Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (46)

6.

Академичният потентат го изведе с ритуалните думи, за да заглади положението. Дорс стоеше нащрек на главния вход. И все пак Хари бе схванал основната идея: академичната заслугокрация ще го подкрепи като Първи министър, ако той поне привидно се съобразява с преобладаващата ортодоксалност.

Двамата заедно с обичайната академична почетна стража влязоха в обширната ротонда. Това бе замайващо сборище на всички научни дисциплини, представени с всичките регалии и гербове, разлели се по огромните стенописи. Под тях се вихреше бърбореща тълпа — хиляди най-будни умове, събрали се тук, за да изнесат и чуят речи и учени доклади и, разбира се, заради многобройните вътрешни борби от най-прекрасен вид.

— Мислиш ли, че можем да го преживеем? — пошушна Хари на Дорс.

— Дръж се — стисна ръката му тя.

Той разбра, че тя е възприела въпроса му буквално.

Малко по-късно академичният потентат вече не се правеше, че вкусва внимателно букета на стимовете, а си ги люскаше един след друг, все едно са основна хранителна група. Тя водеше Хари и Дорс от една групичка учени глави при друга. От време на време си спомняше ролята си на домакиня и се правеше, че той й е интересен не само като пионка в голямата шахматна партия. За лош късмет тези тъпи опити се изразяваха предимно във въпроси относно личния му живот.

Дорс устояваше на тази инквизиция, разбира се, като се усмихваше и клатеше глава. Когато потентатката се обърна към Хари и го попита „Тренирате ли нещо?“, той не се удържа и отвърна:

— Тренирам сдържаност.

Служителката по протокола се намръщи, но в суматохата забележката на Хари мина незабелязано. Той намираше компанията на своите колеги професори за странно отблъскваща. В разговорите им имаше безпосочна ирония, която заедно с вдигнатите вежди и възходящите интонации намекваше, че говорещият стои над всичко онова, за което говори.

Ожесточените им парадокси и жилещият хумор поразяваха Хари — струваха му се дразнещи и повърхностни. Той добре знаеше, че най-свирепите противоречия са за неща, за които така или иначе не съществуваха свестни доказателства. И все пак дори и при учените се забелязваше маниерно отчаяние.

Фундаменталната физика и космологията бяха добре изучени още в древността. Сега цялата имперска научна история се занимаваше с чоплене на завързани детайли и търсене на хитри приложения. Човечеството бе хванато в капана на постоянно разширяващия се космос, макар и леко забавящ разширението си, и обречено да види как звездите угасват. Бавното и хладно хлъзгане към неопределеното бъдеще беше ръкоположено от отношението маса-енергия, присъстващо в самото зачеване на вселената. Хората не можеха да направят нищо срещу тази съдба. Освен, разбира се, да я разберат.

Така че най-огромната от интелектуалните територии бе открита, а това можеше да се направи само веднъж. Сега учените приличаха по-малко на откриватели и повече на заселници или дори туристи.

Не трябваше да се учудва, осъзна той, че дори и най-добрите сред тях, събрани от цялата Галактика, имат излъчване на помръкнал блясък като патинирано злато.

Заслугократите нямаха много деца и в тях имаше някаква въздушна стерилност. Хари се зачуди дали има средно положение между застоя, който чувстваше тук, и хаоса на „ренесанса“, избуяващ по световете на Хаоса. Може би имаше нужда от повече познания за основите на човешката природа.

Служителката по протокола ги поведе нагоре по спирална рампа. Електростатиката ги грабна и внимателно ги спусна при — той погледна надолу с трепет — задължителните хора от медиите. Стегна се. Дорс стисна ръката му.

— Длъжен ли си да говориш с тях?

Той въздъхна.

— Ако се отнеса към тях с пренебрежение, ще отразят точно това.

— Нека Ламурк ги забавлява.

— Не — той присви очи. — Щом съм се хванал на това хоро, ще го играя за победа.

Очите й се разшириха — беше й просветнало.

— Ти си се решил, нали?

— Да опитам ли? Ха на бас.

— Какво се е случило?

— Онази жена, потентатът. Тя и тези като нея си мислят, че светът е само набор от мнения.

— Това какво общо има с Ламурк?

— Не мога да ти го обясня. Всички те са част от упадъка. Може би е това.

Тя се вгледа в лицето му.

— Никога няма да те разбера.

— И това е добре. Иначе ще е тъпо, не мислиш ли?

Групичката журналисти се приближи с тривизионни камери, насочени към тях като дула.

