Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (45)

5.

Не му се ходеше на голямата дискусия на имперските университети, но имперският офис по протокола го натисна.

— Един кандидат за Първи министър си има своите задължения — го бе уведомила служителката.

И така, двамата с Дорс се появиха послушно в огромната Имперска фестивална зала. Неговата охрана беше облечена в дискретни официални делови костюми чак до рюшовете по яките на заслугократи от средна ръка.

— Още по-добре ще се слеят с тълпата — пошегува се Дорс. Хари забеляза, че всеки преценяваше мъжете за миг и плахо се отдръпваше по-далечко. Той би се подлъгал.

Влязоха в коридор с висок таван с двоен свод, покрай чиито стени бяха наредени древни статуи, подканващи минувача да ги близне. Хари се опита, след като внимателно прочете светещата табела, която го уверяваше, че биологични рискове няма. След дълго, сочно близване усети странен аромат на масло и прегорели ябълки — намек за онова, което е било примамливо според древните.

— Коя е първата точка от дневния ред? — попита той служителката по протокола.

— Аудиенция с академичния потентат. Сам — добави тя натъртено.

Дорс не беше съгласна и Хари се договори за компромис. Дорс можеше да остане на вратата, но не повече.

— Наредила съм да ви сервират там мезета — троснато рече служителката.

Дорс й се усмихна ледено.

— Защо тази хммм… аудиенция е толкова важна?

Служителката по протокола я изгледа със съжаление.

— Потентатът има голяма тежест във Висшия съвет.

— И може да ми подхвърли някой и друг глас — утешително рече Хари.

— Изразявайте се малко по-учтиво — обади се служителката по протокола.

— Обещавам да — нека се изразя деликатно — му ближа задните части. Или „й“ — зависи от случая.

— По-добре да не са „нейните“ — усмихна се Дорс.

— Интригуващо — как намеците за подобен акт се свързват със секса.

Служителката по протокола се прокашля и сръчно го прекара през тряскащите се екранни завеси. Косата му изпращя. Очевидно дори и академичният потентат имаше нужда от мерки за лична сигурност.

След като влезе в официалната приемна, Хари се намери насаме с жена в напреднала възраст, разкрасена изкуствено. Ето защо се бе прокашляла служителката по протокола.

— Колко любезно от ваша страна, че дойдохте — тя стоеше неподвижно, протегнала едната си ръка с отпусната китка. Зад нея се плискаше ефект на водопад, който обрамчваше добре тялото й.

Той се почувства така, сякаш бе влязъл в експонат на Музея на натюрморта. Не знаеше дали да стисне ръката й или да я целуне. Накрая я стисна, но погледът й го накара да си помисли, че е взел погрешното решение.

Тя носеше тежък оперативно нанесен грим, а от начина, по който се навеждаше напред, за да подчертае някоя своя мисъл, той схвана, че очите й виждат много неща, които другите не могат да видят.

Някога тя беше оригинална мислителка, нелинеарен философ. Сега заслугократите по всички спирални ръкави й дължаха вярност.

Преди да седнат, тя посочи:

— О, бихте ли настроили онази мъглява стена? — Водопадният ефект се бе превърнал в кълбяща се плътна мъгла. — Кой знае защо, но през цялото време се поврежда, а стаята не го оправя.

Начин да се установи йерархия, заподозря Хари. Да свиква да изпълнява дребни поръченийца по нейно нареждане. Или може би беше като някои жени, които ако не те накарат да им вършиш дребни услуги, се чувстват несигурни. Или може би просто се дразнеше и си искаше водопада. Или просто той анализираше всичко до побъркване — точно като матист.

— Чувала съм забележителни неща за вашата работа — тя се преобрази от високопоставена фигура, свикнала на подчинение, в любезна дама, опитваща се да накара по-низшестоящия от нея да се отпусне. Той каза нещо неангажиращо. Един автомат донесе стим — беше почти газообразен и нахлу в гърлото и ноздрите му като злокобен копринен облак.

— Вярвате ли, че сте достатъчно практичен, за да бъдете министър?

— Нищо не е по-практично и по-полезно от една здрава теория.

— Мислите като истински матист. Като говоря от името на цялата заслугокрация, искрено се надявам, че сте способен да се справите със задачата.

Помисли си дали да не й каже — тя в края на краищата имаше някакъв чар — че пет пари не дава за този пост. Но някакво интуитивно чувство го спря. Тя също притежаваше власт. Знаеше, че в миналото е проявявала отмъстителност.

