Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (55)

1.

Не се отпусна напълно, докато не седнаха на верандата на Екскурзионната станция на около шест хиляди светлинни години от Трантор.

Дорс плахо огледа пейзажа зад здравите стени.

— В безопасност ли сме от животните тук?

— Така мисля. Стените са високи, има и кучета пазачи. Според мен са електронни хрътки.

— Добре. — Тя се усмихна по начин, който той знаеше, че предвещава изплуването на някоя тайна. — Според мен съм заличила следите ни — да използвам една животинска метафора. Накарах да прикрият записите за заминаването ни.

— И все пак аз мисля, че преувеличаваш…

— Преувеличавам опит за убийство? — Тя прехапа устна в зле прикрито раздразнение. Този спор отдавна бяха уредили помежду си, но нещо в нейния стремеж да го закриля продължаваше да го притеснява.

— Съгласих се да напусна Трантор, само за да изучавам пановете.

Забеляза, че по лицето й трепна чувство, и разбра, че тя ще се опита да разведри обстановката.

— О, това може да ти е от полза и — още по-добре — да ти е забавно. Имаш нужда да си починеш.

— Поне няма да ми се налага да си имам работа с Ламурк.

Клеон бе предприел така наречените от него „традиционни мерки“, за да проследи конспираторите. Някои вече бяха избягали в крайните предели на Галактиката. Други пък се бяха самоубили — или поне така изглеждаше.

Ламурк си траеше и се преструваше, че е смаян и шокиран от „това нападение над самата тъкан на нашата Империя“. Но той все още държеше достатъчно гласове във Висшия съвет, за да блокира избирането на Хари за Първи министър, така че мъртвата хватка продължаваше. Всичко това направо втрещяваше Хари.

— Прав си — продължи Дорс с крехка ведрост, без да обръща внимание на мрачното му мълчание. — Не всичко се намира на Трантор — дори и не за всичко се знае. Основното ми съображение беше, че ако останеш на Трантор, ще умреш.

Той спря да оглежда поразителния пейзаж.

— Според тебе фракцията на Ламурк щеше да продължи да…

— Биха могли — което е по-добър ориентир за действие от опитите да отгатнеш какво ще правят.

— Разбирам. — Не че разбираше, но се бе научил да се доверява на преценките й по отношение на светските неща. И в тази връзка може би наистина се нуждаеше от пълна почивка.

Да се намираш на жива, естествена планета — след всичките тези години, погребан на Трантор, беше забравил колко живо може да бъде всичко. Зеленото и жълтото изскачаха след десетилетия сред матирана стомана, рециклиран въздух и кристален блясък.

Тук небето зееше невъзможно дълбоко, небелязано от графитите на летателни апарати, изцяло живнало от пляскащото с крила чудо на птиците. Канарите и хълмовете изглеждаха така, сякаш бяха набързо издялани с тъп нож. Отвъд стените на станцията се виждаше самотно дърво, тормозено от сърдития вятър. Най-сетне вятърът отнесе короната му и тя заплющя и се понесе над мрачните равнини като разпадаща се птица. По протежение на долината, обитавана от пановете, се простираше сумрачен балдахин, скрит под ниски сиви облаци, люлян от ветрове.

Там ръмеше студен дъждец и Хари се зачуди какво ли е да се криеш като животно под тази стелеща се влага без надежда за подслон и топлина. Може би пълната предсказуемост на Трантор беше по-добра, но той се двоумеше.

Посочи далечната гора.

— Там ли ще ходим?

Харесваше му това свежо място, макар гората да бе страховита. Отдавна не беше работил с ръцете си — от времето, когато помагаше на баща си на Хеликон. Живот на открито…

— Не започвай с преценките!

— Това са очаквания.

Тя се усмихна.

— Все ще измислиш някоя по-завързана дума, без значение какво ти казвам.

— Пътеките ми изглеждат малко хммм… туристически.

— Разбира се. Ние сме туристи.

Тук земята се надигаше във върхове, остри като разкъсана ламарина. Сред гъстите дървета оттатък гладки сиви скали разкъсваха мъглата. Дори и тук, високо на склона на внушителен рид, Екскурзионната станция беше обградена от хлъзгави дървета с дебела кора, потънали в мъртва черна шума. От мокрите пластове се подаваха гниещи пънове и въздухът се кълбеше — сякаш вдишваш влажен опиум.

Дорс се изправи — бе допила питието си.

— Да влезем да си поприказваме.

Той я последва послушно и веднага разбра, че това беше грешка. По-голямата част от присъстващите на стим-купона вътре бяха облечени в дрипави дрехи в стил сафари. Бяха червендалести, лицата им горяха от възбуда или просто от стимулатори. Хари махна на сервитьора да си върви — не обичаше начина, по който тези вещества изостряха мислите му по неконтролируем начин. И все пак се усмихна и се опита да завърже разговор на незначителни теми.

Темите се оказаха не само незначителни, ами направо микроскопични.

— Откъде сте? О, Трантор — и как е там? Ние сме от… (попълнете името на планетата) — чували ли сте я някога? Естествено, че не беше. Двайсет и пет милиона свята…

Повечето бяха примитивисти, привлечени тук от предлаганото уникално преживяване. На него му се струваше, че всяка трета дума, която казват, беше „природно“ или „витално“, които произнасяха като мантри.

