Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (7)

4.

— Скоро трябва да тръгваме — подметна Хари, докато си драскаше в бележника.

— Защо? Приемът ще започне чак след сто години — тя много внимателно приглади роклята си и се огледа критично.

— Искам да се поразходя дотам.

— Приемът е в сектора на дахвитите.

— Много ме ободри.

Тя се напъха в свръхтясната рокля с доста усилия.

— Ще ми се модата да не беше точно такава.

— Тогава си облечи нещо друго.

— Но Ти за първи път ще присъстваш на императорски прием. Редно е да изглеждаш възможно най-добре.

— Превод: ти изглеждаш възможно най-добре и стоиш до мен.

— А ти си облякъл просто работните си дрехи от Стрилинг.

— Подходящи са за случая. Искам да покажа, че все още съм просто професор.

Тя се потруди още по роклята и най-накрая се обади:

— Знаеш ли, някои мъже обичат да гледат женските приготовления.

Хари я наблюдаваше как се напъхва в последната част на прилепналия ансамбъл в кехлибарено и синьо.

— Разбира се, искаш да ме възбудиш докрай и така да изкарам целия прием.

Тя се усмихна дяволито.

— Точно това искам.

Той се отпусна в креслото и въздъхна театрално.

— Матистиката е по-фина муза. И по-малко настоятелна.

Дорс го замери с обувка, която мина на сантиметър от него. Хари се ухили.

— По-леко, че специалните ще се втурнат да ме защитават. Тя вече нанасяше финалните щрихи, а после го погледна озадачено.

— Още по-разсеян си от обикновено.

— Както винаги, опитвам се да напъхам научната си работа в кътчетата и пукнатините на живота.

— Обичайният проблем? Кое е важното в историята?

— Бих предпочел да узная кое не е.

— Съгласна съм, че обичайният мегаисторически подход, икономиката, политиката и останалото не са достатъчни.

Хари вдигна поглед от бележника си.

— Някои историци смятат, че за да се разберат големите закони, които ръководят обществото, трябва да се вземат под внимание дребните правила в него.

— Познавам тази идея — Дорс изкриви устни със съмнение. — Малките правила и големите закони. А какво ще кажеш да го опростим? Може би законите са само сборът от всички правила?

— Разбира се, че не са.

— Дай пример — настоя тя.

Искаше му се да поразмисли над това, но тя нямаше да отлага. Сръга го в ребрата.

— Дай пример!

— Добре. Ето ти едно правило: когато и да намериш нещо, което ти харесва, запаси се за цял живот, защото няма как да не спрат производството.

— Това е абсурд. Майтап.

— Не е кой знае какъв майтап, но е вярно.

— Е, а ти спазваш ли го?

— Разбира се.

— Как?

— Спомняш ли си първия път, когато погледна в шкафа ми?

Тя примигна. Споменът го накара да се усмихне. Тя бе надзърнала внимателно, а после бе плъзнала встрани голямата, но лека като перце врата. В правоъгълната решетка от рафтове дрехите бяха подредени по вид и по цвят. Дорс бе ахнала.

— Шест сини костюма. Поне дузина подплатени обувки, всичките черни. И ризи! Бели, маслинени, някои червени. Поне петдесет! Толкова много — и всичките еднакви.

— И точно такива, каквито обичам — бе й казал той. — Нямам проблем с избора на дрехи сутрин. Просто бъркам и вадя.

— А аз си мислех, че обличаш едни и същи дрехи дни наред. Той бе вдигнал вежди с отвращение.

— Едни и същи? Искаш да кажеш, мръсни дрехи?

— Е, когато не са се преобличали…

— Аз се преобличам всеки ден! — Споменът го накара да се усмихне, а после добави: — Значи аз всеки ден се обличам с едно и също, защото така ми харесва. А ти няма вече да намериш такива дрехи по магазините.

— Така си е — тя пипна плата на ризите му. — Излезли са от мода преди поне четири години.

— Виждаш ли? Правилото действа.

— За мен седмицата е двайсет и една възможности да се облека по различен начин. За теб — досадно задължение.

— Пренебрегваш правилото.

— Откога се обличаш така?

— Откакто открих колко време губя в колебание какво да облека. А дрехите, които наистина харесвах, рядко намирах в магазините. Накрая реших генерално и двата проблема.

