Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Втора трилогия за Фондацията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation's Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2010 г.)

Издание:

Грегъри Бенфорд. Страхът на Фондацията

Редактор: Иван Здравков

Издателска къща „Пан“, 2000

ISBN 954-657-287-Х

История

  1. —Добавяне

2.

Докато вървеше през императорските градини, на Хари му се прииска и Дорс да е с него. Спомни си нейната загриженост, че Клеон отново му е обърнал внимание.

— Те често са луди — бе казала с безстрастен глас. — Аристократите са ексцентрици, а това позволява на императорите да са куковци.

— Преувеличаваш — беше й отговорил.

— Дадриан Скромния винаги пикаел в императорските градини — продължаваше тя. — Оставял и държавните чиновници да вършат същото — казвал, че по този начин спестява на поданиците си излишен разход на вода.

Хари потисна смеха си — дворцовият персонал без съмнение го наблюдаваше внимателно. Успя да добие отново сериозен вид, като насочи възхитен поглед към живописно извисяващите се дървета, скулптирани в шпиндлериански стил отпреди три хилядолетия. Усети силно влечение към тази естествена красота, въпреки че от години бе погребан в Трантор. Тук разкошът на зеленината се издигаше към сияйното слънце като протегнати ръце. Това беше единственото открито място на планетата и то му напомни за Хеликон, откъдето бе започнал.

Той беше доста мечтателно момче от работническия квартал на Хеликон. Работата на полето и във фабриките бе достатъчно лесна, за да се впуска в изменчиви и абстрактни размишления, докато я вършеше. Преди изпитите за гражданска служба да променят живота му, той измисли няколко прости теореми от теорията на числата и по-късно бе съкрушен, когато разбра, че са вече известни. Нощем лежеше в леглото си, мислеше за равнини и вектори и се опитваше да си представи повече от три на брой измерения; вслушваше се в далечното блеене на пуф-драконите, които се спускаха от планинските склонове в търсене на плячка. Създадени от биоинженерите с някаква древна цел — вероятно за лов — те бяха почитани зверове. Не беше ги виждал от много години…

Хеликон, дивото — за което копнееше. Но съдбата му като че ли беше покрита от стоманата на Трантор.

Хари се огледа назад и войниците от специалните части, които си помислиха, че ги вика, изприпкаха напред.

— Не — каза той и изтласка с длани въздуха към тях — жест, който напоследък правеше през цялото време, мина му през ума. Дори в императорските градини те се държаха така, сякаш всеки градинар е потенциален убиец.

Беше предпочел да мине оттук, а не просто да излезе от гравилифтера вътре в двореца, защото от всичко най-много обичаше градини. В далечната мараня се извисяваше стена от дървета, примамени да растат все по-нагоре чрез генно инженерство, докато скрият укрепленията на Трантор. Само тук на цялата планета бе възможно да изживееш нещо подобно на излизането на открито.

„Що за арогантен термин!“ — помисли си Хари. Да определиш цялото сътворение като намиращо се извън дверите на човечеството.

Официалните му обувки заскърцаха по чакъла, щом напусна засенчените пътечки и заизкачва официалната рампа. Зад залесения периметър се издигаше стълб от черен дим. Той забави ход и прецени разстоянието — вероятно няколко клика. Без съмнение имаше сериозен инцидент.

Докато крачеше между високите неопантеонски колони, усети как центърът на тежестта му се смъква. Слугите се втурнаха да го посрещнат, войниците от специалните войски застанаха плътно зад него и образуваха малко шествие по дългите коридори, водещи към залата за аудиенции. Тук събираните през хилядолетията велики произведения на изкуството буквално се изблъскваха едно друго, сякаш търсеха в настоящето публика, която да им даде живот.

Тежката ръка на Империята тегнеше над по-голямата част от официалното изкуство. Империята — това беше преди всичко миналото и неговата солидност и затова то изразяваше вкуса си чрез предпочитание към хубавичкото. Императорите се отнасяха благосклонно към чистите прави линии на издигащи се плочи, точните параболи на извиващите се в дъга пурпурни фонтани, класическите колони, подпори и арки. Изобилстваха героичните скулптури. Благородни чела се взираха в безкрайни перспективи. Замръзнали във върховни моменти колосални битки, изваяни от лъскав камък и холокристал.

