Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (48)

8.

На другата сутрин Юго чакаше в офиса.

— Какво ще правиш?! — попита той със зачервено лице и опулени очи.

— Ъ-ъ… с какво?

— Новините! Бранителите са щурмували Бастиона.

— Хммм… о…

Хари смътно си спомняше, че някаква далитска фракция беше разиграла малък бунт и се бе окопала на някакъв редут. Преговорите се бяха проточили. Да, и Юго на няколко пъти му го беше казвал.

— Това си е местен транториански проблем, нали?

— Ние го задържахме такъв! — ръцете на Юго пърхаха в сложни жестове като трескаво подхвърчащи птици. — После дойдоха Бранителите. Без никакво предупреждение. Над четиристотин убити. Разкъсани от взривове — бластерите до дупка и никакво предупреждение.

— Смайващо — заяви Хари, както се надяваше, със съчувствен тон.

Всъщност не го беше грижа и микрограм дори за никоя от двете страни в спора, пък и без това не познаваше аргументите. Никога не му беше пукало за всекидневните вихри в света, които възбуждаха ума, без да го учат на нищо. Целият смисъл на психоисторията, която се дължеше както на аналитичните му способности, така и на самата му личност, беше да се изучава климатът и да не се обръща внимание на времето.

— Нищо ли не можеш да направиш?!

— Какво?

— Протестирай пред императора.

— Изобщо няма да ми обърне внимание. Проблемът си е транториански и…

— Това е обида и за тебе!

— Не може да бъде. — И, за да не изглежда съвсем встрани от нещата, додаде: — Умишлено се държах настрана от този проблем…

— Но това е дело на Ламурк!

Това го стресна.

— Какво?! Ламурк няма власт на Трантор. Той е императорски регент.

— Хайде бе, Хари, никой вече не вярва в тия вехти приказки за разделението на властта! Те отдавна не са верни.

„Така ли?“ — едва не възкликна Хари, но тъкмо навреме осъзна, че Юго беше прав. Той просто не бе отчел влиянията на дългата и бавна ерозия в имперските структури. Те влизаха като фактори от дясната страна на уравненията, но никога не бе мислил за упадъка като за нещо твърдо, което съществуваше тук.

— Значи според теб това е ход за придобиване на влияние във Висшия съвет?

— Трябва да е така — изфуча Юго. — Тия регенти никак не обичат да им се навъртат неуправляеми хора. Искат Трантор да си е чистичък и спретнат, дори и хората да бъдат стъпквани.

— Пак ли проблемът с представянето? — опита се да налучка Хари.

— Точно така, да му се не види! Имаме далити из целия сектор Мъсъл Шоулс! Но можем ли да имаме представител? По дяволите, не! Трябва да просим и да се молим…

— Ще… ще направя каквото мога — Хари вдигна ръце, за да прекъсне тирадата му. — Императорът ще оправи работата.

От преки наблюдения Хари знаеше, че императорът няма да направи нищо подобно. На него не му пукаше как се управлява Трантор, щом от двореца не се виждаха горящи квартали. „Аз съм император на галактика, не на град“ — често казваше той.

Юго си тръгна. Звънецът на бюрото му иззвъня.

— Капитанът от специалните императорски войски иска да ви види, сър.

— Казах им да останат навън.

— Моли да го приемете, носи съобщение.

Хари въздъхна. Днес имаше намерение да отхвърли известно количество мислене…

Капитанът влезе с вдървена походка и отказа предложения му стол.

— Тук съм, за да ви поднеса с уважение препоръките на Специалния съвет, господин академик.

— Едно писмо е достатъчно. Всъщност точно това направете — изпратете ми бележка. Имам си ра…

— Сър, с цялото ми уважение към вас, длъжен съм да го обсъдим.

Хари потъна в креслото си и му махна примирително. Мъжът изглеждаше притеснен, когато все така вдървено заяви:

— Съветът моли съпругата на господин академика да не го придружава при държавни ангажименти.