— Невероятен си.

— Просто съм систематичен.

— Ти си маниак.

— Ти съдиш, а не поставяш диагноза.

— А ти си сладур. Смахнат, но сладур. Сигурно двете вървят заедно.

— Това също ли е правило?

Тя го целуна.

— Да, професоре.

 

Неизменният екран от специалните войски се оформи около тях в мига, когато излязоха от апартамента. Засега двамата с Дорс едва бяха дресирали войниците да им позволяват поне уединението в самостоятелен клин в спускателната тръба.

Гравиасансьорът всъщност изобщо не беше чудо на гравитационната физика: в основата му беше напредъкът на електромагнетизма. Всеки миг над хиляда електростатични полета го поддържаха, докато преминаваше през сложни неравновесия на зарядите. Усещаха ги как играят в косите им — леки жегвания, които се плъзгаха по кожата, докато конфигурациите на полетата си го препредаваха от ръка на ръка и всяка го снишаваше с безкрайно малка величина по шахтата.

Щом пристъпиха навън тринайсет етажа по-нагоре, Дорс прокара през косата си гребен с програмиран заряд. Той изпращя и послушно оформи прическата й: „елегантна фризура“.

Влязоха в широк коридор, покрай който се нижеха магазини. Хари обичаше местата, където можеше да вижда на разстояние над сто метра.

Движеха се бързо, защото нямаше никакво напречно движение. В средата на платното имаше плъзгащ се тротоар точно в тяхната посока, но те тръгнаха покрай витрините и зяпаха, докато полека вървяха.

За да се придвижи странично, човек просто трябваше да се качи едно ниво по-нагоре или по-надолу с асансьора или ескалатора, после да стъпи на подвижна пътека или да влезе в робопод. По коридорите от двете страни вървяха пътеки в двете посоки. Тъй като нямаше завои наляво и надясно, рядко се случваха пътни произшествия. Повечето хора вървяха пеш там, където това беше практично — за тренировка и заради неоспоримото вълнение, което предизвикваше самият Трантор. Както и заради постоянния стимул от срещи с хора, идеи и култури, които се търкаха една о друга в продуктивно триене. И Хари не беше имунизиран срещу това, макар че в прекалени дози то в известна степен губеше аромата си.

Хората по площадите и парк-хексагоните бяха облечени по модата на двайсет и петте милиона свята. Той виждаше самооформящи се „кожи“ на животни, които надали биха могли да наподобят митичния кон. Покрай тях мина мъж в клин с процепи на хълбоците, разкриващи кожа на сини райета, които постоянно се събираха и разглаждаха. Кокалеста жена беше облечена в корсет от лица с отворени устни, всяка от които налапала гърда със зърно от слонова кост — наложи се да погледне още веднъж, за да се увери, че не са истински. Момичета в дрехи със скандални кройки се изнизаха шумно край тях. Дете — или може би нормален обитател на някоя планета със силна гравитация? — свиреше на фотозитер и прокарваше пръсти по лазерните му лъчи.

Специалните се разпръснаха във ветрило и капитанът им дотича при тях.

— Тук не можем да ви покриваме добре, господин академик.

— Това са обикновени хора, а не убийци. Няма как да се досетят, че ще съм тук.

— Щом императорът казва да ви покриваме, ние го правим.

— Аз ще се справя със заплахите отблизо — тросна му се Дорс. — Способна съм, уверявам те.

Устата на капитана се изкриви в кисела гримаса, но той изчака и се обади колебливо:

— Чувал съм за нещо такова. И все пак…

— Накарайте хората си да използват своите детектори вертикално. Оформен заряд от горния или долния слой би могъл да ни уцели.

— Хммм… да, мадам — и той изтопурка нататък.

Преминаха покрай ажурните стени на Фархахалския квадрант. Някакъв богаташ в древността бил обзет от идеята, че докато имението му стои недовършено, и той нямало да „свърши“ — ще рече, да умре. И винаги, когато поредната пристройка вървяла към приключване, той поръчвал нова. Най-накрая плетеницата от стаи, пътеки, сводове, мостове и градини се превърнала в несвързана сбирщина, натъпкана във всяка една пукнатина на оригиналния, доста прост архитектурен план. А щом Фархахал най-накрая взел, че наистина „свършил“, макар че поредната кула била недостроена, свадите между наследниците и адвокатите обирджии с огромните такси довършили квадранта. Сега той представляваше зловонен зайчарник, посещаван само от хищници и непредпазливци.