Всичко беше изключително прецизирано, липсваха смущаващи предизвикателства. Никакво тревожещо изкуство тук, благодаря. Изобщо нищо „обезпокоително“ не се позволяваше да бъде излагано из публичните места на Трантор, които императорът би могъл да посети. Като изнасяше в периферията и най-малкия намек за неприятностите и миризмата на човешкия живот, Империята бе постигнала последното си състояние — неизменна блудкавост.

И все пак за Хари реакцията срещу блудкавостта беше по-лошото. Сред двадесет и петте милиона обитавани планети в Галактиката се появяваха безкрайни вариации, но тук, под имперското одеяло, се бе родил стил, основан единствено върху отхвърлянето.

Особено сред онези, които Хари наричаше „световете на хаоса“ — там самодоволният авангард търсеше пипнешком възвишеното, като заместваше красотата с любов към ужаса, шока и предизвикващата гадене гротеска. Използваха огромни мащаби или резки диспропорции, или скатология, или дисхармония и ирационална несъчетаемост.

И двата подхода бяха скучни. В никой от тях нямаше ефирна радост.

Една стена се разпадна с пукот и те влязоха в залата за аудиенции. Прислужниците изчезнаха, войниците изостанаха. Изведнъж Хари остана сам. Той тръгна по тапицирания под. Бароково разточителство се лееше от всеки издигнат корниз, релефен орнамент и резбована ламперия.

Тишина. Императорът, разбира се, никога никого не чакаше. В мрачната зала нямаше ехо — сякаш стените поглъщаха всичко.

И вероятно наистина беше така. Без съмнение всеки императорски разговор влизаше в няколко уши. Подслушвани можеше да има и на половин галактика разстояние.

Светлинка. Движеше се. По една хрущяща гравиколона се спусна Клеон.

— Хари! Толкова се радвам, че успя да дойдеш!

Тъй като да откажеш да се явиш пред императора по традиция беше повод за екзекуция, Хари едва успя да потисне кривата си усмивка.

— За мен е чест да ви служа, сир.

— Влизай и сядай.

Клеон се движеше тежко. Според слуховете апетитът му, превърнал се вече в легенда, бе започнал да надхвърля дори и уменията на неговите готвачи и лекари.

— Имаме да обсъждаме много неща.

Постоянно придружаващото го сияние служеше на императора да го увенчава с нежен ореол. Контрастът бе мек, за да го откроява в сравнително тъмната зала. Вградените разузнавателни устройства следяха очите му и добавяха светлина там, където паднеше погледът му — отново деликатно подчертавана, използвана внимателно. Мекото докосване на взора му излъчваше сияние, което гостите почти не забелязваха, но то действаше на подсъзнанието им и усилваше чувството на благоговение. Хари го знаеше, ала въпреки това то му действаше. Клеон изглеждаше властен и царствен.

— Боя се, че се натъкнахме на непредвидена спънка — каза Клеон.

— Нищо, с което не можете да се справите, убеден съм, сир. Клеон поклати нещастно глава.

— Е, хайде, не ми приказвай за чудните ми сили и възможности. Някои… елементи — той произнесе думата със сухо презрение — се противопоставят на назначението ти.

— Разбирам — лицето на Хари си остана безизразно, ала сърцето му подскочи.

— Не се прави на тъп! Аз наистина те искам за мой Първи министър.

— Да, сир.

— Но въпреки общоприетото мнение аз не съм свободен да действам както намеря за добре.

— Разбирам, че мнозина други имат по-добра квалификация…

— В собствените им очи, без съмнение.

— И по-голям опит, и…

— И нищо не разбират от психоистория.

— Демерзел преувеличаваше ползата от практическото прилагане на психоисторията.

— Глупости. Той те предложи.

— Вие, също както и аз, знаете, че той беше изтощен, не беше в най-добра…

— Десетилетия наред преценките му са били безупречни — Клеон впери поглед в Хари. — Човек почти може да си помисли, че се опитваш да избегнеш назначаването си за Първи министър.

