Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (57)

3.

Прекарваше сутрините в изучаване на данните за пановете. Математикът в него търсеше как да представи динамиката им чрез окастрена версия на психоисторията. Зарчето на съдбата се търкаляше по напукания склон. Толкова много пътеки, варианти…

За да се добере до тях, трябваше, да прави метани на шефа на станцията — жена на име Якани, на вид сърдечна, а на стената й висеше голям портрет на Академичния потентат. Хари го спомена и Якани се впусна в тирада за „своя ментор“ — била й помогнала да управлява център за изучаване на приматите на някаква зелена планета преди няколко десетилетия.

— Трябва да я наблюдаваме — забеляза Дорс.

— Да не смяташ, че Потентатът би…

— Първият опит за убийство — спомняш ли си лепенката? Научих от Имперските войски, че някои от техническите му аспекти отвеждат към академична лаборатория.

Хари се намръщи.

— Без съмнение собствената ми фракция не би се противопоставила на…

— Тя е също толкова безскрупулна, колкото и Ламурк, но действа по-гъвкаво.

— Леле, каква си ми подозрителна.

— Това ми е работата.

Следобед правеха походи. На Дорс не й харесваха прахът и жегата, а и виждаха много малко животни.

— Кое уважаващо се животно би искало да бъде в компанията на тези натруфени примитивисти? — коментира тя.

На Хари атмосферата на този свят му харесваше, той се отпускаше, но умът му продължаваше да работи. Мислеше за това, докато стоеше на широката веранда, пиеше натурален плодов сок и гледаше залеза. Дорс седеше мълчаливо до него.

Планетите са фунии за енергия, мислеше той. На дъното на своите гравитационни кладенци растенията улавяха едва една десета от процента слънчева светлина, падаща върху повърхността на планетата. Строяха органични молекули с енергията на звездите. На свой ред растенията бяха плячка за животните, които можеха да употребят, грубо казано, една десета от складираната в растението енергия. Тревопасните на свой ред бяха плячка на месоядните, които използваха една десета от складираната в месото енергия. И така по негова преценка само една част от сто хилядни от енергията на слънчевите лъчи попадаше в хищниците.

Какво разхищение! И все пак никъде другаде в Галактиката не се бе развила по-ефикасна машина. Защо?

Хищниците неизменно бяха по-интелигентни от жертвите си и се намираха на върха на много стръмна пирамида. Положението на всеядните беше подобно. От този скалист пейзаж бе възникнало човечеството.

Това нямаше кой знае какво значение в психоисторията. Значи пановете бяха много важни за намирането на древните ключове към човешката душа.

— Надявам се, че потапянето не е свързано твърде с… хммм… усещане за жега и лепкавост — обади се Дорс.

— Спомнете си — ще видите света през други очи.

— Само ако мога да се върна, когато поискам и да си взема гореща вана.

— Отделения ли? — Дорс се дръпна назад. — Повече ми приличат на ковчези.

— Трябва да прилепват плътно, мадам.

Главният специалист Вадо се усмихна дружелюбно — което според Хари означаваше, че никак не е настроен дружелюбно. Разговаряха приятелски, персоналът се държеше уважително към видния учен доктор Селдън, но в края на краищата той и Дорс си бяха просто туристи. Плащаха за малко примитивни забавления, описани с необходимите научни термини, но си бяха туристи.

— Ще се намирате във фиксирано състояние, всички телесни системи ще работят на бавни обороти, но нормално — обясни спецът, като им демонстрираше тапицираните приспособления. Показа им командните пултове, спешните процедури, предохранителните мерки.

— Доста удобно изглежда — отбеляза неохотно Дорс.

— Хайде — упрекна я Хари. — Нали ми обеща.

— През цялото време ще сте подключени към нашите системи — вметна Вадо.

— Дори и към банката с данни? — попита Хари.

— Естествено.

Експертният екип ги нагласи в отделенията за стазис сръчно и уверено. Прилепиха към черепите им лепенки, електроди, магнити за директно приемане на мислите. Последна дума на техниката.

— Готови? Добре ли се чувствате? — попита Вадо с професионална усмивка.

Имаше нещо смущаващо. Хари осъзна, че това донякъде се дължи на главния спец. Никога не се бе доверявал на любезните и самоуверени хора. И Вадо, и шефката на охраната Якани на вид бяха с нищо незабележими хора. Но Дорс го бе заразила със съмненията си. Нещо в тях го притесняваше, но точно какво и защо.

Вероятно Дорс бе права. Имаше нужда от почивка. А какъв по-добър начин да избягаш от себе си?

— Добре, да. Готов, да.

Техниката за суспензия беше древна и надеждна. Тя потискаше невромускулните реакции, така че клиентът лежеше задремал и само съзнанието му бе във връзка с пана.

Магнитни мрежи омотаха мозъците им. Чрез електромагнитна индукция те проникнаха в мозъчните пластове. Пуснаха сигнали по тънките като нишки пътища, потиснаха много от мозъчните функции и блокираха психологическите процеси.

Всичко това, за да бъдат изключени по индуктивен път многобройните паралелни мозъчни вериги — мисъл по мисъл. После — трансмитиране до чипове, вградени в съответния пан. Потапяне.

На тази технология й се носеше славата из цялата Империя. Способността да управляваш мисли отдалеч имаше милиард приложения. А техниката за суспензия си имаше и собствени най-странни употреби.

На някои светове и сред определени класи на Трантор, след като жените се омъжат, през повечето време бяха в суспензия и прекарваха будни само по няколко часа на ден. Богатите им съпрузи ги изваждаха от стопкадър само за социални и сексуални цели. Половин век съпругите се въртяха във вихър от приятели, места, купони, ваканции, страстни часове — но пялото това време се равняваше само на няколко години. Съпрузите им умираха, както се струваше на съпругите, много скоро и оставяха богата вдовица на трийсетина години. Тези жени бяха много търсени и то не само заради парите. Те притежаваха уникална изтънченост, плод на дългия „брак“. Често те връщаха услугата като се женеха и използваха съпрузите си по подобен начин.

Всичко това Хари възприе със спокойния вид, който си бе изработил на Трантор. Мислеше, че неговото потапяне ще бъде удобно и интересно — както приказваха на стим-купона.

Че един вид ще посети друго, по-просто съзнание.

Не очакваше да го погълнат цял.