Специалните се придвижиха плътно до тях, а капитанът настоя да вземат робопод. Хари неохотно се съгласи. Дорс имаше онзи съсредоточен вид, който означаваше, че е разтревожена. Понесоха се мълчаливо по тъмните тунели. Имаше две спирки и на ярко осветените станции Хари забеляза плъховете, които бягаха да се скрият, когато робоподът спираше. Той безмълвно ги посочи на Дорс.

— Бррр — обади се тя. — Човек би си помислил, че в самия център на Империята не могат да се справят с плъховете.

— Не и сега — отговори Хари, макар и да подозираше, че плъховете са се плодили тук и в най-добрите времена на Империята. На тях не им пукаше особено от великолепието.

— Предполагам, че те са наши спътници от време оно — рече мрачно Дорс. — Няма свят, който да е свободен от тях.

— В тези тунели робоподите за далечни разстояния летят толкова бързо, че от време на време моторите засмукват по някой плъх.

— Това би предизвикало авария и дори робоподът може да катастрофира — нервно произнесе Дорс.

— Ама и на плъховете не им е весело.

Преминаха през сектор, чиито жители се отвращаваха от слънчевата светлина — дори и от мижавите лъчи, които се процеждаха през етажите по тръбните излъчватели. Исторически погледнато, обясни му Дорс, това бе възникнало от страха от ултравиолетовите лъчи, но фобията бе станала непреодолима.

Подът забави ход и мина по висока рамка над открити гъмжащи сводове. Тук нямаше осветителни шахти за естествена светлина, а само изкуствено фосфорно осветление. Официалното име на този сектор беше Каланстромония, но гражданите му по всички светове ги знаеха като таласъмите. Те пътуваха рядко, а бледите им лица се открояваха сред тълпата. Като ги гледаше отгоре, на Хари му приличаха на рояци личинки, хранещи се с гнилоч в тъмното.

Императорският прием за Зоните се провеждаше в един купол в сектора Джулийн. Двамата с Дорс влязоха заедно със специалните, които сториха път на петима мъже и жени, облечени в абсолютно ненабиващо се на очи делово облекло. Те кимнаха на Хари, а после сякаш го забравиха и тръгнаха надолу по широката рампа, докато си бърбореха.

На главния вход една жена придаде твърде голямо значение на влизането му. Отгоре му се спусна облак от музика — аранжимент на химна на Стрилинг, внимателно смесен със симфонията „Хеликон“. Това привлече вниманието на тълпата долу — точно онова, което той не искаше. Екип от протокола гладко пое стражата и ги съпроводи до някакъв балкон. Той се зарадва на възможността да се наслади на гледката.

От върха на купола се откриваше смайващ изглед. Спирали се спускаха към далечни плата с едва различаващи се гора и пътеки. Хилядолетия тамошните насипи и градини бяха привличали зрители, включително, както му каза гидът, и 999 987 самоубийци, всичките — внимателно документирани векове наред.

Сега, когато броят им наближаваше милион, продължи с охота гидът, опити за самоубийство имаше на всеки час. Същия този ден бяха спрели някакъв мъж точно на перваза — облечен в холокостюм с крещящ цвят, програмиран, след като се разбие, да запали надпис: „Аз бях милионният!“

— Май страшно им се иска — заключи гидът с, както му се стори на Хари, някаква гордост.

— Е — отговори Хари, за да се отърве от него, — самоубийството е най-искрената форма на самокритика.

Гидът кимна мъдро и невъзмутимо добави:

— Освен това може би чувстват, че допринасят за нещо. Това сигурно е утешение.

Екипът от протокола бе планирал предварително орбитата на обиколката му из приемната зала. Запознай се с X, поздрави Y, поклони се на Z.

— Не казвайте нищо за кризата в зона Юдена — посъветва го една помощничка. Беше лесно, защото така и така не беше чувал за нея.

Предястията бяха отлични, храната, която последва — още по-добра (или поне така му се стори — нали предястията служеха точно за това), а после той взе стим, поднесен му от разкошна жена.