— Не, сир, но…

— Мъже — пък и жени, ако става дума — са убивали заради далеч по-маловажни неща.

— И са били убивани, след като са се докопвали до тях.

Клеон се изсмя.

— Вярно си е. Някои Първи министри наистина се надуват и започват да кроят планове срещу своя император — но нека не се впускаме в размишления за малкото недостатъци на нашата система.

Хари си спомни думите на Демерзел: „Последователността от кризи стигна точката, където мисълта за Трите закона на роботиката ме парализира.“ Демерзел бе неспособен да прави избор, защото добри избори не бяха останали. Всеки възможен ход нараняваше някого — и то лошо. И затова Демерзел, върховният разум, таен хуманоиден робот, изведнъж бе напуснал сцената. Какъв шанс имаше Хари?!

— Ще приема поста, разбира се — каза тихо Хари. — Ако е нужно.

— О, нужно е и още как. Ако е възможно, искаш да кажеш. Някои фракции във Висшия съвет ти се противопоставят. Искат пълна дискусия…

Хари примигна разтревожено.

— Ще се наложи ли да вляза в дебат?

— … и след това — гласуване.

— Нямах представа, че Съветът може да се меси.

— Прочети законите. Те наистина имат тази власт. В обичайните случаи не я използват и се прекланят пред върховната мъдрост на императора — сух, къс смях. — Но не и този път.

— Ако за вас ще е по-лесно, мога да се оттегля, докато дискусията…

— Глупости! Искам да им се противопоставиш.

— Нямам представа как да…

— Аз ще надуша темите, ти ще ме посъветваш за отговорите. Разделение на труда — нищо по-просто.

— Хм… — Демерзел уверено беше казал: „Ако той вярва, че разполагаш с психоисторическия отговор, би се водил настойчиво по теб и това би те направило добър Първи министър.“ Тук, в подобна августейша обстановка, това не изглеждаше много вероятно.

— Трябва да избягваме тези опоненти, да маневрираме срещу тях.

— Нямам представа как се прави това.

— Много ясно, че нямаш! Но ти виждаш Империята и цялата й история като един разгъващ се свитък. Разполагаш с теорията.

Клеон обожаваше да управлява. Хари и в костите си чувстваше, че не го обожава. Като Първи министър думата му можеше да определя съдбата на милиони. Това бе уплашило дори Демерзел.

— Съществува още и Законът на Зерот — бе казал Демерзел точно преди да се разделят последния път. Този закон поставяше благоденствието на човечеството като пяло по-високо от това на който и да било отделен човек. И сега Първият закон гласеше: „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да позволи да му бъде причинена вреда, освен ако това не нарушава закона на Зерот.“ Справедливо, да, но как Хари да изпълни задача, която не беше по силите дори на Демерзел? Хари усети, че твърде дълго е мълчал и Клеон чака. Какво ли можеше да каже?

— Хм… кой е против мен?

— Няколко фракции, обединени зад Бетан Ламурк.

— И срещу какво възразява?

За негова изненада императорът се разсмя сърдечно.

— Че не си Бетан Ламурк.

— Не можете ли просто…?

— Да действам през главата на Съвета? Да предложа на Ламурк сделка? Да го купя?

— Не исках да намеквам, сир, че бихте се унижили до…

— Много ясно, че бих се „унижил“, както го казваш. Самият Ламурк е труден човек. Цената, която ще поиска, за да позволи ти да станеш министър-председател, е твърде висока.

— Някой висок пост?

— Това и някои имоти, вероятно цяла Зона.

Цяла Зона от Галактиката в ръцете на един-единствен човек…

— Висок залог.

Клеон въздъхна.

— Не сме чак толкова богати напоследък. По време на царуването си Флеч Бесния разменял цели Зони просто за места в Съвета.

— Вашите поддръжници, роялистите — те не могат ли да надхитрят Ламурк?

— Наистина трябва да изучиш по-добре текущата политика, Селдън. Макар и да подозирам, че така си се забил в историята, че всичко това ти изглежда твърде тривиално.

