Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (52)

12.

Един мъж предпазливо влезе в освежителя. Бе облечен в проста туника на императорски слуга, която позволяваше свобода на движенията. Идеална за бърза работа. Бе стиснал ножа на статуята на Леон.

Затвори вратата зад себе си с една ръка и я заключи, без да отделя очи от стаята и без да изпуска ножа от другата. Макар и едър, движеше се леко и грациозно. Провери методично сепаретата и кладенците с изпарения, и дори боксовата круша. Нямаше никой. Наведе се през прозореца, който беше разтворен докрай. Тесният прозорец не беше достатъчно широк, за да се промъкне. Синята униформа подчертаваше масивната му фигура.

Той отстъпи назад и издиктува в предавателя на китката си:

— Скочил е в градината. Оттук не го виждам. Блокирахте ли наоколо?

Изчака да му отговорят и избухна:

— Не можете да го намерите? Разбира се, че няма да можете, казвах ви да не махате агентите в този район.

Последва пауза.

— Знам, че работата е сигурна, че имате личния му RD номер, но все пак…

Човекът нервно запристъпва напред-назад:

— Трябва да сте напълно сигурни, че всички изходи са блокирани. Тези градини са свързани една с друга.

Нова пауза.

— Включихте ли следотърсачите? Камерите? Добре. Ха сте сплескали работата, и ще ви… — гласът му премина в ръмжене.

Огледа стаята за последно и отключи магнитите. Отвън, точно пред погледа му, бе паднал мъж с пробита длан.

— Тъпак — рече онзи с ножа. — Измитай се и прати чистачи.

— Къде ли може да е… — заекна другият.

— Знаех си, че на тебе не мога да разчитам. Аматьор с аматьор! — онзи с ножа изруга.

Това не можеше да продължи дълго. Секундите тиктакаха, а Хари се бе вкопчил в плочката на тавана с всичка сила.

Лежеше в мрака върху подпорите точно над едното сепаре. През тясна цепка наблюдаваше какво става долу. Тя бе единственият знак, че таванът е бил избутан нагоре и един от квадратите — разместван.

Трябваше да удържи плочката на място. Ръцете започваха да го болят от стискането.

Видя долу крак и ръка, които влязоха в освежителя, после човекът се обърна и се скри от поглед. Някой друг? Подкрепления?

Затвори очи, пръстите му бяха изтръпнали. Ставаше все по-зле. Започнаха да треперят.

Плочката беше тежка, трислойна — за звукоизолация. Изплъзваше му се — усещаше го. Щеше да…

Стъпките долу се отдалечиха, после една врата се затвори със съскане. Ключалката щракна.

Не издържа — плочката се изплъзна и тупна тежко на пода. Хари замръзна на място и се ослуша.

Ключалката не изщрака повторно. Чуваше се само мекото бръмчене на въздушните циркулатори.

Значи за известно време беше в безопасност. В безопасност и в капан.

Никой не знаеше, че е тук. Само с идеално претърсване можеха да го открият в толкова отдалечен района на Лицея.

И защо ли? Никой нямаше да забележи, че го няма. А и да забележеха, вероятно щяха да си помислят, че Съветът просто му е писнал и той се е прибрал вкъщи. Беше го казал на Министъра на секторната корелация.

Което означаваше, че убийците могат да си го търсят тихомълком с часове. Онзи с ножа беше убиец. И неизменно щеше да се сети да провери отново тук, да подхване отново тази диря. А и камерите из целия дворец сигурно вече го търсеха.

За късмет в освежителя нямаше камери. Заслиза надолу — почти се подхлъзна на свода на сепарето. Наместването обратно на тежката плочка изискваше гъвкавост и сила. Когато най-после успя да го направи, вече се беше задъхал.

Лежеше в мрака и мислеше. Картата на Дорс изникна по команда пред погледа му — цветовете и детайлите бяха още по-ярки в мрака. Разбира се, тя не показваше подробности в това пространство за пълзене. Беше се напъхал дълбоко в покрайнините на Лицея. Може би бе най-добре да излезе дръзко от освежителя. Ако достигнеше някоя тълпа…

Ако. Не обичаше да оставя съдбата си в ръцете на шанса. Затова продължаваше да лежи тук с надеждата, че няма да се върнат с шпионски уреди, които да усетят присъствието му.

Трябваше да действа. Как? Накъде?

Картата на Дорс му показа, че Градините на отдиха оформяха хитра плетеница около района с освежителите. Без съмнение убиецът би изгонил всички потенциални свидетели зад прозореца на този освежител. Ако можеше да се измъкне в градината…

Хари се усети, че мисли двуизмерно. Можеше да стигне повече обществени места като премине през няколко нива в двореца. Навън и надолу по коридора картата на Дорс показваше асансьорна шахта.

