Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (69)

15.

Човеците идваха бързо, с гръм и трясък.

Двамата с Шийла от известно време се криеха сред дърветата. По настояване на Хари се бяха поотдалечили от стадото. Азпан и Шийла ставаха все по-нервни, че са отделени от него. Зъбите им тракаха, а очите им се стрелкаха нервно при всяко подозрително движение. Беше естествено — изолираните панове са много по-уязвими.

Приземилите се човеци никак не им помогнаха.

— Опасност — даде знак Хари и долепи длан до ухото си, за да посочи шума на приземяващите се наблизо флаери.

— Накъде? — попита със знак Шийла.

— Далече.

Тя разтърси буйно глава.

— Стой тук. Ще ни вземат.

Наистина щяха да ги вземат, но не в смисъла, който тя имаше предвид. Хари я отряза остро с поклащане на глава.

— Опасност!

Никога не бяха предавали чрез знаци сложни идеи и сега той се чувстваше задръстен, неспособен да сподели с нея подозренията си.

Хари направи жест, все едно си прерязва гърлото. Шийла се намръщи.

Той се наведе и накара Азпан да вземе една тояга. Досега не бе успявал да накара Азпан да пише, но неволята го принуждаваше. Той наложи на грубите ръце да надраскат в меката почва:

Искат да умрем.

Шийла го погледна стреснато. Дорс вероятно бе приела, че неуспехът с изключването е временна грешка. Твърде дълго бе продължило, за да е така.

Шумното, натрапническо приземяване потвърди предчувствието му. Никой обикновен екип не би притеснил толкова много животните. И никой не би тръгнал да ги преследва директно. Щяха да поправят апаратурата за потапяне, където беше истинският проблем.

Те ни държат тук. Убиват панове — убиват нас. Животните виновни?

Имаше и по-добри аргументи, с които да подкрепи становището си. Бавното натрупване на дребни детайли в поведението на Вадо. Подозрения към началника на охраната. Автоматът на Дорс щеше да й попречи да разбие ключалките на капсулите им и да проследи сигнала от капсулите до Азпан и Шийла.

Значи бяха принудени да излязат на открито. Да ги оставят да умрат при „нещастен случай“, докато са потопени в пановете, вероятно беше достатъчно приемливо, за да избегнат разследването.

Човеците си вършеха шумно работата. Достатъчно бяха на брой, за да потвърдят предположенията му. Шийла присви очи, високото й чело се набърчи.

Дорс защитницата надделя.

— Къде? — даде знак Шийла.

Нямаха знак за толкова абстрактна идея, тъй че той надраска с пръчката: далеч.

Наистина нямаше никакъв план.

Ще проверя — написа тя в пръстта.

Шийла пое към шума, който вдигаха хората в долината. За един пан врявата им беше ужасно и дразнещо дрънчене. Хари не възнамеряваше да я изпуска от поглед. Тя му махна да се връща, но той поклати глава и я последва.

Щом приземилият се отряд попадна пред погледа им, те се скриха в храстите. На няколкостотин метра от тях се оформяше огнева линия. Обкръжаваха мястото, където преди беше стадото. Защо ли?

Хари присви очи. Зрението на пановете не беше много добро за далечни разстояния. Човеците някога са били ловци и това си личеше дори само по очите.

Сега почти всеки, стигнеше ли четирийсетгодишна възраст, се нуждаеше от изкуствени добавки за очи. Или цивилизацията се отразяваше зле на очите, или хората в праисторически времена не бяха живели достатъчно дълго, че проблемите с очите да им отнемат дивеча. И двата извода бяха отрезвяващи.

Двамата панове гледаха как хората си подвикват и сред тях Хари забеляза Вадо. Всички мъже и жени носеха оръжие.

Под страха усети нещо силно и тъмно.

Азпан се разтрепери, докато наблюдаваше хората, и в ума му се надигна странно страхопочитание. В далечната мараня те изглеждаха невъзможно високи и се движеха със стройна, плавна грация.

Хари плаваше над прилива от емоции и отбиваше мощните му ефекти. Благоговението пред онези далечни огромни фигури идваше от неясното минало на пановете.

Това го учуди и той се замисли. В края на краищата животните бяха отглеждани и учени от възрастни, много по-умни и силни. Повечето животински видове бяха като пановете — еволюцията бе заложила в тях йерархията на господството. Почитанието беше адаптивно.

Когато бяха срещнали гордите хора, притежаващи огромна сила и способни да раздават наказания и награди — буквално живот и смърт — в тях се бе надигнало нещо като религиозен плам. Мъгляв, но силен.

По това топло, тропическо чувство плаваше усещане за задоволство просто от факта, че съществуваш. Неговият пан беше щастлив, че е пан, дори и когато виждаше същество, превъзхождащо го по могъщество и ум. Каква ирония, помисли си Хари.

Неговият пан току-що бе доказал още нещо, смятано за типично човешко: самодоволното му чувство, че е единственото животно, доволно от себе си.

Той рязко се отърси от тези абстрактни мисли. Колко човешко — да се унасяш в мисли дори и когато те грози смъртна опасност.

Не могат да ни намерят електронно — надраска той в пясъка.

Може би обхват малък — написа тя.

Първите изстрели ги накараха да подскочат.

Хората бяха открили стадото им. Виковете на страх се смесиха с острия, груб лай на бластерите.

„Да вървим“ — даде знак той.

Шийла кимна и те бързо се запромъкваха. Азпан трепереше.

Панът бе страшно уплашен. Ала беше и тъжен, сякаш не искаше да се отдалечи от обожаваните човеци, и тътреше нозе.