— Можеш да си прекараш цялата вечер, само като кимаш, усмихваш се и се съгласяваш с хората — забеляза Дорс след половин час.

— Изкушаващо е да правиш само това — прошепна Хари, щом последваха лейтенанта от протокола към следващата групичка фигури от Зоните. Въздухът в огромния задимен купол тегнеше от напреднали преговори и сключени пазарлъци.

Императорът пристигна страшно помпозно. Първо щеше да окаже традиционната едночасова почит, а след това според древния обичай да си тръгне, докато на всички останали това все още не им е позволено. Хари се зачуди дали някога, в разгара на някой интересен разговор, на императора не му се е искало да поостане. Клеон обаче беше добре обучен да императорства, така че този въпрос изобщо не бе повдиган досега. Клеон поздрави темпераментно Хари, целуна ръка на Дорс, а след две минути сякаш загуби всякакъв интерес към тях и заедно с антуража си се придвижи към следващия кръг от очакващи лица.

Поредната група на Хари се оказа по-различна. Не беше обичайната смес от дипломати, аристократи и нервни прислужници в кафяви дрехи, а високопоставени лица.

— Влиятелни хора — прошепна му лейтенантът.

В средата на кръга стоеше огромен мускулест мъж, а дузина лица около него унесено поглъщаха всяка негова дума. Лейтенантът по протокола се опита да ги измъкне покрай него, но Хари го спря.

— Това е…

— Бетан Ламурк, сър.

— Знае как да владее тълпата.

— Наистина, сър. Бихте ли желали да ви представя официално?

— Не, само искам да послушам.

Открай време беше добра идея да прецениш опонента си, преди да е разбрал, че го наблюдаваш. Бащата на Хари го бе научил на този номер точно преди първото му матистично състезание. Тези техники не бяха успели да спасят баща му, но вършеха работа в по-спокойната академична горичка.

Черната коса на Ламурк се нахвърляше върху широкото му чело като клещовидна атака — два остри клина стигаха почти до краищата на веждите му. Очите под рунтавите вежди бяха доста раздалечени и пламтяха напрегнато сред мрежата от усмихнати бръчици. Тънкият нос сякаш сочеше най-гордата му черта — уста, сглобена от изменчиви части. Долната устна беше извита в нагла усмивка. Горната, тънка и мускулеста, се спускаше надолу в извивка на ръба на самодоволството. Личеше, че горната всеки миг може да захлупи долната и рязко да смени настроението — обезпокояващ ефект, който не би се получил по-добре, ако сам го бе изработил.

Разбира се, Хари бързо схвана, че Ламурк сам си го е изработил.

Ламурк обсъждаше някакви подробности около междузоновата търговия в спиралния ръкав на Орион — гореща тема за Висшия съвет в момента. Хари изобщо не го беше грижа за търговията — освен като променлива в някое стохастично уравнение — и затова просто наблюдаваше поведението на мъжа.

За да подчертае някоя своя мисъл, Ламурк вдигаше ръце над главата си с разтворени пръсти и гласът му се усилваше. После, след като се изкажеше, тонът му се изравняваше и той спускаше ръце пред гърдите си, точно една до друга. Щом добре модулираният му глас станеше по-плътен и замислен, той разтваряше ръце. След това отново издигаше глас, дланите му се вдигаха към главата и започваше да ръкомаха като мелница — сега темата беше сложна и слушателят трябваше да слуша внимателно.

С очите си поддържаше тесен контакт с цялата публика, а пронизителният му поглед обхождаше кръга. Заключителна мисъл, лек проблясък на хумор, бърза усмивка, самоувереност — пауза до следващия въпрос.

Той завърши мисълта си:

— … и на някои от нас „Pax Imperium“ ни изглежда по-скоро като „Tax Imperium“, а? — и тогава забеляза Хари. Челото му се набръчка, а после…:

— Академик Селдън! Добре дошли! Чудех се кога ли ще успея да се добера до вас да се запознаем?!

— Не прекъсвайте вашата хм… лекция.

— Боя се, че това са доста банални неща в сравнение с вашата матистика — сърдечно каза Ламурк.

— Боя се, че моята матистика е дори още по-суха от вашата междузонална търговия.