Всъщност, помисли си Хари, той се беше забил в математиката. Дорс му осигуряваше необходимите исторически данни или пък Юго.

— Ще я изуча. Та значи, роялистите…

— Загубиха далитите като бройки, така че не могат да съставят мнозинство.

— Толкова ли са силни далитите?

— Имат аргумент, популярен сред широка публика, както и голямо население.

— Не знаех, че били толкова силни. Моят близък помощник Юго…

— Знам го, далит. Следи го.

Хари примига.

— Вярно е — Юго е силен далит. Но е и лоялен, отличен, интуитивен математик. Но как вие…?

— Проверка на произхода — Клеон махна небрежно с ръка. — Човек трябва да поназнайва това-онова за Първия министър.

На Хари никак не му харесваше да се намира под имперския микроскоп, но на лицето му не се изписа нищо.

— Юго е лоялен към мен.

— Знам историята — ти си го издигнал от тежката работа и си го процедил през филтрите на службата. Много благородно от твоя страна. Но не мога да пропусна факта, че далитите имат вече готова публика за трескавите си излияния. Те заплашват да променят представянето на Секторите във Висшия, че дори и в Низшия съвет. Така че… — Клеон загриза пръст — наблюдавай го.

— Да, сир. — Клеон като че ли се пенявеше за нищо що се отнася до Юго, но нямаше смисъл да спори.

— По време на този хм… преходен период трябва да бъдеш безупречен като съпругата на императора.

Хари си спомни древната поговорка, че съпругата — или съпругите, в зависимост от епохата — трябва да си пази полата чиста, без значение по каква кал стъпва. Използваха тази аналогия, дори когато императорът се окажеше хомосексуалист или дори когато на императорския трон седеше жена.

— Да, сир. Хм… „преходен“…

Клеон се огледа разсеяно към извисяващите се, засенчени произведения на изкуството навсякъде около тях. Досега Хари беше разбрал, че най-същественото тепърва предстои.

— Назначението ти ще отнеме известно време, докато Висшият съвет се натутка. Така че ще търся съвети от тебе…

— Без да ми дадете властта.

— Е, да.

Хари не усети никакво разочарование.

— Значи мога да остана в кабинета си в Стрилинг?

— Предполагам, че ако дойдеш тук, ще изглежда малко прибързано.

— Добре. А сега тия войници от специалните войски…

— Те трябва да останат с теб. Трантор е по-опасен, отколкото изглежда на професорите.

Хари въздъхна.

— Да, сир.

Клеон се облегна назад и сложната конструкция на креслото му се разгъна под него.

— А сега бих искал да ме посъветваш за тази история с Ренегатум.

— Ренегатум ли?

За първи път Хари виждаше Клеон да се изненадва.

— Не следиш ли случая? Навсякъде пишат!

— Аз съм малко встрани от течението, сир.

— Ренегатум — обществото на ренегатите. Убиват и рушат.

— За какво?

— Заради удоволствието от рушенето! — Клеон плесна ядно по креслото и то отговори с масаж — очевидно стандартна реакция. — Последният им член, „демонстрирал презрение към обществото“, е жена на име Кутонин. Тя нападна императорската галерия, разтопила с „факла“ хилядолетно изкуство и убила двама пазачи. После мирно се предала на пристигналите полицаи.

— Ще наредите ли да я екзекутират?

— Разбира се. Съдът доста бързо реши, че е виновна — тя си го призна.

— С готовност?

— Веднага.

Признанията под въздействие на внимателната помощ на имперския съд бяха легенда. Да пречупиш плътта беше достатъчно лесно; имперският съд пречупваше и духа на заподозрения.

— Значи може да издадете присъда за тежко престъпление срещу Империята.

— О, да, оня старият закон за бунтовнически вандализъм.

— Той позволява смъртно наказание и всякакви специални мъчения.

— Но смъртта не е достатъчна! Не и за престъпленията на Ренегатум. И затова аз се обръщам към своя психоисторик.

— Искате аз да…?

