Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (49)

9.

Никога не е лесно да се справиш с критиката — особено когато съществува шанс тя да е справедлива.

Встрани от вечните маневри за пост и статут Хари знаеше, че колегите му заслугократи — от академичния потентат до членовете на собствената му катедра с цели легиони помежду им — си имаха дълбоки основания да се противопоставят на онова, което вършеше той.

Бяха подушили психоисторията — мирис, донесен от мълвата. Това само по себе си ги караше да се наежат, изопнати като антени. Не можеха да приемат възможността човечеството да не е способно да контролира собственото си бъдеще, а историята да е резултат на сили, действащи отвъд хоризонта на простосмъртните. Дали вече не надушваха една истина, която Хари бе разбрал след сложно, продължило цели десетилетия изучаване: че Империята беше оцеляла поради по-висшата си метанатура, а не заради доблестните дела на отделни индивиди и дори на светове?

Хора от всякакъв вид вярваха в самоопределянето на човека. Обикновено започваха с вътрешното чувство, че действат самостоятелно, че са стигнали до идеите си въз основа на вътрешни размисли — тоест, оспорваха от перспективата на самата парадигма. Това, разбира се, беше затворен кръг, но то не правеше подобни аргументи неправилни или дори неефективни. Убеждението, чувството, че контролираш нещата, беше мощно. Всеки искаше да вярва, че е господар на съдбата си. Логиката нямаше нищо общо.

А кой беше той, за да им казва, че грешат?

— Хари?

Беше Юго — изглеждаше малко плах.

— Влез, приятелю.

— Преди минутка само получихме смешна молба. Някакъв изследователски институт, за който не съм и чувал, ни предлага сериозни пари.

— За какво? — Пари винаги трябваха.

— В замяна на базовия файл на онези симове от Сарк.

— Волтер и Жана? Отговорът е „не“. Кой ги иска?

— Не знам. Получихме ги всичките файлирани. Оригиналите.

— Разбери кой пита!

— Опитах се. Не мога да проследя.

— Хммм… Странна работа.

— Та затова реших да ти кажа. Тая работа намирисва.

— Пусни програмата за проследяване, в случай че се обадят пак.

— Тъй вярно, сър. А за далитския бастион…

— Остави го да си почине.

— Искам да кажа, вижте как имперските войски смазаха оная бъркотия в Джунин!

Хари остави Юго да приказва. Отдавна бе усъвършенствал академичното изкуство да се прави, че е целият във внимание, докато умът му работеше на цял спирален ръкав разстояние оттам.

Знаеше, че ще му се наложи да говори с императора за тази работа с далитите не само, за да отговори на хода на Ламурк — дързък ход в традиционно склонното към ненасилие царство на Трантор. Бързо, кърваво разрешение на един мъчен проблем. Чисто, брутално.

Далитите си имаха причина: бяха недостатъчно представени. И непопулярни. И реакционни.

Фактът, че далитите, издигнали се сами за врата като Юго, бяха враждебно настроени към обичайните инстинкти на един учен ум, нямаше значение.

Всъщност Хари започваше да се съмнява дали вдървената и официална научна среда си струва вече уважението. Навсякъде около себе си той виждаше как безпристрастността на науката се подкопава.

Вчера го бе посетил деканът на нововъведенията, който го посъветва с елейна логика да използва имперската си власт, за да ходатайства за някакъв професор, който беше свършил много малко работа през живота си, но пък имаше връзки във Висшия съвет.

Деканът съвсем откровено си бе заявил:

— Не мислиш ли, че е в интерес на университета да ходатайстваш на влиятелно лице?

Хари отговори отрицателно, но въпреки това се обади на онзи да му обясни защо.

Деканът бе смаян от подобна честност. Едва по-късно Хари реши, че деканът е бил прав според собствената си логика. Щом ходатайствата бяха от полза, чисто и просто щедър дар, защо да не бъдат изцяло на политическа основа? Този начин на мислене му беше чужд, но логичен, налагаше му се да признае.