— А, значи някой се е поддал на натиска.

— По-нататък се предлага съпругата ви изобщо да не бъде допускана в двореца.

— Какво?! Това ми изглежда крайно.

— Съжалявам, че ви нося подобна вест, сър. Бях там и казах на Съвета, че дамата си имаше основателна причина да се тревожи.

— И да счупи ръката на онзи.

Капитанът почти си позволи да се усмихне.

— Трябва да призная, не съм виждал никой друг да действа така бързо.

„И се чудиш защо, нали?“

— Кой беше този тип?

Капитанът набърчи чело.

— Като че е академик от Спиралата, една степен над вас, сър. Но някои твърдят, че повече си падал политик.

Хари изчака, но мъжът не каза нищо повече, само изглеждаше така, сякаш му се иска.

— С коя фракция е в съюз?

— Може да е онзи Ламурк, сър.

— Някакви улики?

— Никакви, сър.

Хари въздъхна. Политиката не само беше неточен занаят, но и рядко съдържаше някакви надеждни данни.

— Много добре. Съобщението прието.

Капитанът се изнесе бързо, с видимо облекчение. Преди Хари да успее да включи компютъра си, се появи делегация от собствения му факултет. Те се нанизаха вътре тихичко, а порталът пукаше, докато ги проверяваше един по един. Хари усети, че се усмихва. Ако имаше професия, чиято вероятност да произведе убиец беше най-малка, то това трябваше да са матистите.

— Тук сме, за да споделим загрижеността си — заяви официално професор Аангон.

— Говорете — отвърна Хари. Обикновено прилагаше уменията си в общуването и разменяше по някоя любезност; напоследък пренебрегваше работата в университета и крадеше време от бюрократичните тягостни задължения, за да го посвети на уравненията си.

— Първо, слуховете за „теория на историята“ предизвикаха презрение към нашия отдел. Ние…

— Такава теория няма. Само някои дескриптивни анализи.

Откровеното отричане обърка Аангон, но той продължи упорито нататък:

— Ъ-ъ… второ, оплакваме очевидния избор на вашия асистент Юго Амарил за глава на катедрата, в случай че се оттеглите. За по-възрастните преподаватели — много по-възрастни — е обида да ги ръководи по-млад матист с, нека да го кажем, минимално поведение в обществото.

— Което ще рече? — обади се Хари със злобен тон.

— Според нас политиката не трябва да се намесва в академичните решения. Въстанието на далитите, което Амарил подкрепи гласно и което бе потушено само от императорската решителност и действителни въоръжени сили, го прави неподходящ…

— Достатъчно. Трета точка.

— Съществува въпросът за нападение над член на нашата професия.

— Член… о, оня, дето жена ми го…

— Точно така — позор, нямащ равен на себе си, скандал, предизвикан от член на вашето семейство! Това прави положението ви тук уязвимо.

Ако някой бе планирал инцидента, тези тук със сигурност бяха решили и те да припечелят от него.

— Отхвърлям това.

Очите на професор Аангон се превърнаха в кремъци. Останалите нервно пристъпваха от крак на крак и се бяха струпали зад него. Хари не се и съмняваше кой точно от тази групичка иска да бъде следващият председател.

— Според мен вот на недоверие от цялото преподавателско тяло на официално събрание…

— Не ме заплашвайте!

— Просто изтъквам, че докато вниманието ви е насочено другаде…

— Към премиерския пост.

— … надали може да се очаква от вас да изпълнявате задълженията си…

— Прескочете това. За да се проведе официално събрание, председателят трябва да го свика.

Купчинката професори зашумоля, но никой нищичко не каза.

— А аз няма да го свикам.

— Няма да изтраете дълго, без да осъществявате работата, която изисква нашето съгласие — заяви хитро Аангон.

— Знам. Да видим колко ще изкарам.

— Наистина трябва да го премислите. Ние…

— Вън!

— Какво?! Вие не можете да…

— Вън! Махайте се!

Те се махнаха.