Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (67)

13.

Вадо го покани да опита един боен спорт, който станцията предлагаше, и Хари прие. Беше усложнена игра с мечове с левитация през електростатични лифтери. Хари беше бавен и несръчен. Използването на собственото му тяло срещу бързите движения на Вадо го накара да копнее за увереността и грацията на Азпан.

Вадо винаги започваше в традиционна позиция: единият крак напред, а прътът меч описваше малки кръгове във въздуха. Понякога Хари пробиваше защитата на Вадо, но обикновено изразходваше цялата енергия на лифтера, за да отбегне атаките на Вадо. Изобщо не му харесваше толкова, колкото на Вадо.

Понаучи това-онова за пановете от него и от ровене в огромната библиотека на станцията. Човекът като че ли се поизнервяше, когато Хари се ровеше в данните, сякаш те по някакъв начин бяха собственост на Вадо и всеки друг читател беше крадец. Или поне Хари смяташе, че нервниченето му се дължи на това.

Никога не се бе замислял особено над животните, макар че на Хеликон бе израсъл сред животни. И все пак започваше да чувства, че и те би трябвало да бъдат разбрани.

Когато види образа си в огледалото, едно куче го възприема като друго куче. Както и котките, рибите, птиците. След малко те свикват с безобидния образ, безмълвен и без мирис, но не го възприемат като себе си.

Човешките деца се справяха по-добре, след като стигнат около двегодишна възраст.

На пановете им трябваха няколко дни, за да осъзнаят, че виждат самите себе си. Тогава започваха безсрамно да се кипрят пред огледалото, гледаха си гърбовете и общо взето се опитваха да се видят по по-различен начин, дори си слагаха на главите листа като шапки и се смееха на резултата.

Значи можеха нещо, което другите животни не можеха: да излязат от себе си и да се видят отстрани.

Те просто живееха в свят, зареден с ехо и с напомняния. Йерархията им на господство беше замразен запис на принуда от миналото. Те помнеха могилите на термитите, дърветата, които ставаха за барабани, полезните места, където капеха големи листа, водни гъби или зрееше жито.

Всичко това захранваше модела играчка, по който бе започнал да работи в записките си: психоистория на пановете. Използваше движенията им, съперничествата, йерархиите, моделите на хранене, съвъкупляване и смърт, територия, ресурси и конкуренцията между стадата за тях. Намери начин да внесе като фактор в уравненията си биологичния багаж на тъмното поведение, дори на най-лошото, като например наслада от мъченията и лесното унищожаване на други видове за краткотрайна победа.

Всичко това го имаше при пановете. Също като в Империята.

 

На танците същата вечер той наблюдаваше тълпата с нов поглед.

Флиртът бе практически търсене на самец или самка. Виждаше го в искренето на очите, в ритмите на танца. Топлият ветрец, полъхващ от долината, носеше мирис на прах, гниене, живот. В залата цареше животинска трескавост.

Той обичаше да танцува, а и Дорс тази вечер бе разкошна придружителка. И все пак не можеше да накара ума си да спре да отсява, анализира, да разглобява света пред него на механизми.

Невербалните шаблони, които човеците използваха в стратегията за привличане и подход, очевидно произхождаха от общото наследство с други бозайници, бе изтъкнала Дорс. Той мислеше за това, докато наблюдаваше тълпата на бара.

Една жена прекосява претъпкана стая, люлее бедра, спира за миг очи на привлекателен мъж, после уж свенливо отмества поглед, тъкмо когато очевидно е забелязала, че той я гледа. Стандартен начален ход: забележи ме.

Вторият ход е „не те заплашвам с нищо“. Ръка, поставена с дланта нагоре на маса или на коляно. Свиване на раменете, произлязло от древен гръбначен рефлекс, знак за безпомощност. Съчетайте го с килната настрани глава, което показва уязвимост на шията. Тези неща често се появяваха, когато двама души, привлечени един от друг, за първи път разговарят — съвсем несъзнателно.

Такива ходове и жестове са подсъзнателни, коренят се дълбоко под неокортекса.

Дали подобни сили не оформяха Империята повече от търговския баланс, съюзите и договорите?

Оглеждаше собствения си вид и се опитваше да го види през очите на пан.

Макар че човешките женски съзряваха по-рано, те не се сдобиваха по-нататък с груба козина по тялото, тежки очни орбити, плътни гласове или дебела кожа. При мъжките това беше така. А жените навсякъде се бореха да продължат да изглеждат млади. Производителите на козметика свободно признаваха основната си роля: Ние не продаваме продукти. Ние продаваме надежда.

Борбата за мъжете не спираше. Понякога мъжките панове се изреждаха поред на женските в овулация. Те имаха огромни тестиси — знак, че предимството при размножаването ще споходи онези мъжкари, чиято сперма можеше да надвие тази на съперниците. Човешките мъжки притежаваха пропорционално по-малки тестиси.

Но човеците си отмъщаваха там, където имаше значение. Всички известни примати бяха генетично свързани, макар че се бяха отделили като видове преди милиони години. За времето, измервано според ДНК, пановете изоставаха от човеците с шест милиона години. От всички примати човеците имаха най-големи пениси.

Спомена на Дорс, че само четири процента от бозайниците живееха в двойки, бяха моногамни. Приматите се класираха малко по-нагоре, но не много. В това птиците бяха много подобри.

Тя изсумтя.

— Не се оставяй всичката тази биология да ти задръсти мозъка.

— О, не, чак дотам няма да й позволя да се добере.

— Искаш да кажеш, че мястото й е по-долу?

— Мадам, за това вие имате думата.

— Ах, ти и твоят хумор!

По-късно същата вечер той имаше обилната възможност да размишлява над истината, че да си човек невинаги е страхотно, но да бъдеш бозайник е невероятно забавно.