Тя му се усмихна хитро.

— Доколкото разбрах, сте очаровали императора със своята теория на историята.

— В момента е на равнище просто описание.

— Обобщение, един вид?

— Пробив за бляскавите, синтез за посветените.

— Без съмнение знаете, че подобни амбиции са безполезни — в бледите й очи проблесна стомана.

— Не… не го осъзнавах, мадам.

— Науката е просто произволен конструкт. Тя поддържа дискредитираната идея, че напредъкът е винаги възможен. Да не говорим — желан.

— О? — беше си лепнал учтива усмивка и проклет да е, ако се оставеше да се изплъзне.

— Само потисническите обществени строеве са възниквали на базата на подобни идеи. Претенциите на науката за обективност скриват простия факт, че тя е просто една от „езиковите игри“ сред много други. Всички подобни произволни конфигурации съществуват в концептуалната вселена на състезаващи се един с друг дискурси.

— Разбирам — усмивката му натежаваше. Чувстваше се така, сякаш лицето му ще се пропука.

— Да издигаме така наречените научни… — тя се усмихна презрително — „истини“ над другите конструкти е равносилно на колонизация на интелектуалния пейзаж. На поробване на чуждото мнение!

— Хммм… — Имаше тайното чувство, че няма да издържи дълго в ролята на изтривалка. — Преди изобщо да сте разгледали предмета, вие твърдите, че знаете най-подходящия начин да бъде изучаван той?

— Обществената теория и лингвистичният анализ имат окончателната дума, тъй като всички истини притежават ограничена историческа и културна валидност. Ето защо тази „психоистория“ на всички общества е абсурдна.

Значи тя знаеше термина; мълвата беше тръгнала.

— Може би не отчитате достатъчно суровото отъркване с реалността.

Леко размекване.

— Хитро казано, господин академик. И все пак категорията „реално“ е обществена конструкция.

— Вижте, естествено, че науката е обществен процес. Но научните теории не са просто отражение на обществото.

— Колко очарователно, че продължавате да мислите така — бледата усмивка не можа да прикрие ледения блясък в очите й.

— Теориите не са просто смяна на модата — на мястото на късите поли да идват дълги.

— Господин академик, трябва да знаете, че няма нищо за опознаване отвъд човешките дискурси.

Той запази тона си равен и любезен. Да й изтъкне ли, че беше използвала думата „зная“ по два противоречащи си начина в едно и също изречение? Не, би било игричка на думи, която незабележимо би подкрепила нейните възгледи.

— Разбира се, алпинистите биха спорили и теоретизирали кой е най-добрият път до върха…

— Винаги по начини, зависещи от тяхната история и социални структури…

— … но след като веднъж се изкачат, те вече го знаят. Никой не би казал, че са „конструирали планината“.

Тя присви устни и пое още един мъгливобял стим.

— Хммм… Елементарен реализъм. Но всички ваши „факти“ въплъщават теорията. Начините на виждане.

— Не мога да се сдържа да не забележа, че антрополозите и социолозите — цялата тази банда — великолепно си помпат самочувствието като отричат обективната реалност на откритията на точните науки.

Тя се изправи.

— Няма такива стихийни истини, които да съществуват независимо от хората, езиците и културите, които ги създават.

— Значи вие не вярвате в обективната реалност?

— Кой е обектът?

Нямаше как да не се засмее.

— Езикова игра. Значи лингвистичните ни структури ни диктуват как виждаме?

— Не е ли очевидно? Живеем в Галактика, богата на култури, и всяка култура вижда тази Галактика по свой начин.

— Но те се подчиняват на закони. Много проучвания показват, че мисълта и възприятието предшестват разговора и съществуват независимо от езика.

— Какви закони?

— Законите на общественото движение. Теорията на обществената история — ако имахме такава.

— Опитвате се да постигнете невъзможното. И ако искате да станете Първи министър и да се радвате на подкрепата на колегите ви академици и заслугократите, ще се наложи да следвате възгледа, преобладаващ в нашето общество. Съвременното учение изповядва искрено недоверие към подобни метанаративи.

Страшно се изкушаваше да изтърси „Тогава ви чака изненада“, но вместо това каза:

— Ще видим.

— Ние не виждаме нещата такива, каквито са — рече учената дама. — Ние ги виждаме такива, каквито сме ние.

С лека тъга той осъзна, че и републиката на научния интерес — също като Империята — не беше съвсем свободна от вътрешно загниване.