— Дай ми идея. Тези хора твърдят, че го правят, за да свалят съществуващия ред и тъй нататък, разбира се. Но средствата за масова информация по цялата планета отразяват обширно деянията им, а имената им се прочуват като на унищожители на вековно изкуство. Лягат в гробовете си като знаменитости. Всички психари разправят, че това била истинската им мотивация. Мога да ги убия, но на тях вече не им пука!

— Хм… — рече притеснено Хари. Знаеше, че никога не би могъл да разбере подобни хора.

— Та значи дай някаква идея. Нещо психоисторическо.

Хари беше заинтригуван от проблема, но нищо не му идваше на ум. Много отдавна се бе научил да не се съсредоточава умишлено и незабавно върху измъчващия го въпрос и да оставя подсъзнанието си да се прояви първо. За да спечели време, той попита:

— Сир, забелязахте ли дима отвъд градините?

— Ъ? Не — Клеон махна бързо на невидимите очи и отсрещната стена разцъфна в светлина. Холограма на градините изпълни пространството. Мазният черен пушек се бе разраснал и се виеше като змия нагоре в сивото небе.

Мек, неутрален глас се разнесе във въздуха:

— Повреда плюс неподчинение от страна на механизмите доведе до тази злощастна спънка в домашния ред.

— Бунт на машините? — Хари беше чувал нещо подобно.

Клеон стана и се приближи до холограмата.

— Да, още едно загадъчно неподчинение. По неизвестни причини механиката се дъни. Я погледни! Колко нива горят?

— Горят дванайсет нива — обади се гласът. — Според преценката на имперския анализ са загинали четиристотин тридесет и седем души плюс-минус седемдесет и четирима.

— Цената за Империята? — попита Клеон.

— Минимална. Неколцина войници на Империята са ранени, докато са овладявали механизмите.

— А, добре, дреболия значи — Клеон гледаше как кадърът премина в близък план. Екранът се гмурна в димяща яма. Отстрани, като пламтяща торта на пластове, цели етажи се бяха огънали от горещината. Между електрическите бустери се стрелкаха искри. От избухналите тръби върху пламъците пръскаше вода, но почти без ефект.

После се появи далечна гледка — камерата телескопираше в орбита. Програмата даваше на императора възможност да огледа, като се перчеше със способностите си. Хари предположи, че това не й се удава често. Името му, Клеон Спокойния, звучеше като подигравка, защото той като че ли се отегчаваше от всичко онова, което вълнуваше хората.

Гледано от космоса, единственото тъмнозелено петно бяха императорските градини — като кръпка сред сивите и кафяви покриви и посеви върху покривите. Черни като въглен слънчеви колектори и полирана стомана — от полюс до полюс. Ледените шапки се бяха разтопили отдавна, а моретата се плискаха в подземни цистерни.

Трантор изхранваше четиридесет милиарда души, които живееха в един-единствен, покриващ целия свят град, който рядко навлизаше в земната кора по-плитко от половин километър. Запечатан и охраняван, милиардното му население отдавна беше свикнало с рециклирания въздух и близката перспектива и се страхуваше от открити, при пътуване с асансьор, пространства и разстояния.

Кадърът отново се гмурна в задимената яма. Хари виждаше малките фигурки, които скачаха и намираха смъртта си, за да избегнат пламъците. Стотици умират… Стомахът му се сви. В претъпкания дом на човечеството нещастните случаи вземаха страховита дан.

И все пак, изчисли Хари, на повърхността на планетата живееха средно само сто души на квадратен километър. Хората се тъпчеха в най-популярните сектори по собствено предпочитание, а не поради нужда. След като изпомпаха моретата под повърхността, имаше достатъчно място за автоматизираните фабрики, дълбоките мини и огромните семенници-пещери, където суровините за храната се развиваха почти без нужда от пряка човешка намеса. Досадните задължения се изпълняваха от автоматите. Но сега те причиняваха хаос в сложната система на Трантор и Клеон се чумереше, докато гледаше как бедствието се разраства и отхапва цели пластове с огнените си зъби.

