Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (66)

12.

— Кога се изключи? — попита Дорс.

— След като Най-голям престана да ме бие… да бие Азпан.

Двамата си почиваха край плувния басейн и омайният мирис на гората сякаш будеше у Хари желанието отново да бъде там, в долините, пълни с прах и кръв. Той си пое дълбоко дъх. Битката така го бе увлякла, че не искаше да си тръгне въпреки болката. Потапянето притежаваше хипнотични качества.

— Знам как се чувстваш — каза тя. — Лесно е да се отъждествиш напълно с тях. Аз напуснах Шийла, когато онези равиани се приближиха. Доста страшничко беше.

— Вадо каза, че и те били от Земята. Голяма част от ДНК-то им съвпадала. Но явно доста са си поиграли с тях, докато ги направят хищници.

— Защо им е било нужно?

— Опитвали са се да проумеят произхода ни?

За негова изненада тя се разсмя.

— Не всеки има същите интереси като твоите.

— Тогава защо?

— Какво ще кажеш например, ако са използвали равианите като дивеч, за лов? Едно малко предизвикателство?

— Лов? Империята винаги е била твърде далеч от връщането към примитивизма, за да… — тъкмо се канеше да изнесе малка лекция на тема докъде е стигнало човечеството, когато осъзна, че вече не вярва в това. — Хммм…

— Винаги си смятал хората за мислещи същества. Психоисторията ти не би свършила никаква работа, ако не вземе под внимание и животното в нас.

— Най-лошите ни грехове са си лично наши, мисля. — Не беше очаквал тукашните му преживявания да го потресат така. Бе отрезвяващо.

— Съвсем не. Геноцид има и при вълците, и при пановете. Убийството е широко разпространено. Патиците и орангутаните изнасилват. Дори и при мравките съществуват войни и робство. Пановете поне имат шанс да бъдат убивани като хората, казва Вадо. От всички превъзнасяни човешки постижения — езика, изкуството, технологията и всичко останало — онова, което съвсем очевидно идва от животинските ни прародители, е геноцидът.

— Научила си доста неща от Вадо.

— Беше добър начин да го държа под око.

— По-добре да си подозрителен, отколкото да съжаляваш?

— Разбира се — заяви тя с равен глас, без да се издава.

— Е, за наш късмет дори и да сме свръхпанове, имперският ред и комуникация размиват разликите между нас и тях.

— Е, и?

— Това притъпява дълбокия импулс да убиваш своите.

Тя пак се разсмя — този път това доста го подразни.

— Не си разбрал твърде добре историята. Малки групи продължават с голяма наслада да се избиват помежду си. В зона Стрелец по време на царуването на Омар Набивача на кол…

— Съгласен съм, трагедии от дребен мащаб има с дузини. Но в мащаба, в който психоисторията би вършила работа, при средно население много хиляди милиарди…

— Какво те прави толкова сигурен, че числата са някаква защита? — попита натъртено тя.

— Досега…

— Империята беше в стазис.

— Всъщност в консервиращ разтвор. Динамично равновесие.

— Ами ако това равновесие се наруши?

— Ами… нямам какво да кажа.

Тя се усмихна.

— Много нехарактерно за тебе.

— Докато не разполагам с истинска, работеща теория.

— Такава, която би позволила широкомащабен геноцид, ако Империята бъде подкопана.

Тогава той проумя мисълта й.

— Искаш да кажеш, че наистина тази част от хората, „животинската природа“, ми е нужна.

— Боя се, че да. Вече съм подготвена да го приема.

Той се слиса.

— Как така?

— Аз нямам твоя поглед върху човечеството. Кроежи, заговори. Шийла граби месо за децата си, Азпан иска да е Най-голям — тези неща съществуват и в Империята. Само че под маска.

— И?

— Замисли се за главния специалист Вадо. Онази вечер той подметна нещо, че си работел върху „теория на историята“.

— Е, и?

— Кой му го е казал?

— Според мен аз не… а-ха, мислиш си, че той ни проверява?

— Той вече знае.

— Шефката на охраната — може пък тя да му е казала, след като се е консултирала за мен с Академичния потентат.

Тя го възнагради с непроницаема усмивка.

— Наистина обичам безкрайните ти наивни начини за възприемане на света.

Той така и не проумя дали това беше комплимент, или не.