Пак кикотене, макар че Хари този път не разбра защо.

— Просто се опитах да разделя фракциите — топло рече Ламурк. — Хората се отнасят към парите като към религия.

Това му спечели одобрителни смехове.

— За щастие в геометрията няма секти — каза Хари.

— Просто се опитваме да сключим най-добрата за цялата Империя сделка, господин академик.

— Най-доброто е враг на доброто, бих казал.

— В такъв случай вие ще прилагате математическата логика в Съвета? — тонът на Ламурк си остана приятелски, но погледът му се забули. — Ако предположим, че станете министър?

— Уви, законите на математиката, макар и твърди и сигурни, не важат за реалността. Когато се отнасят към действителността, те стават несигурни.

Ламурк погледна тълпата, която значително се бе разраснала. Дорс стисна ръката на Хари и по това той разбра, че този разговор по някакъв начин се е превърнал в нещо важно. Не разбираше защо, но нямаше време да преценява ситуацията.

— Значи тази психоистория, за която чувам, не върши работа? — попита Ламурк.

— Не и на вас, сър — отвърна Хари.

Ламурк присви очи, но продължи да се усмихва дружелюбно.

— Много е мъчна за нас, така ли?

— Не е готова да я ползвате, страхувам се. Още не съм схванал логиката й.

Ламурк се изкикоти, усмихна се на тълпата, която продължаваше да се разраства, и весело рече:

— Мислител, който мисли логично! Какъв освежителен контраст с реалния свят.

Избухна дружен смях. Хари се помъчи да се сети какво да каже. Забеляза как един от телохранителите блокира някакъв мъж наблизо, провери нещо по костюма му, след което го пусна.

— Виждате ли, господин академик, ние във Висшия съвет не можем да си губим времето с теория — и Ламурк направи ефектна пауза, сякаш произнасяше реч за кампания. — Трябва да сме справедливи… а понякога, приятели, трябва да бъдем строги.

Хари вдигна вежди.

— Баща ми казваше: „Строг е този, който е само справедлив, тъжен е този, който е само мъдър.“

Сред тълпата започнаха да дюдюкат и Хари разбра, че е отбелязал точка. Погледът на Ламурк го потвърди.

— Е, ние в Съвета се стараем, наистина се стараем. Без съмнение можем да ползваме помощта на учените части в Империята. Ще трябва да прочета някои от книгите ви, господин академик — изпод вдигнати вежди той стрелна с поглед тълпата. — Ако предположим, че мога.

Хари сви рамене.

— Ще ви изпратя монографията си върху транскрайните геометрични калкулации.

— Впечатляващо заглавие — отбеляза Ламурк, като хвърляше игриви погледи към публиката.

— С книгите е същото като с хората — малцина играят голяма роля; останалите се губят сред мнозинството.

— А вие къде предпочитате да бъдете? — изстреля Ламурк.

— Сред мнозинството. Поне няма да ми се налага толкова да ходя по приеми.

Избухна гръмовен смях, който изненада Хари. Ламурк рече:

— Е, убеден съм, че императорът няма да ви изморява с твърде много светски ангажименти. Но ще ви канят навсякъде. Имате остър език, господин академик.

— Баща ми си имаше и друга поговорка: „Остроумието е като бръснач. Бръсначите порязват по-често онези, които ги използват, след като са се изтъпили.“

Баща му беше му казал още, че при публичен пазарлък за кон онзи, който пръв изгуби самообладание, губи и печалбата. Чак сега си го бе спомнил. Твърде късно се сети, че Ламурк е известен с чувството си за хумор на заседанията на Висшия съвет. Вероятно някой му пишеше вицовете — досега не прояви никакво чувство за хумор.

Бузите на Ламурк бързо хлътнаха, а устата му се превърна в безкръвна бяла линия. Чертите му се изкривиха в израз на отвращение — на повечето от тези черти това не отне много време — а после се изсмя кратко и влажно.

Тълпата беше притихнала. Нещо се бе случило.

— О, тук има и други хора, които биха искали да се запознаят с господин академика — меко вметна лейтенантът към Хари сред нарастващата неловка тишина.

Хари се ръкува, измърмори някакви безсмислени учтивости и се остави да го отведат.