Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (71)

17.

Не беше се сетил за реката. Хора, животни — тези проблеми бе обмислил. Спуснаха се надолу до разпенените води, където гората им осигуряваше най-добра защита, а потокът се разширяваше — беше най-доброто място за брод.

Но пълноводната река, която се кискаше и пенеше в долината, бе невъзможно да се преплува.

Или по-скоро да я преплува Азпан. Хари продължаваше да пришпорва своя пан напред, спираше внимателно, когато мускулите му се разтреперваха или когато се подмокряше от нерви. Нощта, прекарана сред високите клони, успокои и двата пана, но сега, преди обяд, всички симптоми на стреса се завърнаха, щом Азпан стъпи с единия крак във водата. Хладни, бързи потоци.

Азпан отново скочи на тесния бряг с ужасен вик.

„Вървим?“ — попита със знак Шийла.

Хари успокои своя пан и се опита да го накара да плува. Шийла проявяваше само лека нервност. Хари се гмурна в блатистите дълбини на Азпановата памет и откри струпано напрежение около смътния спомен за това как едва не се удавил като съвсем малък. Когато Шийла му помогна, той притеснено опита, а после пак изскочи от водата.

„Върви!“ — Шийла размаха дългите си ръце нагоре и надолу по потока и заклати глава ядосано.

Хари се досети, че тя има доста ясни пански спомени за реката, чието най-лесно място за прекосяване беше това. Той сви рамене и вдигна ръце с длани нагоре.

Голямо стадо гигантилопи пасеше наблизо и някои от тях прекосяваха реката заради по-тучната трева на другия бряг. Те виреха големите си глави, сякаш се подиграваха на пановете. Реката не беше дълбока, но за Азпан беше стена. Хари, уловен в капана на плътния страх на Азпан, кипеше вътрешно, но нищо не можеше да направи.

Шийла се разхождаше по брега. Тя сумтеше тъжно и поглеждаше небето с присвити очи. Главата й се извъртя рязко с изненадан жест. Хари проследи погледа й. Един флаер се спускаше над долината и идваше към тях.

Азпан повлече Шийла към скривалището на дърветата, но те не ги скриха кой знае колко. За техен късмет стадото от гигантилопи отвлече вниманието на флаера. Спотаиха се в храстите, докато машината бръмчеше и описваше кръгове над главите им. Наложи се Хари да потисне натрупващата се тревога у Азпан, като си представя тихи, спокойни пейзажи, докато двамата с Шийла се пощеха.

Най-накрая флаерът отлетя. Не трябваше да се показват на открито.

Потърсиха плодове. Мислите му се въртяха безполезно и го обзе кисела депресия. Беше съвсем чисто хванат в капан — пионка в имперската политика. Още по-лошо: и Дорс беше в капана. Той не бе човек на действието. „По-скоро не беше пан на действието“, помисли си мрачно.

Донесе няколко презрели плода в убежището им до реката и тогава чу някакво пращене. Приклекна и се запромъква нагоре по хълма, като заобикаляше пращенето. Шийла кършеше клони от дърветата. Щом се приближи, тя замаха нетърпеливо — обичаен пански жест, забележително подобен на човешкия.

Беше наредила на земята дузина дебели клони. Приближи се до близкото тънко, високо дърво и започна да бели кората му на дълги ивици. Шумът изнерви Азпан. Този необикновен звук щеше да събуди любопитството на хищниците. Огледа се из гората дали не се задава някаква опасност.

Шийла се приближи и му удари шамар, за да привлече вниманието му. После написа с пръчка на земята: САЛ.

Щом схвана, Хари се почувства особено тъп. Разбира се. Дали потапянето в пана не го бе направило по-глупав? Или ефектът се влошаваше с времето? Дори и да се измъкне, щеше ли да е същият? Много въпроси, никакъв отговор. Забрави ги и заработи.