Нямаше представа как се е вместил е-лифт в тази сграда. Картата просто показваше правоъгълно отверстие със символа за лифт. Изгарящият страх караше мускулите му да се свиват и да треперят.

Запълзя нататък, не защото му беше ясно какво да прави, а точно обратното — нямаше никаква представа за следващата си стъпка. Мътни фосфорни нишки мъждукаха между плочките. Прахът гъделичкаше ноздрите му и полепваше по устните. Цапаше го хилядолетна мръсотия.

Някъде напред, горе-долу там, където трябваше да се намира лифтът, светна синьо сияние. С приближаването към него се промъкваше все по-трудно, защото каналите, тръбите, оптичните кабели и съединенията се сгъстяваха все повече и задръстваха коридора. Той докосна една тръба и тя опърли ръката му — пронизваща болка, толкова внезапна, че той едва не извика. Замириса на изгоряло месо.

Синьото сияние се процеждаше покрай ръбовете на един панел. Изведнъж то проблесна, после, щом той се приближи, отново утихна. Остро пукане му подсказа, че току-що по шахтата бе преминала е-клетка. Не можеше да каже дали нагоре, или надолу.

Панелът бе от керамостомана, горе-долу метър висок, с електрически ленти, прикрепени и от четирите страни. Не знаеше как точно работят е-лифтовете — известно му беше само, че кабината се зарежда и после препредава тежестта по постоянна вълна от електродинамични полета.

Изнесе крака встрани и изрита панела. Той удържа, но хлътна. Ритна отново и той поддаде. Изсумтя и ритна трети, четвърти път — панелът изпращя и падна.

Хари отметна дебелите електрически ленти и навря глава в шахтата. Беше тъмна, осветена само от приглушено сияние покрай тънката вертикална фосфорна линия, която се стапяше и нагоре, и надолу.

Дворецът в тази древна секция бе дебел повече от километър. Механичните асансьори с кабели не можеха да обслужват дори и малки пътнически асансьори като този, на височина над километър. Зарядът, преминаващ от стените на шахтата до е-клетката, лесно се справяше с динамиката. Технологията бе стара и надеждна. Тази шахта сигурно беше на десет хилядолетия, и мирисът й бе такъв.

Перспективата, която се отваряше пред него, не му харесваше. Според картата три етажа над него се намираха просторни обществени зали, където приемаха просителите пред Империята. Там щеше да е в безопасност. Отдолу имаше десет етажа на Лицея, които трябваше да приеме за опасни. По-лесно, разбира се, беше да тръгне надолу — но пък беше и по-далече.

Нямаше да е толкова сложно, увери се той. В тъмната шахта виждаше обикновени електростатични емитери, вградени в стената. Откри нишка от електрическа лента и зачовърка. Никакви искри, никакво разреждане. Свърза го с откъслечните си знания — емитерите се включваха само при преминаване на клетка. Дупките бяха достатъчно дълбоки, че да се захваща с крака за тях.

Ослуша се внимателно. Никакъв звук. Е-клетките бяха почти безшумни, но тези, древните, бяха и бавни. Наистина ли беше толкова голям рискът да се катери по шахтата?

Зачуди се дали постъпва правилно, а после един глас далеч зад него се обади:

— Хей! Хей, там!

Огледа се. От един отворен панел стърчеше глава. Не различаваше черти, но не се и опита. Вече се претъркаляше несръчно над последната греда до стената на шахтата — затърчи се и увисна във въздуха. Заопипва с крака надолу, намери една дупка на емитер и пъхна крак вътре.

Разряд не последва. Затърси следващата дупка по памет. Кракът му влезе. Приплъзна се надолу със здраво вкопчени ръце.

Краката му увиснаха над черното нищо. Зави му се свят. Изведнъж в гърлото му се повдигна жлъчка.

Крясъци отгоре. Няколко гласа, мъжки. Вероятно някой бе видял драскотините по тавана на сепарето. Светлината от отворената плочка на тавана донякъде му помагаше — в шахтата проникваше бледо сияние.

Преглътна и гърлото му се отпусна.

„Не мисли за това. Просто продължавай!“

Отдясно забеляза още една дупка на емитер на съответното място. Пъхна крак в нея и припълзя до другата страна на шахтата. Закатери се. Беше изненадващо лесно, защото дупките бяха наблизо една до друга и горе-долу точния размер за ръцете и краката му. Хари напредваше бързо нагоре, подтикван от звуците зад гърба му.