— Всяко интервю започва като съблазняване и завършва като предателство — прошепна Хари на Дорс.

Двамата се спуснаха долу.

— Академик Селдън, вие сте известен като матист, кандидат за Първи министър и жител на Хеликон. Вие…

— Осъзнах, че съм жител на Хеликон, едва след като се заселих на Трантор.

— И вашата кариера като матист…

— Разбрах, че ме смятат за матист, едва след като започнах да се срещам с политици.

— Добре тогава, като политик…

— Аз съм си жител на Хеликон.

Това предизвика малко смях.

— Значи вие цените традиционното?

— Стига да върши работа.

— Ние не трябва сме отворени към стари идеи — обади се жилава жена от зона Форнакс. — Бъдеще на империя идва от хора, не закони. Съгласен?

Тя беше Рационалист и използваше техния орязан и абсолютно подреден галактически, свободен от неправилни глаголи и сложни конструкции. Хари го разбираше достатъчно добре, но за него странните лъкатушения и обрати на класическия галактически бяха въплъщение на чара му.

За радост на Хари неколцина не бяха съгласни с така формулирания й въпрос и го изразиха с викове. Сред шума му мина мисълта за безкрайността на човешките култури, представени в тази огромна зала, и все пак обединени от класическия галактически.

Здравата основа на езика беше крепила Империята в началото. В продължение на много хилядолетия той бе почивал на лаврите си. Древните труфила и рюшове на галактическия позволяваха да се изразяват неуловими неща, от които Рационалистите — или Паците, както ги наричаха някои — бяха лишени, както и забавлението с игрите на думи.

Той се опита да обясни това на жената, но тя се тросна:

— Странност не подкрепа! Подкрепа ред. Стари идеи провал. Като матист вие твърде…

— Хайде бе! — прекъсна я раздразнено Хари. — Дори и в затворените аксиоматични системи не всички пропозиции са разрешими. Предполагам, че вие не бихте могли да предскажете какви ще ги върша като Първи министър.

— Мисли вие Съвет подчини на разум? — попита надуто жената.

— Тържество на разума е да се разбираш добре с онези, които не притежават такъв — рече Хари. За негова изненада неколцина изръкопляскаха.

— Вашата теория на историята отрича властта на Бог да се намесва в хорските дела! — обади се някакъв кльощав мъж от планета със слаба гравитация. — Какво ще кажете за това?

Хари беше на път да се съгласи, когато Дорс пристъпи и застана пред него.

— Ще ви цитирам някои научни изследвания, след като сме на академично събиране — тя се усмихна обиграно. — Натъкнах се на историк от преди около хиляда години, който бе изследвал силата на молитвата.

Устата на Хари изписа изненадано, скептично „о“. Кльощавият настоя:

— Как е възможно по научен път…?

— Той заключил, че хората, за които най-много са се молили, са били и най-прочутите.

— Императорите ли? — кльощавият беше като омагьосан.

— Точно така. И семействата им. Този човек е анализирал коефициента им на смъртност.

Хари я гледаше зяпнал.

— Като е имал предвид по-доброто медицинско обслужване?

Дорс се усмихна.

— Разбира се. Плюс риска да бъдат убити.

Кльощавият не видя капана и любопитството му надделя:

— И…?

— Открил, че императорите умирали по-рано от хората, за които никой не се молел — заяви Дорс.

Кльощавият бе направо шокиран и вбесен.

— И какво се крие в основата на това гадно отклонение? — попита Хари.

— Данните били недостатъчни да се докаже, че молитвите всъщност оказват вредно влияние.

— Ах… — на журналистите май им беше забавно. Искаха още.

— Благодаря — рече той и се стопиха в тълпата зад параван от охранители.

Клеон бе настоял да общува с тези хора — предполагаемата база на неговата власт, заслугокрацията. Хари сбърчи нос, ала въпреки това се гмурна в нея.

Беше въпрос на стил, осъзна той след първите трийсет минути.

В селския Хеликон отрано се бе научил да разчита много на добрите маниери и вежливостта. Сред закоравелите, вечно нащрек академици бе открил много хора с лоши социални умения, докато най-накрая бе осъзнал, че те оперират в друга култура, където умът значеше повече от любезностите. Леките отсенки в гласа свидетелстваха за арогантност и увереност в несигурно равновесие помежду си, което в мига, когато се изпуснеха, се накланяше към жлъч и сарказъм, без привлекателното лустро на остроумието. Налагаше се да се сеща да каже „с цялото дължимо уважение“ в началото на някой спор — и дори да го казва сериозно.