Хари въздъхна. Когато Юго прекъсна за миг яростната си тирада, той се усмихна. Не, неправилна реакция. Тревожна бръчка — да, това беше. Юго отново задърдори бързо, като ръкомахаше и мяташе епитети на невероятна височина.

Хари осъзна, че самото подлагане на политиката такава, каквато беше — брутална борба на слепи рояци в тъмното, — беше повдигнало съмнения за собственото му доста самодоволно положение. Дали науката, в която така твърдо вярваше там, на Хеликон, наистина беше толкова полезна на хора като далитите, както си мислеше?

И така мислите му се насочиха към неговите уравнения: можеше ли Империята изобщо да бъде управлявана от разума и моралните решения, а не от властта и богатството? Теокрации бяха възниквали и се бяха проваляли. Сциентокрациите, възникващи доста по-рядко, бяха твърде сурови режими, за да се задържат дълго.

— И викам: няма проблеми, Хари може да го направи — завърши Юго.

— Ъъ… какво?

— Да подкрепиш плана „Алфозо“ за представянето на далитите, разбира се.

— Ще си помисля — прикри се Хари. — Междувременно хайде да чуем доклада ти за онзи ъгъл на дълголетието, дето работеше над него.

— Дадох го на трима от онези новите асистент-изследователи — рече сериозно Юго. Далитската му енергия се бе изразходвала. — Не можаха да схванат нищо.

— На некадърния ловец все гората му е празна откъм дивеч. Стреснатият поглед на Юго накара Хари да се зачуди дали не е попрекалил. Политиката си вземаше своето.

— Така че включих фактора „дълголетие“ в уравненията — ей така, за проба. Ето — той напъха елипсовидна сърцевина от данни в настолния четец на Хари. — Виж сега какво става.

Едно от трайните наследства на педантичността беше стандартната галактическа година, използвана в официалните дела по всички планети в Империята. Хари винаги се бе чудил дали това не е израз на орбиталния период на Земята? С годината въз основа на числото дванайсет, състояща се от дванайсет месеца, всеки — с по двайсет и осем дни, тя предполагаше като кандидат-светове някакви си 1 224 675 от двадесет и пет милиона светове в Империята. И все пак въртенето, прецесиите и спътниковият резонанс се намесваха във всички планетарни периоди. Нито един от тези 1 224 675 свята не съответстваше точно на календара на Галактическата империя. Над 17 000 свята бяха много близо до него.

Юго се захвана да обяснява получените резултати. Една любопитна характеристика на историята на Империята беше човешката продължителност на живота. Тя все още беше около сто години, но някои ранни писания предполагаха, че това е близо два пъти повече от „първичната година“, както пишеше в един от текстовете, която била „естествена“ за хората. Ако беше вярно, значи сега хората живееха близо двойно повече отколкото в предимперските епохи. Безкрайното увеличение на продължителността на живота беше невъзможно: биологията в края на краищата винаги побеждаваше. В нишата, осигурена от човешкото тяло, се наместваха нови болести.

— Основните данни взех от Дорс — много е умна тая жена! — заяви Юго. — Виж сега този данни-флаш. — Извивки, триизмерни проекции, плъзгащи се листи от корелации.

Сблъсъкът между биологичната наука и човешката култура винаги беше напрегнат, често влияеше вредно. Обикновено той водеше до политика на свободния пазар, при който родителите можеха да избират желаните характеристики на децата си.

Някои от тях залагаха на дълголетието и увеличаваха продължителността на живота им до 125 и дори до 150 години. Когато мнозинството от населението се състоеше от дълголетници, подобни общества се проваляха. Защо?

— Та проследих уравненията, като търсех странични влияния — продължаваше Юго. Трескавият далит си бе отишъл; тук се проявяваше брилянтността, накарала Хари да измъкне Юго от изтощителната черна работа преди десетилетия.