Завързаха клоните един за друг с лико — беше грубичко, но вършеше работа. Откриха две малки повалени дървета и ги използваха, за да закотвят ръба на сала. „Аз“ — посочи себе си Шийла и му показа дърпане на сал.

Първо загрявката. На Азпан му хареса да седи върху сала в храстите. Очевидно панът все още не можеше да проумее за какво служи. Той се бе разположил на палубата от клонки и гледаше короните на дърветата, разлюлени от топлия вятър.

Отнесоха странното приспособление до реката след още един сеанс на взаимно пощене. Небето бе изпълнено с птици, но флаери не се виждаха.

Забързаха. Когато салът се потопи наполовина във водата, на Азпан никак не му се качваше на него, но Хари извика спомени, пропити с топло чувство, които успокоиха учестено тупкащото му сърце.

Азпан приседна предпазливо върху клоните. Шийла тласна сала.

Тя тласкаше силно, но реката бързо ги повлече надолу. Тревога връхлетя Азпан.

Хари го накара да затвори очи. Това забави дишането на пана, но тревогата проряза мислите му, както светкавица — небето преди буря. Люлеенето на сала всъщност му помагаше, тъй като караше Азпан да се концентрира върху слабия си стомах. Отвори рязко очи, когато един плаващ пън се удари в сала, но му се зави свят от всичката тази вода наоколо и веднага ги стисна наново.

На Хари му се искаше да й помогне, но по силното думкане на сърцето на Азпан разбираше, че наблизо витае паника. Дори не виждаше какво прави тя. Трябваше да седи като сляп и да чувства как тя тика сала.

Шийла пухтеше шумно и насочваше сала към брега. Обляха го пръски. Азпан подскочи, изкрещя и нервно запристъпва, сякаш се готвеше да побегне.

Внезапно залитане. Сумтенето на Шийла бе прерязано от гъргорене и той усети как течението завъртя сала. Догади му се…

Азпан скочи тромаво на крака. Клепачите му подскочиха.

Бушуваща вода, нестабилен сал. Погледна надолу — салът се разпадаше. Изпадна в паника. Хари се опита да извика успокояващи образи, но вихърът на уплахата ги помете.

Шийла цапаше подир сала, но той набираше скорост. Хари накара Азпан да погледне към далечния бряг, ала панът се разкрещя и започна да се мята по сала в опит да намери стабилно място.

Нямаше. Клоните се откъсваха от връзките и студената вода заливаше палубата. Азпан изпищя. Подскочи, падна, претърколи се, скочи пак на крака.

Хари се отказа от всякакви идеи за контрол. Единствената надежда бе да улови точния момент. Салът се разцепи по средата и неговата половина се наклони тежко вляво. Азпан започна да се дърпа от ръба и Хари го накара да стъпи още по-нататък. С два опита той смъкна пана от палубата и го метна във водата — към далечния бряг.

Тогава Азпан се предаде пред сляпата паника. Хари остави ръцете и краката да се мятат — но в нужния момент тласкаше всеки от крайниците. Той можеше да плува, Азпан — не.

Почти безцелното ръкомахане държеше през по-голямата част от времето главата на Азпан над водата. Дори успя да се изтласка малко напред. Хари продължаваше да се фокусира върху конвулсивните движения, като не обръщаше внимание на студената вода — и тогава Шийла го настигна.

Тя го грабна за козината на тила и го затика към брега. Азпан се опита да се захване за нея, да се качи на гърба й. Шийла го тресна по челюстта. Той зяпна. Тя го задърпа към брега.

Азпан беше слисан. Това даде възможност на Хари да накара краката да се оттласкват. Единствената мисъл сред струите, гъргоренето, давенето… докато, както му се стори цяла вечност, усети камъчета под краката си. Азпан се измъкна сам на каменистия бряг.

Започна да се пляска и подрипва, за да се стопли. Появи се Шийла, мокра и раздърпана, и Азпан я сграбчи в благодарна прегръдка.