— Какво облекчение — да бъдеш далеч от правите линии — каза някакъв слаб мъж.

— Хм, как така? — Хари се опита да изглежда заинтересован.

— Ами правите линии, разбира се, не съществуват в природата. Тях ги слагат човеците. — Онзи въздъхна. — Обичам да бъда свободен от праволинейността!

Хари веднага се сети за боровите иглички; за пластовете метаморфни скали; за вътрешния ръб на полумесеца; за нишките на паяжината; за линията по ръба на разбиваща се океанска вълна; за структурата на кристалите; за белите кварцови линии в гранитните плочи; за далечния хоризонт на обширно, спокойно езеро; за краката на птиците; за бодлите на кактуса; за стрелването на хищната птица; за стеблата на младите, бързо растящи дървета; за нишките на високите, носени от вятъра облаци; за пукнатините в леда; за двата лъча на V-образното ято на прелетните птици; за снежинките.

— Не е така — рече той, но не каза нищо повече.

Навикът му да прави лаконични намеци, разбира се, се разми в по-нататъшния разговор — стимулантите си казваха думата. Всички продължаваха да дърдорят, възбудени от перспективата да се потопят в живота на съществата, скитащи из долините там долу. Той слушаше, без да коментира, заинтригуван. Някои искаха да споделят погледа към света на стадните животни, други — на ловците, трети — на птиците. Говореха така, сякаш им предстоеше участие в някакво състезание по атлетика, а той изобщо не гледаше на нещата по този начин. И все пак си мълчеше.

Най-накрая двамата с Дорс се измъкнаха в малкия парк край Екскурзионната станция, предназначен да запознае гостите с местните условия, преди да се „потопят“ в тях. Панукопия, както се наричаше този свят, очевидно имаше малко коренни обитатели с големи размери. Имаше животни, каквито бе виждал като малък на Хеликон, и цели стада домашни животни. Всички те бяха произлезли преди по-малко от сто хиляди години на легендарната Земя.

Уникалните качества на Панукопия, разбира се, изобщо не можеха да се мерят с това. Той спря, загледа се в стадата и отново се замисли за галактиката. Умът му продължаваше да атакува онова, което той наричаше „Големият проблем“, и го нападаше от много ъгли. Беше се научил да застава встрани и да оставя мислите си да си вървят. Психоисторическите уравнения имаха нужда от по-дълбок анализ, от стойности, които обозначават първобитните свойства на хората като вид. Като…

Животни. Дали тук не беше ключът?

Въпреки хилядолетните опити хората бяха опитомили малък брой същества. За да бъдат опитомени, дивите зверове е трябвало да притежават цял комплект от качества. Повечето е трябвало да бъдат стадни животни с инстинкт за подчинение, който човеците са можели да използват. Трябвало е да са кротки — стадата, които подскачат при всеки непознат звук и не понасят натрапниците, са трудни за отглеждане.

Най-накрая е трябвало да могат да се размножават в плен. Повечето човеци не са искали да се ухажват и да се съвъкупляват под бдителния поглед на другите; повечето животни — също.

И така, съществуваха овце, кози, крави и лами, леко адаптирани към този свят, но инак незабележими също както на милиард други планети от Империята. Подобието означаваше, че вероятно всичко това е било направено по едно и също време.

Освен пановете. Те бяха уникални за Панукопия. Който и да ги бе довел тук, може и да е правил опит за опитомяване, но архивите отпреди 13 000 години бяха изгубени. Защо?

Една електронна хрътка се приближи, подуши ги, провери ги и измърмори нечленоразделно извинение.

— Интересно — отбеляза той, — примитивистите все пак искат питомните да ги пазят от дивите.

— Ами естествено. Тоя приятел е едричък.

— Природата не те ли настройва сантиментално? Някога ние сме били просто един от видовете едри бозайници на някаква митична Земя.

— Митична ли? Не работя в тази област на предисторията, но повечето историци смятат, че подобна планета е имало.

— Да, но „земя“ в най-старите езици означава просто „пръст“, не съм ли прав?

— Е, все трябва да идваме отнякъде. — Тя се позамисли, после добави бавно: — Според мен природата би била приятно за посещение място, но…

— Искам да пробвам пановете.

— Какво? „Потапяне“?

— Като сме дошли тук — защо не?

— Аз не… е, ще си помисля.

— Можеш да се изключиш, когато си поискаш — така казват. Тя кимна и прехапа устни.

— Хммм…

— Ще се чувстваме съвсем у дома си — точно като пановете.

— Вярваш на всичко, което четеш в брошурите?

— Проучих въпроса. Техниката е добре разработена.

Тя изкриви скептично устни.

— Хммм…

Вече знаеше, че не е добре да настоява. Нека времето си свърши работата. Кучето, доста едро и бдително, подуши дланта му и провлачи:

— Лееека ноооощ, съъъър.

Той го погали. В очите му видя сродство, мигновено разбирателство, за което нямаше нужда да мисли. За човек, който бе така вглъбен в мислите си като него, това бе добре дошъл допир с реалността.

„Важно доказателство — помисли си той. — Общото ни минало се крие в дълбините.“ Може би тъкмо затова искаше да се потопи в пан. Да се върне далеч назад преди дразнещото състояние да си човек.