Чрез грациозната, измамна синусоидалност на уравненията той бе открил любопитен резонанс. В икономиката и политиката съществуваха подмолни, добре проявени цикли от около 120 до 150 години.

Когато продължителността на човешкия живот се приближеше до тези граници, започваше деструктивна реакция. Пазарите се превръщаха в назъбени пейзажи, които се стрелкаха ту нагоре, ту надолу. Културите се лашкаха от екстравагантни ексцесии до пуританско задушаване. За няколко века само хаосът унищожаваше по-голямата част от бионаучния потенциал, или пък религиозните ограничения го задушаваха. Това означаваше, че продължителността на живота отново падаше.

— Колко странно — отбеляза Хари, докато наблюдаваше резките извивки на циклите; дъгите им се разчупваха на разцепващи се спици. — Винаги съм се чудил защо не живеем по-дълго.

— Съществува голям обществен натиск против това. Сега знаем откъде идва.

— И все пак… бих желал продуктивният ми живот да продължи векове.

Юго се усмихна.

— Виж медиите — пиеси, легенди, холофилми. Старците вечно са някакви грозни алчни мизерници, които се опитват да задържат всичко за себе си.

— Хммм… Обикновено е вярно.

— А и митовете. Възкръсващите от смъртта. Вампири. Мумии. Те винаги са лоши.

— Без изключение? Юго кимна.

— Дорс ми изкопа някои наистина ужасно стари. Имаше един мъченик от древността… Ису ли беше?

— Някакъв мит за възкресението?

— Дорс каза, че този Ису вероятно не е съществувал. Така твърдят откъслечните древни текстове. Целият мит навярно е колективна психомечта. Ще забележиш, че след като възкръснал, много-много не се задържал там.

— Издигнал се в небесата — не беше ли така?

Юго посочи извивките — бяха на границата на бедствието.

— Поне можем да разберем защо по-голямата част от обществата се научават да не оставят хората да живеят твърде дълго.

Хари огледа събитийните равнини.

— Да, но кой ли го научава?

— Хората — по един или друг начин.

— Но нито един отделен човек никога не е знаел… — той посочи с пръст — това.

— Знанието се е въплъщавало в табута, легенди, закони.

— Хммм… — Тук имаше идея, нещо голямо, надвиснало над интуицията му… и то му се изплъзна. Трябваше да го изчака да се върне пак — ако тия дни успееше да изкопчи време, за да се вслуша в слабичкия, тих гласец, който му се изплъзваше и шепнеше като сянка на мъглива улица…

Хари тръсна глава.

— Добра работа си свършил. Впечатлен съм. Публикувай го.

— Смятах да не вдигаме шум около психоисторията.

— Това е дребен елемент. Хората ще си мислят, че слуховете са раздути версии на ето това.

— Ако хората разберат за психоисторията, тя не върши никаква работа.

— Безопасно е. За елемента дълголетие ще се пише много и това ще прекрати спекулациите.

— Мислиш, че ще е прикритие от имперските шпиони?

— Точно така.

Юго се ухили.

— Смешна работа — шпионират дори „украшението на Империята“. Така те нарече Клеон миналата седмица на кралския прием.

— Така ли? Не съм го чул.

— Беше доста вдълбочен в онези истории с ходатайствата. Прехвърли ги на някой друг.

— Имаме нужда от повече ресурси за психоисторията.

— Защо просто не позволиш да потекат пари от императора?

— Ламурк ще разбере и ще го използва срещу мен. Фаворизиране във Висшия съвет и тъй нататък. И сам можеш да напишеш тази история.

— М-да, вероятно. Ама ще е много по-лесно.

— Идеята е да си траем. Да избягваме скандалите, а Клеон нека си танцува дипломатическия танц.

— Клеон каза също и че си „цвете на интелекта“. Записах ти го.

— Зарежи го. Цветята, които израстват твърде нависоко, ги късат.