Премина покрай вратите на следващото ниво. До него имаше плосък ключ за спешни случаи. Можеше да отвори вратите, но какво ли го чакаше зад тях?

Изминали бяха няколко минути, откакто видя главата. Без съмнение, бяха го надушили, можеше вече да са по стълбището…

Реши да се изкачи още по-високо. Дълбоко вдъхнатият прашен въздух заплашваше да го накара да се разкашля, но успя да потисне кашлицата. Ръцете му стискаха емитерите и ги чувстваха твърди, лесни за захващане, докато краката му вършеха истинската работа по изтласкването нагоре. Стигна втория пласт и отново реши: още един етаж по-нагоре. И тогава чу шепота. Слаб, но нарастващ.

Хладен полъх отгоре го накара да вдигне поглед. Нещо затулваше мъждивата синя фосфорна линия и бързо слизаше надолу.

Ясният пукот се усили. Нямаше да може да го изпревари и да стигне горната врата.

Застина на място. Можеше да издрала обратно надолу, но не смяташе, че ще стигне долното ниво навреме. Черната маса на е-клетката слизаше надолу, разрастваше се бързо, ужасяваше го.

Бърз проблясък на сини дъги, полъх — и спря. На горното ниво.

Звуковите буфери отрязваха дори и шума от отварянето на вратите. Хари изкрещя, но отговор нямаше. Той тръгна надолу, намирайки опипом дупките с крака, като пухтеше.

Горе нещо рязко изпращя. Е-клетката отново се заспуска.

Виждаше я как приижда. Тънки синьо-бели дъги се стрелкаха от емитерите, щом минеше край тях, и усилваха заряда. Хари се спускаше надолу с нарастващ ужас.

Една идея проблесна в ума му — бърза интуиция. Вятърът рошеше косата му. Насили се да огледа вагонетката. Четири квадратни щипци висяха отдолу. Бяха метални и биха издържали заряд.

Е-клетката почти го бе затиснала. Нямаше време за мислене. Щом масивната тежест надвисна над него, Хари скочи към първите щипци.

Вкопчи се в дебелия ръб. Остър, бръмчащ заряд накара очите му да се облещят от болка. Пращящият електрически поток потече през него. Ръцете и предмишниците му се вкопчиха здраво, обзети от електромускулен шок. Това го задържаше прикрепен към дебелата метална плоча, докато краката му ритаха безпомощно във въздуха.

Бе приел известна част от заряда на е-клетката. Сега електродинамичните полета на шахтата играеха в тялото му и го поддържаха. Не се налагаше ръцете да удържат цялата му тежест.

Ръцете и дланите го боляха. Остра болка се стрелкаше през треперещите мускули. Но се държеше. Ала токът преминаваше през гърдите — през сърцето му. Мускулите по горната част на тялото му се гърчеха в конвулсии. Той бе просто елемент от веригата.

Пусна лявата си ръка. Това прекъсна потока, но в него още имаше заряд. Острите болки в мускулите на гърдите му утихнаха, но продължаваха да го болят.

Покрай замаяния му поглед се носеха етажи. Поне се отдалечава от преследвачите, помисли си той.

Дясната му ръка се умори и той я смени с лявата. Каза си, че ако виси на една ръка и ги сменя, вероятно няма да се умори по-бързо, отколкото ако използва две ръце. Не го вярваше, но му се искаше да е така.

Как щеше да се измъкне от тази шахта? Е-клетката спря отново; Хари се вгледа в сянката, надвиснала над него като черен таван. В тази архаична част на двореца нивата бяха раздалечени едно от друго. Слизането до долното щеше да му отнеме няколко минути.

Е-клетката можеше да си снове насам-натам по шахтата, докато я извикат от най-долното ниво. Дори и тогава той можеше да се размаже в охранен буфер.

Значи хитрият му скок не го бе довел доникъде. Беше се намерил в капан по особено изобретателен начин, но все пак — в капан.

Ако на минаване успееше да се докопа до някой от аварийните ключове на вратите, отново щеше да го удари ток. Мускулите му щяха да застинат в агония. Как тогава да се вкопчи в нещо?

Е-клетката се издигна два етажа по-нагоре, слезе пет, спря, продължи да се спуска. Хари отново си смени ръцете и се опита да мисли.

Уморяваше се. Токовият удар бе поразил ръцете му и сега протичането на тока през обшивката на е-клетката ги караше да подскачат от пронизващи болки.

