Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (59)

5.

Хари разтърси глава, за да проясни мислите си.

— Ти онзи големия ли беше? — попита Дорс. — Аз бях женската, там, до дърветата.

— Извинявай, не те познах.

— Беше… по-различно, нали?

Той се разсмя сухо.

— Убийството обикновено е нещо различно.

— Когато тръгнахте с… ами с водача…

— Моят пан го нарича „Най-голям“. Убихме един пан.

Намираха се в помпозната приемна на центъра за потапяне. Хари се изправи — светът се килна настрани и после застана в нормално положение.

— Мисля за известно време да се огранича с историческите изследвания.

Дорс се усмихна плахо.

— На мен… на мен доста ми хареса.

Той се замисли и примигна.

— И на мен — призна си той и се учуди сам на себе си.

— Не убийството…

— Не, разбира се, че не. Но… чувството.

Тя се усмихна.

— На Трантор това го няма, професоре.

 

Прекара два дена в сноване по хладните потоци от данни в забележителната библиотека на станцията. Беше добре оборудвана и позволяваше интерфейси с няколко сетива. Обикаляше из хладните дигитални лабиринти.

Някои данни бяха покрити съвсем буквално с кора от старост. Във векторните пространства, изобразени на огромни екрани, изследователските данни отпреди хилядолетия бяха покрити с дебели, обемни протоколи и кори от предохранителни мерки. Разбира се, със съвременните методи всички те лесно се разкъсваха или премахваха. Но абстракциите, докладите, обобщенията и грубо обработените статистически данни продължаваха да се съпротивляват и не се интерпретираха лесно. От време на време някои страни от поведението на пановете бяха внимателно прикривани в добавки или бележки под линия, като че ли биолозите на самотния пост са се притеснявали от тях. Някои неща си бяха притеснителни, особено чифтосването. Как ли би могъл да ги използва?

Той вървеше по триизмерния лабиринт и градеше идеите си. Можеше ли да следва някаква стратегия или аналогия?

Почти всички гени на пановете бяха общи с тези на човеците, така че динамиката на пановете трябваше да е по-проста версия на динамиката на човеците. Можеше ли тогава да анализира взаимодействията между групите панове като ограничен случай на психоистория?

Шефът на охраната Якани бе отворила секретните досиета, в които се намекваше, че пановете са създадени чрез генетична модификация преди около десет хиляди години. С каква цел, не беше ясно. Както и съществата, наречени „рабуините“. Якани така се заинтересува от работата му, че Хари я заподозря, че шпионира за Потентата.

На втория ден по залез седеше с Дорс и гледаше как кървавочервените остриета пробождат поръбените в оранжево облаци. Този свят бе твърде шарен — съвсем извън рамките на добрия вкус — и това му харесваше. И храната беше с много наситен вкус. Стомахът му къркореше в очакване на вечерята.

— Изкушаващо — да използваш пановете за построяване на един вид модел играчка на психоисторията — подметна той на Дорс.

— Но имаш някакви съмнения.

— Те са като нас, ала притежават… ъъ…

— Примитивно, животинско поведение? — тя примлясна, после го целуна. — Благонравният ми Хари.

— Знам, и ние сме животни донякъде. Но сме и много по-умни.

Клепачите й се спуснаха по начин, който означаваше учтиво съмнение.

— Те живеят много интензивно, трябва да им го признаеш.

— Може би сме по-умни, отколкото трябва?

— Какво? — това я изненада.

— Четох за еволюцията. Отстъпила е на заден план; всеки си мисли, че сме я разбрали.

— А в една галактика, изпълнена предимно с човеци, няма много пресен материал.

Несъмнено бе права. Биологията беше западнала наука. Изкушените от академична кариера преследваха друго, наречено „интегративна социометрия“.

Той продължи да излага мислите си. Най-просто казано, човешкият мозък беше еволюционна престаравка. Мозък, способен на много повече, отколкото е необходимо на един сръчен ловец и събирач. За да стоиш по-високо от животните, би било достатъчно да усъвършенстваш огъня и простите каменни оръдия. Само тези таланти са били достатъчни, за да направят човека господар на сътворението. Вместо това всички доказателства в самия мозък сочат, че човешката мозъчна кора увеличавала масата си и трупала ново оборудване върху по-старото. Тази маса покрила по-маловажните области като плътна нова кожа. Така твърдят древните изследвания, а данните им от музеите отдавна са се загубили.

„Ето как са произлезли музиканти и инженери, светци и учени“, завърши той със замах. Едно от най-добрите качества на Дорс беше, че слуша с интерес професорските му тиради дори и по време на почивка.

— И според тебе пановете са отпреди това време? От древната Земя?

— Сигурно е така. А целият този еволюционен подбор се е осъществил само за няколко милиона години.

Дорс кимна.

— Погледни го от женска гледна точка. Случило се е, въпреки че майките били подложени на смъртна опасност при раждането.

— Ъ-ъ… как?

— Тези огромни бебешки глави. Трудно излизат навън. Ние, жените, все още плащаме цената за вашите мозъци — и за нашите.

Той се изсмя. Тя вечно извърташе така темата, че го караше да я вижда по съвсем нов начин.

— Продължавай…

Дорс се усмихна загадъчно.

— Може би и мъжете, и жените еднакво са намирали интелигентността за много секси.

— Наистина ли?

Нейната хитра усмивчица.

— Ами ние?

— Ти имаш ли представа как изглеждат повечето тривизионни звезди? Нямат вид, че са с много мозък, мила.

— Спомняш ли си животните, които видяхме в Имперския зоопарк? Може би за първите хора мозъкът е бил като пауновата опашка или рогата на лоса: да се изфукат, да привличат женските.

— Разбирам — скритият коз — той се разсмя. — Значи умът е просто ярко украшение.

— Аз поне му се хващам — намигна тя.

Той гледаше как залезът се превърна в сияние — злокобно червено и странно радостно. Платна от светлина покриваха небето сред странните слоести облаци.

— Хммм… — измърмори Дорс.

— Да?

— Може би това е начинът да използваме изследванията на тукашните спецове. Да научим какви са били някога човеците — и оттам кои сме ние.

— Интелектуално е скок напред. Но в обществено отношение сякаш разделящата бездна е по-малка.

Дорс го погледна скептично.

— Според тебе в социално отношение пановете са съвсем малко по-назад от нас?

— Хммм… Чудя се дали в логаритмично време можем да се издигнем от панове до ранната Империя и оттам — до днешно време?

— Голям скок.

— А защо да не използвам оня сим на Волтер от Сарк като точка на изкачване в една дълга крива?

— Виж, за да направиш каквото и да било, ти трябва повече опит с тях — тя го изгледа. — Потапянето ти хареса, нали?

— Ами да. Само…

— Какво?

— Онзи, главният специалист Вадо; постоянно ни натрапва потапяния…

— Това му е работата.

— … а той знаеше кой съм.

— Е, и? — тя разпери ръце и сви рамене.

— Обикновено ти си подозрителната. Откъде има данни за мен?

— Прегледал е кой си. Данните за идващите гости са стандартни. А като кандидат за Първи министър надали си неизвестен.

— Предполагам. Ама нали ти си вечно на пост — усмихна се той. — Защо не насърчаваш предпазливостта ми?

— Параноята не е предпазливост. Времето, прекарано в страх от несъществуващи опасности, разсейва бдителността.

До вечерята тя успя да го убеди.