Още повече фигури се гърчеха в оранжевите пламъци. Това бяха хора, а не статистика, напомни си той. В гърлото му се повдигна жлъчка. Да бъдеш водач означаваше, че понякога трябва да отместиш поглед от болката. Дали можеше?

— Още една загадка, драги ми Селдън — изведнъж се обади Клеон. — Защо с автоматите непрекъснато се случват тези широкомащабни „нередности“, за които постоянно ми съобщават съветниците ми? А?

— Не мога да…

— Трябва да има някакво психоисторическо обяснение!

— Тези дребни феномени може да са и извън…

— Работи по въпроса! Разбери защо е така!

— Ъ… да, сир.

Хари знаеше достатъчно, за да остави Клеон да обикаля безцелно из залата и да се мръщи на продължаващите сцени на смърт, заемащи цялата стена, в пълно мълчание. Може би, помисли си Хари, императорът беше спокоен, защото вече бе виждал достатъчно злощастия. Дори и ужасните новини втръсват. Отрезвяваща мисъл; щеше ли да се случи същото и с наивника Хари Селдън?

Клеон обаче си имаше някакъв начин да се справя с нещастията, защото след малко махна с ръка и екранът угасна. Залата се изпълни с бодра музика и светлината се усили. Прислужници се разтърчаха с купи и подноси с мезета. Един човек му предложи стим. Хари отказа с жест. Внезапната промяна в настроението му идваше достатъчно нанагорно. На очевидно за императорския двор това си беше в реда на нещата.

От няколко минути Хари усещаше как нещо гъделичка подсъзнанието му и миговете тишина му бяха дали възможност най-после да му обърне внимание. Клеон прие стима и тогава той се обади колебливо:

— Сир, аз…

— Да? Защо не го пробваш, а?

— Не, сир, аз… хрумна ми нещо за Ренегатум и за тази Кутонин.

— О, пак ли? Предпочитам да не мисля за…

— Ами например да изтриете самоличността й.

Ръката на Клеон, която поднасяше стима към носа му, замръзна във въздуха.

— А?

— Те нямат нищо против да умрат, след като веднъж са привлекли вниманието върху себе си. Вероятно си мислят, че като се прочуят, по този начин продължават да живеят. Отнемете им го. Не позволявайте да се съобщават истинските им имена. Във всички медии и официални документи да бъдат упоменавани с обидни имена.

Клеон се намръщи.

— Смяна на името…

— Прекръстете тази Кутонин на Идиот Едно. Следващият нека бъде Идиот Две. С имперски декрет обявете за незаконно да бъде наричана по какъвто и да било друг начин. И така тя като личност изчезва от историята. Съвсем безславно.

Лицето на Клеон светна.

— Бива си я идеята! Ще я пробвам. Не просто отнемам живота им, а и тяхното аз.

Хари се усмихна уморено, а Клеон даде нареждания на адютанта си за незабавно издаване на нов императорски декрет. Хари се надяваше идеята да свърши работа, но при всички случаи поне се беше откачил от въдицата. Клеон като че ли не забелязваше, че идеята няма нищо общо с психоисторията.

Доволен, той опита от някакво мезе. Беше изненадващо добро на вкус.

Клеон му кимна.

— Ела, Първи министре, трябва да се запознаеш с някои хора. Могат да се окажат полезни дори за един матист.

— За мен е чест — Дорс го бе понаучила на някоя и друга учтива фраза, които да използва, когато не се сеща какво да каже, и сега пусна една такава: — Каквото ще бъде полезно в служба на народа…

— А, да, народа — провлачи Клеон. — Много съм слушал за него.

Хари се сети, че Клеон цял живот бе слушал наизустени, предсказуеми речи.

— Извинете, сир, аз…

— Това ми напомня резултата от едно допитване, организирано от транторианските ми специалисти — Клеон си взе от мезето, поднесено му от жена наполовина на неговите размери. — Въпросът бил: „Коя според вас е причината за невежеството и апатията на транторианското население?“ Най-честият отговор бил: „Не знам и не ме интересува.“

И чак когато Клеон се разсмя, Хари схвана, че това всъщност е виц.