Не беше получил точно нужния заряд, за да се получи неутрален кипеж, и вследствие на това усещаше дърпане в ръцете надолу. Като копринени пръсти, боцкащи електростатични вълни го обливаха. Усещаше слаби токове от е-клетката, която нагласяше заряда така, че да компенсира гравитацията. Сети се за Дорс и за това как бе попаднал тук — всичко преминаваше покрай него като в трескав сън.

Поклати глава. Трябваше да помисли.

Пътниците вътре.

Пак смени ръце. Вече много го боляха и двете. После се залюля като махало, с все по-голям замах. На петото залюляване ритна здраво вагонетката. Яко тупване — стената беше солидна. Удари още няколко пъти твърдия метал, после увисна и се заслуша. Без да обръща внимание на болката в ръката.

Никакъв отговор. Изкрещя дрезгаво. Вероятно вътре не се чуваше нищо.

Тези древни е-клетки отвътре бяха пищно украсени, спомни си той — атмосфера на кадифен комфорт. Кой ще ти забележи някакви си слаби звуци, идещи отдолу?

Е-клетката отново се задвижи нагоре. Той напрегна ръце и краката му се заклатиха безцелно над мрачната бездна. Чувството, което изпита щом полетата го подеха и заиграха по кожата му, беше странно. Космите по цялото му тяло настръхнаха. Тогава му просветна.

Зарядът му бе приблизително равен на този на клетката — значи вече нямаше нужда от нея!

Поне беше приятна теория. Дали имаше кураж да я пробва?

Пусна се. Започна да пада.

Но бавно, бавно. Докато се носеше покрай етажа надолу, го лъхна бриз, после пак. Ръцете му закрещяха от облекчение.

След като се беше пуснал, бе запазил заряда си. Полетата в шахтата го бяха обгърнали и абсорбираха инерцията, сякаш самият той бе е-клетка.

Но несъвършена. С постоянната обратна връзка между е-клетката и стените на шахтата зарядът нямаше да се задържи дълго.

Над него се изкачваше истинската е-клетка. Погледна нататък и я видя да се отдалечава. Синята фосфорна линия се удължаваше.

Надигна се леко, спря, отново започна да пада. Шахтата се опитваше да компенсира и за е-клетката, и за него, заряда-натрапник. Програмата за контролиране на обратната връзка бе неспособна да разреши толкова сложен проблем.

Съвсем скоро ограничената система за контрол вероятно щеше да реши, че е-клетката е нейна работа, а той — не. Тя щеше да спре е-клетката, да я застопори на някакво ниво и да се отърве от него.

Хари усети как забавя ход, спира и отново продължава да пада. По кожата му се гонеха ручейчета заряд. Електрони пращяха в косите му. Въздухът край него му се струваше еластичен, оживял от електричните полета. Кожата му се гърчеше в огнени спазми, особено по главата му и в прасците — където се акумулираше най-голям заряд.

Отново забави ход. В смътното фосфорно сияние видя как отдолу се задава етаж. Стените се тресяха от заряди; усети мек, гъбест натиск.

Може би можеше да използва това. Протегна се встрани, сви крака и тласна гуменото електростатично поле.

Заопипва неловко мекото съпротивление. Набираше скорост, падаше като перце. Протегна ръка към една емисионна дупка и синьо-бяла светкавица простреля ръката му. Тя се сгърчи и той изохка от внезапна болка. Цялата му предмишница и длан изтръпнаха.

Вдъхна, за да прочисти внезапно разводненото си зрително поле. Стената се изнизваше край него все по-бързо. Задаваше се етаж и той висеше само на метър от стената на шахтата. Започна да маха като плувец с пояс из гъвкавото електростатично поле.

Горният край на вратата премина покрай него. Той ритна отварачката за спешни случаи, не улучи, ритна отново и този път уцели. Вратите започнаха да се разтварят. Усука се и се вкопчи с лявата си ръка в прага.

Нов заряд през ръката. Пръстите му се сгърчиха. Увисна на схванатата си ръка и се тресна в стената. Нов електрически разряд премина през него. Беше по-малък, но десният му крак се схвана. Агонизирайки, той вкопчи десницата си в прага и увисна.

Вече бе възвърнал пълната си тежест и сега висеше немощно до стената. Левият му крак напипа дупка и се пъхна в нея. Придърпа се леко нагоре и откри, че силите му са свършили. Болка прониза изтерзаните му мускули.

Разтреперан, той фокусира поглед. Очите му бяха точно над прага. Далечни викове. Обувки в официалния син цвят на Империята търчаха към него.

Дръж… дръж се…

Жена в униформа на Тюрбановата гвардия коленичи пред него. Веждите й бяха смръщени.

— Сър, вие какво…

— Извикайте… Специалните… — изхриптя той. — Кажете им… че… съм минал оттук.