После идваха неизказаните елементи.

Сред светските кръгове езикът на тялото беше много важен — умение, което се учеше. Съществуваха внимателно разработени пози за „Увереност“, „Нетърпение“, „Подчинение“ (четири отсенки), „Заплаха“, „Висока оценка“, „Свенливост“ и десетки други. Кодифицирани и несъзнателно разбирани, всяка от тях внушаваше специфично желано неврологично състояние и на съответния човек, и на другите. Рудиментите на този занаят се намираха в танца, политиката и бойните изкуства. Чрез систематично отношение можеше да се изрази много. Също както и при езика, и тук помагаха речниците.

Един нелинеарен философ, известен из цялата Галактика, се усмихна лъчезарно на Хари — тялото му крещеше „самоувереност“ на своя език — и рече:

— Без съмнение, професоре, вие не можете да твърдите, че вашият опит за въвеждане на математиката в историята би дал някакъв резултат? Хората могат да бъдат каквито си искат. И никакви уравнения няма да ги променят.

— Опитвам се да описвам, това е.

— Значи не става въпрос за велика теория на историята?

„Избегни директното отричане“ — помисли си той.

— Ще разбера, че съм на прав път, когато мога просто да обясня малка част от човешката природа.

— Ах, но тя едва ли съществува — заяви самоуверено мъжът с подходящата стойка на ръцете и гърдите.

— Естествено, че съществува човешка природа! — тросна му се Хари.

Съжалителна усмивка, лениво свиване на рамене.

— И защо трябва да съществува?

— Наследствеността си взаимодейства с околната среда и ни дърпа обратно към една фиксирана среда. Тя привлича хората във всички общества, през милиони светове, в тесния статистически кръг, който трябва да наречем човешка природа.

— Според мен не съществуват достатъчно общи особености…

— Връзката родител-дете. Разпределението на работата между половете. Избягването на кръвосмешението. Алтруизмът спрямо близките ни по род.

— Е, това са просто нормални семейни…

— Погледнете и тъмната страна. Подозрителност към непознати. Племенно деление — вижте осемстотинте сектора на Трантор! Йерархии дори и в най-малките групи — от императорския двор до отбора по боулинг.

— Не можете да правите такива скокове, подобни гротескни сравнения…

— Мога и го правя. Мъжкото господство, общо взето, е определена териториална агресия.

— Тези отличителни белези са маловажни.

— Те ни свързват. Изтънченият транторианец и фермерът на Аркадия — всеки един може да разбере живота на другия по простата причина, че общата им човечност живее в гените, които те споделят от десетки и десетки хилядолетия.

Това избухване не се прие добре. Лицата се смръщиха, устите се начупиха неодобрително.

Хари усети, че е прекалил. Нещо повече — почти бе разкрил психоисторията.

Обществените науки се ограничаваха със специализирани клонове и на математиката, и на биологията. Историята, биографиите и художествената литература бяха симптоми. Антропологията заедно със социологията образуваше социобиологиита на определен вид. Но не можеше да усети как да включи това в уравненията. Изведнъж осъзна, че е говорил така, защото беше потиснат от собствената си липса на разбиране.

Опита се да позаглади положението.

Забеляза един превъзбуден мъж да идва към него отляво. С изкривена уста и подбелени очи, с протегната, стърчаща напред ръка, стиснал тръба в нея, хромирана, гладка и с дупка точно отпред — тъмно петно, което се разширяваше, докато той го гледаше и най-накрая му заприлича на Всепоглъщащия, който се спотайваше в Галактическия център, огромен…

Дорс удари мъжа светкавично — огъна ръката му, нанесе му саблен удар в гърлото, после удар в корема. Изви ръката му до три четвърти, а левият й крак замахна и го подсече.

И двамата тупнаха тежко на пода — Дорс отгоре, а пушката се загуби нейде из обувките на тълпата, която панически се отдръпна.

Охраната го обгради и той не видя нищо повече. Изкрещя на Дорс. От всички страни го блъскаха писъци и крясъци.

Вдигна се още по-голяма врява. После охраната се дръпна, мъжът се опитваше да стане. Дорс се изправи, стиснала пистолета му, като клатеше глава. Мъжът се вдигна с мъка на крака.

— Магнетофонна тръба — рече Дорс с омерзение.

— Какво?! — Хари не чуваше почти нищо в този шум.

Лявата ръка на мъжа стърчеше под странен ъгъл, явно счупена.

— Аз… аз съм съгласен с всяка ваша дума — изхъхри мъжът, пребледнял като призрак. — Честно!