.

Кръвта течеше силно. Хари с изненада откри, че не долавя силните, резливи елементи в панската кръв само по миризмата. На човека му липсваха толкова много неща!

Съблече ризата си и направи груб турникет. Поне дишането на Азпан бе нормално. Дорс вече беше готова да излезе и той й помогна да се освободи.

— Криех се в едно дърво и изведнъж — пуф! — рече тя. — Какво облекчение! Ти как…?

— Да се махаме — прекъсна я той.

Щом напуснаха стаята, тя попита:

— На кого ли можем да се доверим? Който и да е направил това… — млъкна и видя Вадо. — О!

Изразът й кой знае защо го разсмя. Тя много рядко се изненадваше.

— Ти ли го направи?!

— Азпан.

— Никога не бих повярвала, че един пан е способен да… да…

— Съмнявам се някой да е бил потопен толкова дълго време. Не и под подобно напрежение във всеки случай. Просто… ами просто стана.

Вдигна оръжието на Вадо и разгледа механизма. Стандартен пистолет със заглушител. Вадо не бе искал да събуди останалите в сградата. Това беше обещаващо. Тук сигурно имаше хора, които щяха да им се притекат на помощ. Тръгна към сградата, където живееше персоналът.

— Чакай, ами Вадо?

— Ще събудя лекаря.

Събудиха го — но Хари го отведе първо в стаята с ваните, за да се погрижи за Азпан. Лекарят го позакърпи, би му някакви инжекции и заяви, че ще се оправи. Едва тогава му показаха тялото на Вадо.

Лекарят се ядоса, но Хари имаше пистолет. Трябваше само да се прицели. Не каза нищо, само направи жест.

Не му се говореше и се чудеше дали изобщо някога ще му се говори. Когато не говориш, се съсредоточаваш по-добре, навлизаш в нещата. Потапяш се.

А и без това Вадо от известно време беше мъртъв.

Азпан беше свършил добра работа. Докторът само поклати глава.

Алармите звъняха. Веднага го заболя глава. Появи се началничката на охраната. По реакцията й личеше, че не е участвала в заговора. „Значи не мога да го свържа с Академичния потентат“ — помисли си той абстрактно.

Но какво ли доказваше това? Имперската политика беше гъвкава… Дорс през цялото време го поглеждаше странно. Не разбираше защо, докато не осъзна, че и през ум не му беше минало да помогне първо на Вадо. Азпан — това беше самият той в смисъл, който познаваше издълбоко, но не можеше да обясни.

Ала веднага разбра, когато Дорс поиска да отидат до стената на станцията и да повикат Шийла. Доведоха и нея от далечния, див мрак.