Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (70)

16.

Използваха панския модел за патрулиране.

Двамата с Дорс се оставиха да надделеят първичните им нива — онези части на мозъка, които владееха безшумното движение, и внимаваха за всяка клонка.

След като веднъж бяха оставили хората зад гърба си, пановете станаха даже още по-предпазливи. Имаха малко естествени врагове, но най-слабият мирис на един-единствен хищник променяше обстановката сред дивата пустош.

Азпан се катереше по високите дървета и часове наред седеше и наблюдаваше откритото пространство напред преди да продължат. Преценяваше миризливите изпражнения, едва забележимите отпечатъци, прекършените клони.

Спуснаха се по дългия склон на долината и се скриха в гората. Хари само бе прегледал отгоре-отгоре голямата оцветена карта на областта, която всички гости получаваха, и да си я спомни му костваше доста усилия.

Най-накрая разпозна един от далечните остри хълмове. Дорс забеляза криволичещ поток, който се вливаше в главната река, и това също им помогна, но пак не се досещаха в коя посока се намираше Екскурзионната станция. Нито на какво разстояние.

„Насам?“ — посочи Хари далечния връх.

„Не. Натам“ — настоя Дорс.

„Далече, не.“

„Защо?“

Най-лошото от всичко беше, че не можеха да говорят. Не можеше да й каже ясно, че техниката на потапяне работи най-добре при сравнително близък обхват, да кажем, не повече от няколкостотин клика. И бе разумно да държат съответните панове на разстояние, докъдето бързо биха стигнали с флаер. Без съмнение Вадо и останалите бързо се бяха добрали до стадото.

„Там“ — настоя той.

„Не“. — Тя посочи надолу към долината. — „Може би там.“

Можеше само да се надява Дорс да е схванала общата идея. Знаците им бяха недостатъчни и започваше да усеща силно раздразнение, което все повече нарастваше. Пановете чувстваха и усещаха силно, но бяха толкова ограничени.

Азпан изразяваше това, като хвърляше клони и камъни и тупаше по стволовете на дърветата. Не помагаше особено. Нуждата да говори беше като натиск, от който не можеше да се освободи. И Дорс я чувстваше. Шийла църкаше и сумтеше нещастно.

Отвъд мислите си усещаше тлеещото присъствие на Азпан. Никога досега не бяха прекарвали толкова време заедно и между двете свързани системи на съзнание се трупаше напрежение. Нелеките им отношения все повече се обтягаха.

„Седи. Тихо“ — той допря длан до ухото си.

„Лошо идва?“

„Не. Чуй.“ — Хари тъжно посочи самата Шийла. Гледаше го неразбиращо. Той надраска в прахта: „УЧИ СЕ ОТ ПАНОВЕТЕ.“ Устата на Шийла се отвори и тя кимна.

Приклекнаха сред бодливите храсти и се вслушаха в горските звуци. Щом Хари отпусна хватката си от пана, слухът му започна да долавя ясно стъпки и шумове. Прахът бе увиснал в катедралната светлина, която идваше от горския балдахинобилни жълти лъчи. От земята се надигаха миризми — химически куриери, които съобщаваха на Азпан къде може да има храна, мека земя за почивка, кора за дъвчене. Хари вдигна леко главата на Азпан, за да огледа върховете отвъд долината… замисли се… и усети слабо резонансно трептене.

За Азпан долината бе натежала от значения, невъзможни за изразяване с думи. Племето му я бе изпълнило с остри емоции, прикрепени към скали, където някой приятел е паднал и загинал, където стадото е намерило много плодове, където са срещнали и са се били с две огромни котки. Това бе сложен пейзаж, пропит с чувства — механизмът на панската памет.

Хари леко насърчи Азпан да мисли за онова отвъд билото и в отговор усети разсеяна нервност. Отведе го до онази ядка и в ума на Азпан избухна образ, обкръжен от страх. На фона на хладното небе се очерта правоъгълна грамада. Екскурзионната станция.

„Там“ — посочи той на Дорс.

Азпан имаше прости, силни, неспокойни спомени за това място. Бяха отвели стадото му там и им бяха присадили имплантите, които позволяваха да се потапят в тях, а после ги бяха върнали обратно.

„Далече“ — направи знак Дорс.

„Отиваме.“

„Трудно. Бавно.“

„Не стоим тук. Хванат.“

Дорс го погледна скептично — доколкото един пан го можеше.

„Борим се?“

Дали искаше да каже да се борим с Вадо тук? Или да се борят, след като стигнат в Екскурзионната станция?

„Не тук. Там.“

Дорс се намръщи, но го прие. Нямаше истински план — само идеята, че Вадо е подготвен за пановете тук и не очаква да ги срещне в станцията. Там двамата с Дорс можеха да спечелят от елемента на изненада. Как, представа си нямаше.

Вгледаха се един в друг — всеки се опитваше да открие проблясък от другия в чуждото лице. Тя го погали по мекото на ухото — успокояващият жест на Дорс. Съвсем ясно, това го накара да се разтрепери. Но толкова малко можеше да каже… Този миг за него кристализираше безнадеждността на положението им.

Вадо просто се опитваше да убие Хари и Дорс чрез Азпан и Шийла. Какво ли щеше да стане със собствените им тела? Шокът от изживяване на смърт чрез потапяне, както знаеха, се бе оказал фатален. Телата им щяха да загинат от невралгичния шок, без дори да дойдат в съзнание.

Забеляза, че по бузата на Шийла се стича сълза. Грабна я в прегръдките си и загледан в далечните планини, се изненада, когато усети сълзи и в своите очи.